Понякога, когато завали,
горите в мене стават много тъмни.
И тъничките борови игли
пробождат дланите ми до разсъмване.
Тогава ставам диря на сърна,
която си изгубил от очите си.
Понеже ти не плачеш, затова
очите ти се пълнят със мъниста.
Понеже аз потъвам в плюшен мъх,
посоките ми свършват много рано.
Дъждът е някакъв вълшебен дух
и цяла нощ в гората ще остане.
Сега не казвай "Днеска не вали"...
Ти няма как да видиш вътре в мене.
Пороите ми стават на реки,
но Слънцето е огненочервено.
Недей да търсиш нищо в този стих.
/Банално е да мислиш, че сравнявам
дъжда със някакви изплакани сълзи
и с някаква непоносима драма./
Не...Всъщност, просто заваля...
/Изглежда пролетта ми се завръща./
И аз се скитам боса под дъжда,
а иначе...а иначе съм същата...
И ти го знаеш...
Само вятър струи между клоните.
А в небето - полулуна.
Отлетели са всички кораби,
натоварени с тишина.
Мойте мисли са водни кончета
и кръжат над едно море
от дълбоки, дълбоки обичи.
А е плитко. До коленé.
И очите ми търсят острова
със един омагьосан фар.
Над смълчаните нощни покриви
се откъсва една звезда.
Тя навярно е предсказание -
теб те има извън моя сън.
През един милион разстояния
аз съм твоя.
Твоя ще съм...
А в небето - полулуна.
Отлетели са всички кораби,
натоварени с тишина.
Мойте мисли са водни кончета
и кръжат над едно море
от дълбоки, дълбоки обичи.
А е плитко. До коленé.
И очите ми търсят острова
със един омагьосан фар.
Над смълчаните нощни покриви
се откъсва една звезда.
Тя навярно е предсказание -
теб те има извън моя сън.
През един милион разстояния
аз съм твоя.
Твоя ще съм...
Приказка без цел и посока...
и подарък за Емо :)
Не знам дали сте виждали моята къща. Но няма начин да не сте. Тя се намира във вашия град, точно в сърцето му, на онази, малката уличка с паветата и с дърветата с огромни корони, точно на първата пресечка в ляво от залеза.
Нарочно си я избрах там, защото когато Слънцето ляга зад покривите на отсрещните сгради, съвсем, съвсем последният му лъч винаги се закача за комина на голямата къща, която е точно срещу моята и остава да свети още цели петнайсет секунди след работното си време, точно в прозореца на дневната ми.
Хех, 15 секунди...ще кажете вие с насмешка.
Но ето тук грешите.
Петнайсет секунди залез в повече са ужасно дълго време, през което се случват ужасно много неща.
Всъщност, не чак толкова много, така като се замисля.
Просто ми идват гости. Идват, пият с мен по чаша чай или какао,разказват ми по нещо и си тръгват. Хващат се за Последния Слънчев Лъч и изчезват незнайно къде. Те си знаят, тоест, само аз не знам. Чудите се какви гости...Ами - различни. Понякога човеци, друг път не съвсем...
Понякога идва онази възрастна жена, която продава цветя на ъгъла между две недели. Идва с кофата, в която са потопени хиляда хиляди нарциси и в стаята става толкова жълто, колкото никога не е било. Тя ми разказва за едни далечни нощи, пълни с фокстрот и един мъж...Един единствен, но най-прекрасния...Въздиша тихо, а очите и гледат някъде над облаците и тя танцува ли, танцува назад през времето.
