Аз гоня :)

С пролетта си играем на криеница
и се гоним по малките улички.
Тя наднича внезапно зад клоните,
после хуква нанякъде бързичко.
Аз след нея се втурвам да тичам
и аха! да я хвана тя литва.
После смее се, спряла на покрива,
да ме дразни дори се опитва.
Вади слънце от джоба си. Тайно.
После бързо го скрива обратно.
Аз се правя на страшно сърдита,
ама всъщност дори е приятно.
Ей така си препускам след нея.
Ту цветя ми подава, ту облаци...
Но си знам, че и тя я обича
тази наша усмихната гоненица.

Просъници...

Преди наистина да се събудя,
се будя мислено в ръцете ти.
Ти още спиш...Какво сънуваш?
Рисувам обич по лицето ти...
А после тихо те прошепвам
и до гърдите ти се свивам.
Така е хубаво и нежно...
В прегръдката ти пак заспивам.
А после...будя се. Наистина.
И теб те няма. Тишина.
Не ме боли, мъничко празно е...
но...имам си поне мечта.

Защото ме е страх...понякога

Скрий ме във себе си, моля те!
Като малка, вълнуваща тайна.
Като спомен, за нещо красиво.
Като бъдеще. Измечтано.

Прибери ме дълбоко във себе си,
че света става страшен понякога.
Дъжд от каменни късчета руква,
и вилнее и блъска вятъра.

Да съм в теб. Само толкова искам.
Там, в сърцето ти. Не изгубена.
Да се будя до теб и в очите ти
да се виждам щастлива.
От влюбеност.

А дотогава бавно ще се будя...

Потърси ме с поглед. Утре. На разсъмване.
Когато слънцето по хоризонта пише стихове.
Ще бъда там. Написана. И влюбена.
И цялата Земя за миг ще стихне.

Ще бъда силует във погледа на изгрева,
пътуващ някъде далеч...към теб.
Ще бъда перушинка. А пък бриза
ще ме подхвърля в свойте шепи.

А после във зениците ти ще се спра.За дълго.
И ще се гмурна в тебе. Във сърцето ти.
И някой ден, ще видиш, че си влюбен.
Във изгрева. А също...в силуета.

Първият ден

Когато ще се срещнем, ще вали...
Ще падат топли капки летни сънища.
Денят ще бъде много, много тих,
развързал възлите на скритите си пътища.
А ние ще се срещнем на един,
във който всичките посоки се пресичат.
За да запазим тихата мелодия, ще замълчим.
И само погледите ни ще се обичат.
И ти ще тръгнеш в моите очи,
за да откриеш в тях, че съм те чакала.
А аз във твоите ще пиша стих
за нашето безкрайно жълто лято.
И след това под сини капки сън,
ще сложа длан във топлите ти шепи.
Дъждът ще пада с тих камбанен звън,
откраднал нотите на пулса на сърцето ти...

"Древен" ритуал за подмамване на Пролетта :)

Понеже пролетта се инати,
ще взема аз да се првърна в пролет.
Ще се гримирам в слънчеви лъчи,
а от цъфтящите тополи
ще си направя дреха пухчесто-златиста,
ще си сплета косите в плитка със треви,
а след това лалета ще измисля,
и птици идващи, по две, по три.
Със длани ще избърша облаците,
които по небето тежко спят,
ще гъделичкам Слънцето, да се усмихне
и може би…ще дойде Пролетта :)

Половин надежда

От дългото прегръщане със Лятото
останала съм с карамелен цвят.
От дълго взиране в небето и Луната
в очите ми съзвездията спят.
От дълго тичане след луди Ветрове
бедрата ми останаха в очакване.
От дълго и безпътно бродене
цветя поникнаха...в косата ми.
От дълго, мълчаливо необичане
по устните ми стичат се копнежи.
Че някой ден, такава, ненамерена,
все някой пък...ще взема да разнежа...

Остани...завинаги!

Мое малко вълшебство, недей!
Не изчезвай в очите ми нощни.
Не пораствам. Нищо, че трябва!
А пък ти си ми нужно все още.
Мое малко вълшебство, постой!
В гардероба ми още стои си
едно пъстро книжно хвърчило,
на което ти се подписа.
Мое малко вълшебство, почакай!
Аз не мога без теб да живея.
Имам нужда от седем прегръдки
и от тебе... Да оцелея.

И някой ден ще се превърна в перла...

Аз съм малка. Прашинково малка.
И заспивам в черупка на мида.
Някак бавно и съвсем безвъзвратно
всяко утро от тук си отивам.

