Знаеш ли Слънцето къде заспива?
Далече някъде, на края на Света.
Една Луна грижовно го завива
Във сплетен от лъчите и хамак.
Със нежни пръсти гали му лицето,
Целува леко уморените му длани.
Разказва му за светещи комети
И звездни необходени поляни.
И цяла нощ остава покрай него.
И цяла нощ тя пази му съня.
Прииска ми се тази нощ да мога
Да бъда твоята пазителка – Луна...
Не непременно в същия ред...
Какво и трябва на душата ми...
Един прозорец, за да излети.
Една ръка, погалила крилата и.
И мъничко вързопче със мечти.
Едно небе с измислени съзвездия.
Една Земя на кръпки от цветя.
И въжен мост. От край до край на бездната.
И две-три капки езерна вода.
Една магия бяла на разсъмване.
Едно кичурче слънчеви лъчи.
Пътека лунна някъде във тъмното.
Оранжев облак. Песничка. И...Ти.
Един прозорец, за да излети.
Една ръка, погалила крилата и.
И мъничко вързопче със мечти.
Едно небе с измислени съзвездия.
Една Земя на кръпки от цветя.
И въжен мост. От край до край на бездната.
И две-три капки езерна вода.
Една магия бяла на разсъмване.
Едно кичурче слънчеви лъчи.
Пътека лунна някъде във тъмното.
Оранжев облак. Песничка. И...Ти.
Когато всички си отидат...
( а гларусите истински обичат...)
Есен ли идва, Море? Не разбрах...
Птиците нещо са станали тъжни.
Кръжат над вълните ти остри ята
и сякаш ти казват, че ще се върнат.
Стъпките в пясъка тичат неясни,
сякаш се лутат, търсейки път.
Лятото вече е станало тясно...
Изтича на струйка. Вълните мълчат.
Една уморена от крачки алея
предвкусва соления есенен вятър.
Разперени кестени дремят край нея,
събрали в листата си късчета лято.
Есен...звучи малко тъжно, Море...
Но виждаш ли, ей там, на оня камък
една птица е кацнала. Остава при теб.
Защото е твоя...не само за лятото...
Есен ли идва, Море? Не разбрах...
Птиците нещо са станали тъжни.
Кръжат над вълните ти остри ята
и сякаш ти казват, че ще се върнат.
Стъпките в пясъка тичат неясни,
сякаш се лутат, търсейки път.
Лятото вече е станало тясно...
Изтича на струйка. Вълните мълчат.
Една уморена от крачки алея
предвкусва соления есенен вятър.
Разперени кестени дремят край нея,
събрали в листата си късчета лято.
Есен...звучи малко тъжно, Море...
Но виждаш ли, ей там, на оня камък
една птица е кацнала. Остава при теб.
Защото е твоя...не само за лятото...
Оранжев повей...
Аз имам малко портокалов вкус.
Хем ти е сладко, хем ти киселее.
Обаче, всъщност, ставам за десерт.
Когато, стоплена в ръцете ти, узрея.
Тогава меките ми южни цветове
разливат лято и ти става хубаво.
А в мен разцъфва портокалово цветче.
(Това е знак, че вече съм се влюбила).
И вече не е кисело. Съвсем е сладко.
Дори лепи по устните ти и брадичката.
И в този портокалов аромат
аз някак си все повече те заобичвам…
Хем ти е сладко, хем ти киселее.
Обаче, всъщност, ставам за десерт.
Когато, стоплена в ръцете ти, узрея.
Тогава меките ми южни цветове
разливат лято и ти става хубаво.
А в мен разцъфва портокалово цветче.
(Това е знак, че вече съм се влюбила).
И вече не е кисело. Съвсем е сладко.
Дори лепи по устните ти и брадичката.
И в този портокалов аромат
аз някак си все повече те заобичвам…
Когато видиш светещи прашинки...
Почти виждах онази птица със сини криле,
която те взе на гърба си и литна.
Изведнъж подарих ти цял куфар с небе,
а земята край мене внезапно утихна.
Времето хукна в незнайна посока.
