Преди да спре дъжда...

Дъжд. Ужасно много дъжд.
А октомври бавно си отива.
Стъпките му тихичко ръмят
над оранжевите керемиди.
По асфалта стават на реки.
Само няма лодки от хартия.
За това, разплакани, звездите
в тихата му песен ще се скрият.
А небето ще погали с длан
жълтите листа, преди да паднат.
И една прегърбена Луна
ще прошепне колко и е хладно.
Ти не можеш да я стоплиш с дъх.
Нито можеш в шепи да я вземеш.
Аз съм тук, обаче. Аз съм тук.
Искаш ли да стоплиш мене?

---

Почти прозрачно, малко като в приказка...

Тъжнокрила есенна вечер
край прозореца пак прелетя.
А в мъглите и - облак разплетен-
се нащърби една Луна.
Кротък вятър наниза звездите
на гирлянди над спящите къщи.
А дърветата плачеха скрито
и със клони в нощта се прегръщаха.
Нарисувах си някаква лодка,
със която се плава в небето.
Има само весла. Няма котва.
И сега съм на път...към сърцето ти.

Няколко есенни светулки...

Днес Луната е ужасно ничия.
Не поисках да я взема у дома.
Имам нужда само от обичане.
Не от някаква ... Луна.
Тя ли плаче, скрита между клоните,
или просто има звездопад?
Гаснат светлинките на балконите
и се чува само тишина.
Над морето капят тъжни облаци
и шушукат няколко мъгли.
Днес с Луната двете сме бездомници.
Просто две разплакани Луни.

Преди да литна с бурята...

Два вятъра се срещат над града
и правят малко, влюбено торнадо.
А зад баирите - половин Луна
отчаяно се мъчи да избяга.
Листата свирят тъжните си песни
като един прощален, нощен химн.
И колко есен, колко много есен
над тихия ми топъл свят вали.
Не ми е тъжно днес. Съвсем не ми е.
Простих се с лятото, с приятел
и...какво...
Небето си измисля дъжд...
Красиво е.
А аз съм малко есенно листо...

---

Полусъници

Един объркан лунен лъч,
промушил се случайно през мъглата,
рисува по прозореца ми кръгче.
И в стаята нахлува вятър.
Изглежда, че валят звезди.
Но всъщност, знам, че не е вярно.
Това са просто светлинки
на някакви среднощни фарове.
Под миглите ми шушне малък сън.
И много иска да го прилаская.
А в мрака, някъде на вън,
един отчаян листопад ридае.
Часът е два. След полунощ.
Завивките ми тихичко ме викат.
Сега навсякъде по земното кълбо
джуджетата измислят приказки.
А аз /понеже съм принцеса/
ще си измисля принц. Или крадец.
Защото страшно ми се иска някой
да си открадне моето сърце.

Заслушай се...

От думите, които правят песни,
аз днес ще си направя тишина.
Небето ми напомня, че е есен
със няколко въздишки от мъгла.
Луната е една прозрачна сянка,
полегнала на покрива отсреща.
Акациите долу се протягат
и се опитват да ми кажат нещо.
Но днес не чувам техните брътвежи.
Защото съм мелодия от тишина.
Усещам се до безтегловност нежна
и тихичко във себе си звуча...

---
и тук...

Само няколко разсеяни стъпки...

Привéчерно е. Смугли светлини
събира тихо залезът във шепи.
А уличните лампи са Луни.
И всички улици - небета.
Днес няма дъжд. И по-добре.
Защото есенният дъжд ми е безсолен.
Защото той е някакъв крадец
на пясъка от летните ми спомени.
Днес нямам мисли. Никакви почти.
Безгрижно ми е, като на светулка.
Октомври се усмихва със очи
през тясната си облачна пролука.
Не знам каква да бъда тази нощ.
И сигурно ще стана тъжна муза.
На някакъв човек със саксофон.
И с много неизсвирени илюзии...

Много внезапно хрумване

Слънцето влиза през прозореца.

Почти с гръм и трясък.
Скачат лъчи по стените.
Стаята става подобна на лятото.
И скрива студа по ъглите си.
Ако пусна и вятъра, ще направя небе.
Ей така, посредата на дневната.
Този внезапен слънцевалеж
ме прави отчайващо щедра.
А после във залеза ще се стопя.
И ще изчезна с него зад хълма.
...
Ако довечера има Луна,
да знаеш, че съм се върнала.

