7

Аз живея там, на дъгата.
И рисувам слънца. Неуморно.
Идват птици при мен. Светлокрили.
И съм влюбена в тебе.Във вторник.
В сряда ставам пастирка.В небето.
Водя стадо от пухкави облаци.
И измислям си някаква седмица,
дето има единствено вторници.
На перваза на моя прозорец
във четвъртък цъфтят теменуги.
А пък аз си мечтая за вторник.
Всички дни са ми...някак си ...други.
Жълти феи долитат във петък.
Много дълго със тях си говорим...
И разказвам им, как си мечтая
да е винаги, винаги вторник!
А във събота ставам прозрачна.
И седефена ставам. И мидена.
И затварям във себе си вторници,
да съм влюбена пак, да ме има.
Във неделя е някак камбанено.
Две безмълвия скитат из двора.
Продължавам. Рисувам слънца.
Да е светло за тебе. Във вторник.
Понеделник се сипе по мене.
Нетърпение. Цяла настръхвам.
Боядисвам красиво дъгата.
Ще съм влюбена! Вторник е утре.

ВИЖ МЕ...

Замълчи. Ще бъда далече довечера.
Но знаеш, че всъщност ще бъда до теб.
Във сребърните нишки на гирляндите,
в елхова клонка или в кубче лед.

В шумящите балончета в шампанското,
на чашите - в кристалните наздравици,
в стрелките на часовника във полунощ,
във лумващите фойерверкни блясъци...

Ще бъда бъда там.Съвсем невидима.
И тиха, много тиха...като шепот.
Ще се огледам за секунда във очите ти
и ще остана... Във сърцето ти.

Канела...портокали...нещо такова :)

Какви са тези сънища посред декември!
Събудени пчели звънят.
И всички жълтокъдри слънчогледи
неистово цъфтят, и пак цъфтят !
Търкаля неуморно следобяда
горещо слънце към ръба на хоризонта.
Лудешки зеленее из тревата
изгубена от две щурчета нота.
Какви са тези сънища посред декември?
Нахално летни, с липов аромат.
Ела до мен. Опитай да погледнеш
със твоите очи във моя свят.
Такова ми е жълто..! И оранжево.
Че чак излъчвам топлина.
Събирам в длани прасковена нежност
и после се изливам в светлина.
Такива сънища...Във края на декември.
Довеяни от топъл южен вятър...
Разтапят се по мене. Ставам сладка,
като кристалчета от бяла захар.

ОТ КАКВО Е НАПРАВЕНО НЕБЕТО

От бели пера от крилете на гълъби,
от дрехи на облаци и смях на звезди,
от мечтите на влюбени,от летеж пеперуден,
от пръски политнали на морски вълни,
от снежинкови стъпки, от започващи изгреви,
от късчета залези и от дим на комини,
от песни на птици, от тополени пухчета,
от въздух вълшебен със мирис на синьо,
от парченца дъга , от шушулки на дъжд,
от искрите на Слънцето, от вятърен шепот,
от балони с връвчици, от хвърчила...
добрите вълшебници правят небето :)

ПАРЧЕНЦЕ УСМИВКА

Във плик от брезови листа ,
увих ти част от моята усмивка -
от ъгълчето точно...Точно там,
където свършва нейната извивка.
Заръчах и да бъде топла.
По - топла даже и от юлските лъчи.
Помолих я да се запази дълго
във крайчето на твоите очи.
И и напомних също, да ти каже
да ми я върнеш, даже да е късно.
С една целувка. Точно там -
във ъгълчето на смутените ми устни.

Когато те целуват лунните лъчи

Далече, далече, след много слънца,
след хиляди блеснали в мрака комети,
сред скитащи в нищото мъглявини
една малка звездичка блести на небето.
На нея съм аз. И пиша писма.
И пращам ги сутрин по вятърна поща.
А после рисувам дъги от обичане
и идвам по тях във твоите нощи...
Превръщам се в сън. Погалвам лицето ти.
Целувам те лунно, едва доловимо.
Прошепвам, че знам, че пътуваш към мен.
И обещавам, че мене ме има...
Далече, далече...След много утра,
сънят ще се сбъдне. Като глас на камбана.
Копнежна и влюбена до тебе ще спра.
А ти ме обичай! Обичай ме само...

