Близо, далече...

Пристанището свети. Спи градът.
Сънува гълъби по белите площади.
Над люлката му някаква звезда
разказва приказки...(Каква Шехерезада!)
В тревите много ясно си личат
следи на Пролет. Минала е боса...
Премигва светофар с оранжев кръг.
Прилича на окото на магьосник.
Очите ми чертаят път навън...
Отвъд града, и пролетта, и хоризонта...
Отвъд нощта и приказния сън.
Далеч, далеч...Очите ми са облак.
И много тайно някога валят.
От липсата ти. Става им дъждовно.
...
Луната се събужда. Спи градът.
А аз протягам длан и те докосвам...

По-будна от Нощта...

Защото ти не спиш, и аз не спя,
макар Сънят да дращи по очите ми.
В прозореца ми - спомен за Луна
през тъмните стъкла едва наднича.
Ще те дочакам. Чаках цял живот!
Сега от сънища ли да се плаша?
По-страшно ми е празното легло.
И празните минути са ми страшни.
Защото ти не спиш, и аз не спя.
Не съм ти казала за днес, че те обичам.
Не мога просто да го премълча.
Аз цялата съм в тези малки срички.
И имам нужда да ги кажа пак.
Да ти напомня. За да не забравиш.
Обичам те. Обичам те така,
че чак Вселената потръпва.
И изгаря...

Игра на буря

А облаците си играят на война...
Гърмят. Прострелват се. И плачат.
От раните им шурва дъжд. Светът
завива по алеята на здрача.

А облаците си играят на война.
Под тях Земята сресва мокри клони.
Избърсва си очите със ръкав
и гледа към небето от балкона.

Където облаците си играят на война-
задъхани, разрошени момчета.
Накрая уморени ще заспят.
И след играта им ще стане светло.

Притаявам дъх...

Събличай устните ми от страха...
Със цялата си нежност ги събличай.
Изпивай тихо шепота по тях.
Един изгубен шепот на момиче.
Накарай ги да проумеят тишината,
която пълни всички сетива.
Целувай ги дори насън, когато
небето ги посипва с лунен прах.
Вземи дъха им. Подари им жажда.
Събличай ги от всички страхове.
---
По устните ми любовта се ражда.
И много иска да се слее с теб.

Реконструкция на сърце

Той ми прави небето, смеха и тъгата.
И създава наново чудесата във мене.
Той е юлското слънце, януарският вятър,
и априлският дъжд, и вкусът на ноември.
Той ми знае душата до последната бримка.
Знае как да разплита възлите по нея.
Той е всичко, което бих могла да поискам.
И това, за което да помисля не смея.
Той ме прави наново. Мълчаливо сглобява
всички късчета 'аз, която била съм'.
Но не знам дали знае, че се вгражда отляво.
Там, където по принцип бие сърцето.
И чрез него живея. Дишам с дъха му.
(Ако тръгне, ще бъда съвсем бездиханна.)
...
Той ме взема във шепи и с устни ме сбъдва.
Аз му вярвам до лудост. До лудост му вярвам.

Световете във мен

Ставам сутрин. Обличам се.И отивам на работа.
Правя вълни. И перлени миди.
Украсявам брега. И шумя във рапаните.
Дирижирам оркестъра на певиците-риби.
После пея и аз. На самотните кораби.
Омагьосвам рибарите. И понякога плача.
(За това е солено морето на хората.
А небето над него е горчиво. И мрачно.)
Аз съм русалка. По съдба. И професия.
Станах жена, защото се влюбих.
Той не може да дойде в морето, естествено.
Но морето разбра. И прости. И ме пусна.
И сега ей така си живея. Във приказка.
Сутрин ставам русалка. И отивам на работа.
Вечер ставам жена. По човешки съм истинска.
И заспивам, обичана, в най-любимите длани.

Една такава нощ...