Усещам се...

Забравям всички, всичко и е хубаво...
Нощта сервира чаша със звезди.
Не знам защо, но ми е страшно влюбено.
Почти като наистина. Почти...
И ми е смешно. Аз не пиша стихове.
Защото никога не съм била поет.
Подреждам свойте мънички безсмислици
във кратки и неясни редове.
И ми е тихо. Като на Луната.
Понеже Вятърът остана без тромпет.
В замяна аз му подарих крилата си.
И цялото си вчерашно небе.
Сега вълшебството е в чашата ми с чай.
И днес се чувствам никак неизгубена.
Приличаме си малко със Нощта.
Забравям всички, всичко и е хубаво...

В себе си...

Светът ми - шепичка мечти -
събира се в черупката на орех.
И само нощем с лунните лъчи
излизам тихо да си поговоря.

Разказвам им за Теб...И все за Теб.
И те ме слушат, и ме слушат, и ме слушат...
А във очите ми едно море
чак на разсъмване ще стане суша.

Момиче-Палечка. Момиче-Тишина.
Затварям се в черупката на орех.
И ми е хубаво така сама.
Далече от света на хората...

По навик

Тази разплакана вечер
крие звездите си пак.
И пустее небето ми
във индигов сумрак.
Шепа капки дъждовни
носи Вятърът в длан.
И треперят по клоните
мокри, жълти листа.
Но е толкова скучно
в тази стая без тебе,
че ми иде да счупя
този свят на парчета.
И от всичките късове
да сглобя някой нов.
В който даже и късно
ще те има, Любов.
Ще го има и него -
с топли, нежни очи,
взел във шепи ръцете ми
дълго с мен да мълчи.
Вечерта е разплакана.
Няма даже Луна.
И защо го очаквам?
Всъщност, вече не знам...

От друг ъгъл...

Дъждът пише стихове по мокрия пясък.
А няма никой да ги прочете.
Понеже в облаците му е много тясно,
той се превръща на море.

Когато хладните му рими се изчерпат,
ще стане беден музикант.
Ще свири джаз. Със сто тромпета.
На мидичките по брега.

Когато музиката му омръзне до полуда,
навярно ще реши да е художник.
И много, много дълго ще рисува
два водопада на прозореца ми.

Не знам защо, но може би от самота,
дъждът не иска да остава у дома си.
И кротко се разхожда над света.
Така погледнато...той е прекрасен.

Това, което липсва на дъжда...

Струва ми се, че вали от столетие.
И че никога няма да спре.
Шият с дълги конци дъждовете
това есенно празно небе.
Нощем в локвите падат сърдито
светлинките на два светофара.
А край тях преминават колите -
малки кораби. Мокри и шарени.
Само няколко жълти прозореца
вдъхват някакъв топъл уют.
На перваза ми тихо мърморят
три врабчета. И тръпнат от студ.
Ами...есен е. И валят дъждовете.
По-безкрайни от вечност дори.
Ако можех да се сгуша в ръцете ти...
нека вали, и вали, и вали...

За студените есенни вечери...

По капчуците вяло препуска
есента, изваляна без глас.
Явно Слънцето даде на късо
и съвсем, съвсем изгоря.
Няма залез над хълма отсреща.
А небето дими ли дими.
Само вятърът бавно подрежда
запъхтяните бледи мъгли.
И е тихо. Ужасно е тихо
Тъжна есен над тъжния град...
Мокри, клоните пишат стихове
за един уморен листопад.
Аз стоя до прозореца и дъхът ми
изпотява стъклото пред мен.
А във кръгчето с пръст ти рисувам
едно малко и топло сърце...

Поне за пет минутки...

Днес съм някакво жълто лале
и не вярвам на никакви есени.
Имам шепичка цветен прашец
и едно непослушно вълшебство.

А край мене светът се върти-
вътрележково лудо и шарено.
И Нощта ми измисля звезди
и ги спуска във моите длани.

Аз съм лято, с лице на жена.
И най-нежната мисъл в живота ти.
Аз съм малка и светла сълза -
маргаритка в окото на Бога...

По вода...

"Край река Пиедра седнах и заплаках. Според една легенда всяко нещо, което падне във водите на тази река — листа, насекоми, птичи пера, — се превръща в камък и се наслагва в коритото й.
...
Всички любовни истории си приличат."
Паулу Коелю

Понеже няма тук Каменна река...


