и да забравя пътя наобратно...

Какво очаквам още? Чудо?
Което да те върне у дома.
Това е лудост, просто. Лудост.
Нещата ... не стоят така.
Ти сам ми каза - приказки не знаеш.
Вълшебствата не са ти по сърце.
Така че трябва да приема края.
Такъв, какъвто е. Не хепи-енд.
И май успявам...за милисекунда.
Една милисекунда свобода.
Поемам дъх...а после пак е същото-
стоя и чакам. Чакам и стоя...
Ужасно глупаво е. Почвам да се мразя.
Бих искала да мога като теб -
да се оставя и да си отида.
От себе си. Далеч. Далеч. Далеч.

Вятър, вместо компас

Луната се превръща в лодка.
И идва да ме отведе.
По облаците плава. Кротък
е океанът от небе.

Звездите - малки златни рибки
проблясват тук и там.
Небето ми изглежда плитко.
Поне откъм брега.

И мога лесно да пристъпя
към лодката-Луна.
Тук вече нямам нищо скъпо.
Защо ми е земя?

Любов човешка...Тежка котва.
С верига от сълзи.
Не ми е нужна. Имам лодка,
с която се лети.

Във някоя друга вселена...

Не искам никой повече да ме обича.
От много обичи приличам на решето.
От днес нататък искам безразличие.
И да боли, ще преболява леко.
От днес нататък искам самотата си.
Не я населвайте с измислени любови.
Не искам никой да пробутва чудесата си.
Аз помня ябълката. И отровата.
Така че, сбогом. Беше ми приятно.
Театърът на чувствата ви е прекрасен.
/Възпитана съм просто...не е вярно.../
И все пак знам, че няма да намразя.
А просто тихичко ще си отида.
Къде - не питайте. И аз не зная.
А който трябва някога да ме обикне,
ще ме намери. И ще се познаем.

Без дом

Наистина не съм жена...Аз съм
една изгубила се лунна нимфа.
Живея само и единствено насън.
Наяве се затварям в стихове...

Навярно за това и не можах
да свикна някак с любовта на хората.
Тя ми е тежка...И така болят
пречупените ми простори...

Но няма как да се завърна у дома.
Раздадох си пътеките. Отдавна.
Сега си имам само тишина.
И никой, при когото да остана.

Каква безсърдечна умора...

И пак не заспивам. Не зная защо.
А уж с Умората си легнахме навреме.
Една до друга. Във едно легло.
И тя дори започна да придремва.
А аз не мога. Ето ме. Лежа
и гледам разни сенки по тавана.
Една мъничка сянка на жена,
а пък до нея - друга. По-голяма.
Прилича ми на нещо с пет уши,
със седем крака и със две опашки.
Ако се вслушам в него, чак ръмжи.
И сигурно си мисли, че е страшно.
Но мен не ме е страх. Съвсем не ме.
Да си ръмжи. Не искам да го слушам.
На мен ми липсват просто две ръце,
в които, ако искам, да се сгуша.

Умората отдавна вече спи...
Завиждам ли ѝ? Мъничко, навярно.
А аз ще чакам първите петли,
облегната на дясното и рамо.

Освобождаване

/по-скоро на себе си.../

Аз мога да те чакам цял живот...
И след живота мога да те чакам.
Защото цялата съм станала любов,
макар и да разбирам, че не трябва.
Аз мога да те чакам мълчаливо,
затворена във своя собствен ад.
Дори когато се разплаквам от горчивост.
И цялата боля от празнота.
И ще те чакам. Знам. Обаче днес
реших да те оставя да си идеш.
Отключвам тихичко това сърце
с ръждясали от плач вериги
и те оставям...Ти върви.
Така или иначе си си тръгнал...
Така или иначе ме боли...
По-малко ще боли, ако те пусна.

Не точно настроение...

На кой са му притрябвали сълзи...
Моретата отдавна са солени.
Освен това е есен. И вали.
А никой не обича наводнения...
На тебе пък съвсем не са ти нужни.
Особено когато са от мен.
Сълзите ми са по детински тъжни.
И пълни със огромни страхове.
Единствено на мен са ми потребни.
Изплаквайки ги, мисля, може би,
че любовта ми малко ще олекне.
И някога ще спре да ме боли...

И просто ще си помълчим...

Луната пак не иска да заспя.
Протяга кротко длани и ме гали.
Рисува светлите си петънца
по меката трева на одеялото ми.
Отвива ме и пише върху мене
със връхчетата на гальовните си пръсти
едни такива влюбени поеми,
които от дъха ми се разпръскват.
Превръщат се във облак звезден прах.
А аз успявам да го уловя във шепи...

Луната пак не иска да заспя.
И моли да остана с нея.
Да посветим...

Като след всяка детска игра...

