Коктейл от есен

Три капки дъжд. И утринна мъгла.
Отпивам от коктейла на Октомври.
Вкусът му парва ме... На есенни листа...
И кара ме тръпчив да го запомня.
Ела! Свенливите звезди се крият
зад облачно- дантелени завеси.
По чаша от Октомври да изпием.
И току-виж - превърна се в принцеса...
На малки глътки... Чувстваш ли?
Опива... и ме кара да мечтая...
Октомври ,всъщност, не е толкова сив...
А пък Луната му е малка запетая...
Наздраве! Нищо, че без чаши...
Направо от небето му ще пием.
И май, че не е страшно тъжна есента.
Нали..? Една оранжева магия!

Ти сънувал ли си ме? Защото аз...

Сънувах те... Пак беше късно лято.
Нощта загасяше последните лъчи.
Запалваше светулки във прозорците,
превъръщайки ги в котешки очи.

А аз се ронех в дланите ти като пясък,
звучах като китарени акорди в Ла.
Бях пълнолунно твоя. Чак до изгрев.
И исках да остана след това...

Страхувах се, че с утрото ще се разпадна,
и вплитах се неистово в сърцето ти.
Попивах с настървение в душата ти
и търсех знак за вечност във ръцете ти.

А после се събудих...Беше есен.
Бях цяла. Неразчупена. Сама.
Но с вярата, дълбоко в себе си,
че съм оставила във теб следа.

СЛЪНЧЕВИ ЗАЙЧЕТА

Избликна следдъждовно следобядът
във цветовете, спрели на небето.
През мътносини облачни завеси
премина Слънчо в своята карета.
Огледа се за малко във стъклото
на тихия ми и сънлив прозорец.
А слънчевите зайчета намигаха,
преди стремително да полетят нагоре.
За миг превърнах се в едно от тях.
В очите ти поисках да се гмурна,
за да почувстваш пак онази топлина,
с която слънчевите зайчета целуват.

БЯГСТВО

Понеже заваля, крилете ми са мокри.
И някак си... не мога да летя.
Оглеждам се привечер в помръкналите локви
и търся в тях забравени слънца.
Защото Есента е някак носталгична-
един ръждив нюанс, прелюдия към сняг-
се случва да заплача.И някак е логично-
угаснал е във сиво лазурният ми бряг.
И тъй като е облачно, ми иде да избягам.
Да се превърна тайно във Звездна светлина.
По клоните оголени безмълвна да полягам.
И Слънчева да стана отново с Пролетта.

Гондолена Луна

Не мога да заспя. И си измислям...
Създавам си вълшебни светове.
Извайвам тих, далечен пристан
в доброто, старо, сънено небе.
Луната се превръща във гондола,
и аз се качвам в нея и пътувам.
А тишината свири на виола...
Или пък звездна песен чувам?
Представям си, как Ти ме чакаш...
На някакъв далечен бряг в небето.
Усмихнат лунен вятър носи знака,
че мен ме има там, в сърцето ти.
...
Не си отивайте, Безсъници... Така е хубаво!
Във нощи с лодки, вместо тихата Луна
аз тръгвам пак на звездно пътешествие...
Измислям си...Не мога да заспя.

СКИТНИЦА В СЪНЯ

И тази вечер ще съм Сънебродница...
Ще скитам из забравените сънища.
Орисана от Лунната Магьосница,
ще преоткривам бледи, звездни пътища.
На твоята притихнала възглавница,
навярно ще забравя две сълзички...
По - бляскави от езерните капчици.
И парещи навярно...но мъничко.
Наметната със плащ от тънки облаци,
със пъстри чехли от дъга обута,
съвсем превърнах се във Сънебродница...
Единствено във сънища се лутам...
Не се буди! Ще се изгубя в Нищото.
Ще се разтворя някъде в Безкрая.
Така поне ме има...сънебродеща...
А иначе...А иначе , не зная...

НА ЮГ...

Студено ми е. А небето тежи.
Сякаш вместо със облаци, е покрито с олово.
Един тъжен свят под него лежи,
стегнат в есенни , хладни и мрачни окови.
Аз съм птица! Защо не отлитнах?
Надалеч, дето Слънцето вечно е живо...
Там, където съм винаги стоплена,
там където от лято сърцето прелива...
А съм тук. И треперя от студ.
И небето все още се пълни с олово.
Чакай , Слънце! Разтварям криле...
Да политна към тебе съм вече готова.

РИСУНКА ПО ПАМЕТ (ЛЯТОТО...)

Тиха като сянка идва вечерта.
И се разлива над Бургас като магия.
Един скучаещ кораб се влюби във звезда.
Прошепна и сиренено : "Ще те открия!"
Отскубна се от пристана и хукна сред вълните.
А Фарът се усмихна в синкавия мрак.
Защото всички кораби се влюбват във звездите.
Но винаги се връщат на неговия бряг,
на неговия пристан,при неговите чайки,
при мекия му пясък и нежния му глас.
Защото тука само живее тази тайна
от приказка вълшебна,наречена Бургас.