Друг път идва един бял вълк. Всъщност, не съм бял, ми казва. Съвсем нормален съм. Само че, нали знаеш, брашното, седемте козлета...И ми казва - имаш ли ябълки? Аз имам. Писнало му е на него от тази приказка, но си я обича. Все с камъни в стомаха
се оказва. И гладен, гладен... Не искам да ям козлетата, казва. Аз толкова време живея с тях в една приказка, че като деца са ми станали. Бели си бавно ябълката и продължава: Онзи, малкият, дето се крие в часовника...много ме обича, да знаеш. Онзи ден, в една пролука между две разказвания на приказката, реши че е крайно време да се промени нещо, та да спрат да ме хвърлят в кладенеца. И реши да го зазида. Да, ама така няма да има приказка с щастлив край. А аз не искам такива приказки. За това ще лежа в кладенеца по 300 пъти на ден, или по толкова, по колкото майките и татковците решат да разкажат нашата приказка на децата си, а понякога ще идвам при теб, ако имаш ябълки...И очите му едни такива добри, добри...почти като на дядо ми...
Вчера дойде една костенурка. Не била от никоя приказка. Просто така. Да, ама била братовчедка на Тортила и познавала Буратино. Обаче нямала златно ключе. Аз я успокоявам, че не на всички са им нужни златни ключета и подарявам едно стъклено топче.
А веднъж беше дошла Герда. И като се почна - съвсем по женски - Кай това, Кай онова...уж изпаднало леденото кристалче от окото му, ама не съвсем. Все Снежната Кралица му била в мислите. Мъже, какво да ги правиш, въздъхва тя и отива да полива розите.
Един път пък, дойде някакъв господин. Объркал се бил. Не знаел как е попаднал в къщата ми. Пълен киселяк. Чиновник с язва. Твърдеше, че никога не е бил дете и не е носил къси панталони. Попита къде е вратата. Аз му казах, че врата няма. Трябва да си тръгне с Последния Слънчев Лъч. Ама до тогава има цели петнайсет секунди, през които можем да изпием по чаша ментов чай. Той мърмори недоволно, но все пак сяда на креслото до масичката и се навежда да вземе чашата си. А в чая се отразява лицето му.
На деветгодишно момче, чието хвърчило се е заплело в клоните на една акация. Киселякът се вцепенява, после чертите му бавно се отпускат и той се разплаква. Не бой се, му казвам. Ще ти дам моето хвърчило. После той държи в едната си ръка връвчицата на хвърчилото, а в другата- слънчевия лъч и изчезва незнайно къде. Но аз и от тук го виждам как се усмихва.
Понякога и на мен ми се иска да се хвана за Последния Слънчев Лъч. Ако някой ден изчезна, да знаете, че съм го направила.
А вие наминавайте през къщата ми. За да има кой да посреща гостите.
Чаят е в шкафа над микровълновата печка. И какаото също. Там има и захар и мед. А млякото е в хладилника.
Не знам дали сте виждали моята къща. Но няма начин да не сте. Тя се намира във вашия град, точно в сърцето му, на онази, малката уличка с паветата и с дърветата с огромни корони, точно на първата пресечка в ляво от залеза.
Нарочно си я избрах там, защото когато Слънцето ляга зад покривите на отсрещните сгради, съвсем, съвсем последният му лъч винаги се закача за комина на голямата къща, която е точно срещу моята и остава да свети още цели петнайсет секунди след работното си време, точно в прозореца на дневната ми.
Хех, 15 секунди...ще кажете вие с насмешка.
Но ето тук грешите.
Петнайсет секунди залез в повече са ужасно дълго време, през което се случват ужасно много неща.
Всъщност, не чак толкова много, така като се замисля.
Просто ми идват гости. Идват, пият с мен по чаша чай или какао,разказват ми по нещо и си тръгват. Хващат се за Последния Слънчев Лъч и изчезват незнайно къде. Те си знаят, тоест, само аз не знам. Чудите се какви гости...Ами - различни. Понякога човеци, друг път не съвсем...
Понякога идва онази възрастна жена, която продава цветя на ъгъла между две недели. Идва с кофата, в която са потопени хиляда хиляди нарциси и в стаята става толкова жълто, колкото никога не е било. Тя ми разказва за едни далечни нощи, пълни с фокстрот и един мъж...Един единствен, но най-прекрасния...Въздиша тихо, а очите и гледат някъде над облаците и тя танцува ли, танцува назад през времето.