ТАКА ДАЛЕЧЕ...

Нося скрити вълшебните приказки
зад трепването на клепачите ми вечер.
А устните ми ги изричат заклинателно.
Започват всичките с " Така далече..."

През девет планини, та чак в десета,
живея в къщичка и чакам Него.
Прииждат разни...Ала Истинския
май още път не е намерил...
Бродирам по тревите минзухари,
а вечер нося гривна от светулки.
Приготвям чай от диви теменуги
и спя във вятърно-лъчиста люлка.
Ако си Принца,дето ми е писан.
пътеките сами ще се постелят.
И не е нужно да доказваш на война,
че аз съм Тя - единствена за тебе.
Ще те позная. Само по звездите,
които както никога ще заблестят.
Когато ти напуснеш своя замък
към моето сърце да търсиш път.

Побързай, Принце...Аз съм тъй далече.
А ти май... все не си готов..?
Но идвайки към мен, хвърли си меча...
Не са ми нужни рицари.
Искам любов...

КАМЕНЕН СВЯТ

Сега съм там...където няма нищо.
Където даже птиците остават без криле.
Небе без въздух. Гаснещо огнище.
И вкаменено от безсилие море.
Сега съм там..Реките са от пясък...
Луната свети с мъртва светлина.
Студено. Сиво. С остър крясък
единствен Вятърът се скита в пустощта.

Но някой ден ще се стопят скалите
и острите им зъбери ще рухнат.
Иззад стоманените тежки облаци
лъчи еуфорично ще избухнат.
Ще лумне ден. Ще бъде музика.
И ще мирише на разлистени треви...
Ще бъда пак... Ще бъда аз...
И ( вярвам!) по-щастлива от преди!

УМОРЕНИТЕ МИ ДНИ

Една умора ме обгръща с тежък плащ,
червен и хладен. Като силно вино.
Превзема ме на глътки. Полуспящ,
светът край мен е старо, нямо кино.
Препускат чернобели кадри мълчешком.
Един водовъртеж със бясна скорост.
Пропадам сякаш. Без подслон.
Не мога да изплувам...Или мога?
Къде сега е твоята ръка?
Не знаеш колко много ми е нужна...
Едно парченце само топлина,
и няма да изглеждам страшно тъжна...

Умората се стича като дъжд.
Вали по мен. Попива в сетивата ми.
А ти си толкова отчайващо далеч...

А нямам сили...мокри са крилете ми...

ПОПИТАЙ ЗВЕЗДИТЕ...

Опитомих си всичките звезди.
И даже вече могат да говорят.
Разказват приказки на голите липи
и котетата в тъмните дворове.

На мен ми сплитат люлка от сияния
в която подслонявам си съня.
А после ме завиват със мълчание,
преди във изгрева да догорят.

Опитомих си всичките звезди.
Познавам ги по име вече даже.
Отдавна си говорим с тях на ТИ.
Попитай ги за мен.
Ще ти разкажат... :)

НЕДОПИСАНА...

Аз съм сричка от дума. Без окончание.
Мене ме носи дива вода.
Нямам изричане. Само ме чувствай.
После смутен приседни на брега.
Гледай морето. Там някъде крия се.
Вълните ме шепнат почти полугласно.
Живея в стиха ти. Не си ме дописал.
Знам , че съм трудна. И малко неясна.
Аз съм сричка от дума.
Така недовършена...
Ако ти ме допишеш, дали ще съм цяла?

А вълните ме носят. Съвсем ме разливат.
Побързай. Пиши ме. Все още съм бяла.

СНЕЖИНКИТЕ НАШЕПВАТ ПРИКАЗКА...

Заснежа от небето. Шумoлящо.
Тихо, шепотно, рони се сняг.
А прилича почти на вълшебство,
омагьосало спящия свят.

Светлокрили, трептящи снежинки
кацат плахо по моите мигли.
На принцеса приличам. Почти...
Само Принцът...Дали ще пристигне?

Хайде, Сняг! Повали още малко!
Дорисувай магичното сбъдване...
Той ще дойде. Знаеш, нали?
Някой ден... Почти на разсъмване.

