Тук...

Като звук от еолова арфа,
като нежно листенце от мак,
като съпки, останали в пясъка
на един позабравен тих бряг,
като устни, когато са влюбени,
като дланите, галещи в тъмното,
като поглед, скрил в дълбините си
сто мечти и парола за сбъдване,
като полъх на бриз край морето,
като дъх, като стон, като вричане,
като малка звезда във небето ти,
аз съм тук...целуни ме...
Обичам те...


БЕЗКРАЙНА НОЩ

ANONIMNIQ & Caribiana


Слънцето залязло е, а горе
Луната тъжна кротко в мрака свети.
И там сред тишината, само с поглед,
целуват се самотните планети.

Аз бродя сред небето на живота
и все така те търся без почивка,
секунда само там в далечината,
за миг да зърна твоята усмивка.

И в бляскавия дъжд от звездопади,
беззвучно капещ от очите на небето,
мечтите ни се гонят пожелани,
но винаги угасват във морето.

И там, сред необятната вселена,
се блъскат в мрака влюбени комети.
Луната вече легна уморена,
а Слънцето...не иска да засвети.

Дали ще плъзне някога зората
по хоризонта нежните си длани?
Дали отново ще искри росата
в тревиците на пролетни поляни?

Или завинаги ще се изгубят в мрака
безследно цветовете на живота?
И ние с тебе все така ще чакаме
една недоизпята тиха нота?

Дали сред онзи танц на звездопадите
и нашите звезди ще се намерят?
Или ще търсиме единствено наградата
да видим светлинка във мрака черен?

Далечни, непрогледни разстояния...
В различни, необходени Вселени.
Луната спи. Не се се събужда Слънцето.
Звездите тихо капят уморени...

ИЗСВИРИ МЕ...

Като тиха музика съм днес...
Някаква неписана, непята.
Неизсвирена съм още, виж...
Тебе... само тебе чаках.
Нямам ноти. Ти ги напиши.
После полунощно композирай.
Всеки звук накарай да трепти
и от мен по тебе да прелива.
Музика съм...идвам със Луната.
Ти долавяш всеки мой нюанс.
И попивам в теб...във сетивата ти,
в някакъв среднощнен древен танц...

Такова едно...

Този ден сякаш носеше всички сезони.
Дъжд и сняг, слънце и вятър.
И по нещичко май на мене приличаше.
Откривах във него мене самата.

Ту усмихната и слънчево тиха,
ту по детски разплакана неудържимо.
Понякога бурна, помитаща всичко.
Понякога ледена, синква зима.

И се сменям така...съвсем неочаквано.
По женски в ръцете ти отдавам се цялата.
После небрежно изрязвам цветенца
и връзвам балони на вън по оградите.

А след това съвсем ежедневно
разлиствам списания, чета новините.
А после отлитам, прегърнала залеза
във онзи, вълшебния свят на мечтите.

Такава съм...шарена. И съм сняг, и съм слънце.
Жена и момиче. Есен и пролет.
Само искам...единствено искам
да запазя крилете си винаги в полет :)

ЧУВСТВАМ...

В мен си.
С всеки удар сърцето ми тебе изрича.
Всеки дъх носи твоето име.
Всичко в мене трепти от безмълвно обичане.
И от щастие. Тебе те има!

Тук си.
Всеки повей на вятъра е ръката ти нежна.
Сплиташ пръсти в косите ми тъмни.
И потъваш в очите ми - мамеща бездна,
от която се ражда разсъмване.

Обич...
от която в душата ми светят Слънцата
и потъват далеч страховете.
От която се чувствам и друга, и същата.
От която чак спира сърцето ми...

Признавам...пред себе си...

Прегърни ме. Прегърни ме силно.
Остави ме да слея със ръцете ти.
Остави сърцето ми да бие
в ритъма задъхан на сърцето ти.
Остави дъхът ми да потъне,
слял се с твоя във едно дихание.
Замълчи така...съвсем без думи е...
Но е пълно с хиляди признания...