Уж съм малка, а как е възможно
всеки с шепи от мен да си гребва?
После тръгва. Със пълни джобове.
А пък аз съм...така непотребна.

И съм малка. Даже нямам и сричка.
В глас на светулка събирам се цялата.
После литвам, превърната в точка
от крилце на калинка. Нанякъде.

И докосвам небето със мигли,
сбирам нощем с очи дъждозвездия.
За да има за утре. Да давам.
Да си гребват онези, със шепите...

На другия бряг...

Вчера си тръгнах. Под жълтия дъжд.
Пясъчни капки без звук ме обгърнаха.
Нямаше никой. Тишина.Тишина…
Защо не опита поне да ме върнеш?

Пустиня вали над моята пролет…
Под прашни треви надничат мечтите.
Пясък във пясъка…Със пръсти от вятър
някой рисува силует на момиче…

A вчера си тръгнах. От тук.И от себе си.
Следите нетрайни отвя ги южнякът.
Душата ми пепелна търси брега си.
И тайно се моли там да я чакаш…

Имам нужда...понякога

Днес съм тиха. Пиша тишина.
Днес от думи вече ми нагарча.
Днес безкрайно дълго ще мълча.
Прецъфтях. Като глухарче.
Днес ме няма. Нищо, че съм тук.
Тук съм, а съм толкова далече...
В мен умира празен всеки звук.
Днес от приказки съм разсъблечена.
Просто имам нужда да мълча.
Някога ми трябва да съм тиха.
Да потъна в свойта тишина
и да дишам.

Просто дишам...

Осемнайсет щъркела

...а коридорите на птиците са без стени.
Не са им нужни карти и компаси.
Без пътепоказатели и без следи
те винаги се връщат у дома си.

И помнят още старото гнездо.
И помнят първия си полет над тревите.
В душите им навярно странен код
пътеките към къщи е записал.

Дали неумолимите закони следват
и за това прелитат на ята?
Или във малките им сърчица е скрита
една огромна обич към дома...

Малко преди полунощ, или какво вижда Луната

Една сънлива птица прелетя
и сгуши се във клоните отсреща.
Изписка тихо, после замълча.
И само вятърът прошепна нещо.
Далече някъде премина влак.
Една звезда опита се да скочи.
Обаче малък облак я подпря,
закичил с нея свойто слепоочие.
Под уличните лампи дреме в кръг
мъничко резенче от минал ден.
По покривите гларусите спят.
И котки. Керемиди.И антени.
Такава нощ...Съвсем обикновена...
Балконът ми е кораб в тишината.
А аз ли? Просто ти превеждам
картини през очите на Луната...

По листите на календара...

Остави ме да бъда през твоята пролет
песен на птици, носещи юг,
разцъфнала клонка на дива череша,
и ритъм задъхан на весел капчук.
А после във твоето лято да бъда
черупка на мида, вечерен прибой*,
пясъчен замък, поляна със макове,
щурчова песен и звезден покой.
Искам да бъда за теб в есента ти
от дъхаво грозде натежала лозница,
цвят хризантемен, зрееща ябълка,
пъстра гора. И оставаща птица.
След това в твоята сребърна зима
остави ме да бъда топъл уют.
Огън припукващ в червена камина,
канелена меденка, вино... и скут.
Искам да бъда твоето време.
Всички сезони. Дни. Часове.
Малко по малко от мене си вземай.
В минутки заключвай ме в твойто сърце...

*прибой - мелодията от разбиването на вълните в брега

Само миг преди пролетта...

Ламаринените ноти на дъжда
разказват за небето на прозорците.
Една таква звучна самота
препуска в мрака с тъжна конница.
Потръпвам май. Но нежен е студът.
Не ме захапва. Само ме целува.
И с връхчетата на сребристите си пръсти
по кожата ми лотуси рисува.
А ламаринените ноти на дъжда
се разпиляват и не плачат. Не, не плачат.
Изсвирват своята капчукова поема,
накацали по миглите на здрача...

Някъде, над покривите на града...

Когато не е нито ден, нито нощ,
когато улиците стават уморени,
когато виолетовите сенки заухаят
и се стопява времето в безвремие,
когато светлината стане мързелива,
а стъпките на хората се смеят,
когато пролетта съблича ризата си
и ветропоказателите онемеят,
когато засияят бели в полуздрача
на нацъфтелите дървета къдрите,
когато мислите ти спъват се без мене,
а пък мечтите ти не искат сбъдване...
постой. И затвори очи. Не гледай.
Единствено със аромат усещай.
Под звуците на топъл морски залез
душите ни празнуват свойта среща.