Понеже аз ще дойда, ти ме чакай.
И приготви небето като за любов.
Светни Луната в синьото на мрака,
а облаците облечи в сребро.
И направи звездите да ухаят.
Да капят много нежно над света.
Под техните блещукащи сияния
се случва най-красиво любовта.
И после замълчи. Не искам думи.
Достатъчни са двете ти ръце
и устните, които да целуна.
Достатъчно ми е да бъда с теб.

Бих искала да е наобратно...

В прозорците ми, бавничко, небето
надзърта тайно, някак тихомълком.
Прилича на поле от слънчогледи -
звездите са узрели. И потръпват.
Небето чука по стъклата. И наднича.
Навярно му е скучно и самотно.
Навярно няма кой да го обича
и то се е превърнало в бездомник.
Отварям му. Оставям да нахлуе
във рамката на нощната ми стая.
И вместо теб - небето ще целувам.
А теб...до сутринта ще те мечтая...

Една палитра в мен...

Понякога съм гневна. Много гневна!
Защото знаеш ли къде си се запратил?
Земята е огромна, като бездна.
Такава е огромна, че ме плаши.
Шегуваш се: "Луната пó е близко.
Нали поне я виждаш със очи?"
Обаче аз Луната не я искам!
Аз искам теб! Където и да си...
Понякога съм гневна. После тъжна.
А после съм щастлива. И така...
Изглежда съм успяла да се влюбя
чак до върха, до края на света.

Далечни утра

Когато те сънувам, плачат нощите.
Валят звездите им над тихата Земя.
Луната е една пробита кошница,
и пръска бледи струйки светлина.
Когато те сънувам, по ръцете ми
минава обич. И шепти във мен.
А някъде заспиват уморените,
угрижени, самотни ветрове...
Когато те сънувам, ставам музика,
написана от нотите на любовта.
Под миглите ми - влюбени светулки
трептят. И после гаснат в тишина.
По кожата ми пламнали искрици
обричат ме на теб. И все на теб.
Душата ми, превърната на птица,
излита със невидими криле.
И устните ми тихо те повтарят
в задъхан полусън. И те целуват.
...
А в люлката на спящата ми стая
аз много отдалече те сънувам...

Една музикална кутия разказва...

(...)

Ти ме виждаш така, отдалеч.
И съвсем ти приличам на другите.
На капака ми - цветове -
еуфорни, почти пеперудени.
Но не знаеш, не знаеш...Зад тях
аз съм скрила нещо различно.
Повдигни го този капак
и ще видиш - едно момиче
как танцува вътре във мен.
И нашепват вълшебства нотите.
На капака ми - цветове.
А пък вътре във мен - живота.
Ти ме гледаш така, отстрани.
Цветовете ми - пеперудени.
А дълбоко във мен звучи
една тиха мелодия.
И съм влюбена...

Привечерия

...И потръпна брегът от прохладата
на тази предпролетна вечер.
Една лодка изопна платната си
и потегли към свойто Далече.
На небето изплува залезът
в тънка дреха от розов брокат.
Духна вятър. Звездите запалиха
малки точици светлина.
Тротоарите дишаха тежко,
уморени от дългия ден.
А Луната - една въртележка -
завъртя тишината. И мен.
Замълчах...А не ми се мълчеше.
Имах думи. Но пак замълчах.
Чаках свойто Далече-далече
и рисувах наум любовта.

А всъщност - знаеш...

Не ти се вярва, но ми правиш чудеса.
(Една планета цялата в любов превърна!)
Сърдит си ми, когато замълча.
Но тайничко мечтаеш да прегърнеш
и мен, и тъжните ми дни,
и мислите ми, разпилени сред безкрая,
сълзите ми... ината ми дори,
и вечната ми нужда да мечтая.
Не ти се вярва, но в душата ти чета
не само всичко, дето искаш да ми кажеш...
Прочитам в нея толкова неща,
които ти не подозираш даже.
Прочитам в нея малкото момче,
което търси в мен едно момиче.
Мъжа прочитам, който ме зове.
Приятеля. Спасителя. И всичко...
Прочитам тайните ти страхове.
Ранимата ти обич препрочитам...
Не ти се вярва. Знам. Добре.
Но знаеш ли...ужасно те обичам!

