Състояние: Тишина.

Събличам всички чужди погледи от мен.
Измивам шумотевицата на човеците.
В прозорците ми цялото небе
рисува някаква дъждовна вечност.

А ми е хубаво...Дъждът шепти.
Разказва приказка за някакво момиче,
което сбъдвало най-тайните мечти.
А то оставало недообичано...

И мъничко се натъжавам от това.
Внезапен вятър духва във крилете ми.
Забравям приказката. Помня, че летя.
И като дъжд пониквам във небето.

Един облак разказва...

Когато се изкачвам до небето,
Земята ми се струва страшно тъжна.
А времето е ... някаква монетка,
която се търкаля във окръжност.
Човеците са като шепа мравки.
И всяка суета ми е напразна.
Откривам смисъл само в незабравките,
с които някой е изпразнил вазата.
Животът става някак много малък -
един албум със черно-бели снимки.

А в някаква съвсем случайна пролет
сърцата се прераждат във калинки...

Стълба до Луната

Ако можеш, обърни Луната.
Там, от другата страна,
Аз съм седнала и чакам
тебе, Скитнико. Сама.
Гледам към звездите вечер.
Търся твоите следи.
Лунен вятър с глас далечен
все за тебе ми шепти.
Слушам приказката дълга –
как пристигаш уморен.
Как безкрайно си ме търсил.
Как си влюбен. Точно в мен.
Как откъсваш от Венера
най–червените лалета,
как звездички си намерил –
във косите ми да светят...
Слушам приказката дълга.
Лунен вятър ми шепти...
Хайде, Скитнико, побързай,
и...Луната завърти...

Втора приказка без цел и посока...

и подарък за една небесносиня Маркиза :)