Друг път идва един бял вълк. Всъщност, не съм бял, ми казва. Съвсем нормален съм. Само че, нали знаеш, брашното, седемте козлета...И ми казва - имаш ли ябълки? Аз имам. Писнало му е на него от тази приказка, но си я обича. Все с камъни в стомаха
се оказва. И гладен, гладен... Не искам да ям козлетата, казва. Аз толкова време живея с тях в една приказка, че като деца са ми станали. Бели си бавно ябълката и продължава: Онзи, малкият, дето се крие в часовника...много ме обича, да знаеш. Онзи ден, в една пролука между две разказвания на приказката, реши че е крайно време да се промени нещо, та да спрат да ме хвърлят в кладенеца. И реши да го зазида. Да, ама така няма да има приказка с щастлив край. А аз не искам такива приказки. За това ще лежа в кладенеца по 300 пъти на ден, или по толкова, по колкото майките и татковците решат да разкажат нашата приказка на децата си, а понякога ще идвам при теб, ако имаш ябълки...И очите му едни такива добри, добри...почти като на дядо ми...
Вчера дойде една костенурка. Не била от никоя приказка. Просто така. Да, ама била братовчедка на Тортила и познавала Буратино. Обаче нямала златно ключе. Аз я успокоявам, че не на всички са им нужни златни ключета и подарявам едно стъклено топче.
А веднъж беше дошла Герда. И като се почна - съвсем по женски - Кай това, Кай онова...уж изпаднало леденото кристалче от окото му, ама не съвсем. Все Снежната Кралица му била в мислите. Мъже, какво да ги правиш, въздъхва тя и отива да полива розите.
Един път пък, дойде някакъв господин. Объркал се бил. Не знаел как е попаднал в къщата ми. Пълен киселяк. Чиновник с язва. Твърдеше, че никога не е бил дете и не е носил къси панталони. Попита къде е вратата. Аз му казах, че врата няма. Трябва да си тръгне с Последния Слънчев Лъч. Ама до тогава има цели петнайсет секунди, през които можем да изпием по чаша ментов чай. Той мърмори недоволно, но все пак сяда на креслото до масичката и се навежда да вземе чашата си. А в чая се отразява лицето му.
На деветгодишно момче, чието хвърчило се е заплело в клоните на една акация. Киселякът се вцепенява, после чертите му бавно се отпускат и той се разплаква. Не бой се, му казвам. Ще ти дам моето хвърчило. После той държи в едната си ръка връвчицата на хвърчилото, а в другата- слънчевия лъч и изчезва незнайно къде. Но аз и от тук го виждам как се усмихва.
Понякога и на мен ми се иска да се хвана за Последния Слънчев Лъч. Ако някой ден изчезна, да знаете, че съм го направила.
А вие наминавайте през къщата ми. За да има кой да посреща гостите.
Чаят е в шкафа над микровълновата печка. И какаото също. Там има и захар и мед. А млякото е в хладилника.
И тогава...
Ще бъде нощ. Безсънна, като днешната.
И също като днешната - разнежена.
Аз ще съм най-красивата му грешка,
която е допускал от небрежност.
Но днес и аз, и той, не знаем...
Светът е пълен с много километри,
които образуват разстояния
между пресъхналите длани на ръцете ни.
А днес и аз, и той, не знаем още...
Но двамата безсънно се измисляме
в хиляда и една безкрайни нощи.
И някой ден ще се напишем в приказка...
И също като днешната - разнежена.
Аз ще съм най-красивата му грешка,
която е допускал от небрежност.
Но днес и аз, и той, не знаем...
Светът е пълен с много километри,
които образуват разстояния
между пресъхналите длани на ръцете ни.
А днес и аз, и той, не знаем още...
Но двамата безсънно се измисляме
в хиляда и една безкрайни нощи.
И някой ден ще се напишем в приказка...
6.
/Вяра, Надежда, Любов - Декада седма на Декамерон на Лилит/
-Надяваш ли се? - го попита.
-Не. Вярвам! - той и каза.
И лястовиците отлитнаха.
А маргаритите във вазата
отронваха листа и шепнеха:
"Обича ме, не ме обича..."