Най-тайното ми място...

Присядам в ъгъла на твоя сън.
Във крайчето му точно, до вратата.
Дори по някога не виждаш, че съм там.
И продължаваш да сънуваш по-нататък.

А аз безшумно вадя кошница с мечти,
и по стените на съня ти ги залепям.
Под тях оставям влюбен малък стих.
И пълня с нежност мъжките ти шепи.

А ти сънуваш още по-нататък. Сам.
Не подозираш. Но преди да се събудиш,
съвсем във крайчето на тихия ти сън,
усмихваш се, открил парченце чудо.

6:32

...а на разсъмване нощта не иска...
Заравя пръсти във косите ми, за да остане.
По скулите ми шепне със гласа ти
и търси толина във дланите ми.
Такава тишина! Върви на пръсти.
Остава само стъпка до зората.
А пък нощта не иска...да си тръгне.
Защото тебе няма те оттатък.
Бръснач от светлина по хоризонта...
Нощта припада. Шепот във очите и...
Прибирам я във тъмните си ириси.
Не плача аз...
Видели сте сълзите и.

Вода...

Знаеш ли колко много имам нужда от бряг...
Да ме спира, когато преливам,
лудо-пролетна, придошла от стопения сняг,
и разюздана, бясно-пенлива.
Знаеш ли колко много ми трябва море...
Да се влея във него, когато утихна,
притаила дъха си, със примряло сърце,
натежала от обич и искане.
Всъщност...толкова малко ми трябва на мен-
две ръце-брегове- между тях да се сгуша,
и прибоя на твоето морско сърце
в полусън замечтано да слушам...

Можеш ли..?

Усети ме...Днес ще бъда вятър.
Вятър, с хиляди лица.
Ту ще галя бризово водата,
ту ще съм тайфун. И ураган.
Ту за миг ще кротвам във косите ти,
ту ще вдигам прах около тебе.
Ще довявам Слънце и лъчите му,
после на инат ще си ги вземам.
Ту ще бягам дива над дърветата,
ту по улиците бавно ще подтичвам.
Ако можеш, хайде, улови ме!
Да съм твое вятърно момиче...

Да ощипеш Слънцето

Безпричинната щастливост ме е грабнала.
Слънцето ме дърпа за косите.
А очите ми превръща във янтарени,
гъделичка ми лицето и...аз кихам.
Плисва ме отгоре шепа смях,
къдрав, като скачащи пружинки -
два нахални гларуса се веселят
и събират слънце до комина.
На терасата отсреща, котарак
миже уж лениво и небрежно...
Само че от тука виждам как
тихомълком някак ме оглежда.
Сигурно съм страшно подозрителна.
Цялата усмихната, разрошена...
Но какво ли пък разбират котараците.
Толкова съм слънчева и пролетна !
И изобщо...днес съм безпричинна.
Всичко ми е само свобода.
Пълня си джобовете със слънце,
плезя се на гларусите. И летя :)

Звънтя по улица от пролет

( и чак ми се пее :D )


По малките улички на Бургас
се скитам сама. И безцелно.
Ужасно обичам така...
И чувам - паветата пеят.

Под слънчево-светли дихания
усмихнато-златни блестят...
От моите стъпки мелодия
измислят и в ритъм звънят.

Пониква на всякъде пролет -
в дворовете, в хората, в мен.
И даже паветата пеят
от стъпки измислен рефрен.

На някаква пееща уличка
откривам, че пак съм добра.
В сърцето ми обич избликва
и просто се сливам с Бургас.

Измислих те...под падаща звезда навярно

Измислих си един лодкар със жълта лодка...
Измислих му и къща на брега.
Със дворче, със комин и с котка,
със нарциси и със една лоза.

Измислих му и песен за веслата,
измислих му и сънища дори.
Измислих му безбройни тихи утрини.
И гларуси. И слънце. И звезди.

Измислях го. Строях си го. Творях го.
Създавах си го бавно, ред по ред...
Сърцето му направих от сърцето си.
А днес учудено се вглеждам в теб...

Измислях го...А ти си просто истински.
Не си лодкар със къща на брега.
Но щом погледна в теб, откривам себе си.
Навярно теб измисляла съм до сега...