Ще има бал. Съвсем скоро ще бъде Големият Есенен бал, а залата за танци съвсем не е добре осветена. Мисля, че този дъжд дойде съвсем на време. Сега събирам по-едрите капки в шепа, а след това ще помоля Клотилда да ми изпреде здрава и тънка сребриста верижка, за да ги нанижа. Мисля, че ще се получи красив полилей. Не знаете коя е Клотилда? Клотилда е паячка. На вид обикновена, но иначе - не съвсем. Запознахме се случайно, макар че явно дълго време бяхме делили един замък. Моят замък, мислех си аз. И тя си мислеше същото - нейният замък...Може би и двете бяхме прави, знам ли...Аз си мислех, че сама съм го построила, високо, високо в облаците. От въздух и пухчета от глухарче. Но се оказа, че Клотилда тайно ми е помагала, оплитайки всичко с невидимите си паяжинни нишки. Сигурно за това всички се оказаха не-прави. Кои всички? Ами онези, които твърдят, че въздушните кули рухват. А ето - моята не е...Сигурно заради Клотилда. Нали?
А ние с нея случайно се запознахме. Веднъж бях решила да изхвърля всички кашони със неслучили се обичи и се качих на тавана. Седнах на пода и отворих първия. Освен прахолях, в него намерих само няколко изпомачкани листи с неумели стихове. Беше затрогващо. Четях и се усмихвах...Когато свърших, си помислих, че няма нужда да я изхвърлям тази неслучила се обич. Тя отдавна е отшумяла и сега вече съвсем не боли, само стопля сърцето. Отворих следващия кашон. Там, на дъното му, лежеше едно цвете. Поизсъхнала маргаритка. Никой не беше се допитвал до нея дали е обичан. Всичките и листенца си бяха там, макар и сухи. Не посмях да я докосна, за да не се разпадне. Така, както се беше разпаднала обичта. Не посмях и да я изхвърля, обаче.
Мислех си, ако я изхвърля, дали няма да изхвърля с нея всичките звезди от една далечна лятна нощ, всичките щурчешки цигулки и целия онзи аромат на прясно окосена трева...Сигурно щях. За това я запазих. Отворих и последния кашон. В него имаше красива стъклена фигурка, изобразяваща замък. Прототипът на моят замък. На нашия, с Клотилда. Взех я внимателно и я вдигнах срещу светлината. Видях себе си - седнала на пода в таванското помещение на кулата, взираща се в малка искряща фигурка. Да изхвърля тази неслучила се обич беше все едно да изхвърля себе си.
Въздъхнах и затворих и последния кашон.
-...заради живота на мечтите.
Ослушах се, огледах се, но така и не разбрах кой каза това. А още по-малко разбрах защо го каза.
-Тук съм, в ъгъла над вратата.
Обърнах се и тогава видях паяжината и паякът, който се полюшваше лениво напред-назад. Тогава още не знаех, че е паячка.
-Защо? - попитах аз, съвсем забравяйки, че е редно да се учудя защо паякът говори, или по-скоро да се притесня от факта, че аз му отговарям. Но откакто живеех няколко облака по-нагоре от Ежедневието съвсем не се озадачавах от такива подробности.
-Защото случилите се обичи спират да бъдат мечти и стават реалности. Приятно ми е, Клотилда.
Аз я гледах и наистина не разбирах за какво ми говори. Успях да промълвя само името си и съвсем, съвсем не знаех какво да и кажа. Но тя явно нямаше проблем с това, защото продължи:
- Всяка мечта, получила своето случване спира да бъде мечта. Сбъдне ли се, веднага става реалност. А както всички знаем, реалността никога не е само добра или само лоша. И става така, че бившата мечта, понастоящем реалност вече съвсем не изглежда толкова изящна и красива. Става сива и сбръчкана, достойна за Света на Ежедневието. Ти не искаш това. Ти се страхуваш от това. За това не позволяваш на обичите-мечти да се сбъдват.
Сама знаех, че е така, но като го чух от страни ми се стори страшно нелепо.
-Не е нелепо.-Клотилда се спусна по-надолу.-Разбираемо е. Не искаш да унищожиш красивото.
Не исках, вярно е. Но в същото време ужасно много исках случила се обич. А не знаех как да стане това...
-Ще стане.- Паячката се взря в мен с всичките си очи. - Ще стане, когато срещнеш него - Пазителят на твоите мечти. Има такива хора, които умеят да запазят красотата на една мечта даже и след нейното сбъдване. Щом ти го очакваш, значи и той те търси.
- А дали не съм го срещнала и не съм разбрала? - погледнах към трите кашона в ъгъла.
- Не си. - Клотилда нежно се придлани в ръката ми. - Когато го срещнеш, ще разбереш, понеже страхът вече няма да го има. Тогава ще ти се прииска да повериш на този човек всичките си мечти и ще бъдеш сигурна, че той ще съумее да ги запази непокътнати, осъществявайки ги до една.
- А Него има ли го? - не вярвах...
- Разбира се, че го има. - не знаех, че паяците могат да се усмихват, но явно можеха. - За всеки мечтател на този свят има по един Пазител на мечти. Защото светът се крепи на хармонията. Ако мечтателите се случат само с един повече от Пазителите на мечти, ще се наруши балансът и тогава нищо няма да е такова, каквото е, тогава Вселената ще спре да съществува.
Донякъде ми звучеше логично, донякъде - не съвсем. Но тъй като човек има право на избор, аз избрах да повярвам на Клотилда.
И сега всичко е по-различно. Не се страхувам да мечтая и не бързам да срещам разни обичи, на които не им е писано...
Щом мен ме има, значи и Него го има.
А балът е скоро. Добре, че дъждът навън вали все по-силно. Ще се получи хубав полилей.

Ако не вярваш, попитай господин Андерсен...