А пък Луната зад завесата
ужасно дълго се събличаше.
- Ти вярваш ли ми? - той попита.
- Обичам те. - му каза тя.
И после цяла нощ звездите
разказваха за любовта...
-Надяваш ли се? - го попита.
-Не. Вярвам! - той и каза.
И лястовиците отлитнаха.
А маргаритите във вазата
отронваха листа и шепнеха:
"Обича ме, не ме обича..."
А пък Луната зад завесата
ужасно дълго се събличаше.
- Ти вярваш ли ми? - той попита.
- Обичам те. - му каза тя.
И после цяла нощ звездите
разказваха за любовта...
2.
НАЙ-ДЪЛГИЯТ ОТ ВСИЧКИТЕ СЕЗОНИ...
/Зима и лято, пролет и есен - сезони - Декада осма на Декамерон на Лилит/
Щипка канела в чашата ти с вино...
И после - дълга тишина.
Димът опъва струни над комините,
а покривите мъркат под снега.
Ти ме рисуваш с няколко снежинки.
...и после се стопявам в твойта длан.
Недей да пожелаваш да ме имаш.
Почакай ме поне до пролетта,
когато ще поникна със тревите,
ще нацъфтя с бадемов цвят.
Ще бъда някъде, из полета на птиците
и тихо ще шушукам със дъжда.
Тогава ме вземи. И ме целувай
чак докогато стана слънчоглед.
Докато стана лятна, като буря,
и се прелея във едно море.
А след това, ленива, като есен,
до тебе ще се сгуша да заспя.
Ти ме целувай, все така унесен
от сладкия ми гроздов аромат.
И сигурно, когато се събудим,
ще разберем, че вече сме едно...
Големи и красиви. Като чудо.
А в нас ... сезонът е Живот.
/Зима и лято, пролет и есен - сезони - Декада осма на Декамерон на Лилит/
Щипка канела в чашата ти с вино...
И после - дълга тишина.
Димът опъва струни над комините,
а покривите мъркат под снега.
Ти ме рисуваш с няколко снежинки.
...и после се стопявам в твойта длан.
Недей да пожелаваш да ме имаш.
Почакай ме поне до пролетта,
когато ще поникна със тревите,
ще нацъфтя с бадемов цвят.
Ще бъда някъде, из полета на птиците
и тихо ще шушукам със дъжда.
Тогава ме вземи. И ме целувай
чак докогато стана слънчоглед.
Докато стана лятна, като буря,
и се прелея във едно море.
А след това, ленива, като есен,
до тебе ще се сгуша да заспя.
Ти ме целувай, все така унесен
от сладкия ми гроздов аромат.
И сигурно, когато се събудим,
ще разберем, че вече сме едно...
Големи и красиви. Като чудо.
А в нас ... сезонът е Живот.
По синята писта на следобеда...
Шпалир от блóкове. И между тях - небе.
Прилича на пътека за отлитане.
Не се опитвай днеска да ме спреш.
И, всъщност, никога не се опитвай.
Сега съм Есен. Трябва ми простор
да нарисувам жълтите си мисли.
За тебе, върху кленово листо,
най-тихите си думи ще изпиша.
И някога, когато свърши есента,
аз кротко ще се сгуша в дланите ти.
Ще те обичам, както никой до сега.
...
И ще остана.
Прилича на пътека за отлитане.
Не се опитвай днеска да ме спреш.
И, всъщност, никога не се опитвай.
Сега съм Есен. Трябва ми простор
да нарисувам жълтите си мисли.
За тебе, върху кленово листо,
най-тихите си думи ще изпиша.
И някога, когато свърши есента,
аз кротко ще се сгуша в дланите ти.
Ще те обичам, както никой до сега.
...
И ще остана.
И по-красива е нощта...
Понеже градът уморено заспива,
а вънка е есен, звезди и небе,
аз ставам направо ужасно щастлива.
И влюбена в теб. И влюбена в теб...
За малко забравям, че ти си далече,
затварям очи и те галя със длан.
