Седни във лодката на тънката Луна
и някъде отплавай...сред звездите.
Нощта е винаги по-нежна от жена
и те прегръща тихо, без да пита.
Сънувай ме отново. Все едно
за пръв път чуваш тихите ми думи.
Аз идвам...без да знам защо...
И много, много дълго те целувам.
Но ти не се буди. Сънувай още...
Отвориш ли очи, ще се разпадна.
Не мога друго, но ще идвам нощем
и просто ще заспивам в дланите ти...
Където и да си...
По-някога от всякога, на края на света,
във края на избягалото време,
аз, може би, за мъничко, за мъничко ще спра
и ще се влюбя в цялата Вселена.
В планетите, които танцуват от живот,
в звездите й, които се взривяват,
в луните и кометите, във всеки метеор,
във черните й дупки и във вакуума.
И също ще се влюбя на куп и поотделно
във всеки стрък трева и всяка песъчинка.
И всяка капка дъжд, и сивите панелки
до лудост и безумно ще обичам.
По-някога от всякога, на края на света,
във края на избягалото време,
със сигурност за мъничко, за мъничко ще спра
единствено за да се влюбя в тебе.
във края на избягалото време,
аз, може би, за мъничко, за мъничко ще спра
и ще се влюбя в цялата Вселена.
В планетите, които танцуват от живот,
в звездите й, които се взривяват,
в луните и кометите, във всеки метеор,
във черните й дупки и във вакуума.
И също ще се влюбя на куп и поотделно
във всеки стрък трева и всяка песъчинка.
И всяка капка дъжд, и сивите панелки
до лудост и безумно ще обичам.
По-някога от всякога, на края на света,
във края на избягалото време,
със сигурност за мъничко, за мъничко ще спра
единствено за да се влюбя в тебе.
Моменти
...в които думите са изтъркани, поезията уморена, а чувствата - приличащи на плетеница...Моменти, в които ти се иска да съблечеш кожата, името си, душата и всичко, всичко, което те прави теб самия и да бъдеш някой друг...
Даже не ти се плаче.
Нищо не ти се...
Добре, че има музика.
Даже не ти се плаче.
Нищо не ти се...
Добре, че има музика.
Тогава...
Когато те усещам толкова близо,
Вселената внезапно се смалява.
В очите ми избухват морски бризове,
а в ирисите им цъфтят тинтяви.
И вятърът се вплита във косите ми,
и гали шията ми с нежни пръсти.
Небето се разтваря, а звездите му
над спящата земя безкрай се пръскат.
Когато те усещам толкова до себе си,
долавям те със всички сетива.
Прошепвам те наум, на глас, и със сърцето си
и цялата се скривам в твойта длан...
Вселената внезапно се смалява.
В очите ми избухват морски бризове,
а в ирисите им цъфтят тинтяви.
И вятърът се вплита във косите ми,
и гали шията ми с нежни пръсти.
Небето се разтваря, а звездите му
над спящата земя безкрай се пръскат.
Когато те усещам толкова до себе си,
долавям те със всички сетива.
Прошепвам те наум, на глас, и със сърцето си
и цялата се скривам в твойта длан...
Тази нощ, като никоя друга...
Въздъхна тихо жълтата Луна
и мина покрай звездопада.
Небето се превърна в тишина,
подпря се на брега и слезе бавно
над старото, набръчкано море,
над сънените, шушнещи алеи.
Дърветата с преплетени ръце
целуваха листа и се люлееха.
Самотна нощна птица прелетя,
а долу котките мърмореха потайно.
Прозорците блещукаха едва,
като разпръсната сред нищото мозайка.
В такава нощ те искам тук до мен.
В такава нощ те искам много силно!
(Представям си как двете ти ръце
ме гушват и ме милват, и ме милват...)
Но няма никой. Само тишина.
И няколко звезди, които падат.
Превръщам се в една от тях
и бързам да се слея със Луната...
и мина покрай звездопада.