Това, което устните ми не изричат,
душата ми крещи със всички сили.
И цялата ми същност е планета,
Единствената си Звезда открила.
И цялата съм шепот и докосване...
Една вълна, заляла бреговете си...
Една усмивка, скрила се в очите ти...
Една дъга, открила цветовете си...

Прегърни ме...Недей да ме пускаш!
Слушай тихия глас на сърцето...
Нещо идва...Нещо се ражда...
И е силно, като взрив на комети.
После зимата свършва внезапно.
От земята надничат кокичета.
А пък моите устни, без глас,
пак се учат да шепнат "Обичам те..."

НАШЕТО СЛЪНЦЕ

Ти ми правиш Слънце.
Нищо, че е зима.
Някак го умееш,
сякаш чудо има.
Караш ме във нощите
цяла да изгарям,
а пък сутрин Слънцето
май ни е награда.
Всички синоптици
сбъркаха прогнозите...
Те не знаят - с тебе
Слънцето си носим.
Те не знаят как
нощем от телата ни
лумва топлина
и утихва вятъра.
Те не знаят как
ръцете ти умеят
да ме карат цялата
слънчева да грея.
Те не знаят даже,
че Слънце ти ми даваш.
Аз обаче зная.
И зная как го правиш :)

КОГАТО СЕ СЪЗДАВА СВЕТЛИНАТА...

Не беше просто случване на нещо.
Не беше просто полет към звездите.
Не омагьосване. Не еуфория.
А нещо, още неоткрито.
Не бях отдадена. Бях просто твоя.
Живеех чрез дъха ти само.
А "сливане" е празна дума...
То беше нещо по-голямо.
Не беше взрив...по-силно беше.
Разтърси цялата Вселена...
А после бликна Светлината,
от теб и мене сътворена...
...........................
По клепките ми плъзват се съня
и ласката на топлите ти устни.
Аз цялата съм сгушена във теб.
Така заспивам...Не ме пускай!

КОЙ РАЗПЛАКА СЛЪНЦЕТО ?

Някой скъса огърлицата на Слънцето.
То затръшна облаците от тъга.
И се скри зад тях. Да си поплаче.
И Небето чак го заболя.
А мънистата се сипнаха на долу.
Разпиля ги Вятър - беладжия.
Хората помислиха си: "Дъжд..."
И разцъфнаха чадъри да ги скрият.
Аз стоях под тъжното небе.
В шепи сбирах капките-кристалчета.
Беше странно някак. Чак сега
осъзнах, че и Слънцата плачат.

НОСИ МЕ...

Летене беше...повече от истинско
Понесе ме към нови светове...
Превърна ме във блясък на светкавица
прорязала безмълвното небе...
Докоснах Слънцето...и лумнах цялата.
Извираше от мене светлина...
А ти ме носеше - трептящо пламъче -
във дланите ти огнени горях...
Летене беше...искрометно...палещо...
Пожарен полет над заспалата планета...
Сега заспивам...Звездопадна...
И още от летенето ни светя.

ОБЕЩАВАМ ТИ ЛЯТО...

Аз съм лятна...Толкова лятна,
че те паря дори без докосване.
Всяка мисъл за мен е черешова,
всяка дума - едно омагьосване.
А вкуса ми е слънчев. На праскови.
Твойте устни са жадни за още.
Пак ме вдъхвай - мириша на юли...
Сенокоси...море...полунощия.
Аз съм твоето късно обичане.
Със светулки и тихи щурци.
Със поляни , пламтящи от макове
и със пясъчно - топли следи.
Знаеш, лятна съм...толкова лятна,
че оставих без зима сърцето ти.
Прегърни ме за малко...Целувай ме...
Да съм лято, заспало в ръцете ти.

КОГАТО ТЕ ЦЕЛУВАХ...

