Над клоните ...

Мечтите ми са боси, като птици.
Гнездят по покривите на душата ми.
И винаги са тук. Дори и зиме.
Понеже аз съм южна, не отлитат.
Небе им давам.Имам страшно много.
Небета имам всякакви по вид.
И там ги пускам. Да се скитат...
че им е грозен този свят пробит.
Напоследък обаче са влюбени.
Всички мои мечти. До една!
Заразиха и мене...И ето ме -
перушинесто-боса...Летя!

Само толкова...

Наваляха звездите в косите на мрака.
А пък някъде там ти си сам.
И изобщо не знаеш, че тебе съм чакала...
Но какво бих могла да ти дам?
Шепа обич, която не знам дали искаш.
Пет усмивки и зрънце тъга.
Да направя от изгрева извор разплискан.
И парченце небесна дъга.
Друго нямам. Това ми е всичко.
Ако искаш вземи го. За теб е.
А на мен ми е лесно да те обичам.
И да стоплям по малко сърцето ти.

На три крачки...

Над улиците пада здрачина
и ги оплита в паяжина от вечерност.
Денят приспива свойта бързина
и се съблича в синкава лежерност.
Поръсва се със аромат на залези,
гримира светофарите в искрящо,
накрая дяволито се изплезва.
/ Изглежда, сякаш знае нещо/.
Забързвам се след пухкавите стъпки,
за да догоня цялата му виолетовост.
А ти не чакай, а цъкни звездите...
Почти съм стигнала до тебе. Ето ме.

Обич на длан

Вземи дланта ми в своята ръка
и погадай по линиите, дето я пресичат...
Дали ще бъда влюбена завинаги?
Дали ще бъда някога обичана?
Прокарай пръст по малките пътечки,
които лъкатушат като ручеи.
Предсказвай ми, че ще се влюбя,
макар да знам, че вече се е случило.
Накрая в шепите си скрий дланта ми.
Не казвай нищо...Нека помълчиме.
И без гаданията вече знам -
прочел си в нея твойто име.


Събужда се животът ...

Недяля се разплете слънчева
и плъзна се по морските извивки.
От вятърните бегли гласове
не беше шумно. Даже беше тихо.
Във пясъка посях си обещания.
От мидички си нарисувах лодка.
На гларусите май им стана смешно,
поклащаха се с тромава походка.
Събрах си водораслен аромат,
напълних си джобовете до пръсване.
Вървях сама през сънения парк.
И всичко беше някакво възкръсване.

Някъде, някой, нещо...

Събличам нощта от беззвездия,
от Вятъра шия платно.
И после със лунната лодка
потеглям към спящия дом.
През твоя открехнат прозорец
се вмъквам и влизам в съня ти.
(Това съм го правила вече...
може би, няколко пъти.)
За ръка те повеждам сред ниви
с метличини сини и макове.
А после се спирам. Целувам те.
И тихо изчезвам нанякъде.
Когато се будиш, не помниш.
Но без да разбираш защо,
в сърцето ти нещо говори,
че някой ти дава любов...

:)))

На ръба между два сезона
винаги ми е малко тъжно.
Обаче сега ми е пролетно.
И мъничко мостововъжено.
Слънцето ми се смее чорлаво,
иззад юргана на Зимата.
Вече очаква щъркели
и им почиства комините.
Нацъфтяха на бързо зюмбюлите.
Даже и Март не дочакаха.
Зимата сгъна снега си,
натъпка го в старите сакове.
Аз я изпращам на гарата.
"Ще ти пиша. Наистина!"-обещавам.
Само, че тя си ме знае...
И даже не се и надява.
А аз съм съвсем сериозна.
Обаче съм страшно влюбена.
И понеже съм малко разсеяна,
адреса и май го изгубих...

...не знаеш

Докосвам те...Когато спиш.
Със крайчето на къдраво кичурче.
С връхчето на сънените пръсти.
Но ти не знаеш...Няма да научиш.
Целувам те...Когато спиш.
Със мекото на влюбените устни.
Под клепките ти бягат сънища.
Дали във тях си ме допуснал?
Говоря ти...когато спиш.
На тихия език на любовта ми.
И обещавам...ако позволиш,
до тебе във съня ти да остана.