В зелените води на Ропотамо
припадат рижи есенни листа.
Ужасно празно е. И тихо. Само
три лодки се подпират на брега.
Прилича ми на някаква вселена,
в която има само мен... и никой друг.
По въздуха ухае на безвремие.
На минал дъжд. Без звук. Без звук...
Небето ми се струва страшно ниско-
навярно коленичи на брега.
И мога да го пипна, ако искам.
Или ако поискам - да летя.
Но правилно е, всъщност, да си тръгна.
Към онзи свят, във който ще те няма.
Последната сълза за теб ... потъна.
В зелените води на Ропотамо.

Малко мокри мисли

Когато завали, съм по-самотна
от най-самотната планета на Света.
Затварям всичките си чувства в облак
и дълго вътре в себе си валя.
Събирам цялата си мъничка вселена
във шапчица на жълъд. И това е.
Не знам защо наричат 'лошо време'
времето, в което не мечтая.
А то е есен. Толкова е просто...
Валят листа, илюзии и дъждове.
Понеже нямам отговори, ни въпроси
дъждът във мене няма как да спре.
Не чакам обичи, понеже ми омръзна
да съм обичана все между другото.
Не чакам нищо. Никой. И тъжно.
Но странно е, че още вярвам в приказки.

Дъжд, дъжд, дъжд...

Странно ми е. Витая в мислите на някакви хора като един малък, безгрижен призрак.
А така да не искам...
След малко ще дойде Дъждът.
Това е за него :)

И все пак, има ме...

Аз сигурно не съм наистина,
а някой ме измисля
във виолетовите вечери покрай брега.
Разлиства плахо мислите ми,
като приказка,
и ме кръщава с нежни имена.
Създава ме такава, недокосната,
една-единствена във цялата Вселена.
Рисува ми очи - безкрайни космоси
и по детински ще се влюби в мене.
Дори не забелязва, че не съм наистина.
Понеже шепотът ми е съвсем реален.
И устните ми. Също и косите ми.
И дланите, с които го погалих...
А аз съвсем не знам,
дали ме има.
Но даже и да съм измислица, ще е добре,
щом има рамо, на което да заспивам
и обич, колкото море.

Усещане, което няма име

И ето пак - една от тези нощи,
в които съм щастлива безпричинно.
Луната се люлее върху облак
и гъделичка със лъчи комините.
Балконът ми е лодка във небето.
Звездите - до една - Полярни.
Под мене клоните шумят като морета
и сигурно рисуват листопади.
Такова ми е есенно и пълнолунно,
че чак забравям, че съм на Земята.
Понеже няма кой да ме целуне,
усмихвам се, и ставам вятър...

Ако има и други животи...

Откакто съм русалка, той - кентавър,
пътеките ни все не се пресичат.
Това е жалко...Толкова е жалко,
защото аз безумно го обичам.
Когато стана вишна, ще е друго.
Той ще се влюби в мен. Напролет.
И ще е влюбен много, много дълго.
Чак до върха на новите си клони.
Но ако той реши да е човек, е тъжно.
Човек ... едва ли ще ме заобича.
Защото - няма да се лъжем -
русалките не стават на момичета.
Русалките от нелюбов се стапят
и стават само пяна по вълните.
Над тях звездите много тъжно капят.
И някой ги разказва в приказки.

