Не гледай. Аз ще ти разкажа...

Тихо... Вече птиците спят.
Виж - изгрява Луната полека.
И разплита безшумно Нощта
свойте тайни зелени пътеки.
Помълчи заедно с мене за миг.
Затвори тези сини очи и се вслушай -
във небето се раждат звезди.
А пък то е лилаво. И плюшено.
Сънен вятър прелита над нас
и мирише съвсем като пролет.
Над главите ни шушне едва
и прелита със смях между клоните.
Малък облак, опънал платно,
си играе на лодка. Отплува...
А това е... това е любов.
И със устни по теб я рисувам.

Познавам го

Февруари разсеяно крачи
към един неизбежен край.
Февруари е малък. И плаче.
И мечтае за още ден-два.

Февруари е просто детенце -
своенравно, инато, навъсено.
За да стигне до другите месеци
се повдига наивно на пръсти.

Февруари върви по Земята,
а във джоба му - шепичка дъжд.
И от утре ще литне със вятъра -
един мъничък, тъжен, сив мъж.

...от обич

Луната е почти съвсем закръглена.
И светла, като котешко око.
Поспряла е за мъничко на ъгъла
в небето над един квадратен блок.
Разплита облаците и ми сплита люлка.
И мълчаливо ме целува със лъчи.
Под своята бетонена качулка
Градът не спира и не спира да мълчи.
А аз говоря...Цялата говоря
със тази приказно добра Луна,
която бавно се търкулва по прозореца
и каца тихо в топлата ми длан.
---
Ако я видиш някъде над тебе,
попитай я (дори наум) за мен...
Да видиш само как ще просветлее
и най-стъмненото, затулено небе.

Последният платноход

Уших платна за старата си лодка
от някакви остатъци небе.
Сега ще чакам вятъра. И толкова.
Той знае на къде да поведе
мечтите ми, душата ми, сърцето
и сънищата, във които ти
се скиташ еженощно и небрежно-
далечен, близък,тъжен и щастлив .
Ще чакам вятъра. Оставям му платната.
Да духне в тях и да ме отведе при теб.
Дано да дойде правилният вятър.
Защото нямам повече небе.

...и семенца от нар

Понеже всичко вече се е случвало
(Светът е стар и всичко е видял)
навярно е решил, че му е скучно
от вечната история за Любовта...
Все същите герои, в нови дрехи,
и пълен куп объркани души...
И все Любов, с илюзия за вечност,
която продължава само миг...

И аз, навярно, влизам в кръговрата
на драмата, наречена Любов.
Животът си върви. И тъй нататък...
(Светът наднича с половин око.)
Аз няма да го изненадам с нищо, знам.
Така че, ако иска, да се мръщи.
Но как да стигна твоята Земя?
Посей ми, много моля, теменужки*!


*Когато Хадес се влюбил в Персефона, помолил Гея да я залиса и тя и показала теменужка. Цвете, което никой не бил виждал до тогава. Когато Персефона понечила да откъсне цветето, Хадес я грабнал на колесницата си и изчезнал с нея.
Още

През девет земи, в десетата...

Между мене и тебе половината свят
си живее безгрижно и весело.
И нехае, че нощем не мога да спя.
И кръстосвам наум по планетата.

Между мене и тебе са десет гори.
Десет реки. И десет морета.
Десет високи и зли планини,
стиснали в шепи небето.

Между мене и теб е половината свят -
страшно голям. Категоричен.
Но на пук на света ми поникват крила.
И на пук на света те обичам.

Сто години

/или колкото са нужни.../


Пропуснала съм толкова много себе си,
че вече ми е трудно да се стигна.
Следобедите ми напомнят вечности,
в които Слънцето припламва. И умира.

А нощите ми дремят, зарешетени,
между една Луна и няколко измислици.
Понякога мечтая тайно за вретеното
на лошата, най-лошата орисница.

Да ме приспи до края на годините,
в които любовта ще гони чужди влакове.
До онзи ден, във който ще повярвам в Принца.
И ще налея вятър в мелниците на очакването.

В мен е нищо...

Днес съм тъжна.
И съм пълна със облаци.
Мога безкрай да мълча...
Едно слънце ме лъже
и блести във прозорците.
И не помни, че аз съм луна.

А небето над мене
раира палтото си.
Над баирите бавно пълзи.
Изтърбушено време...
Ненавиждам прогнозите!
(Утре казват, че пак ще вали.)

Днес съм празна.
Отесняха ми думите.
Днес съм само устни, очи и ръце.
Чакам залеза
над гърбатите хълмове.
И се стоплям със мисъл за теб.