Секундата става по-дълга от вечност,
Големият Свят - по-малко голям.
Над мен срамежливо премигват звездите-
разпръснати капчици бяло сребро.
Луната се скрива безмълвно в очите ми.
Навънка е есен, звезди и любов.
а вънка е есен, звезди и небе,
аз ставам направо ужасно щастлива.
И влюбена в теб. И влюбена в теб...
За малко забравям, че ти си далече,
затварям очи и те галя със длан.
Секундата става по-дълга от вечност,
Големият Свят - по-малко голям.
Над мен срамежливо премигват звездите-
разпръснати капчици бяло сребро.
Луната се скрива безмълвно в очите ми.
Навънка е есен, звезди и любов.
Една недоразказана история
...а е страшно далеч.
Почти като в приказка -
през девет морета, в десето.
И в същото време
е дяволски истински.
Защото живее в сърцето ú.
Отрича принцесите.
/Това ú харесва,
откакто е сáмо момиче./
Със него е себе си.
Усмихва се лесно.
И някак по-лесно обича.
Не ú сваля звезди.
Оставя ги горе.
/Така са ú светли нощите./
И тя го целува
/макар и наум/.
И още, и още, и още...
Почти като в приказка -
през девет морета, в десето.
И в същото време
е дяволски истински.
Защото живее в сърцето ú.
Отрича принцесите.
/Това ú харесва,
откакто е сáмо момиче./
Със него е себе си.
Усмихва се лесно.
И някак по-лесно обича.
Не ú сваля звезди.
Оставя ги горе.
/Така са ú светли нощите./
И тя го целува
/макар и наум/.
И още, и още, и още...
Малка церемония
/единствено за мен/
...и точно в тези порцеланови минути,
между листенца чай и матови лъчи,
забравям колко много съм пречупена.
Забравям и така ми се лети...
Между тревата и небето ставам облак.
От близко ако гледаш, съм мъгла.
Ако заплача, ще направя локви.
И място за петнайсет хвърчила.
Но вече свърших всичките сълзи.
И нуждата от обич ми е тясна.
Сега си имам чаша чай. Жасмин.
Лъжичка мед, лимон и...щастие.
...и точно в тези порцеланови минути,
между листенца чай и матови лъчи,
забравям колко много съм пречупена.
Забравям и така ми се лети...
Между тревата и небето ставам облак.
От близко ако гледаш, съм мъгла.
Ако заплача, ще направя локви.
И място за петнайсет хвърчила.
Но вече свърших всичките сълзи.
И нуждата от обич ми е тясна.
Сега си имам чаша чай. Жасмин.
Лъжичка мед, лимон и...щастие.
Осем етажа над града
Неделите са тихи. Като мен.
Септември е оранжев по листата.
В прозореца ми някакво небе
рисува облак, който ще заплаче.
Градът изглежда много мълчалив.
А въздухът е есен и какао.
Земята уморено се върти -
съвсем без край. И без начало.
Добре ми е. Добре ми е така.
Живея на високо. До небето.
Над мен два гълъба обсъждат есента
и малко ми приличат на поети.
Неделя е. Септември. Следобяд.
Свенливо слънце се промъква неочаквано.
Рисува с лъч две малки сърчица.
Едното искам да го подаря на някой.
Септември е оранжев по листата.
В прозореца ми някакво небе
рисува облак, който ще заплаче.
Градът изглежда много мълчалив.
А въздухът е есен и какао.
Земята уморено се върти -
съвсем без край. И без начало.
Добре ми е. Добре ми е така.
Живея на високо. До небето.
Над мен два гълъба обсъждат есента
и малко ми приличат на поети.
Неделя е. Септември. Следобяд.
Свенливо слънце се промъква неочаквано.
Рисува с лъч две малки сърчица.
Едното искам да го подаря на някой.
7.
/от Декада пета на Декамерон на Лилит/
Съжалявам за теб. Не, наистина.
Съжалявам, но си просто човек.
Твоят свят е ужасно измислен
и си няма ни дух, ни сърце.