Аз съм русалка, нали съм ти казвала?
Само за малко сега съм момиче.
Исках за миг да почувствам в гърдите си
земния трепет да бъда обичана.
Дните ми свършват. Морето ме вика.
А обич все още не ми се е случила.
Май че русалките тук, на земята,
не могат на обич да бъдат научени…
В косите ми шепнат привечер вълните
и тихо ме молят при тях да се върна.
Принце, а краят…нали го познаваш?
Умират русалките, в пяна превърнати…

Сбогом, Принце...

Има ли те, Принце? Няма те.
А пък аз...все още те измислям.
Този свят е страшен за момичета,
дето вярват в приказки наивно.
И небето си остава на високо.
Свидят му се розовите облаци.
Само в сънищата ми на дълго и широко
си говорим с непознати конници.
Хайде, Принце... Време е да тръгваш
от света, заключен във мечтите ми.
Уморена съм отдавна от очакване
и от дълго и болящо необичане.
Беше ми приятно да те мисля...
чак до топлия ти дъх те измечтавах.
Но те няма...И на мен ми писна!
Хайде, Принце. Тръгвай си. Прощавай...

Климатичните промени и ти

Неделя е, а аз стоя без думи
и само Слънцето напълно ме разбира.
Градът е цветен. И почти безшумен.
А Зимата забрави, че е зима.
Една внезапна пролет в мен нявярно
обърка списъка на земните сезони.
Но все едно ми е. Така се радвам,
а ти... а ти си, всъщност, истински виновен.
Защото, как посмя въобще, кажи ми,
да иваш, да ме влюбваш... да обичам...
Заради теб сега си нямам зима,
а само ваза с няколко кокичета.

--------------
Понеже мога да се излагам по много начини, не само с думи:

Без логика (естествено)

Небето е завеса, зад която
Вселената създава чудеса.
И те валят лежерно над Земята
като сребристо-син вълшебен прах.
Не зная виждал ли си го, но ето -
очите ти се пълнят със звезди.
И ти започваш целият да светиш,
и (даже да е странно) да летиш.
Не ти се вярва. И не го разбираш.
Вълшебства няма - знаеш го добре.
Вселената небрежно се усмихва
и ти се влюбваш без да разбереш.

На нашия бряг на Света

Събýди ме след сто години страх,
научена единствено на недоверие.
Не знам дали защото те познах,
ти позволих въобще да ме намериш.
Или защото имах нужда от това -
да съществуваш, за да те обичам.
Но ето ни - в един отделен свят
споделяме най-личните си истини.
Далеч от всички, само ти и аз,
без някаква излишна еуфория,
се губим тихите води на обичта.
Дано е вярно, че са най-дълбоки.

чудесата въпреки нас

Когато спреш да вярваш в чудеса,
небето става остро и грабливо.
Градът потъва в силна тишина.
Сърцето му се чупи. После спира.
Светът изопва плашещи черти
и всичките Чудовища излизат.
Не се поддаваш вече на мечти.
И как да вярваш в техния Пазител...
Той вярва в теб, обаче. Въпреки.
И точно за това ти прави чудо -
събуждаш се веднъж - и не боли.
И даже си способен да се влюбиш.

Неназовимите неща

Аз живея далече. В Нощта.
Двеста крачки след залеза, вляво,
под една избледняла Луна,
и секунда преди звездопада.
Той живее на другия край,
там където Небето прелива
и изтича съвсем по ръба
на един омагьосващ изгрев.
Аз почти не говоря, а той
ми разчита докрай тишините.
Как се казва това... Любов?
Или по-добре да не питам.

Бих искала да е така

"Не е измислица морето

и щастието съществува!"

- Христо Фотев

 Следобедът се пълни с цветове,
преди да се разлее в нежен залез.
Едно спокойно съботно небе
реди звезди над синята си пазва.
Изминали са часове, нали?
А сякаш е изминала секунда.
Какво е Времето и как лети...
Вселената все още ме учудва.
Една от тайните ѝ разгадах,
макар да беше малко сложно -
не е измама Любовта
и щастието е възможно.