Превърна се вятърът във воподопад.
Аз станах звездичка. В небето. Високо.
И в твоя прозорец смълчана се спрях.
Завих те с лъчите си. Разказвах ти приказка.
И цяла горях, да ти дам топлина.
Макар и невидима, бях толкова истинска…
Какво, че от пламъка съвсем изгорях…
Сега аз съм просто шепичка пепел,
дошъл от високото звезден прашец.
Но така те обичам, че цялата светя!
Дори пепелта си има сърце…
която те взе на гърба си и литна.
Изведнъж подарих ти цял куфар с небе,
а земята край мене внезапно утихна.
Времето хукна в незнайна посока.
Превърна се вятърът във воподопад.
Аз станах звездичка. В небето. Високо.
И в твоя прозорец смълчана се спрях.
Завих те с лъчите си. Разказвах ти приказка.
И цяла горях, да ти дам топлина.
Макар и невидима, бях толкова истинска…
Какво, че от пламъка съвсем изгорях…
Сега аз съм просто шепичка пепел,
дошъл от високото звезден прашец.
Но така те обичам, че цялата светя!
Дори пепелта си има сърце…
Ръцете ти, които носят изгреви...
Понякога съм пълнолунна нощ
и светя ярко някъде в сърцето ти.
Гравирам името си със сребро
и се надявам да го пазиш вечно.
Понякога съм толкова безлунна...
Ала тогава виждаш всичките звезди!
Защото устните ми някак тихомълком
целуват твоите. Докато спиш.
Понякога съм облачна и тъмна...
Не свети нищо в черното небе.
Ела тогава. Дълго ме прегръщай.
Обичай ме...Да се превърна в ден.
и светя ярко някъде в сърцето ти.
Гравирам името си със сребро
и се надявам да го пазиш вечно.
Понякога съм толкова безлунна...
Ала тогава виждаш всичките звезди!
Защото устните ми някак тихомълком
целуват твоите. Докато спиш.
Понякога съм облачна и тъмна...
Не свети нищо в черното небе.
Ела тогава. Дълго ме прегръщай.
Обичай ме...Да се превърна в ден.
Това, което не ти казах...
Обещах ти да не се разплача.
И превърнах сълзите си в стих.
Затова, навярно, е прозрачен.
И много, много...много тих.
Когато го четеш, ще спре на устните ти,
солен, като вълните на море.
От липсата на думи е задъхан.
И целият е пълен само с мен.
С обичане, от тука до...небето.
Със много малки трепкащи звезди.
Със синьо. С нежно. Със вълшебно.
С това, което си оставил в мене Ти...
И превърнах сълзите си в стих.
Затова, навярно, е прозрачен.
И много, много...много тих.
Когато го четеш, ще спре на устните ти,
солен, като вълните на море.
От липсата на думи е задъхан.
И целият е пълен само с мен.
С обичане, от тука до...небето.
Със много малки трепкащи звезди.
Със синьо. С нежно. Със вълшебно.
С това, което си оставил в мене Ти...
Като лунички по лицето на Луната...
При следващия дъжд от Персеиди
ще се превърна в нота на щурче.
Погледнеш ли небето – да ме видиш.
И чуеш ли ме – да се влюбиш в мен.
С червен фулмастер ще ти нарисувам
хиляда сърчица върху Луната.
На теб ще ти се струва, че сънуваш,
но няма да е сън. А обич. Лятна.
И най-накрая, като стихнат звездопадите,
Ще ти запазя най- последната звездичка.
А ти ме пожелай, така, мечтателно.
И нищо чудно да се случи да ме имаш.
ще се превърна в нота на щурче.
Погледнеш ли небето – да ме видиш.
И чуеш ли ме – да се влюбиш в мен.
С червен фулмастер ще ти нарисувам
хиляда сърчица върху Луната.
На теб ще ти се струва, че сънуваш,
но няма да е сън. А обич. Лятна.
И най-накрая, като стихнат звездопадите,
Ще ти запазя най- последната звездичка.
А ти ме пожелай, така, мечтателно.