Имам ли?

Аз съм безстопанствена. Като дъжда.
Но валя на горе, към небето.
Земното привличане е ... суета.
Мене ме привличат цветовете.
Извалях се на обратно. Не разбрах,
имам ли билет за връщане?
Да, де...не че ми е страшно нужен.
Безстопанствена съм. И безкъщна.
Тъй и не можах да ги запомня
тези земни правила...Изсричах ги.
Ако можех, щях да променя едно -
правото да казвам, че обичам...

НА СРЕЩА С ЛУНАТА

посветено

Преди съвсем да е угаснало небето,
със своя впряг от облаци пристигна тя.
За миг вълните заприличаха на станиоли,
А бризът морскодъхав даже спря.
Величествена, с цвят на старо злато,
тя слезе от каретата сребриста.
Отметна воалетката си от мъгли
и блясъкът си във очите ми разплиска.
Безплътните и длани ме прегърнаха
със нежността на твоите ръце.
Танцувахме под звуците на тишината,
изсвирена от нощното небе.
Преди да се обърна и да тръгна,
тя ме погледна с твоите очи.
А после мълчаливо ме целуна...

Над тебе падаха безброй звезди.

П.П. Благодаря ти за неповторимото изживяване!
Още :) И пак.

ПИСМО В БУТИЛКА

Тук пясъкът е бял.
И страшно топъл.
Но няма друго. Само голи дюни.
Изсъхнаха тревите.
С тежък вопъл
вълните се разбиха помежду ни.
Отнесе с лодката си
моите мечти.
И аз останах - корабокрушенец.
Превърнах в дом
солените скали.
А спомените - в корабни въжета.
Сега разтапям пясъка.
В стъкло.
Бутилка искам да извая.
Да скрия своето
писмо -надежда в океан от отчаяние.
Дано достигне
твоя бряг, сред утринни криле на гларуси.
Защото без море,
без знак,
и ти, бездомнико, навярно си...

КЪСЧЕ СВЕТЛИНА

Имам нужда от изгрев.
Над смълчаните кестени
да избликне фанфарно зората.
Да се плъзне по клоните,
да погали прозореца,
след това да огрее душата ми.
Имам нужда от лъч.
На завесите спуснати
да проникне през сянката тромава.
Да събуди авлигите,
да разроши капчуците,
да се влее във спящите корени.
Имам нужда от утро!
Във сърцето пропукано
да се вмъкне и там да остане.
Да блести във зениците,
да се слее със пулса ми,
да събуди отново кръвта ми!

ТВОЯТ ПОЛЕТ

Не бъди безразличен
към птиците,
дето нощем нахлуват в съня.
Дай им малко небе,
дай им песен,
дай им обич и къс свобода.
Превърни се
в перце от крилете им.
И лети!Силно вярвай,че има звезди.
Не бъди безразличен.
Пусни ги.
Виж-душата ти-птица,кръжи...

ТЪРСЯ ПЪТ

Търся пътищата в себе си-
магистрали от слънчеви длани,
или бели пътеки от пролет
и мостОве от дъжд изтъкани.
Или релси от срички прошепнати
във нощта,във която не бяхме...
И река,непреплувана още.
Или полет под лунната стряха.
Търся пътя към теб през душата си.
Невървян, безсветулков...
но мой!
А отсреща ти спри.
Поизчакай ме.
После пътят ще стане и твой.


НА ПЪТ

Пътеките са две. Едната
е тъпкана, измината, вървяна.
По нея някак лесно се върви.
Позната е. И...не оставя рани.
По другата все още има непредсказаност.
Учудване. Понякога и удивление.
Но няма сигурност, нали?
Не ти е тръпка. Нито пък спасение.
Едната е превърната във път.
Че даже има вече коловози.
Минава се на бързо. С рутина.
Е, не че някога не те тормози...
По другата все още има тръни.
Дори не подозираш колко остри.
Цъфтят цветя до тях. И пеперуди.
Понякога разцъфват и въпроси.
Едната, другата, и двете...
а всъщност... няма никакво значение.
Нататък пътя е един и същ.

Аз никак не обичам откровенията.

