Понякога, когато мълча...

Нощта се спуска кротко над морето,
а залезът отсреща е лилав.
От вятъра се чува само шепот
и нежно се разсипва над брега.
Танцуващи солени песъчинки
проблясват плахо в тънките вълни.
Човешките ми думи не достигат
да ти разкажа всички красоти.
Човешките ми думи са безсилни
пред тези нечовешки чудеса.
И, странно е, но всичко се побира
в една човешка мъничка сълза.

друг свят

Не знам до колко мога да броя
преди да се разпадна на светулки,
но вече нямам сили да мълча
и нямам сили да разказвам скуки.
Светът ми търси своя сроден свят
(и неговия мъдър повелител),
където думите са птици и цветя,
и острови в море от чиста мисъл.
Където нощите изригват в цветове
и сме красиви като две идеи.
Но срещам само празни светове.
Не знам къде си, твоят свят къде е...

Несъизмеримост

Направена съм от вълшебства,
от звезден дъх и слънчев прах.
Магьосница съм (по наследство).
И нощем мога да летя.
Опитвам да съм ежедневна -
нормален някакъв човек.
Но ми е трудно. И напрегнато.
Не ми е никак присърце.
До тук бях. Вече се отказвам
да се напасна с този свят.
И - сигурна съм - ненапразно
владея разни чудеса.

Не като хората...

Ако някога думите свършат
и решиш да потеглиш към мене,
ще откриеш, че аз съм си същата,
само мъничко по-уморена.
Ще откриеш пътека в звездите,
дето води до моя прозорец.
Ще те носят безмълвните птици
към дома ми - нагоре, нагоре.
Но ще стигнеш ли... нямам представа.
Ще е трудно с човешка душа.
За да дойдеш до мен ще ти трябва
безгранична любов. И крила.

:/

Не ми сваляй звезди. Притежавам вселени.
Имам двеста галактики само в смеха.
Осъзнавам, че птиците пеят в зелено
и говоря езика на лунния прах.
Не ми сваляй звезди. После трудно ги връщам
по местата им в точния ред.
Нарисувай ми дом. Нарисувай ми пътища.
Напиши ми един старомоден сонет.
Погали еднорозите, дето отглеждам.
Превърни ми тъгите в диви липи.
Предизвикай ми музите. Не ми давай надежда.
И, за Бога, не смей да ми сваляш звезди!

чувство за принадлежност

И, не, не си отива Любовта.
Била ли е - завинаги остава.
Отиват си човешките неща,
най-незначителните и дребнавите.
Но Любовта стои. Мълчи. Въздиша.
Понякога боли и е виновна.
Понякога поетите я пишат.
Рисуват я по усет и по спомени.
А тя изчаква някакъв момент,
във който да  възкръсне ненадейно.
Не си отива Любовта, и, не,
тя не е наша. Хората сме нейни.