А пък аз съм звездата в небето ти.
И съм горда. Личи ми, нали?
Остави ме така...Да посветя.
После тихо от мен си тръгни.
И понеже съм тук, на високото,
от високо те меря. Така е.
И пред мене са всички посоки.
Ти си грешната просто. И края.
Както искаш, така ме наричай.
Намрази ме дори. Не ми пука.
Аз безмълвно до днес те обичах.
Но от утре...от утре е друго...
Съжалявам за теб. Не, наистина.
Съжалявам, но си просто човек.
Твоят свят е ужасно измислен
и си няма ни дух, ни сърце.
А пък аз съм звездата в небето ти.
И съм горда. Личи ми, нали?
Остави ме така...Да посветя.
После тихо от мен си тръгни.
И понеже съм тук, на високото,
от високо те меря. Така е.
И пред мене са всички посоки.
Ти си грешната просто. И края.
Както искаш, така ме наричай.
Намрази ме дори. Не ми пука.
Аз безмълвно до днес те обичах.
Но от утре...от утре е друго...
Кралица на Дъжда
И отново куплет от мен, куплет от теб :)
Този път благодаря за поканата на Innocence , Контеса Чар. Беше удоволствие за мен, милейди! :))
Аз не исках никак да съм дъжд,
но небето днес забрави да попита,
замери ме с два облака във гръб
и цяла над града си се изсипах...
Дърветата улавяха с листа
разпръснатата мен във водни капки.
И аз валях, неистово валях
с последните сълзи на лятото.
Търкулвах се в зелената трева
и бързах към съседната канавка,
където на душата ми-река
и беше някак...нечовешки тясно...
Изгубвах себе си. Превръщах се в порой.
Заливах миналото си. И тебе.
Земята само обещаваше покой
и пиеше от мен със жадни шепи.
Кралица на Дъжда-така ми каза
преди да те удавя в любовта си.
Преди да ме изпият страховете ти
попих в горещата прегръдка на дъха ти.
А аз не исках никак да съм дъжд...
Но явно не умеех да съм друго.
И днес валя в очите ти на мъж,
със който сме обречени да се загубим.
Този път благодаря за поканата на Innocence , Контеса Чар. Беше удоволствие за мен, милейди! :))
Аз не исках никак да съм дъжд,
но небето днес забрави да попита,
замери ме с два облака във гръб
и цяла над града си се изсипах...
Дърветата улавяха с листа
разпръснатата мен във водни капки.
И аз валях, неистово валях
с последните сълзи на лятото.
Търкулвах се в зелената трева
и бързах към съседната канавка,
където на душата ми-река
и беше някак...нечовешки тясно...
Изгубвах себе си. Превръщах се в порой.
Заливах миналото си. И тебе.
Земята само обещаваше покой
и пиеше от мен със жадни шепи.
Кралица на Дъжда-така ми каза
преди да те удавя в любовта си.
Преди да ме изпият страховете ти
попих в горещата прегръдка на дъха ти.
А аз не исках никак да съм дъжд...
Но явно не умеех да съм друго.
И днес валя в очите ти на мъж,
със който сме обречени да се загубим.
Кой ли вятър отново ме носи...
/остави прозореца отворен/
В една есенна нощ, най-внезапно,
точно когато валиш,
точно когато звездите са хладни
и малко напомнят сълзи,
ще застана до теб. Съвсем неочаквано.
По-безшумна от лунния лъч.
Ще съм резенче лято, светулка и пламъче,
ще съм шепичка пролетен дъжд.
Ще се свия в сърцето ти и там ще рисувам
теменуженосини поля.
Ще заспиш укротен. И дори ще сънуваш
как до тебе безсънна стоя.
А когато нощта си замине, а утрото
избелее до цвят на сребро
ще отвориш очи и ще видиш в леглото си
едно есенно жълто листо...
В една есенна нощ, най-внезапно,
точно когато валиш,
точно когато звездите са хладни
и малко напомнят сълзи,
ще застана до теб. Съвсем неочаквано.