Пианистката, която прави мост през времето

Отдавна не е ставало дума за хората зад прозорците...А това е лошо.
Добре, че днес минах по улицата на Пианистката, та се сетих да разкажа за нея.
Тя живее зад един френски прозорец с бели тюлени завеси, които стигат чак до пода и когато времето е хубаво, оставя едното му крило отворено.
А можете да си представите колко щастлив се чувства вятърът от това. Издува тъничкото перде и се промъква тихомълком в стаята, завърта се около китайската ваза в ъгъла и се подпира на пианото да послуша...
Днес направо му завидях.
Къщата на Пианистката се намира на една от онези улички, по които човек минава два или три пъти в живота си, но никога не може да забрави. Те са покрити с павета, между които са поникнали тревички, а тротоарите им са с разкривени и напукани плочки, надигнати от коренищата на дърветата. Но това не пречи на никого, понеже никой не ги използва за да паркира там колата си.
А самите дървета дружелюбно махат с листа и току отронват някое, колкото да закичат косите ми. Покрай тротоарите са наредени огради с наполовина тухлени или каменни зидове и наполовина - ажурни парапети от ковано желязо с красиви орнаменти. Като надникна зад тях, виждам дворове с бели плочници, по които слънцето обича да се изляга и да мърка с гласовете на всички котки. А самите котки се чувстват пълноправни господари не само на плочките и слънцето, а и на градините, обрамчени с чемшири, и на хризантемите, и на бръшляните, оплели стените на сънливите къщи.
Точно така изглежда и къщата на Пианистката. Тя има широка веранда с няколко стъпала и прекрасни френски прозорци, през които може да се влезе направо в гостната. Там има един стар дъбов бюфет, в който има едно шише ликьор от вишни, кутия шоколадови бонбони, които са били любимите ми, когато съм била на 5, а днес вече не помня, че са съществували, малки стъклени чинийки за сладко, пакет салфетки и нещо, което Пианистката нарича кафе, но аз знам от баба, че е смес от ръж и леблебия. И си мисля, че би било прекрасно да прекарам следобеда си с чаша от тази напитка и музиката на Пианистката. Обаче понеже никой не излиза да ме покани, аз продължавам по улицата, над която се носят шепа слънчеви лъчи, някакъв аромат на есен и звуците на пианото. И въобще не ми е странно, че до там, до където се простира мелодията, фасадите на всички сгради изглеждат като чисто новички, няма ги петната от влага и островчетата мъх, паветата и плочките са подредени в равни редове и се разхождат хора...Мъже с папионки, пенснета и джобни часовници, госпожици с дълги двуредни гердани и чадъри за слънце и деца, които търкалят обръчи с пръчка... Дори самата аз изглеждам различно - роклята ми е дълга и кремава, на ситни червени цветчета, косата ми е овладяна в някаква кротка прическа и чак ми иде да пърхам с мигли.
Но когато прекрачвам прага на музиката, всичко става отново същото - и дънките ми, и къщите с изронена мазилка, и прегръбените тротоари...
Не знам магия ли е...Но има един остров във времето и пространството, на една улица, край една къща, от чийто прозорец извира музика като вълшебство...

Когато чувам тишината...

Звукът на нощите е толкова зелен,
дори сега, когато става есен...
Звукът на нощите е вятър, и море,
и шепот на вълшебници в небето.
Звукът на нощите е стъпки по паважа,
и листопад, и пръски лунен смях.
И също сепнат вик на буден гларус,
и светофар, и стръкче от звезда.
Звукът на нощите е корабна сирена
и глас на котка, и щурче.
Звукът на нощите е страшно много в мене.
И през октомври е особено зелен...

Едно различно разстояние

Не ме намираш...Може би защото,
живея някъде ужасно надалеч.
От другата страна на този облак,
заседнал тъжно в твоето небе.
Градчето ми е много, много малко.
Три къщи само и безброй луни.
Живея с еднорог и две русалки,
и няколко отколешни мечти.
Тук всичко ти изглежда нереално-
една бродерия със нишки от слънца
по тънкото платно на онзи залез,
след който не започва вечерта.
И нямам нищо ... само бели листи,
върху които ти рисувам слънчоглед.
Не ме намираш...А пък аз съм близко-
на педя обич само съм от теб.

Един почти завършен пейзаж...

Балетните пантофки на Нощта
танцуват по опънатите жици.
По покривите уморено спят
антени, ветропоказатели и птици.
Един оркестър от безброй звезди
почти безшумно свири сонатина.
А Вятърът приглася и шепти,
минавайки на пръсти над комините.
Един внезапно нежен син неон
забравя, че е сложен за реклама.
И пръска малки снопчета сребро
по сивите ръце на тротоарите.
А облаците стават на коне.
Луната е далечна и голяма.
Докосвам с устни близкото небе.
Целувам го, защото теб те няма.


Poetic Sonatina

...със себе си...

/Може би подходящата дума е 'вглъбена', но не ми харесва. 'Себедостатъчност' пък граничи с егоизъм./

Свърших всичките думи за скитници.
И ми липсват две глътки време.
Във небето ми изтокът буди
едно есенно слънцестоене.
И ми става неясно щастливо...
Някак смътно усещам причината.
Или май няма причина.
Има само гнезда над комините.
Има само лунички по вятъра,
дето нощем наричам звезди.
А под жълтите мигли на Лятото
една Есен се сгушва и спи.
Днес следобедът дълго ме гали
и в ръцете му тихо замирам,
като някакво синьо дихание
над зелените още баири...