Когато ти изпращам дъжд

Аз пиша стихове върху дъжда.
Във всяка капка запечатвам буква.
И думите ми, станали вода,
по заздрачените прозорци се промъкват.
Дали ще може някой да ги разчете...
Онези мои безконечни дъждостишия,
събрали всичките ми тайни светове.

Дъждът вали. А аз по него пиша...

И все си мисля - ако ти
си беше тук и виждаше дъжда ми,
дали ще можеше с невярващи очи
да разчетеш най-влюбените думи...

Бих искала такава всеотдайност...

Небето стана извор изведнъж.
Напука се със гръм и после плисна.
Не беше дъжд. Не беше просто дъжд.
Небето пожела да бъде извор.
Превърна тялото си във вода
и сякаш пред Земята коленичи.

А аз стоях зад тънките стъкла
и тихичко се учех да обичам...

Като усещане...

Нощта, Луната, чашата ми с чай
и птиците, които не заспиват.
Това е Май. Все още Май...
Най-хубав е преди да си отиде.
Целува дланите ми. И брои звезди.
Разказва някакви истории за влюбени.
И аз го чувам. Нищо че шепти.
(Гласът му е ужасно пеперуден.)
Поглежда ме с кобалтови очи
и ми напомня как ми се обича.
Преди да тръгне, ще си помълчим.
И, знаеш ли... на тебе ми прилича...

Дано да не вали...

Светът /и Той/
не вярват в порцеланови момичета.
Не вярват в приказки и чудеса.
Не вярват в невъзможното обичане.
Но искат да повярват в любовта.
Когато им се случи, я пилеят.
Презират я. Подливат и вода.
Но тя е търпелива. И живее.
Напук на Него. Въпреки Света.
Тогава той /и Той/ я игнорират.
Изтриват с гума всичките и цветове.
Накрая казват "Ама че е сива!
Това не е любов. Съвсем не е."
И тя си тръгва, малко наранена
/почти като момичето от порцелан/.
------------------
Понякога, при много лошо време
Светът /и Него/ ги наболява Любовта.

За думите и празните пространства

Когато хората забравят как се чувства,
започват да измислят много думи.
Засяват с тях вселенската си пустош
и чакат да разцъфне на разсъмване.
Но чудесата вече са оскъдни.
От думите не никне корен нежност.
И хората остават дълго будни.
Заспива само малката човечност.
И думите изпълват тишината.
Оплитат я със кухите си клони.
А ние чакаме любов и тъй нататък...
Дори не помним, че сме я прогонили.
Оставили сме само разни букви.
Навързваме им смисъл. По-изкусно.
А пък сърцата тъжно се пропукват,
защото не си спомнят как се чувства.

На пет ( и нещо...)

"Хайде хапчета чудесни,
никога да не поресна!"
Пипи Дългото Чорапче

По улиците пролетните хора
почти не помнят зимните си грижи.
Градът е делнично просторен,
а Слънцето над него - рижо.
Един балон се смее от високо,
а петгодишната госпожица си тича.
Едва ли има някаква посока.
Когато си на пет е по-различно...
Когато си на пет все ти е пролет.
И всичко е голямо до небето.
Възможни са ти всички дълги полети-
не си превърнал на ръце крилете си.
А после ... някак си порастваш.
Не ти се случват никакви летежи...
И кактусите са си просто кактуси.
(Когато си на пет са таралежи.)
Добре, че петгодишната е упорита.
Живее някъде из мен и най-нахално
усмихва устните ми и надзърта зад очите.
Добре, че не поиска да порасне...

На горния край на деня

В копринените шалове на здрача
и синкавия въздух над града
приличам на надеждопродавачка,
която си е купила звезда.
Минават хора. Някои ме виждат.
А други виждат себе си във мен.
Една Луна в окото ми премижва,
а във косите ми израстват ветрове.
И аз пресичам няколко живота,
площада със звънливия фонтан,
събирам малко късни птичи ноти
и влизам много тихо във нощта.
А там ме чакаш ти. Едно вълшебство
разперва аметистови криле.
Превръщам се във шепа нежност
в милувката на твоите ръце...

Начини за чуване...