Не зная правилата на играта.
Дори не знаех, че играем на любов.
Един по детски самодеен театър.
А ти - един добър, добър актьор.
Оказах се до глупавост наивна.
И дадох истинското си сърце.
А твоето излезе реквизитно...
Сама съм се излъгала. Добре...
Навярно си скучаел, а пък аз
навярно съм изглеждала като играчка.
Сега прибирай бързо любовта си
в кашона с пукнатата топка и със влакчето.
Надявам се,че си се наиграл. Дано...
А аз отивам да превържа раните
на моята разплакана Любов.
Която пак си е обелила коляното...

Тихо...тихо...

Терасата. Неделя. Аз. (Без ти.)
Жасминов чай - тръпчив и ароматен.
Внезапно слънце. Няколко лъчи
във чашата ми тихо се потапят.
Усещам ги по устните си като мед.
Пълзят по тялото ми и ме правят лято.
И бризът идва странно укротен,
до болка нежен, гали рамената ми.
Оставям се на дланите му. И мълча...
Оставям се на Слънцето. Да ме целува.
Забравям всичко друго. И света,
във който някога съм съществувала.
Забравям теб. Забравям, че болиш.
Усещам слънцето...което гали...
което, влюбено, по мен трепти...
което ще е мое. Чак до залез.

Да убием надеждата.

Опитвам се да те забравя всеки ден.
Навярно ще успея някога. Надявам се...
Затворила съм се за чужди светове
и правя тишина за сетивата си.
Изтривам те старателно от тях.
Но ти не си печат, а инкрустация.
И аз дълбая с тънички длета
най-нежните местенца на душата си.
Не зная болката дали ще спре.
Такава болка...просто си боли.
От теб не искам нищичко, освен
едно сбогуване, което ми дължиш.

Есента си подсвирква нещо...

Днес музиката на града е някак ретро.
Една такава френска и шансонена.
Навярно е от Слънцето, което
подскача върху есенните покриви.
Минава шепнешком по булеварда -
ефирно, тънко и съвсем дантелено.
Промушва се под шарените арки,
които са направили дърветата.
Докосва с меки пръсти минувачите
и те неволно /може би/ му се усмихват.
А по асфалта слънчевите зайчета
трептят и пишат малки стихове
в очите не незнайните поети,
които чуват музиката на града.
Която днес е някак ретро.
И с нотички от светлина.

Погледнато отвисоко...

Нещата просто си се случват.
Някой си тръгна. Някой остана.
И всичко е друго, а всъщност е същото.
И няма никаква промяна.
Земята се върти по график.
Съседката простира в 6
два реда шарени чаршафи,
а после пие мляко с нес.
Колите все така мажорно
изпълват улиците на града.
Зад изпотените прозорци
надничат хора без лица.
Дърветата събличат клони.
Нали е есен, няма как.
Разсърден вятър лудо гони
един бездомен котарак.
И всичко си е както трябва.
Светът си е съвсем по план.
Защо тогава ми е празно...
И някак счупено...
Не знам.

Подслон за нас, които не отлитаме...

Ти си отиде. Също като лятото.
Внезапно ми се стори. Изведнъж.
Сега ще свиквам със студа и самотата.
И ще приличам сигурно на дъжд.
Ще те затрупвам с тихи листопади.
Ще крия всички спомени в мъгла.
И бавно ще забравям...Много бавно.
Тъй както се забравя любовта.
Ще се опитвам да не мисля за гласа ти.
/На сън не мога...искам, но не мога.../
Ще спра да се надявам да се върнеш.
Ще спра да чакам да ми стане топло.
Ще спра да ти измислям оправдания.
Ще спра до капчица дъжда в очите си.
Ще си направя къща от мълчание.
И малки къщички. За птиците...

Непосилно много...

Как се пише стих само от "не"-та?
Няма други думи във мен...
Само бели и празни полета
и по някое мъничко "не".
Не дойде. Не ми се обади.
Не поиска да кажеш дори,
че не си ме обичал.Не си ме очаквал.
Просто не си.
Не си.
И не си.
И заглъхват във мен даже тъжните мисли.
Преповтарям си само някакво "Не..."
А след него е празно...Тишина като писък.
"Не" е всичко,
което
остана след теб...

И есенно, и не...

Когато сутрин съм черешов цвят,
напъпил през нощта, едва разцъфнал,
прозрачни капки есенна роса
трептят невинно върху устните ми.
Тогава идва вятър тънкопръст
и много нежно, слепешком, ме гали.
Разлиства ме с невидими ръце,
обгръща ме със топли длани
и ме събужда с устни, и шепти,
отпива от росата глътки нежност,
и тихо ме люлее, и трепти,
задъхан от любов и от копнежи.
Превръща ме в мелодия...във стих...
във най-вълшебната поема.А Земята
престава за момент да се върти.
И страшно и се иска да е вятър...