Вятърничава съм някак...малко бризова.
Не се задържат облаци край мене.
Напомням лято. Страшно хаотично.
Дори часовниците тънат във безвремие.
Нахлувам неочаквано. Съвсем неканена.
И без да чукам влизам през вратите.
В една моряшка шапка крия стихове,
които нощем си открадвам от звездите.
Не помниш ли онази вечер? Бях при тебе.
Не беше вятър. Просто те целувах...
А после ти заспа. И си помисли,
че цяла нощ русалки ще сънуваш.

НЕРЕИДА

Да, знам...За мене птиците разказват.
Живея във пророчествата на звездите.
Да, аз съм тази, дето я сънуваш...
Това съм аз - сестрата на Вълните.

А как доплува ти до моя дом?
Морето забранява да се влюбвам!
Затуй мъжете, тръгнали към мен,
в прегръдката си синя то погубва...

Но ти си тук...По някаква магия...
Недей да питаш, колко съм сама...
Поне за малко ме накарай да обичам,
преди завинаги да се превърна във вълна...

ПО - ВИСОКО ОТ ОБЛАЦИТЕ...

От много дни няма небе.
Денем - без Слънце, нощем - беззвездие.
Само облаци някой плете.
Заприличва на пушечна бездна.
Аз изобщо не мога така!
Искам лъч да одраска небето.
Нощем искам монетка - Луна,
да превръща врабците в поети.
Знаеш ли...ти си точно такъв !
С мен си винаги, макар и незримо.
Като малка звезда зад мъглите -
уж те няма, но знам, че те има.

КАПЧИЦИ

Разтопената зима се стича
и рисува река по асфалта.
Всяка капка е весела нота,
дето буди със смях мълчината.
И бърборят в нестроен оркестър
три капчука под моя прозорец.
Бързат вадички жива вода.
От далече прилича на Пролет.
Аз залепям слънца по стените,
а по устните - само усмивки.
Във сърцето ти тихо покълвам.
И...на Пролет приличам отблизко.

ОТКРИВАЙ МЕ...

Разказвам си душата на звездите.
Парченце по парченце я разлиствам.
Събличам бавно всичките и клони
и лунен вятър върху нея плисва.

Разказвам си сърцето на врабците.
Трохичка по трохичка го раздавам.
Перцата по крилете му сияят,
докоснати от слънчева жарава.

Разказвам се на цялата Вселена.
Без думи се разказвам, с тишина.
И в твоите очи за миг проблясвам-
една искрица с име на жена.

ГЛУХАРЧЕ

Ще идват други...Ще се мъчат
по мъничко на мене да приличат...
Ще си отрадват думички, усмивка...
Дали ще могат блясъка в очите?
Във всяка мене ще откриваш.
А после... ще ти бъде празно.
Защото аз съм огнен пламък-
където парна, не зараства.
Направих си душата от глухарчета-
цъфти във жълто. После прецъфтява.
И не, изобщо не умира-
превръща се във пух. И отлетява.
А ти откривай ме във други.
Ще е кратко.
Да, като мене ще звучат...почти.
Но, знаеш, няма да е същото...изобщо.
И от това, повярвай ми, ще те боли.

ВИСОКО, ВИСОКО...

Не се убодох на вретено.
Не бях орисана така.
Сърцето ми само обаче
май стогодишен сън заспа.
А кулата ми е висока.
Почти до облаците стига.
Пълзящи рози с остри тръни
отвън растат и я оплитат.
Отдавна всички картографи
от картите си я изтриха.
Затуй и никой не минава.
И кулата е страшно тиха.
Поне прозорчета си имам.
Долитат птици,пеперуди...
А пък сърцето спи...И чака.
Да дойде Той. Да го събуди.