И нищо чудно да се случи да ме имаш.
Цветът на Вятъра
Солените криле на двете чайки
проблясват с крясък някъде над мачтите.
А бризът се разхожда най-нехайно
сред сините коси на полуздрача.
След малко Слънцето ще се откъсне
от тънкия бръснач на хоризонта.
Като пайети светлинките ще се пръснат
на гладкото море по станиола.
А аз ще се превърна в летен повей
и без да разбереш, ще те последвам.
Защото, знаеш ли, съвсем не мога
да спра да те обичам. За последно.
проблясват с крясък някъде над мачтите.
А бризът се разхожда най-нехайно
сред сините коси на полуздрача.
След малко Слънцето ще се откъсне
от тънкия бръснач на хоризонта.
Като пайети светлинките ще се пръснат
на гладкото море по станиола.
А аз ще се превърна в летен повей
и без да разбереш, ще те последвам.
Защото, знаеш ли, съвсем не мога
да спра да те обичам. За последно.
Добър вечер, мое сърце...
Понякога в живота ми се случват разни неща, които разумът ми отказва да проумее. И тъй като разумите обикновено са ужасно самонадеяни, отричат всичко, което не могат да разберат, или го заклеймяват като...глупост, да речем. Но аз знам, че всичко онова, което е отвъд пределите на разума е във владенията на сърцето. То не може да формулира нещото, но за сметка на това го усеща с всички сили, и му е хубаво, хубаво...Те сърцата не обичат да слагат етикети на нещата. Те разбират. Знаят. Защото са много, много по-мъдри от разума. И защото:
"— Тогава защо трябва да слушам сърцето си?
— Защото никога не ще можеш да го накараш да замлъкне. Дори и да се престориш, че не чуваш това, което ти казва, то винаги ще бъде тук, в гърдите ти, повтаряйки непрестанно това, което мисли за живота и за света.
— Дори и когато се опитва да ме предаде?
— Предателството е удар, който ти не очакваш. Но ако познаваш добре сърцето си, то никога няма да те предаде. Защото ти ще знаеш какви са мечтите и желанията му и ще се съобразяваш с тях. Никой не може да избяга от сърцето си. Затова най-добре е да се вслушаш в това, което казва. За да не успее никога да ти нанесе удар, който не си очаквал."
Паулу Коелю, "Алхимикът"
Е...добър вечер, мое сърце! :)
"— Тогава защо трябва да слушам сърцето си?
— Защото никога не ще можеш да го накараш да замлъкне. Дори и да се престориш, че не чуваш това, което ти казва, то винаги ще бъде тук, в гърдите ти, повтаряйки непрестанно това, което мисли за живота и за света.
— Дори и когато се опитва да ме предаде?
— Предателството е удар, който ти не очакваш. Но ако познаваш добре сърцето си, то никога няма да те предаде. Защото ти ще знаеш какви са мечтите и желанията му и ще се съобразяваш с тях. Никой не може да избяга от сърцето си. Затова най-добре е да се вслушаш в това, което казва. За да не успее никога да ти нанесе удар, който не си очаквал."
Паулу Коелю, "Алхимикът"
Е...добър вечер, мое сърце! :)
Много, много...до небето!
Валят мечти, момче, валят мечти...
Затрупват ме почти. А ми е хубаво!
Промушвам се в калъфката на твоя сън,
и цяла нощ ти шепна, че съм влюбена.
Държа ръката ти (от много отдалеч)
и всичките ми мисли те обичат.
Поисках си от падаща звезда
да ме превърне в Твоето Момиче.
Да мога някога до теб да се събудя.
Да мога някога до тебе да заспя.
Да бъда малкото ти светло чудо...
Валят мечти, момче...мечти валят...
Затрупват ме почти. А ми е хубаво!
Промушвам се в калъфката на твоя сън,
и цяла нощ ти шепна, че съм влюбена.
Държа ръката ти (от много отдалеч)
и всичките ми мисли те обичат.
Поисках си от падаща звезда
да ме превърне в Твоето Момиче.