Прекрачвам просто...все напред.
От стъпки си строя пътуване.
Дали ще съм пътека,или не-
все тая...
Пътища сънувам.

ЗАЛЕЗЪТ МИ

Когато той
катурна слънцето по склона
на една далечна, дива планина,
самотни, обезптичени балкони
надипляха се в късна светлина.
Провлачваше се бризът край алеите
и някакво пристанище намери фар.
Превърнати във мидички, камеите
събуждаха заспалия янтар.
И стана меко. От разплискания залез
покълнаха изгубени илюзии.
Изля се ритъмът му, безпардонно палещ,
облечен в сари на индийска муза.
И шепнешком запяха детелините,
в саксийните си домове-палати.
Закле ме в щастие. Градините
заспиваха под падащото лято.

ВЪЗДУШИЕ

Ветроходите на чувствата ми онемяха.
Спряха на един измислен бряг.
Белопери гларуси кръжаха
над очите ми, със цвят на страх.
От вълните се измъкнах мълчаливо.
Не Венера. Просто...аз.
Стъпки. Пясъчни и колебливи...

Гледал ли си Слънцето в анфас?

Не протегнах длани.
Просто нямах...
Имах водораслени ръце.
И във тях единствено предлагах,
скрито в раковина сърчице.
Не очаквах да го вземеш.
Но опитах.
След това превърнах се в мъгла.
Не поисках нищо да те питам.
Бях въздушна.
И летях.

САМА

Онази Нощ приличаше на циганка-
със шал от облаци, закичен със звезди-парички.
Танцуваше от вятъра около кръста и.
Дърветата се влюбваха. Лежаха ничком.
Отмяташе коси... И на ухото и
проблясваше като Луната, обецата и.
Морето се нагърчи по ръба си
и се разля признателно в краката и.
Нощта желаеше.Да люби. До разсъмване.
Отдаде се на вятъра. Тъй...по момичешки.
В ръцете му дайретата и звъннаха,
в мелодия на шеметно обичане.
Когато утрото приплъзна палеца си
по хоризонта на гърба и, малко вдясно,
тя смъкна циганския шал с паричките.
И тръгна наобичана и гола. Към дома си...

ГРОЗНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Понеже ти свършиха маргаритките,
реши да късаш крилцата на моите пеперуди.
Обича ме, не ме обича...
И ги уби!
Позна. Наистина ще ми е трудно.
Но да не мислиш, че без тях
ще рухна като теб... в истерия?
Отдавна съм преминала това...
И себе си отдавна съм намерила.
Понеже ми е лесно да обичам,
съм се влюбила.
Понеже ми е лесно да си тръгна,
ще летя.
Понеже всичко ми е лесно,
ще съм себе си.
А ти си късай пеперудени крила.
Ако ще ти е по-спокойно -
да, ще плача.
Ако ще ти стане по- добре -
боли ме.
Обаче не разбрах, защо си мислиш,
че с тебе сме взаимнозаменими?
Това, което аз съм, ти не си.
Не се мъчи да бъдеш.
Грозна маска.
Ако обичаш, просто ме пусни.
От тебе ми остана само пясък...

ПОЖЕЛАХ СИ...

В сърцето ми се случваш.
Като детство.
Като летяща, пъстра въртележка.
На вкус си като захарен памук.
Като прогноза.
Юлска, жежка.
Със теб се чувствам като нетърпение,
като вълшебството в Нощта на Коледа.
Като дъга, рисувана с фулмастери.
Като очакване на късче пролет.
Понякога ми липсваш.
До изтръпване.
Като късметче те намирам.
В спомени...
И пак те имам. Във сърцето си.
Прошепвам те...
едва отронено.
Заспиваш върху устните ми...
неизречен.
Сънуваш в мен.
Сънуваш любовта ми.
Откривам се във теб.
И теб във себе си.
И само искам...да останеш...

ОТ ТОЛКОВА...

От толкова обичане се губя
на вените ти в сините пътеки...
В жаравените връхчета на пръстите ти...
Във шепота на дланите ти меки.
От толкова обичане покълвам...
Отпивам те...и изворна се раждам.
Вкусът ти - вино за причастие...
А аз... една разблудна жажда.
От толкова обичане...съм себе си.
Намерила се в тихите ти думи.
Попила тебе в спящото си тяло.
Превърната във твоето разсъмване.