...НО НЕ СЕГА

Ще тръгна някой ден на някъде.
Светът ще бъде хилядопосочен.
Ще те оставя тук, на този бряг.
Да те забравя,може би...Нарочно.
А там, където бях, ще ослепее.
Ще бъде Нищо, от което ще боли.
Ще те забравя! ...Никога, навярно...
По стъпките ми ще растат треви.
Пътеката ще се изгуби.Ще заглъхне.
И, аз нали ти казах - ще забравя!
Но някой ден. Когато стана смела.
Сега пред теб безсилна съм.
Оставам...

НЕБЕ НА ЗЕМЯТА

Небето слезе ниско, много ниско.
Почти докосна пясъчните дюни.
Промуши се между намусените сгради,
защото просто искаше да ме целуне.

Въздъхна тихо, сякаш че проплака
и ме потърси плахо със очи.
Беше му тясно - малка е Земята.
Да ме целуне искаше, и да върви.

Излязох. И Небето ме прегърна.
Дали успя да ме целуне - не разбрах.
Прошепна ми : "Отново ще се върна..."

...А хората си мислеха - "Мъгла!"

СПОМЕН ОТ УТРЕ

Не помниш ли?
Как утре ме целуна?
Когато пишеше поеми по водата...
Когато грееха Луни над всички бездни
и свиреха предпролетни сонати...
Спомни си!
Утре ме прегърна...
Дъждът искреше - цветни стъкълца...
А аз не исках друго. Исках само
да кажа:
- Нарисувай ми овца !
И да се върне в тебе спомена за роза,
която има само четири бодли.
И онзи смях в небето да ce върне -
смехът на всичките камбанени звезди.
Спомни си утре...
Днес ще тръгвам.
Макар ,че някак ме опитоми.
Не те оставям сам. Но аз съм в утре.
Ако ме искаш - утре си спомни.

ПОВЕТРИЕ

Ще дойде онзи Вятър.Ще повее.
От топлия му дъх ще нацъфтят черешите.
И само в някакви далечни планини
ще дишат още Зимата и студовете и.

Ще се закичи със лъчи Небето,
поляните със цветове ще се покрият.
А под стрехите на събудените къщи
отново лястовиците гнезда ще свият.

И аз отново ще съм същото момиче,
което силно вярва в чудесата.
Което в мълчаливите утра
ще гледа тихо раждането на росата.

ПРЕД ТВОЯТА ВРАТА

Нощните феи са музи
на някакви Късни Поети.
Приспиват в душите им залези
и носят в ръце ветровете.
Нощните феи са светли -
досущ на звездички приличат.
Защото се къпят във изгрева
и с лунни лъчи се обличат.
Нощните феи са тихи.
Нощните феи са шумни.
Нощните феи обичат
почти невъзможно безумно.
Нощните феи се раждат
само защото единствено
Късни Поети ги чакат
на тихи забравени пристани.
Нощните феи долитат.
Светва за кратко Земята.
Късен Поете, не чуваш ли?
Аз съм отвън, пред вратата ти.

ОТ ДАЛЕЧЕ...

Бездомно ми е. И съм страшно ничия.
Изгубена, като монетка сред треви.
Разплакана. От тихо непрегръщане.
С угаснали от необичане звезди.

На тебе кой ти каза, че ми липсваш?
Или сърцето ти... само разбра?
И твоя глас нахлу през телефона,
прорязвайки тъгата на нощта.

Прегърна ме със думи. Стана шепотно.
Луната на усмивка заприлича...
Сега заспивам, свита на кълбце
и стоплена от твоето "Обичам те"...

ПОПИТАХ СЪРЦЕТО СИ...

Аз нося всички изгреви в очите си
и полъха на екзотични ветрове.
Под миглите ми крият се магиите
на всемогъщи древни богове.
Ако поискам, мога да съм утрото,
и в устните ти шепоти да скривам.
Да бъда знак, жигосан във сърцето ти,
като нечезнеща вековна диря.
Но аз не искам...Искам да съм лятото,
което с меките си длани те обгръща.
Да съм уют. Да съм утеха.Да съм твоя.
Да бъда топлото усещане за "в къщи".