Да мога някога до теб да се събудя.
Да мога някога до тебе да заспя.
Да бъда малкото ти светло чудо...
Валят мечти, момче...мечти валят...
Дъждът да се завърне...
Искам дъжд. Догорча ми от слънце.
Прашен Август със лепкави длани...
Празни хора...разпукани грънци...
А съм жадна. Дъждът ми го няма.
Искам надвечер да го видя да идва.
Да тежи аромата му по листата зелени.
Да разсъни капчуците. И от тях да избликне
водопадно и звънко една песен за мене.
И на моя прозорец да приседна смълчана.
Да улавям по нотичка от звука на тромпетите,
със които пристигат, мокри чак до коляно,
но усмихващо живи и добри дъждовете.
Прашен Август със лепкави длани...
Празни хора...разпукани грънци...
А съм жадна. Дъждът ми го няма.
Искам надвечер да го видя да идва.
Да тежи аромата му по листата зелени.
Да разсъни капчуците. И от тях да избликне
водопадно и звънко една песен за мене.
И на моя прозорец да приседна смълчана.
Да улавям по нотичка от звука на тромпетите,
със които пристигат, мокри чак до коляно,
но усмихващо живи и добри дъждовете.
Което трябва...
Днес цялата Земя е просто...кръгла.
И празна. Чак до самота.
Посоките и се кръстосват в ъгъла,
на който никога до теб не спрях.
На който никога не те целунах
И никога ти не видя сълзите ми...
А затова Земята ли е кръгла?
Да тръгна някъде, и пак до там стигна...
И може би тогава ще те срещна.
Да чакаш, безпосочен и сломен.
Разбрал, че няма друго нещо,
освен усещането, да обичаш...мен.
И празна. Чак до самота.
Посоките и се кръстосват в ъгъла,
на който никога до теб не спрях.
На който никога не те целунах
И никога ти не видя сълзите ми...
А затова Земята ли е кръгла?
Да тръгна някъде, и пак до там стигна...
И може би тогава ще те срещна.
Да чакаш, безпосочен и сломен.
Разбрал, че няма друго нещо,
освен усещането, да обичаш...мен.
А би могло да бъде и така...
Във нощите, в които с теб не спим,
завързваме си люлка за Луната.
Звездите пеят ли? Или трепти,
от обич натежала, тишината?
Контурите на нощните ми устни
рисуваш с палец...И ги изучаваш.
Ръцете ми не искат да те пуснат.
Копнеят страшно много да те галят.
Мълчим така...един във друг мълчим.
А лунен вятър тихо ни люлее...
В хамак от сънища с въжета от мечти
посяваме любов. Да оцелее...
завързваме си люлка за Луната.
Звездите пеят ли? Или трепти,
от обич натежала, тишината?
Контурите на нощните ми устни
рисуваш с палец...И ги изучаваш.
Ръцете ми не искат да те пуснат.
Копнеят страшно много да те галят.
Мълчим така...един във друг мълчим.
А лунен вятър тихо ни люлее...
В хамак от сънища с въжета от мечти
посяваме любов. Да оцелее...
Всичките жени във мен...
Няма такова усещане,
както когато те слушам…
В мене звучат едновремено
и дъждоливност и суша…
Правиш ме да съм всичко-
детенце с балонче и дъвка,
майчински ме загрижваш,
и по женски съм влюбена...
Няма такова усещане,
както когато те слушам...
И се чудя...какво ще е,
ако до тебе се сгуша?
както когато те слушам…
В мене звучат едновремено
и дъждоливност и суша…
Правиш ме да съм всичко-
детенце с балонче и дъвка,
майчински ме загрижваш,
и по женски съм влюбена...
Няма такова усещане,
както когато те слушам...
И се чудя...какво ще е,
ако до тебе се сгуша?
Защото така...
Колко още мога да те обичам?
Поне хиляда пъти по толкова!
На лудост ли ти прилича?
На мене – на скок в дълбокото.
Не зная какво е на дъното...
Но ако е като морето,
изобщо не ме е страх от тъмното –
от слънцето ще просветне.