МЪЛЧА...

Тиха съм днес. Предчувствам зимата.
Чувствам,как някъде ражда се сняг.
Чувствам, как тръпнат високо комините,
останали голи след птичия бяг.

Тиха съм днес. От облаци млъкнах.
Слънцето някак успях да спася...
Заключих го в себе си-да не помръква.
И снежните дни с лъчи ще гася.

Тиха съм днес. До полуда немея.
Бяло ми става от зимно мълчание.
И...някак наужким сякаш живея.
На пролет пониквам в букет от желания.

СПОРЕД ЛУННАТА ПОЛИЧБА

Като древно предсказание се сбъдвам.
В нощи несънуващи и будни.
Идвам. Или пък си тръгвам.
Но оставям в тебе малко чудо.
Има ме. Поличба е Луната.
И звездите питай, ще ти кажат.
Стъпките ми будят тишината
звънчево трептящи по паважа.
Някой сигурно ме е написал,
в нощ, изпита с много вино...
Без да иска, е орисал
във съня ти да ме има.
Според някакво поверие се сбъдвам...
В полунощ. Във ранна пролет.
Идвам ли? Или си тръгвам?
Вярвай във поверията, моля те!

НА ПЪТ ЗА ВКЪЩИ...

Подгоних сянката на вятъра
под клоните на есента.
Те се събличаха.
Без свян изхвърляха
червеножълтите листа.
Събирах си букет от тях.
Те се пилееха.
Танцуваха и кацаха край мен.
А някъде далеч изплува залеза.
Целуна ме усмихнат и смутен.
Прибрах го във очите си.
И в устните.
Изгрях от кротката му светлина.
А вятърът притихна сгушен
в букета ми от есенни листа.

КОРАБЧЕ

Когато завали, ела при мен.
Не да ме стоплиш с устни или длани.
А да излезем заедно на вън,
под струйките вода, без дъждобрани.

От някакъв забравен лист,
сгъни ми малка,бяла лодка от хартия.
А локвите превръщай в океан...
В дъжда се сбъдват всякакви магии.

И след това ме погледни.
Разрошена и мокра...и щастлива.
Такава именно ме запомни.
Дъждът безкрайно много ми отива.

Есента...и аз

Днес е сивоока есента.
Слънцето в косите и не грее.
Шепнат тихо тъжните листа.
А небето от безптичие немее.

Иска ми се някак да я стопля.
Да и върна меките отблясъци.
Да заглъхнат ветрените вопли
и сърдитите им хладни тласъци.

Иска ми се да я сгрея с устни,
да и дам от слънцето си бяло,
да избликнат цветните и звуци
изпод облачното тежко одеало.

Да запаля пламъчета живи-
като жълти есенни цветя.
И да чувствам как от мен прелива
ябълково вино в есента.

Жълто...

Слънцето, понеже знае,че си тръгва,
оставя жълтото си по засмените листа.
Те засияват светещи и топли,
превърнати в очи на есента.
А ти, понеже знаеш,че обичам
искрящия и парещ слънчев цвят,
превърна есента във минзухарена,
и жълт сега е целият ми свят.
А аз , понеже още съм безмълвна,
а искам да ти кажа страшно много,
прошепвам тихо :"Най-прекрасният..."
Сълзите си да скрия...не...не мога...

Благодаря :)

Букет в писмо

Един бял плик...А вътре-слънце!
Изгряващо от думите приятелски.
Лъчите му попиват във душата ми
и рукват от очите ми сълзи предателски.
Стоя безмълвна.И е страшно хубаво!
И нищо,че е вечер...Става светло!
От топлите им думи ,омагьосано,
затупква ветрогонещо сърцето.
Изгряват в жълто нарцисови пламъци-
букет в писмо! Магия жива!
А щастието, скрито във сълза,
под клепките ми тихо се разлива.

посветено на jina и yanbibian
Благодаря ви, приятели!
П.П. И за шоколада също :)))

Вкусът на утрото

Ти виждал ли си изгрева във капчица роса?
Как се разпръсква светлина от нея?
И как струи от мократа трева
един копнеж на Слънцето- да грее.
Ти чувал ли песента на птиците,
когато утрото ги гали с хладни длани?
И как с възторг посрещат светлината,
пролазваща над спящите поляни...
Отпивал ли си малки глътки сини
от сутрешното свежо настроение?
Отпивал си... а пък вкусът им
напомнял ти е винаги за мене...
Такива диви, неопитомени...
тръпчиви малко, но с вълшебен аромат...
Проникват във душата ти.И там остават.
За да покълнеш после в моя свят.