Най-тъжната мелодия

Под шепненките на дъжда денят умира...
Едно момче в отсрещния прозорец
държи китара. Никога не свири.
И никога със никой не говори.
Превръща струните в предчувствие за обич,
която все не идва и не идва.
Която все изглежда невъзможна.
И струните заглъхват. От обида.
Дъждът му пише ноти по стъклата.
Но неговите ноти под очите
премрежват погледа му. После тихо падат.
И винаги остават неизсвирени.
По ръбовете на нощта е само розово.
Не различава залеза от изгрев.
Превърнал музиката в ежедневна проза,
под шепненките на дъжда денят умира...

Нищо не знам...

Не знам къде започва любовта...
Навярно там, където свършва времето.
Където думите умират. И от тях
покълва нещо, за което няма име.

Не зная как изглежда любовта.
Не знам цвета и, плътността, релефа...
Не зная аромата и...Но знам,
че пренастройва пулса на сърцето.

Не знам какво е точно любовта...
Но мисля, че сега живее в мене.
И иска, много иска да я дам
на теб. Ако поискаш да я вземеш...

Големият взрив наобратно

Ако ти решиш да си вървиш,
след тебе светлините ще угаснат.
Ще се размият белите стени.
И първо ще изчезне стаята.

А после къщата ще избледнее,
преди да се превърне в нищо.
Градът ще се стопи. Ще опустее.
И вече няма да е град, а призрак.

След тях Земята и Вселената
ще се разтворят тъжно в мрака.
Ще спре да съществува времето,
когато няма кой да чакам.

Една огромна, глуха празнота
ще глътне всичко.
Не, не се преструвам.
Щом теб те няма вече в моя свят,
какъв е смисълът светът да съществува?

Портрет на една Нощ

Нощта е зимна, тъжна и сама.
Подритва няколко звезди в небето.
Съблича дългата си тишина.
Луната зъзне. И просветва.
На ъгъла разсеян светофар
бръмчи. (Изглежда си свирука.)
Премигва с пожълтяла светлина
и се преструва на светулка.
Един среднощен котарак
промъква сянката си по стената.
Под няколко воала мрак
похърква някакъв избягал вятър.
Нощта е зимна, тъжна и сама.
Кръжи над покривите много тихо.
И ми разказва някакви неща.
Това, че е сама, си го измислих...

По моят начин

По улиците никне само лед.
Ръмжат колите като бели мечки.
Над къщите виси едно небе
без капка цвят. И много тежко.
Снегът не пожела да си върви.
Полегна върху клоните като безделник.
А във земята сънени треви
се гушат в корените на дърветата.
Това е. Зима. Странен пейзаж.
От бяло погледът ми оглушава.
Измислям слънцето. Измислям и цветя.
Измислям птиците. И оцелявам.

Нещата, за които няма думи

Затварям думите си. Нека да мълчат.
Във тишината само ще се случвам.
Във тази тънка, хладна тишина,
която вятърът бродира върху къщите.
Сърцето ми говори друг език -
беззвучен, и безбуквен, и негласен.
Със слух единствено не можеш да го доловиш.
Нито с което е да от сетивата си.
Не можеш да го чуеш. Знаех си.
Това се чува само от сърцата.
Когато ти долипсвам, може би,
ще се научиш да разбираш тишината...

И още, и още, и още...

Аз просто искам да се сгуша в теб,
когато плача и когато съм щастлива.
Да ме погалиш с устни, с дъх, с ръце
и много бавно да ме преоткриваш.
Да измълчим ненужните слова.
А тишината да тежи от обичта ни.
Да шепнат само, влюбено, в нощта
разнежените ни до изнемога длани.
Не искам друго. Нищичко не искам.
А само тихо да се сгуша в теб.
И да заспя във най-вълшебната си приказка,
заслушана във твоето сърце...

Такава

Защото можех да съм друга някоя-
по-обичайна.
С коса като коса, с очи - небета,
със флирт по устните, с хиляда тайни,
и с празно да е пълно във сърцето ми.
Защото можех да не плача толкова лесно.
И никога да не греша в прогнозите.
Да имам ценности като измачкан вестник
и сладко да се захаросвам в розово...
Но някак си не ми се получава.
Аз съм бедствена.
А влюбя ли се - апокалиптична.
Обичам без причини и без следствия.
обичам ли ... това е. Аз обичам.

