постапокалиптично

Умора. И сълзи. И пак умора.
И някакъв измамен, грозен свят.
И някакви подобия на хора,
които идват, за да ме болят.
Антиутопия. Реалност. Същото е.
От силите ми е останал само прах.
И никъде не се усещам в къщи.
Освен в една несбъдната мечта.
Освен в една любов, която диша
напук на този кислороден дефицит.
Аз съществувам, за да те обичам,
дори когато дяволски боли.
Звездите във небето ми са мъртви.
Но вече нямам нужда от небе.
Нито от приказки. Нито от утре.
Не искам нищо вече.
Само теб.

лъжа е, че е само крачка...

Не мога да те мразя. Не умея.
Но щом го искаш...хубаво. Разбирам.
Животът ни е даден, да живеем.
Друг е въпросът, че живеейки умираме.
И тъй... Каквото беше - беше.
Финалът ще е тих и безболезнен.
Не ме боли... Което ме болеше
остана във едно далечно време.
Сега е просто... разочарование.
И малко огорчение. Съвсем мъничко.
...а аз не се научих и не зная
как да намразя, докато обичам...

свечеряване

Очите ми се давят в този залез...
А той изтича бавно над града.
Небето е жаравено. И пари,
когато го докоснеш със ръка.
Но аз го галя. Всеки път го галя.
И тихичко усещам как боли.
Пулсира, уморено в дланите ми
едно небе, изтляло от тъги.
Целувам го... Не искам да тъгува.
То духва в шепите ми виолетов здрач.
Небетата не вярват във сбогувания.
И винаги се връщат с утринта.

(не) навреме

Когато свършат всичките сълзи
и секне болката от всичките ти думи,
когато осъзнаеш, че мълчим
над синкавата бездна помежду ни,
когато видиш колко съм далече
и колко си безсилен да ме стигнеш,
когато в глухи, безпощадни вечери
жадуваш за предишната ми близост,
тогава ще ме видиш (за последно)
изящно тиха, нежна и красива -
каквато си ме имал, непрогледнал.
---
И същата, когато си отивам.

Ловецът без Снежанка

Аз заравям сърцето си
в някакви странни любови.
Подарявам го цялото
на напълно случайни мъже.
Те го слагат на рафта си,
под табелка със име и номер
и улисани в своя лов
търсят ново трофейно сърце.
Вече свикнах с това
и не мога дори да заплача.
Всички истински приказки
свършват точно така -
там, където живеят Снежанките,
живеят жестоки палачи
и... жадуват за обич, навярно...
И събират сърца.
Уморих се да бъда Снежанка
и съм без сърце за даряване.
Във графичката "донор на обич"
ще напиша "негодна".
Аз тъгувам понякога.
А понякога просто забравям.
А понякога
просто нарочно
не искам да помня...


lunatique

Луната е тънка и остра.
Такива луни не харесвам.
Порязват Небето. И просто
изглеждат ужасно нечестни.
Такива луни не обичам.
От тях ми е тъжно. И голо.
Небето горчи. И изтича
напълно отвесно надолу.
Звездите са паднали ниско
и молят Нощта да ги вземе.
Луната блести. Като писък,
застинал във глухо безвремие.

Нощта и аз

Пречупвам с мигли светлината.
Обичам да е нощ. Обичам.
Нощта и аз сме си атрактори.
Неудържимо се привличаме.
Оглежда се в очите ми. Красива.
Целува устните ми. До полуда.
И с кадифени пръсти милва,
сякаш ме галят пеперуди.
Прегръща ме като небе. И тихо
се влива в мен. Съвсем безмълвно.
А дланите и пишат стихове,
в които цялата се сбъдвам.
Оставя ме без дъх, преди да плисне
внезапен звезден дъжд по мене.
Нощта е нежна. Като приказка.
А аз съм влюбена. Като поема.

шепоти

Денят си отива безумно красиво
във люляков тих полуздрач.
Луната ухае на дъжд. И се скрива
зад тънък воал от мъгла.
Просветват прозорци. И после угасват.
Приличат на морзов сигнал.
Градът си говори с небето.
С проблясване.
И сигурно знае, че знам.
А аз си говоря със тебе. Без думи.
Говоря си с тебе наум.
"Обичам те. Липсваш ми...
Липсваш ми. Чу ли...
Без тебе ме няма. Без тебе не съм."
А горе звездите премигват нестройно
и дълго ги слуша Градът.
Нощта се усмихва и тръгва, спокойна,
към Другия Край На Света.