МАЛКА ЛОДКА СЪС ЕДНО ПЛАТНО

Двете гривни на моята китка
уморено подрънкват. Заспиват.
Във очите ми всички вълшебства
като нощна река се разливат.
И съня ме обгръща - воален.
И мирише на мляко с какао.
А леглото превръща се в лодка,
със платно от едно одеало.
И отплавам.През гладко море.
Без вълни.Само с лунна пътечка.
А наоколо всичко е тихо...
и е някак безкрайно далечно.
Само ти...
само ти ми оставаш тъй близък...
Като бодване в ляво те чувствам.
Като дъх. Като шепот. Докосване.
Като влюбени утринни устни.
Остани. Има място за тебе.
Тази лодка е точно за двама.
Във съня ми е нежно. Милувка е.

Малка, приказна, нощна измама...

ТРИ САНТИМЕТРА ВЪЛШЕБСТВО

От розовото на последните лъчи
той си оплита шал и тръгва по комините.
Сърцето му прилича на тефтер,
във който пише стихове през зимата.

Почиства Свечеряването от умори,
и пали празнични прозорци по стените.
По улиците замирисва на уют
и тръпнат от очакване вратите.

А след това стопява се със Залеза,
на път към своята измислена звезда.
И само шалът му остава да напомня,
че идвал е Вълшебник във града.

ПРИЧИНАТА ДА СЪМ ЖЕНА

Преди да се родя бях лунен лъч.
Рисувах по морето стъклописи.
Посявах нежни стръкчета мечти
и хората във влюбеност орисвах.

Преди да се родя бях светлина.
Танцувах боса в цъфнали иглики.
Събуждах лястовиците през лятото.
Оглеждах се в росата многолика.

Преди да се родя създавах утрото.
Повдигах щорите на ранните мъгли.
Запалвах Слънцето, гасях Луната
и сънищата пазех в своя скрин...

А после пожелах си да съм влюбена.
Родих се. Истинска. Превърнах се в жена.
Намеря ли те, пак ще бъда себе си.
Открия ли те - ще съм светлина.

ПРОСТИЧКО ЖЕЛАНИЕ

Искам да си тук.
Да ми разказваш приказка...
Онази, дето много я обичам.
За малкото момиче и морето.
И всичко на прегръдка да прилича.
Да съм се сгушила на твоите гърди,
да слушам твоя глас във полуздрача,
а пък когато приказката стане страшна,
съвсем по детски тихо да заплача.
А ти да се опиташ с устни
да спреш сълзичките,които се търкалят.
Да обещаеш, че е само малко,
и в приказката ще е хубав краят.
И после да заспя в ръцете ти.
Уверена, че ти ще ме опазиш.
Дори да трябва с истински чудовища
във битка истинска да се сражаваш.
Мълчиш...Аз знам, че няма да се случи.
Ни с тебе, нито с никой друг.
А ти дори не знаеш,
че най- любимата ми приказка е "Пук".

НЯМАЛО ЛЕСНО ОБИЧАНЕ...

В мене никой не се влюбва наистина.
Или бягат, или стават обсебени.
Заживявам набързо в сърцата им.
Някак кратко.Сезонно. И временно.
Или пък, се вторачват в очите ми,
сякаш аз съм единствено чудо.
И се мъчат да вържат крилете ми,
че летели били...пеперудени...
Аз не искам такова обичане.
Искам истинско. Като дишане леко.
Като чая във зимните утрини.
Като цвете край горска пътека.
Искам лесно и просто обичане.
Без условия и без да ранява.
Любовта , казват, трудна била...
Всъщност, май, ние трудна я правим.

ПОЛУСЪНЕНО

Днес съм сън, изсънуван от някой.
Недовършен. И малко мистичен.
Подозрително цветен , усмихнат.
И на истина чак заприличал.
В него аз се разхождам по плажа,
а следите от мойте нозе
се превръщат във литнали гълъби
под стрехите на кротко небе.
После Зимата свършва. Внезапно.
И е лято... така, през декември.
А морето прилича на чаша,
пълна с пролетно - нежна копнежност.
А пък този, дето сънува ме,
плъзва длан по ръката ми жива.
И ме пита дали съм сънувала,
че със него ще бъдем щастливи...
После се буди. Усмихнат.
И е лято, дори през декември.
Той уверено влиза в деня си,
мост към мене навярно намерил.