Небето се превърна в тишина,
подпря се на брега и слезе бавно
над старото, набръчкано море,
над сънените, шушнещи алеи.
Дърветата с преплетени ръце
целуваха листа и се люлееха.
Самотна нощна птица прелетя,
а долу котките мърмореха потайно.
Прозорците блещукаха едва,
като разпръсната сред нищото мозайка.
В такава нощ те искам тук до мен.
В такава нощ те искам много силно!
(Представям си как двете ти ръце
ме гушват и ме милват, и ме милват...)
Но няма никой. Само тишина.
И няколко звезди, които падат.
Превръщам се в една от тях
и бързам да се слея със Луната...
В противоречие със себе си...
"Аз не мога
през април без тебе."
Бо Цзюй-и
...и по принцип, аз без теб не мога.
Нищо, че не искам да призная.
Качвам се на белия си облак
и препускам някъде в безкрая,
а пък всъщност, аз без теб не мога...
Но не питай. Дълго ще отричам.
Как да кажа - липсва ми посока.
Само безпосочно те обичам.
Ти не знаеш, но без теб не мога.
Някога едва ли ще ти кажа...
Стига ми да знам, че си наоколо.
Другото не ми е толкова важно.
Важното е, че без теб не мога.
Все едно април ли е, или пък август.
Ако можех, щеше да е просто.
Лесно. И навярно щеше да е ясно.
Само че, уви, без теб не мога.
Чакам те, превърната в момиче.
Скрила съм си малко смелост в погледа,
колкото да кажа, че обичам...
А ако искаш - остани...
Целувай ме...Луната ще мълчи,
прикрила с мигли нежния си поглед.
И само няколко разсеяни звезди
ще се усмихват тихичко отгоре.
А ти целувай устните ми цяла нощ...
(Какво е август, без да ме целунеш!?)
Дори и вятърът замира от любов.
А ти целувай устните ми до разсъмване...
Не казвай нищо. Нищо не прошепвай...
Целувай ме...Единствено това.
Бъди ми най-прекрасното вълшебство,
което ще си иде със съня...
прикрила с мигли нежния си поглед.
И само няколко разсеяни звезди
ще се усмихват тихичко отгоре.
А ти целувай устните ми цяла нощ...
(Какво е август, без да ме целунеш!?)
Дори и вятърът замира от любов.
А ти целувай устните ми до разсъмване...
Не казвай нищо. Нищо не прошепвай...
Целувай ме...Единствено това.
Бъди ми най-прекрасното вълшебство,
което ще си иде със съня...
Отвъд себе си...
Днес отново ми се мълчи. И съм тиха.
И съм кротка, и чужда, и ничия.
Всички думи край мен раждат стихове.
Всяко чувство е просто обичане.
По-сама съм дори от планетите
в тази тясна от хора вселена.
А звездите със златни тромпети
свирят тихо джаза на Времето.
Но не ми е самотно...Не ми е...
Аз навярно съм лъч от Луната.
Аз съм строфа от Лунна магия
и заклевам във обич Земята...
Blue Moon
И съм кротка, и чужда, и ничия.
Всички думи край мен раждат стихове.
Всяко чувство е просто обичане.
По-сама съм дори от планетите
в тази тясна от хора вселена.
А звездите със златни тромпети
свирят тихо джаза на Времето.
Но не ми е самотно...Не ми е...
Аз навярно съм лъч от Луната.
Аз съм строфа от Лунна магия
и заклевам във обич Земята...
Blue Moon
Защото всичко е любов...
Два облака се срещат на небето
и много, много дълго се целуват.
Преплитат дишането си, ръцете,
и всичко е като танцуване.
Ритмува тихо слънчевият вятър.
Шептят смутено някъде дърветата.
Тежи и се превива тишината.
Простенва глухо. И просветва.
А те завихрят своята прегръдка,
един във друг потъват и се сливат.
И птиците се скриват и замлъкват.
И всичко става тайнствено красиво.