Себесъстояния

Понякога съм тук, и там, навсякъде -
в дъжда, в тревите, в чаша шоколад.
И имам мисли като туфа макове -
цъфтят, и прецъфтяват, и цъфтят.
Понякога съм зима, слънце, кестен
и сън на бебе, шепичка звезди.
Тогава става много, много лесно
да ме целунеш, за да полетиш.
Понякога съм друга, жълта, тиха.
Защото ставам извор на живот.
Тогава съм съвсем, съвсем наистина.
Тогава имам смисъл. И любов.

Какво сънуват глухарчетата

Капчукът чурулика на стрехата.
Една висулка нежно се топи,
защото някакъв разрошен вятър
край нея влюбено кръжи.

А във земята спят тревите.
Сънуват тихо под снега.
Сънуват слънцето, сънуват птици,
сънуват просто Пролетта.

И аз съм като тях - сънувам приказки
в хилядопъстри цветове.
Сънувам дланите, сънувам устните ти.
Сънувам любовта и теб...

Това, което хората забравят да видят

По снега е минал котарак.
Лъкатуши лапичкова диря.
Скрива се в предвéчерния мрак
някъде из тайните градини.
Бих могла да го последвам мълчешком.
(Като Мартенския заек и Алиса.)
Но не тръгвам. И не знам защо.
И следата си остава недописана...
Аз вървя по пътя си човешки
и си мисля за онези светове,
към които мълчаливо ме отвежда
моето момичешко сърце.

А по снега е минал котарак.
Оставил е следа и е изчезнал.
И струва ми се, някак си така -
и котешките дири са вълшебни.

Най-простите вълшебства

Когато залезът рисува по снега,
преди да потопи света в лилаво,
една вълшебно-крехка тишина
минава над града. И се стопява.
Прелитат гълъби и шумолят с криле.
Небето става много, много близко.
И аз самата ставам на небе,
в което облаците си разказват приказки.
Усмихвам се на цялата Земя.
- По-влюбена съм - казвам и - от всички!
И някак ми се струва, че летя.
Когато те обичам, и обичам, и обичам...

Предопределено е...

Не чукай на дърво. Ще ти се случа.
Обречена съм ти от цели сто живота.
По теб ще тръгна като тънък ручей
и ще се гмурна във сърцето ти. Дълбоко.
Ще станеш целият водовъртежен.
Така съм влюбена, че просто си безсилен.
А аз се чувствам до полуда нежна,
когато тихичко по тебе се разливам.
Не можеш да ме спреш да те обичам.
Заключих миналото си и хвърлих ключа.
Сега съм твоето объркано момиче.
Не чукай на дърво. Ще ти се случа!

За няколко секунди щастие

Един ден ще изляза, ще заключа вратата,
ще поставя ключа под прага.
Ще пътувам на стоп със някакъв вятър.
Ще избягам от тук. Ще избягам!
Ще опитам вкуса на небето по изгрев-
пълна чаша с черешово вино.
По ръцете ми после като тънички гривни
сто лъчи на слънце ще преминат.
А по залез ще сляза от вятъра, ще му махна.
Не за сбогом, а "Пак ще се видим!"
И ще тръгна сама. Ще вървя над Земята.
Без да зная къде ще пристигна.
Може би там, където се раждат звездите.
И където ще бъда различна.
А оттам е по-лесно да се спусна в очите ти.
И във тях да угасна. Обичана...

Така те обичам

Аз затварям очи и със пръсти погалвам лицето ти.
Всяка бръчица, всяка малка трапчинка.
И усещам - незнайно как - нежността да струи от ръцете ми.
И съм цялата обич.И трептящо избликвам.
След това те целувам. И се стапям по устните.
И светът се топи.Топи се Вселената.
Аз умирам във себе си. И във тебе възкръсвам.
За да можеш и ти да възкръснеш във мене.
Трепват миглите. От сълзи натежали.
Аз заспивам в ръцете ти. Укротена и тиха.
Тази вечер Луната ще е мокра и бяла.
И ще пише в небето най-любовните стихове.

Ако ме целунеш

А зад стените, някъде, светът
събужда птиците си. И растат цветята...
Във моя замък всички птици спят.
А между плочките пониква вятър.
И всичко тук е в полусветлина...
Прошумолява роклята ми от снежинки.
Не мога да говоря. И шептя.
Защото трябва да ти кажа, че обичам...
Огледалата ми са целите във лед.
Не мога да ги разтопя с дъха си.
Таванът е висок. Като небе.
И само Слънцето понякога разкъсва
воалите му - сплетени мъгли.
И тънките лъчи ме осветяват.
Тогава се разтапям. На сълзи.
Тогава ставам много, много бяла.
Но знаеш ли, във ледения си дворец
аз мога да обичам. И мечтая.
Зад рокля от снежинки съм сърце.
Обикновено. Истинско. Отчаяно.