Тук съм си...

Под тънкото небе на зимата
прозира студ и снежен вятър.
В прозорците и във витрините
проглежда плахо светлината.
По булевардите вечерни хора
разхождат скучните си мисли.
Ако ме търсиш, аз съм горе -
при облаците и при птиците.
Не ми достигат сили
          за посредственост.
И суета съвсем не ми достига.
Да кажем, че ми е наследствено -
родена съм от музика и книга.
Не съм ти нужна, знам.
Не и такава.
Но все пак ето - давам ти адреса:
Луна 1 и после все направо.
Ако се чудиш някога къде съм...

Смесени чувства

Диалозите,
дето си водя със тебе наум,
няма как да се случат реално.
Ти си друга вселена,
а аз - фонов шум.
Ненатрапчив, но все пак досаден.
Не ми пречи изобщо.
Аз наум си шумя.
Имитирам те доста успешно.
Даже спорим понякога
(пак наум)
с твоя глас.
И понякога чак ни е смешно.
Аз понякога казвам "обичам те",
ти мълчиш -
пресъздавам те с жив реализъм.
И неистински даже, пак ме болиш.
Всъщност, май прекалих с драматизма.
Диалозите,
дето си водя със тебе наум,
ме изкарват направо от кожа.
ТИ си просто досаден, остатъчен шум
от една провалила се обич.

Новолуние

Тя вече няма време за сънуване
на някаква измъчена любов.
Един дъждовен облак я целува,
ала на нея и е все едно.
Събрала си е цяла шепа щастие
и гледа от високо на Света.
Преражда се във себе си - прекрасната,
блестяща нежно госпожа Луна*.
Оглежда се, оправя си косите
и бавно качва своето небе.
А Вие сте обречен да сте зрител.
Изгубихте я, господин Човек.

*"Госпожа Луна", Паул Линке

Нощта, която те чакаше

Добре че е дъждът, защото
Нощта се чувства дяволски сама.
Една Луна проблясва във окото ѝ
и тихо се търкулва над града.
Не знам дали и ти така я виждаш -
удавница във зимното небе.
Нощта въздиша тихо и приижда
и никой няма сили да я спре.
Тъгата ѝ е лека, като сянка.
Дъхът ѝ - ябълков и мек.
A тя е уморена от очакване
на някакъв забравил я човек...