ЩЕ ТРЪГВАМ...

Не съм от тук, за мъничко минавам.
Поспрях за ден във твоя свят.
Донесох ти от моите вълшебства
и няколко парченца красота.
Приших на джоба ти усмивка от лалета,
и в дланите ти нежност посадих.
Не съм от тук обаче. И ще тръгвам.
А ти ми обещай да си щастлив.
Ако понякога ти стане страшно тъжно
за мен, момичето незнайно откъде,
не гледай сред звездите да ме зърнеш.
Забравих се във твоето сърце.

ХУБАВО Е...

Протягам ръце към Небето
и гледам го право в очите.
То всичко разбира и знае
защо точно него ще питам.

Безмълвно и нежно ме гледа
и отговор винаги дава.
Превръща се в моя утеха,
във полет, в мечта и в забрава.

Погалва ме с вятърна ласка
и пълни със синьо душата ми.
И в него откривам пътеките,
които чертае съдбата ми.

Добре,че те има, Небе !
Добре, че и ти ме обичаш.
И винаги носиш надежда
на твоето малко момиче.

ЦЕЛУНИ МЕ...

Трепетно шепотни
с цвят на обичане
твоите устни
идват в съня ми.
Докосват ме искащо,
с вкус на политане
и светли искрици
припалват в кръвта ми.

Воалени облаци
с криле пеперудени
понасят ме вятърно
към твойте ръце.
Вселената вихърно
в огньове избухва
когато в целувка
се срещнем със теб.

...И стихва нощта,
съкрушена от нежност.
Избликват наново
родени звздите.
А аз съм превърната
в тръпнеща вишна,
узряла за тебе
в съня и в мечтите...

СЛЪНЦЕТО

Зад облаците Слънцето нали е живо?
И някак вярвам, че все още ме обича.
Понякога му липсвам страшно много
и да ме зърне, през пролуките наднича.

Промушва два-три лъча през мъглите
и те се гмурват във очите ми и греят.
Рисуват там разпръснати искрички,
с които и през зимата да оцелея.

Събирам ги, подобно златен пясък
и скривам ги в зениците си тъмни.
Ще греят там. Аз знам, че след мъглите,
при мене Слънцето ще се завърне.

ДОКОСВАНЕ

Зад стъклата на нощния град
светват звездите полека.
И една златоока Луна
тръгва тихо по свойте пътеки.

А в смълчания тъмносин здрач
крехки мечти се разлистват.
Стъпват леко по пустия плаж.
И вълните задъхано плисват.

Проговаря в сърцето ми нещо,
дето страшно прилича на обич.
Пламват хиляди мънички свещи.
Гаснат всички предишни тревоги.

Аз те чакам. Отдавна съм тука.
Ти отдавна си тръгнал към мене.
Виж - звездите в морето блещукат...

С теб един до друг вече сме спрели.

В ДЖОБОВЕТЕ НА ВРЕМЕТО

Защо тревите трябва да изсъхват
и да умира пролетното им зелено?
Защо понякога сърцата се задъхват
и чувстват се от обич уморени?
Защо в очите ми се случва да пробягат
сълзи, като топящи се снежинки?
И спомените се превръщат в точки,
целунали крилете на калинка?

А Времето усмихва ми се, тичайки,
обуло чизмите на Котарака.
Джобовете му -пълни със надежда.
И обещава, че ще ме дочакаш...

ПЕСЕНТА НА ЗВЕЗДИТЕ

Протягам длани да докосна птиците,
които във душата ти кръжат.
И някъде, дълбоко във очите ти,
откривам колко слънчев е светът.

Рисувам с дъх по устните ти пламъци,
и аз самата се превръщам във искра.
А някъде, в далечни бели замъци,
възкръсва пълнокръвна Любовта.

И после се събуждам... Онемяла...
Звънят звездите с мънички дайрета.
Навярно ми разказват как със тебе
ще се намерим нейде сред планетите.

И ще прилича сигурно на звездопад.
Ще бъде някак светло, искрометно...
Тогава - знам - след падналия мрак,
отново във душите ще просветне.

СЪБУЖДАНЕ

Небето просветлява.Като утро.
Съблича бавно облачната дреха.
Прилича ми на рицар след война,
измъкнал се от тежките доспехи.

И хоризонтът се усмихва в синьо.
Забравил вятъра. Изтрил тъгата.
Изгонил спомена за есенния дъжд.
Запазил греещи копнежи във душата.

Усмихва ме. И носи ми надежда,
че Слънцето отново ще се върне.
Ще се протегне, сякаш че след сън,
и влюбено с лъчи ще ме прегърне.

МОЕ НЕБЕ...

Намери ме, преди да е късно...
Ето - аз отново разтварям криле.
И сърцето, за обич възкръснало,
търси своето чисто Небе.

Днес усещам, че има те някъде.
Чувствам пулса ти в тихия дъжд.
А от лунно-среднощни отблясъци
те извайвам...Така ме задръж.

Ще рисувам в очите ти изгреви,
после залезно - малко тъга...
Подозираш, че има ме някъде.
Потърси ме! Не спирай сега.