А въздухът трепти от толкова обич -
два облака се срещат на небето...
Да ти разкажа повече - не мога.
Така започват, всъщност, дъждовете.
и много, много дълго се целуват.
Преплитат дишането си, ръцете,
и всичко е като танцуване.
Ритмува тихо слънчевият вятър.
Шептят смутено някъде дърветата.
Тежи и се превива тишината.
Простенва глухо. И просветва.
А те завихрят своята прегръдка,
един във друг потъват и се сливат.
И птиците се скриват и замлъкват.
И всичко става тайнствено красиво.
А въздухът трепти от толкова обич -
два облака се срещат на небето...
Да ти разкажа повече - не мога.
Така започват, всъщност, дъждовете.
Улови вятъра!
на някой...:)
Някой спря до мене тази нощ.
Беше по-невидим от фантазия.
Аз не го познавах, ала той,
всичките мечти ми беше пазил.
Върна ми къщурката в снега,
звездопадите, крилете и небето.
Върна вярата ми в обичта
и накара Месечината да свети.
Той не подозираше дори
колко много стопли тишината ми.
Хей, момче, изпращам ти звезди!
и безброй прегръдки.Заедно с вятъра...
Някой спря до мене тази нощ.
Беше по-невидим от фантазия.
Аз не го познавах, ала той,
всичките мечти ми беше пазил.
Върна ми къщурката в снега,
звездопадите, крилете и небето.
Върна вярата ми в обичта
и накара Месечината да свети.
Той не подозираше дори
колко много стопли тишината ми.
Хей, момче, изпращам ти звезди!
и безброй прегръдки.Заедно с вятъра...
2.
(от Декада трета на Декамерон на Лилит)
Нощта отдръпва тежките завеси
от меко, кралскосиньо кадифе.
Събира всичките звезди във шепи
и тръгва над заспалото море.
Един прибързан слънчев лъч се спуска
по гладката повърхост на стената.
Промушва се в косите ти набързо
и след това се сгушва във ръката ти.
Отново се завръща на лицето ти,
по устните ти пише нежнодумия.
По миглите ти преминава като шепот...
Това съм аз, любов. И те събуждам : )
Нощта отдръпва тежките завеси
от меко, кралскосиньо кадифе.
Събира всичките звезди във шепи
и тръгва над заспалото море.
Един прибързан слънчев лъч се спуска
по гладката повърхост на стената.
Промушва се в косите ти набързо
и след това се сгушва във ръката ти.
Отново се завръща на лицето ти,
по устните ти пише нежнодумия.
По миглите ти преминава като шепот...
Това съм аз, любов. И те събуждам : )
Ами да!
Нямам време да бъда нещастна.
(Да върви по дяволите любовта!)
Това лято, преди да угасне,
ще изригне в хиляда слънца.
Още сто милиона дъждинки
ще целунат тревите в зори.
И звездите, преди да изстинат,
ще родят милиарди звезди.
Триста вятъра още ще духнат
над зеленото тънко море.
На съня ми, през пъстрите хълмове,
ще препуснат сто диви коне.
Още двеста Луни ще погледнат
с ококорено кръгло око.
Има, май че, безброй вълшебства.
А със мене - безброй и едно :)
(Да върви по дяволите любовта!)
Това лято, преди да угасне,
ще изригне в хиляда слънца.
Още сто милиона дъждинки
ще целунат тревите в зори.
И звездите, преди да изстинат,
ще родят милиарди звезди.
Триста вятъра още ще духнат
над зеленото тънко море.
На съня ми, през пъстрите хълмове,
ще препуснат сто диви коне.
Още двеста Луни ще погледнат
с ококорено кръгло око.
Има, май че, безброй вълшебства.
А със мене - безброй и едно :)
Поне на сън ще се влюбиш във мен...
Това пълнолуние се протяга в очите ми
и не иска да спя. И не иска да спя.
По лицето ми бягат, светлопръсти, лъчите му
и ме правят загадъчна, полулунна жена.