Ще ме грабнат вълните – магьосници,
и в русалка ще ме превърнат...
Ще си нося в мидена кошница
мечти и обич – за сбъдване.
Ще седна кротко на коленете ти,
малко преди здрачаване.
Ще си открадна сърцето ти...
(макар да не ми го даваш).
Ще те обичам толкова много,
колкото стига за десет...За сто!
Пък ти си ме гледай строго
и си се питай защо...
Поне хиляда пъти по толкова!
На лудост ли ти прилича?
На мене – на скок в дълбокото.
Не зная какво е на дъното...
Но ако е като морето,
изобщо не ме е страх от тъмното –
от слънцето ще просветне.
Ще ме грабнат вълните – магьосници,
и в русалка ще ме превърнат...
Ще си нося в мидена кошница
мечти и обич – за сбъдване.
Ще седна кротко на коленете ти,
малко преди здрачаване.
Ще си открадна сърцето ти...
(макар да не ми го даваш).
Ще те обичам толкова много,
колкото стига за десет...За сто!
Пък ти си ме гледай строго
и си се питай защо...
мълчиш ли...
Капка по капка тишина...
Събирам в шепи мълчание.
Светът ми съвсем ослепя.
Защото всъщност ме няма.
Целунах те за последно.
Нищо, че беше за пръв път.
Живея във своя си бездна...
в която стрелките замлъкват.
Целунах те просто наужким
(понеже те няма, нали)...
И после порой и градушка
разкъсаха всички мечти...
Но аз си събирам мълчания –
събирам ги капка по капка.
И после с инато старание
се вдигам. И тръгвам нататък...
Събирам в шепи мълчание.
Светът ми съвсем ослепя.
Защото всъщност ме няма.
Целунах те за последно.
Нищо, че беше за пръв път.
Живея във своя си бездна...
в която стрелките замлъкват.
Целунах те просто наужким
(понеже те няма, нали)...
И после порой и градушка
разкъсаха всички мечти...
Но аз си събирам мълчания –
събирам ги капка по капка.
И после с инато старание
се вдигам. И тръгвам нататък...
Само с мисъл...
Днес мислите ми са с жълти криле.
И целите светят от сини копнежи.
Политат стремглаво. Отново към теб.
Пропити до корен с неистова нежност.
Улавят ръцете ти (без да усетиш).
И вдъхват във теб аромат на обичане.
Целуват те бавно по устните меки.
Усети ли тръпката? Сладко-горчива…
Заравят в косите ти пръсти и шепнат,
че твоето име в съня си повтарям.
Когато Луната ме гали със трепет,
изцяло на теб на сън се отдавам.
Днес моите мисли изцяло са твои…
Владееш до лудост и моите дни…
Превръщаш ме цялата в нежност поройна…
Понеже те няма…затварям се в стих.
И целите светят от сини копнежи.
Политат стремглаво. Отново към теб.
Пропити до корен с неистова нежност.
Улавят ръцете ти (без да усетиш).
И вдъхват във теб аромат на обичане.
Целуват те бавно по устните меки.
Усети ли тръпката? Сладко-горчива…
Заравят в косите ти пръсти и шепнат,
че твоето име в съня си повтарям.
Когато Луната ме гали със трепет,
изцяло на теб на сън се отдавам.
Днес моите мисли изцяло са твои…
Владееш до лудост и моите дни…
Превръщаш ме цялата в нежност поройна…
Понеже те няма…затварям се в стих.
Ако надникнеш в бъдещето...
(или, по-скоро, в моите следобедни мечти :))
Някъде, из листите на календарите
спи в очакване Нашият Ден.
Да намерят ръцете ми твоите длани…
Да намери сърцето ти пътя към мен.
Този Ден е оранжев. Със облаци бели.
С канелено-ябълков топъл привкус.
С ръкави от ноти на птичкови трели,
завързани с връзки от дъждов капчук.
Във джоба му има парченца от думички,
които със тебе ще подредим.
Сгрешим ли понякога – има си гумичка…
Изтрием ли грешките – да си простим.