И когато открия в сърцето си,
малък стих, избродиран от теб,
ще се сгуша за дълго в ръцете ти,
мое топло и чисто Небе...

ОТ СТРАНИ...(ОПИТ)

Тя е усмихната. И във очите и
раждат се хиляди малки звезди.
Рисува сърца по стъклото на утрото.
И пламва денят във фонтан от дъги.

Понякога тя е така непорастнала.
Говори със птиците на собствен език.
Вярва в някакви странни вълшебства,
които се случват съвсем призори.

Друг път омайва. Със чар на магьосница.
Жена... Като никоя друга жена.
Косите и,устните,топлината в ръцете и...
И стихва възторжен целият Свят.

После е гневна. Прелитаща мълния.
Ураган над разпенено лудо море.
Пясъчна буря. Стихия. И бедствие.
Облачно , сиво, дъждовно небе.

Някога плаче. Даже май -често.
За сухите , тъжни, жълти листа.
Заедно с дъжда. За мъртвите мидички,
които вълните редят по брега.

Има дни- скучна е. Не и се говори.
Сякаш угаснал е целият свят.
Прибира грижливо старите спомени,
които в сърцето и кротичко спят.

Тя няма време да бъде еднаква.
Върти я Земята във тъй шарен танц!
И тя е ту малка, ту пък порастнала,
ту тъжна, ту весела...
Ами...просто е тя. :)

ДА ГО СТОПЛЯ

Студът е бистър.
Като дъжд през лятото.
Като бъбрив планински водоскок.
Целува ме задъхано.
Уж без да иска.
Прилича на рисунка по стъкло.
Учудено се взира в Слънцето.
Пренебрежително му се усмихва.
И после втурва се по дланите ми,
крещящата си свежест да разплиска.
Приплъзва пръсти по врата ми,
попива надълбоко във косите ми.
Студено ли му е?
Едва ли...
Защо тогава търси топло във очите ми?
Прегръщам го. Потръпвам от ръцете му.
И скривам го в дъха си. Паря.
Студът заспива.
Сигурно е стоплен...
И в шепите ми тихичко догаря.

УСМИХНАТА ЛУНА

Утихна вятърът. Заспаха птиците.
Във клоните се сплиташе нощта.
По миглите ми тихичко се сгушваше
на мънички кристалчета съня.
Преливаше се пъстро със мечтите ми,
и носеше ме като лодка по вълните.
Не знаех на къде. Но беше хубаво.
Отгоре ми намигаха звездите.
А после те видях - обяздил вятъра,
препускаше сред облаци от пяна.
Дойде при мен. Луната се усмихна,
отпила от красивото в съня ми.

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ОБИЧ

И тази вечер се разстила над света
като воал от виолетов аромат.
Загръща се във облаци Луната,
потръпваща от есенния хлад.
Звънят звезди - камбанки над тополите
подухнати от леденеещ Вятър,
и някакво предчуствие се ражда
за нещо, случващо се безвъзвратно.
И бавно във сърцето ми се връща
една надежда, крехка като раковина,
че някой ден, във твоите очи,
любов за мен, навярно, ще открия...

ОГЪНЯТ В КАМИНАТА

Искам някъде теб да те има...
Във една заснежена гора,
в малка къща с горяща камина
и с прозорче със ледни цветя.
Да ни свети единствено огъня...
А в ъглите,в стаения здрач,
да затулим излишните спомени,
скрили в себе си всеки наш плач.
Да се влюбя във тебе безпаметно,
не от виното, просто така...
И да зная, че даже след зимата,
ти ще пазиш за мен любовта.
А в камината огънят пръска
малки, жълти, искрящи звезди.
Открадни си от моите устни...
потопи се във мойте очи...
Искам някъде теб да те има...
Та дори и през триста морета.
В една зима...Някъде там...
И дълбоко, дълбоко в сърцето ми.

РАВНОСМЕТКА

Оплетох си кошница. От безвремие.
В нея сложих смеха на Земята.
Шепа сълзи. От щастливост.
И потеглих по пътя нататък.
Разпилявах усмивки по вятъра.
И раздавах щедро обичане.
Нямах време да бъда нещастна.
Имах много да бъде изричано.
А душата ми цветно рисуваше
стъклописи по ледните погледи.
Разтопявах ги. Виждаха синьото.
Подарявах им мъничко пролет.
А за мене...запазих единствено
/без да искам, съвсем не нарочно/
едно натежало от случване,
пълно с трепети многоточие...

Не съвсем невъзможно...

Понякога ми се приисква да съм книга.
Да легна в топлите ти мъжки длани.
Да ме разлистваш. Да ме изучаваш...
Да съм любимото ти занимание.
Понякога ми се приисква да съм дреха.
По тялото ти нежно да прилепвам.
Да те обгръщам. Да те чувствам в себе си.
Да съм причина...А пък после следствие...
Понякога ми се приисква да съм вино.
Да ме отпиваш и по устните ти да се плъзгам.
Да те замайвам и да те опиянявам
и да те карам да си страшно дързък.
Не съм. Ни книга, нито вино, нито дреха.
Жена съм. Имам скучни делници.
Но знам, че вечер бавно ме разлистваш,
опивам те, и те заключвам в себе си.