Посребряват ми устните и ме галят, притихнали,
и аз ги целувам - един по един.
После те се промушват, свенливо, в косите ми,
тези бледи и нежни, пълнолунни лъчи.
По гърба ми рисуват вълшебни сияния -
пейзажи от сенки и златисти отблясъци.
И преплитат във мене безсънни желания...
А Земята ми става твърде малка и тясна.
И тогава лъчите ме вземат в ръцете си
и ме носят на някъде (Вероятно към теб.)
Залюляват ме лекичко и целуват лицето ми,
и по миглите тихо пада лунен прашец.
Ако дойда в съня ти - полулунна и влюбена,
недей да се будиш...Просто недей.
Тази нощ те обичам. А това пълнолуние
все ме кара да искам да осъмна до теб...
и не иска да спя. И не иска да спя.
По лицето ми бягат, светлопръсти, лъчите му
и ме правят загадъчна, полулунна жена.
Посребряват ми устните и ме галят, притихнали,
и аз ги целувам - един по един.
После те се промушват, свенливо, в косите ми,
тези бледи и нежни, пълнолунни лъчи.
По гърба ми рисуват вълшебни сияния -
пейзажи от сенки и златисти отблясъци.
И преплитат във мене безсънни желания...
А Земята ми става твърде малка и тясна.
И тогава лъчите ме вземат в ръцете си
и ме носят на някъде (Вероятно към теб.)
Залюляват ме лекичко и целуват лицето ми,
и по миглите тихо пада лунен прашец.
Ако дойда в съня ти - полулунна и влюбена,
недей да се будиш...Просто недей.
Тази нощ те обичам. А това пълнолуние
все ме кара да искам да осъмна до теб...
7.
(oт Декада втора на Декамерон на Лилит)
Отдавна спрях да вярвам в рицари. Не знаеш ли?
Така че спри да мрънкаш "Чест...и дълг".
Честта ти знам я колко е - прозрачна паяжинка.
А пък дълга...Дълга ти...Млък!
И чест, и дълг загубил си отдааааавна.
Загубил си ги преди векове.
Загубил си ги още с падането
на тежките доспехи. Или не?
Но кой ще ти повярва днес, прекраснико,
на сладки приказки и влюбени очи?
"Въпрос на чест, въпрос на дълг..." Ужасен си!
Така че, хайде, стига вече. Замълчи.
Честта ми да опазиш ти е дълг?
Въпрос на уважение е, бих ти казала.
Не гледай жално, като тъжен вълк.
Сега си тръгвам...Дълг-о-чест-вай празното!
Отдавна спрях да вярвам в рицари. Не знаеш ли?
Така че спри да мрънкаш "Чест...и дълг".
Честта ти знам я колко е - прозрачна паяжинка.
А пък дълга...Дълга ти...Млък!
И чест, и дълг загубил си отдааааавна.
Загубил си ги преди векове.
Загубил си ги още с падането
на тежките доспехи. Или не?
Но кой ще ти повярва днес, прекраснико,
на сладки приказки и влюбени очи?
"Въпрос на чест, въпрос на дълг..." Ужасен си!
Така че, хайде, стига вече. Замълчи.
Честта ми да опазиш ти е дълг?
Въпрос на уважение е, бих ти казала.
Не гледай жално, като тъжен вълк.
Сега си тръгвам...Дълг-о-чест-вай празното!
Ще бъде нощ.
/КОНТРАСТИ/
Не очаквай от мен дълги изгреви
по контура на твоя тих бряг.
Уморих се от слънчевост. Писна ми.
И реших да ти бъда Луна.
Ще ме виждаш понякога цялата,
а по-често - частици от мен.
И за кратко над теб ще изгрявам
в едно южно и лятно небе.
А когато си тръгна /решила съм!/
ще валят снегове над Земята.
И по моите стъпки невидими
ще цъфтят най-червените макове...
Не очаквай от мен дълги изгреви
по контура на твоя тих бряг.