По-безшумна от лунния лъч.
Ще съм резенче лято, светулка и пламъче,
ще съм шепичка пролетен дъжд.
Ще се свия в сърцето ти и там ще рисувам
теменуженосини поля.
Ще заспиш укротен. И дори ще сънуваш
как до тебе безсънна стоя.
А когато нощта си замине, а утрото
избелее до цвят на сребро
ще отвориш очи и ще видиш в леглото си
едно есенно жълто листо...
Някакъв бряг...
Едно черешово момиче,
едно сънуващо момче...
Ванилов смях, немирен кичур
и смешни, летни ветрове.
Усмивка от звезди в небето
и вятър с вдигнати платна.
Тя нощем ляга във сърцето му.
И го целува сутринта.
Зелени думи и маргаритки.
И после - синя тишина.
Земята става много плитка
и се превръща във Луна.
И, може би, това е всичко -
дворци от пясък...и дъждове.
Едно черешово момиче.
Едно сънуващо момче...
едно сънуващо момче...
Ванилов смях, немирен кичур
и смешни, летни ветрове.
Усмивка от звезди в небето
и вятър с вдигнати платна.
Тя нощем ляга във сърцето му.
И го целува сутринта.
Зелени думи и маргаритки.
И после - синя тишина.
Земята става много плитка
и се превръща във Луна.
И, може би, това е всичко -
дворци от пясък...и дъждове.
Едно черешово момиче.
Едно сънуващо момче...
Не вярвам във смъртта.
Под сянката на вятър светлоок
едно небе се счупи и заплака.
Слънцата му се свиха на кълбо,
превърнаха се в дъжд и онемяха.
Аз станах просто шепа тишина
и позволих на устните ти да ме имат.
А после от очите ти валях
и имах вкус на ягоди през зимата.
Изгубих се в пътеките след теб.
Завръщах се в погрешната посока.
Крилете ми, превърнати в ръце
отказваха да стигнат до високото.
Потъвах във земята и мълчах.
От въздух нямах нужда. И умирах.
Загърбих слънцето. И в тъмнина
се учех да забравя, че те има.
Но, знаеш ли...Така е по-добре.
Защото днес пониквам като цвете.
Разлиствам плахи, нежни цветове
и ... имам още обич във сърцето си.
Навярно някой ще я пожелае...
едно небе се счупи и заплака.
Слънцата му се свиха на кълбо,
превърнаха се в дъжд и онемяха.
Аз станах просто шепа тишина
и позволих на устните ти да ме имат.
А после от очите ти валях
и имах вкус на ягоди през зимата.
Изгубих се в пътеките след теб.
Завръщах се в погрешната посока.
Крилете ми, превърнати в ръце
отказваха да стигнат до високото.
Потъвах във земята и мълчах.
От въздух нямах нужда. И умирах.
Загърбих слънцето. И в тъмнина
се учех да забравя, че те има.
Но, знаеш ли...Така е по-добре.
Защото днес пониквам като цвете.
Разлиствам плахи, нежни цветове
и ... имам още обич във сърцето си.
Навярно някой ще я пожелае...
Мusique pour la nuit
Нали ти казах, че ще стана дъжд...
Бях облак, ти не ми повярва.
Сега ме остави да поваля,
а след това съвсем да те забравя.
След мен ще мине тихо Есента.
Очите и приличали на моите...
Но ти недей да вярваш във това.
И не поглеждай в тях, за Бога!
Ще видиш само утринни мъгли,
самотни брегове и жълти листи.
Не ме боли...Отдавна не боли
от любовта, която ми измисли.
Бях облак, ти не ми повярва.
Сега ме остави да поваля,
а след това съвсем да те забравя.
След мен ще мине тихо Есента.
Очите и приличали на моите...
Но ти недей да вярваш във това.
И не поглеждай в тях, за Бога!
Ще видиш само утринни мъгли,
самотни брегове и жълти листи.
Не ме боли...Отдавна не боли
от любовта, която ми измисли.
Абонамент за:
Публикации (Atom)