СВЕЧЕРЯВАНЕ

На бегом мина по тихите улици
от твоето пристанище до мен.
По пътя ти се случи точно залеза-
любовна среща между нощ и ден.
Запамети го в ирисите на очите си,
за да ми го покажеш точно как е бил.
А аз ти пазех звездни очертания
в небе, рисувано с мастило.
И после думите ни се намериха.
Преляха се във тихо свечеряване.
Под миглите ми грееше обичане.
И всичко друго се стопи в забравяне...

МОЖЕШ МЕ...

Изгрявам в седемстишие. С дъгата.
Пързалям капки дъжд по раменете ти.
Попивам слънчево по топлите ти устни.
Изричаш ме в задъхани сонети.

Осмисляш ме. Напълваш ме с значение.
Проглеждам, ослепяла за реалното.
Прераждам те в прибоя на сърцето си.
Рисувам в мислите ти морска плавност.

Избухваш ме. Изопваш ме като отдаване.
Ръцете ти ме свирят. Седемструнна.
Преливаш в мен. В безкрайни многоточия.
Заспиваш ме. Такава...пълнолунна.

ХАРТИЕНИ МЕЧТИ

Ще седна сама на ръба на Вселената.
Хартиени птици ще пращам на юг.
Дали ще те стигнат? Дали ще успеят?
Защото ще бъда далече от тук...

На крилете им книжни ще напиша"Обичам те!".
Дали ще са тежки тези слова?
Дали ще попречат на техния полет?
Дали ще се срутят под тях в пустощта?

Но, ако, все пак, някоя стигне привечер
и кацне на твоята малка планета...
ти ще се сетиш, че аз те очаквам.
На ръба на Вселената. И там...във сърцето...

А после със своя кораб въздушен
със платна от усмивки на малки звезди
ще доплуваш при мене. Във теб ще сгуша.

От ръба на Вселената ти изпращам мечти...

СЯНКАТА НА СЛЪНЧОГЛЕДА

Знаеш ли, че се превърнах в слънчоглед,
в мига, във който ти изгря в сърцето ми...
Протегнах си листенцата към теб
и те потрепнаха. В лъчи оплетени.

Озъртах се единствено да видя,
че теб те има, някъде край мене.
И влюбено изпращах ти от жълтото си,
и молех се, копнеех да го вземеш.

Дали ограбих някак твоите лъчи?
Дали ти взех и светлото, и зноя?
Ако от моето обичане боли...
ще си отида, Слънце мое.

ПЕСЕНТА НА ЦВЕТЯТА

Скоро ще заплаче пролетта.
Ще рукнат по капчуците сълзите и.
Ще се усмихне прероден Светът
през капчици във бистро бликнали.
А ти във тези дни на дъждове
недей да бъдеш омърлушен.
Виж, зад прозореца блести небе.
Тревите пеят...само слушай...
Във жълтото на всеки нарцис,
във всяка луковичка на лале,
аз минах и за теб оставих
по част от моето сърце...
Цветята шепнат...вместо мен.
Разказват ти за обичта ми.
И твоя делник уморен
заспива бял...от песента им.

Щастието...

Знаеш ли как изобщо нищо не искам...
Нито думи без смисъл, нито мИсли за мене.
Нито очакване, нито скрити надежди.
Нито даже секунда от твоето време.
Място в сърцето ти? За какво ми е...
Място си имам...колкото искаш!
И въобще... май имам за даване...
имам обичане даже в излишък.
Нищо не искам от тебе. Изобщо.
Уморих се от сметки във чувствата.
Обаче не мога да спра да обичам.
Всъщност...май в това е изкуството...

НАБЕРИ СИ ОТ МЕН...

Аз цялата съм като розов храст през лятото.
Желанията ми почти разтварят цветовете си.
Поглеждат срамежливо питащи към тебе
и скриват със листенца раменете си...
Откъсвай си от мене цвят по цвят...
Откъсвай си онези, най - уханните.
Разпукали зелените си дрешки в утринта,
сега се сгушват разцъфтели в дланите ти.
Аз цялата съм като розов храст през лятото.
Сега е зима. Но покрита съм с цветчета.
Разтварят се,окъпани в роса
и чезнат влюбено във зноя на ръцете ти...