Можем просто да поседнем някъде
и да си измислим залез вместо кино.
Да броим отлитащите влакове
или щъркелите. Или пък комините.
Можем да напълним със череши
празните джобове на мечтите си.
Или да бродираме по пешовете
на небето няколко звездици.
Просто трябва мъничко да замълчим.
Трябват само стръкчета от Тишината,
да си спомним колко хубаво звучи
истинският глас на Любовта...

Някъде, на кръстопът...

"Учителят казва: Кръстопътят е свещено място..."
Паулу Коелю, "Мактуб"

Сигурно ще ти е тъжно с мен понякога.
Ще си нервен. (Аз ще те ядосвам.)
Сигурно ще търсим разни влакове
с най-различните отдалечаващи посоки.
Аз ще те замервам със сълзите си.
И сърцето си по теб ще хвърля.
Ти ще ме забравиш със ръцете си.
И ще ме забравяш много бързо.
Ще сме си сърдити. И жестоки. И обидени.
Ще се нараняваме. Взаимно. По човешки.
Ще си тръгваме един от друг. (Наистина?)
После ще тъгуваме за грешката...
И добре, че кръгла е Земята
и че плюс и минус се привличат,
че се срещаме отново двамата
в точката, в която се обичаме.

Неповторима

Тъгата ми е синя, като вечер.
Солена, като дъно на море.
И няма никой, който да и пречи,
ако поиска да ме отведе.
И няма никой, който да и каже
да не нахлува в моите очи.
Тъгата ми е есенна и влажна.
И като всичките тъги - горчи.
Прегръща с хладни, тънки остриета
сърцето ми. Безумното сърце.
Тъгата ми е много, много светла.
Като сълзичка на добро дете.
Тъгата ми е приказка без думи.
Не се изрича. Само се боли.
Тъгата ми е страшно тихо-шумна.
Единствена сред всичките тъги...

Най-вълшебното вълшебство

Навън е пълно с нощ и със звезди,
със май, със птичи песни, със небета.
На мене много малко ми се спи.
А повече ми се стои в ръцете ти.

Какво пък...ще пропусна този сън.
Дори да е красив, ще го пропусна.
С вълшебства е напълнено навън.
А вътре - с теб. По устните ми.

Един миг вечност...

Тези дълги сенки на следобеда...
Сигурно достигат хоризонта.
А в небето закъснели кораби
бързат да догонят своя облак.
Теменужените ириси на залеза
гаснат под ресниците на мрака.
Чувам ноти от далечни валсове.
И по пулса си познавам, че ме чакаш.
Всичко ми е някак...насънувано.
Сякаш е било. Или ще бъде.
Твойте устни спрели върху устните ми.
После шепот. Вик. И пеперуди,
дето пърхат с хиляди криле във мене
и ме носят някъде и никъде.
И е късно. И е рано. И е време
да ти кажа пак, че те обичам.

Съкровения

Ти спиш. А аз притихвам.
И слушам дишането ти.
И съм щастлива.
В небето рошав облак киха.
Разплаква се.
И си отива.
А лястовиците са ... букви.
И пишат стихове по жиците.
От някъде се чуват стъпки.
И клаксони. И морски птици.
Навън Земята се събужда.
И развълнувано шуми...
Но някак ми е странно чужда.
Във моя свят сме аз и ти.
И никой друг. И нищо друго.
Една вселена от обичане.
Ти уморено спиш. А аз те слушам.
И знаеш ли, това е Всичко...

Да ти каже дъждът...

Отвъд стъклата - дъжд. Човеци със чадъри.
И мокри улици. И мъничко тъга.
Бих искала сега да ме прегърнеш
и дълго да се взираме в дъжда.
Да помълчим. Да слушаме водата.
Да гледаме как капките пълзят
и как рисуват бавно по стъклата
рекичките на краткия си път.
Бих искала сега да те целуна.
И после...все така да си мълчим.
А вместо мен дъждът да ти повтаря думите
обичан, и единствен, и любим.

Прехвърчащи случайно мисли

Изобщо нямам нужда от безсмислени истини.
Когато се лутам в себе си, подреждам мъниста.
Нанизвам дните си шарено, като гердани.
И с тях си запълвам и старите, и новите рани.
Когато светът ми е тежък, рисувам изгреви.
А после влизам в рисунките. И съм невидима.
Когато край мене те няма, те пиша в стихове.
Съвсем не мога без тебе... Ужасно тихо е.