Детски игри

Най-дългите ми нощи си създал.
Най-хубавите. Също - най-кошмарните.
Накара ме да вярвам в любовта,
макар че тя съвсем не е за вярване.
Успя с един единствен жест
да ме изстреляш горе, при звездите.
Показа ми безкрайното небе.
И после си го взе. Така, усмихнато.
Не знам до колко можеш да броиш.
(Броил ли си сълзите ми? Едва ли...)
Твой ред е вече. Затвори очи.
Брой до безброй, но без да ги отваряш!
И после, ако искаш, ме търси.
Играта е такава, както знаеш.
Нали не вярваш, че ще победиш?
Любов е. Победител ... няма.

Дългоочакване

Закъснява пролетта, ужасно закъснява.
Тази зима ми тежи по миглите.
Все вали. Или пък превалява...
И зеленото се крие от очите ми.
От небе без цвят не ми се диша.
Трябват ми глухарчета, да се разсъмна.
Само бухналите, нацъфтели вишни,
ще събудят в мене пеперудите.
Искам Слънцето да ме разлиства с пръсти.
Искам вятърът от юг да ме обича.
Като дивите треви съм. И възкръсвам,
скрита във камбанка на кокиче...

Усещане за теб

Знаеш ли колко е хубаво
когато гласът ти ме буди...
Като топло какао е.
Като пролетен дъжд.
Като вишнево сладко.
И парченце от дюля.
Като боса да стъпя
в некосената ръж.
Като детско хвърчило.
Като книга на Кестнер.
Като сън на русалка.
Като първия сняг.
Като пуканки в киното.
Като лодка от вестник.
Като захарна пръчка.
И горещ шоколад.
Като хиляди нарциси.
Като истинско влюбване.
Като песен на "Куин".
Като капка вода.
Всъщност ... не е.
А е още по-хубаво!
Като нищо на тази Земя!

Безследница съм

Забравяй ме. Не искам да ме помниш.
Изтрий ме от света си. Още днес.
С парченцата от счупените стомни
ще си направя броня за сърце.

Ще се затворя в кулата. На най-високото.
И с диви рози ще я оплета.
С трънливи рози. Да не може никой
да я докосне никога с ръка.

Така е най-добре. Не си ме спомняй.
Недей да търсиш пътища към мен.
Ще мина просто като летен повей
и ще отмина. Все едно къде...

Еженощия...

Избеляват ми думите.
Изтъняват във мрака.
И просветва една тишина.
Аз стоя на ръба и.
И просто те чакам.
А навън се раздипля нощта.

Опустяват площадите.
И изгряват прозорците.
Отдалече напомнят съзвездия.
Имам нужда от теб...
Две секунди за обич
са достатъчни. Колкото вечност.

Искам още веднъж
да ти кажа "Обичам те..."
После пак, после пак, после пак.
Нямам сили да бъда
все далечна и ничия.
А навън се раздипля нощта...

Най-необходимото

Да знаеш, аз умея да се давя.
На мене всичката любов ми е дълбока.
Не съм измислила причина за спасяване,
нито компас със правилна посока.

Не зная правилá за непотъване.
(Но много се страхувам от вълните.)
А любовта на дъното е тъмна.
И лодките са слепи. И пробити.

А пък сърцето ми е натежало като котва
от нуждата да стана точно твоя.
Ще можеш ли (бих искала да можеш...)
да ми бъдеш море. И спасителен пояс.

Още нещо, което не знам

Обикновена съм. Като солта и хляба.
Не знам дали със мен ще се заситиш.
Не знам дори дали ти трябвам.
Не знам дори дали да те попитам.
Не знам дали ще можеш да обикнеш
(не днес, а някога, по принцип...)
обърканите дири на мечтите ми,
в които вярвам и не вярвам в Принца.
Не зная колко много ти отнемам...
Не знам достатъчно ли давам.
Знам само, че съм толкова обикновена,
като деня навън. Като солта и хляба.