На този ден в шепите има постеля,
в която, и спяща, все теб да обичам.
И синьо-лилави над нея се стелят
тихите сенки на дългото вричане.
Има прозорче. С прелитащи гълъби.
Има завески на жълти цветя.
Има и нещо бездумно и хубаво,
което не мога да изрека…
Този ден има задъхано утро,
което ме прави твоя изцяло.
Има следобед, провлачен до мръкване…
И е безкраен…да няма раздяла.
Някъде там, в календарните листи
тръпнещ ни чака Нашият Ден.
Дали е далече…или пък е близко?
Незная. Но зная – във него си с мен…
Някъде, из листите на календарите
спи в очакване Нашият Ден.
Да намерят ръцете ми твоите длани…
Да намери сърцето ти пътя към мен.
Този Ден е оранжев. Със облаци бели.
С канелено-ябълков топъл привкус.
С ръкави от ноти на птичкови трели,
завързани с връзки от дъждов капчук.
Във джоба му има парченца от думички,
които със тебе ще подредим.
Сгрешим ли понякога – има си гумичка…
Изтрием ли грешките – да си простим.
На този ден в шепите има постеля,
в която, и спяща, все теб да обичам.
И синьо-лилави над нея се стелят
тихите сенки на дългото вричане.
Има прозорче. С прелитащи гълъби.
Има завески на жълти цветя.
Има и нещо бездумно и хубаво,
което не мога да изрека…
Този ден има задъхано утро,
което ме прави твоя изцяло.
Има следобед, провлачен до мръкване…
И е безкраен…да няма раздяла.
Някъде там, в календарните листи
тръпнещ ни чака Нашият Ден.
Дали е далече…или пък е близко?
Незная. Но зная – във него си с мен…
По-голямо от Вселената...
Ти ме събираш, когато от бурите
в посока на никъде се разпилявам.
Ти ме усмихваш, когато във тъмното
сълзите по миглите тихичко парят.
Ти ме мълчиш, когато съм в себе си…
когато от думите смисълът чезне.
Ти ме възвръщаш, когато, отнесена,
политам на долу към глъхнеща бездна.
И в мене се ражда нещо голямо…
Нещо, което не съм и сънувала.
Нещо без име. Неназовано.
До днес на света не съществувало.
И е топло. И галещо. И така ми е хубаво…
И се смея, и плача. На пролет приличам.
И чак ме е страх, че така съм се влюбила.
Както никой до днес Тебе обичам…
в посока на никъде се разпилявам.
Ти ме усмихваш, когато във тъмното
сълзите по миглите тихичко парят.
Ти ме мълчиш, когато съм в себе си…
когато от думите смисълът чезне.
Ти ме възвръщаш, когато, отнесена,
политам на долу към глъхнеща бездна.
И в мене се ражда нещо голямо…
Нещо, което не съм и сънувала.
Нещо без име. Неназовано.
До днес на света не съществувало.
И е топло. И галещо. И така ми е хубаво…
И се смея, и плача. На пролет приличам.
И чак ме е страх, че така съм се влюбила.
Както никой до днес Тебе обичам…
По брега ти вървя...надалеч...
Живееш под клепачите ми вечер.
А денем – във отворените ми очи.
Ти си река. И в твоето поречие
сърцето си забравено открих.
Потапям длан. Водите променливи
оставят светли капчици по нея.
Докосвам с устни…(жадна ли бях?)
Не знам. За първи път живея…
Ти си река. Не мога да те имам…
Загубих ли те? Или те открих?
Оставам на брега ти. По – щастлива.
Ще бъдеш ли със мене по-щастлив..?
А денем – във отворените ми очи.
Ти си река. И в твоето поречие
сърцето си забравено открих.
Потапям длан. Водите променливи
оставят светли капчици по нея.
Докосвам с устни…(жадна ли бях?)
Не знам. За първи път живея…
Ти си река. Не мога да те имам…
Загубих ли те? Или те открих?
Оставам на брега ти. По – щастлива.
Ще бъдеш ли със мене по-щастлив..?