СИЛУЕТИ

Остави мъглата да ни скрие.
Като тюлена завеса да се спусне.
Погледни ме през воалите и тънки,
очертай ме в мрака с меки устни.

Ще настръхна.Не от нощното студено.
Не от влажното докосване с мъглата.
Ще настръхна цяла от дланта ти,
дето в мен разлива топлината.

После ще потъна във ръцете ти.
Ще се губя там...докато съмне.
Остави мъглата да се спусне...
и ела...ела да ме прегърнеш.

ЗАВЕДИ МЕ ТАМ...

Защо отново идва онзи сън?
Със езерото и звездички като длани.
Със вятър, парфюмиран с лято
и сини незабравкови поляни?
Къде е езерото, даже и не зная.
Къде звездите са разперени така?
Ужасно много искам да намеря мястото,
в което ни се случи любовта!
И ако някъде наистина го има,
и ако ние с теб се срещнем там...
ще стихна влюбена на твойто рамо
и цялата си нежност ще ти дам...

Моментно...може би

Може би утре няма да има...
Може би днеска всичко ще свърши.
Ще останат единствено няколко думи
и мечти...като клони прекършени,
дето още са нямали пролет,
дето само сняг са видели.
И не сетили онзи дъх на зеленото,
само в снежни ръкави до днес са живели.
Може би всичко е сън изсънуван,
в нощ, във която Луната е вещица.
А зездите не светят наистина силно-
просто мъждукат...догарящи свещи са.
Може би утрото вече наднича,
трие сънливо очи със юмруче,
после се втурва навън да разкаже
онова, дето в съня се е случило...
Може би никога нас ни е нямало...
просто някой е чел написана книга.
В нея със тебе били сме героите...
а пък краят е близо...ей го-пристига.
И какво ми остава на мене след всичко?
Две корици...душата - изсричана...
Но сърцето, със въглен гравирано,
трепва тихо...поне те обичам...

Капчици...

Оставям ги така...да се търкалят...
със тях си тръгват всички страхове.
И всичко дето в мене е горчало.
И някак светва моето сърце.
Чертаят своите рекички по лицето,
по устните се спускат и солят.
Обаче някак страшно ми олеква
и даже вече никак не горча.
Със тях изтече всичкото безвкусно,
тръпичвото, което имах в мен.
Сега съм чиста. Даже малко сладка.
Макар и късно, почва моят ден.

ВМЕСТО ИЗГРЕВ...

Будя се. С две крачки по-бързо от изгрева.
После бавно завивам на ляво...в сърцето ти.
Още съм топла и толкова сънена...
Превръщам се в котка и мъркам в ръцете ти.

Гъделичкам с коси гърдите ти...устните...
с дъх татуирам по тебе желание.
Започвам да сбъдвам с лъчите на слънцето
прошепнато снощи от мен обещание.

Не отваряй очи...Аз им виждам усмивката.
По твоята същност на пръсти вървя.
Аз съм някаква малка безсънница,
а ти си правач на добри чудеса.

Не отваряй очи. С две крачки избързах.
Има време до после, сега ме гушни.
Искам нощи! Не искам разсъмване...
Хайде Слънце, обратно се скрий!

НО ТОВА СЪВСЕМ НЕ Е ВСИЧКО...

Обичам те заради чувството,
което в мен от теб остава.
Обичам те заради лятото,
което винаги ми даваш.
Обичам те заради думите,
с които носиш ми усмивка.
Обичам те заради нежността,
която в мене ти разплискваш.
Обичам те заради нощите,
които с теб са вулканични.
Обичам те заради цялата
открита в мене сеизмичност.
Обичам те заради Слънцето,
защото само ти го правиш.
Обичам те заради огъня,
във който цяла ме изгаряш.
Обичам те заради танца ни,
останал за света невидим.
Обичам те заради теб самия...
и не, изобщо не се питам...
а с цялата си женска същност
и без да крия и отричам
пред тебе тихичко заставам
и само...много те обичам!