Уморих се от слънчевост. Писна ми.
И реших да ти бъда Луна.
Ще ме виждаш понякога цялата,
а по-често - частици от мен.
И за кратко над теб ще изгрявам
в едно южно и лятно небе.
А когато си тръгна /решила съм!/
ще валят снегове над Земята.
И по моите стъпки невидими
ще цъфтят най-червените макове...
Усещането да ме няма
Повечето хора откриват в себе си желанието, или по-скоро нуждата да пишат, когато са тъжни.
А аз не знам защо, но точно когато съм тъжна (и то без конкретна причина), не мога да пиша. Просто не мога. Няма за какво. Някак празно ми е и... това е.
Но да, поезията ми помага - когато я чета.
Днес си харесах:
И музиката...Разбира се, музиката...
Когато легна на пода със затворени очи, на тихо и тъмно, и слушам Музиката, мога да усетя безкрая на полето пред мен, аромата на утринни летни треви, капчиците роса по босите ми ходила, лекия вятър, който подухва в косите ми, първите слънчеви лъчи, които плахо, много плахо докосват клепките ми и Свободата. Тогава забравям за стените, за хората (о, да, хората!), забравям за всички онези дребни, досадни неща, които съсипват ежедневието и ставам лека, лека, прозрачна, невидима и ставам прашинка, тичинка на цвете, молекула въздух, не, електронче, свободно носещо се на никъде и искам да кажа, че усещането е невероятно.
А аз не знам защо, но точно когато съм тъжна (и то без конкретна причина), не мога да пиша. Просто не мога. Няма за какво. Някак празно ми е и... това е.
Но да, поезията ми помага - когато я чета.
Днес си харесах:
ДИМ
Георги Константинов
По хребета на есента
следа от мълния открихме...
Обикнахме се в самота.
В общуване се отчуждихме.
Сега мълчим. И хладен дим
пълзи по чувствата ни днешни...
Едва ли ще се разделим.
Но знам, че няма да се срещнем.
И музиката...Разбира се, музиката...
Когато легна на пода със затворени очи, на тихо и тъмно, и слушам Музиката, мога да усетя безкрая на полето пред мен, аромата на утринни летни треви, капчиците роса по босите ми ходила, лекия вятър, който подухва в косите ми, първите слънчеви лъчи, които плахо, много плахо докосват клепките ми и Свободата. Тогава забравям за стените, за хората (о, да, хората!), забравям за всички онези дребни, досадни неща, които съсипват ежедневието и ставам лека, лека, прозрачна, невидима и ставам прашинка, тичинка на цвете, молекула въздух, не, електронче, свободно носещо се на никъде и искам да кажа, че усещането е невероятно.
Нещата, които не се променят
Във някой друг живот ще бъда кестен.
С безброй зелени длани ще държа небето.
В черупки като таралежчета на есен
ще скривам по парченце от сърцето си.
Във пролетните нощи цветовете ми
ще бъдат бели свещи в тъмнината.
И ще отглеждам късни птичи песни
по клоните на истинското лято.
А корените ми ще крият във пръстта
най-нежните наченки на живота,
когато зимата се случи зла
и драска тялото ми с ледни нокти.
Когато бъда кестен някой път,
навярно все жена ще си остана...
Нали ме знаеш - мога да държа
огромното небе със крехки длани.
С безброй зелени длани ще държа небето.
В черупки като таралежчета на есен
ще скривам по парченце от сърцето си.
Във пролетните нощи цветовете ми
ще бъдат бели свещи в тъмнината.
И ще отглеждам късни птичи песни
по клоните на истинското лято.
А корените ми ще крият във пръстта
най-нежните наченки на живота,
когато зимата се случи зла
и драска тялото ми с ледни нокти.
Когато бъда кестен някой път,
навярно все жена ще си остана...
Нали ме знаеш - мога да държа
огромното небе със крехки длани.
Абонамент за:
Публикации (Atom)