Неписани легенди ще ни срещнат...
Преоткривам се.
Аз съм къс от легенда
на незнаен забравен народ.
Нямам име.
Само знам, че във вените
нося тайни.
Слова.
И живот.
Бягам боса.
Косата ми - грива
се полюшва.
А вятър пиян
в нея сенки на птици открива.
Морска пяна.
Звезди и Слънца.
Търся Него.
Моят Единствен.
Дето прави легендата цяла.
Той ми липсва.
И аз ли му липсвам?
След хиляда живота раздяла...
Ей такава съм...
Взета съм от предание
на забравен мистичен народ.
Нося щастие.
Нося страдание.
А за Него - обич.
До гроб.
3.08.2008
Аз съм къс от легенда
на незнаен забравен народ.
Нямам име.
Само знам, че във вените
нося тайни.
Слова.
И живот.
Бягам боса.
Косата ми - грива
се полюшва.
А вятър пиян
в нея сенки на птици открива.
Морска пяна.
Звезди и Слънца.
Търся Него.
Моят Единствен.
Дето прави легендата цяла.
Той ми липсва.
И аз ли му липсвам?
След хиляда живота раздяла...
Ей такава съм...
Взета съм от предание
на забравен мистичен народ.
Нося щастие.
Нося страдание.
А за Него - обич.
До гроб.
3.08.2008
Когато вече няма "Ние"...
"Къде отива после излишната любов и кой я смита,
кой изхвърля кофата контейнерът къде е..."
Георги Господинов, "Естествен роман"
кой изхвърля кофата контейнерът къде е..."
Георги Господинов, "Естествен роман"
Дай ми ново име...
Името ми е Далечница.
Не протягай ръка да ме пипнеш.
Аз от теб съм на хиляди вечности.
Зад стени от метал се зазидах.
Скрих сърцето си в малък рапан.
На вратата си сложих камбанка.
Да не идва при мен Любовта.
Да си тръгва, додето е рано.
Но защо ли без Теб ме боли...
И защо ли очите ми плачат?
Всеки атом във мене си ти...
Ти си разказът. И разказвачът.
Тези тежки стени покрай мен,
не железни, от страх се оказаха...
И заспива зад тях, потушен,
всеки опит от там да изляза...
А те искам! Съвсем до безумие...
Да прелея във теб сетивата си...
Да покълна във теб като музика.
Да съм твоя жена. Безостатъчно.
Ти не знаеш...И аз се тая
в моя свят, зад стените от страх...
Всяка мисъл за теб е сълза.
И е обич. И лудост... мълча...
Път към мен се намира, понякога.
През стените от страх и от вечност.
Продължи да ме търсиш нататъка...
Мойто име сега е Далечност.
П.П. Скоро ми ми каза, че е много по-лесно да разрушиш нещо, отколкото да създадеш.
А днес гледах "Мечо Пух" и той каза "Изглежда, много по-лесно е да изгубиш нещо, от колкото да го намериш".
Явно една анимационно-плюшена мечка е по-мъдра от мен...
Не протягай ръка да ме пипнеш.
Аз от теб съм на хиляди вечности.
Зад стени от метал се зазидах.
Скрих сърцето си в малък рапан.
На вратата си сложих камбанка.
Да не идва при мен Любовта.
Да си тръгва, додето е рано.
Но защо ли без Теб ме боли...
И защо ли очите ми плачат?
Всеки атом във мене си ти...
Ти си разказът. И разказвачът.
Тези тежки стени покрай мен,
не железни, от страх се оказаха...
И заспива зад тях, потушен,
всеки опит от там да изляза...
А те искам! Съвсем до безумие...
Да прелея във теб сетивата си...
Да покълна във теб като музика.
Да съм твоя жена. Безостатъчно.
Ти не знаеш...И аз се тая
в моя свят, зад стените от страх...
Всяка мисъл за теб е сълза.
И е обич. И лудост... мълча...
Път към мен се намира, понякога.
През стените от страх и от вечност.
Продължи да ме търсиш нататъка...
Мойто име сега е Далечност.