ЩЕ БЪДА ...

Когато свърши и последното мълчание,
когато разпилея всички спомени,
сърцето ми ще е напукано сияние
от ветровете-скитници оголено.

Тогава ще съм чиста. Ще съм ничия.
Ще бъда празен лист, очакващ Тебе.
Ще разцъфтят отново всички лилии
и ще се раждат влюбени поеми.

А Ти ще дойдеш ли? Когато се пречистя?
Да бъдеш този, който ще ме пише?
Да донесеш на утрото ми бистрото,
а пък на устните ми, чувството,че дишат...

КОГАТО ЗАВАЛЯТ ЗВЕЗДИТЕ

Разхождам се. Нощеят светлините.
А зимата мирише на висулки.
По улиците разни авто-фарове
приличат на подплашени светулки.

Предколено е. Някак фойерверкно.
Небето се подготвя за заря.
Облича се във празнична одежда
и сресва облачната си коса.

И аз така...Очаквам да избликне
над мене водопад от светлини.
Ще бъде хубаво. Но ще ми липсва
отблясъка им в твоите очи...

МОЯ ОБИЧ...НАЙ - ИСТИНСКА

Душата ти е в хиляди усмивки.
В брега. Във морските вълни.
Във блясъка на лунната извивка
и в тъмното на моите очи.

Пулсираш във сърцата на стотици.
Раздаваш щедро мъдрата си обич.
Прегръщаш сутрин литналите птици
А вечер тихата си нежност носиш.

Такъв обичам те - нагазил във морето,
усмихнат по момчешки. Поетичен.
Като рисунка тебеширена през лятото.
През зимата - като самотен пристан.

Изобщо не е лесно да те нарисувам.
Изцяло си направен от магия.
А думите са страшно недостатъчни.
Ти си усещане. И дъх. И орисия.

СГЛОБЯВАМ СЕ...

Смеха ми пазиш във една кутийка
със надпис "Нейните неща"...
А пък на мене ми е страшно тихо...
След теб ли оглуша Света?

След теб ли млъкнаха очите ми?
И устните ми... Ти ли ги открадна?
На пъзел заприличала съм днес...
Сглобявам се. Но става бавно.

Ръцете ми са тук. Но не прегръщат.
Сърцето ми тупти, защото трябва.
Не си мисли, че искам да ми връщаш,
това, което вчера ми открадна.

Нали ти казах - пъзела подреждам...
Което липсва - ще го дорисувам.
Закърпих си крилете. Пак летя.
Но в твоя свят...не съществувам!

ПОРТРЕТ НА МЪЖ

Рисуват те мечтите ми - усмихнат,
забравил лятото за винаги в очите си.
В прегръдката ти сгушена заспивам,
а ти притиснал си ме до гърдите си.
Гласът ти идва тихо във съня ми ,
единствено да ми напомни че обичаш...
А устните ти - трепетно виновни,
ме карат да съм твоето момиче.
В сърцето ти-едно море безбрежно-
откривам своя тих, уютен пристан.
Рисуват те мечтите ми... А аз им вярвам.
И знам, че някога ще се превърнеш в истина.

EЛА...

Погали ме преди да заспя.
Скрий дъха си до моето рамо.
Прошепни ми, че вече си тук.
Да забравя ,че всъщност те няма.

Запали ми фенер от звезди.
С тях пиши по небето "Обичам..."
Аз ще зная, че всичко е сън.
Но на истинско страшно прилича!

Прегърни ме преди да заспя.
Длани скрий във косите ми тъмни.
Ще е влюбена с тебе нощта...
Ще е пусто...когато се съмне.

НОЩЕН АРОМАТ

Поспри за миг, заслушан в аромата,
разлял се тази вечер над града.
Открий ме в него - плаха, непозната,
усмихната...и мъничко сама.
Като дихание във тебе ще попия.
По устните ти тихо ще се плъзна,
и във сърцето ти заключено ще срия
три капки обич - лек срещу измръзване.
Заслушай се - един уханен вятър съм.
Кристален дъжд за твойте сетива.
Излез на вън довечера и просто дишай.
Живея в аромата на нощта.