П.П. Скоро ми ми каза, че е много по-лесно да разрушиш нещо, отколкото да създадеш.
А днес гледах "Мечо Пух" и той каза "Изглежда, много по-лесно е да изгубиш нещо, от колкото да го намериш".
Явно една анимационно-плюшена мечка е по-мъдра от мен...
Поне за птиците ще има...
заради ТОВА.
И не само...
Ако той си отиде от мен
ще умрат ветровете в очите ми.
Ще съм кръгче в дъждовна вода.
Ще съм празна.Бездомна. И ничия.
Ще сънувам полета от макове,
във които заспивам. Безпаметна.
Ще тупти, татуирано с болка,
и сърцето ми...на обратно.
Ще се пръсне душата ми стъклена.
Ще звънят по паважа парченцата.
(За да бъдат събрани наново
ще са нужни две хиляди вечности.)
Любовта ми ще стане на хляб,
от прозрения късни. И истини.
Който вместо на него, ще дам
като шепа трошици. На птиците.
И не само...
Ако той си отиде от мен
ще умрат ветровете в очите ми.
Ще съм кръгче в дъждовна вода.
Ще съм празна.Бездомна. И ничия.
Ще сънувам полета от макове,
във които заспивам. Безпаметна.
Ще тупти, татуирано с болка,
и сърцето ми...на обратно.
Ще се пръсне душата ми стъклена.
Ще звънят по паважа парченцата.
(За да бъдат събрани наново
ще са нужни две хиляди вечности.)
Любовта ми ще стане на хляб,
от прозрения късни. И истини.
Който вместо на него, ще дам
като шепа трошици. На птиците.
Слънчев сок...
Като слънчоглед по изгрев съм.
Със разтворени жълти листенца.
И се будя от приказен сън
в който с тебе вървим към Далечето...
Ти докосваш с лъчи топлодланни
мойте крехки копнежни съцветия.
Аз съм ехо и шепот полянен.
И съм твоя. Уханна. И светла.
И се взирам във теб. И те шепна.
Ти ме имаш разцъфнала лятно.
Слънчоглед съм...И жълто потрепвам
като вливаш във мен капки злато.
Все те искам с очи. Непрестанно.
И съм жадна. И още те търся...
Ти изгряваш във мен. Настоятелно.
И ме пълниш със обич и слънце...
Със разтворени жълти листенца.
И се будя от приказен сън
в който с тебе вървим към Далечето...
Ти докосваш с лъчи топлодланни
мойте крехки копнежни съцветия.
Аз съм ехо и шепот полянен.
И съм твоя. Уханна. И светла.
И се взирам във теб. И те шепна.
Ти ме имаш разцъфнала лятно.
Слънчоглед съм...И жълто потрепвам
като вливаш във мен капки злато.
Все те искам с очи. Непрестанно.
И съм жадна. И още те търся...
Ти изгряваш във мен. Настоятелно.
И ме пълниш със обич и слънце...
Сладко от смокини...
Есен съм във мислите му.
Сладкоплодна.
Ябълково вино.
Дъхав сок…
Кехлибарено узряла.
Като грозде.
С вкус на обич.
Лудост.
И живот.
Резенче от дюля на езика му.
А под пръстите му –
плодчета от шипка.
От дъха му съм прозрачна.
Като истина.
И разтварям себе си.
Във тихото..
Аз го искам…
Даже до безумие.
Като топла медена роса.
Да попие в мен.
И аз да лумна.
Да съм неговия
Есенен пожар…
Сладкоплодна.
Ябълково вино.
Дъхав сок…
Кехлибарено узряла.
Като грозде.
С вкус на обич.
Лудост.
И живот.
Резенче от дюля на езика му.
А под пръстите му –
плодчета от шипка.
От дъха му съм прозрачна.
Като истина.
И разтварям себе си.
Във тихото..
Аз го искам…
Даже до безумие.
Като топла медена роса.
Да попие в мен.
И аз да лумна.
Да съм неговия
Есенен пожар…
Абонамент за:
Публикации (Atom)