Преоткриване

Опитвам се да се преплувам.
От бряг до бряг, от разум до душа...
Сама да се открия. Да съм друга.
И аз...със себе си да се сменя.
Опитвам се да се забравя, да не помня,
че скитница съм, дива по рождение.
Да се превърна в шепа синя кроткост,
обрамчена с гирлянда от търпение...
Обаче ми е трудно. И не мога.
Очите ми са с цвят на свобода...
Преплувах се до край. И пак съм същата...
в душата си, и в мислите...от бряг до бряг...

На този, който прави сънищата ми...

В работилничката за сънища те открих.
Ти стоеше до малък прозорец.
Ей такъв, замечтан, мълчалив,
с поглед реещ се някъде. Горе.
Там изгряваха бледи звездите.
Ти на всяка прошепваш "Здравей"...
Аз те гледам...мълча...и не питам...
Само чувствам, че в мене живей
малка част от душата ти лунна,
шепа лято от твойте лета,
стръкче обич, за тебе покълнало...
и една непокорна сълза.

Ще остана...при теб ще остана.
Там, зад малкия звезден прозорец,
в работилничка за пропуснати сънища
искам с теб да погледна. На горе.

Тихи ухания

Ухая бавно на събуждане.
Процеждам ден по сънената кожа.
По устните ми трепва пожелаване.
В очите ми потъва невъзможност.
В косите ми заплитат се смълчани
последни вдишвания от изтичащ сън.
Сърцето ми те изговаря с пулса си-
отлитнал с птиците камбанен звън.
И устните ми тихо те изгубват...
А колко много, много имат нужда
да се допрат до твоите, когато в утрото
ухая бавно. На събуждане.

Стопосочност

В посоките на вятъра се разпилявам
с една едничка мисъл - да те стигна.
В зениците ти бързам да потъна
като проблясък и...премигване.
И да подпаля в мислите ти изгреви.
По стъпките ми да намираш пътя си.
Отвънка да заключиш тъмнината.
И неспокойната ти тишина да млъкне.
С теб за да бъда, хуквам след Луната.
Ако когато се събудиш, мен ме няма...
не ме търси... навярно ще се върна.
В посоките на вятъра съм. Разпиляна.

Поискай си...

Понякога съм дъжд със тъжна флейта.
Валя във полутонове наместо капки.
А вятърът край мен целува струните
на своята мъглива синя арфа.
Понякога съм с аромат на новолуние.
И слизам босонога в тихи сънища.
Прозрачна като сребърно сияние
те викам в тайните си нощни пътища.
Понякога съм златна като мед. И сладка.
И някак ягодова. Пролетна. И топла.
По устните ти натежават притежания.
В очите ти се давят тихи вопли.
Такава съм...Като опашка на хвърчило,
като дъга, сто цвята в себе си събрала...
Поне един от мене си поискай...
На тебе всички цветове бих дала.

Не убивай звездите!

Ако случайно някога заспиш,
без да си спомниш, колко те обичам...
звездите до една ще извалят.
Небето на слепец ще заприлича.
Луната ще изгасне с тъжен вик.
Земята ще заплаче мълчаливо.
Ще застудее. Бели птици,
разперили криле, ще си отиват.
Спомни си колко много те обичам
в секундата преди съня...
Забрави ли..? Не казвай нищо...
Виж през прозореца - звезди валят...

Все небето...

Птиците ме омагьосват с лекотата,
със която носят на крилете си небе.
Искам като тях да съм - свободна.
Да летя... И...да летиш със мен.
Искам да си вятър, да ме носиш.
Да отвяваш облаците пред очите ми.
И прегърнала те, сутрин да се будя.
Да ти давам слънце, и лъчите му.
Все небето ме привлича...все небето...
Вая твоя образ по плътта му синя.
Устремявам се нагоре и...политам...
Протегни ръка към мене.
Докосни ме.

В очите на момиче

на jina

Прозрачна е тъгата... Свети.
До бяло нажежена. Пари.
Като стъкло. Стопено. Крехко.
До ослепяване изгаря.
Чупливост...Порцеланова...Ранена обич.
Светът отлита някъде...И тишина е.
Крилете са въздишка.Безпосочна.
Умираш ли? В душата си...Не знаеш...
А Любовта е ... някъде...Но не до нас...
Момичетата плачат... На разсъмване.
И чакат още... Чакат пак...
Едно едничко само сбъдване.
Тъгата се превръща във пиано...
По черната му плът Луната плаче.
Май само тя разбира колко много
една любов момичешка ...не значи...

Прозрачни длани...и сълзи...А устните
изгарят нецелунати...безобични...
Момичетата плачат. Призори...

Прогнозата за днес е :"Облачно..."

Най-нежната нужда

Не те избрах. Сърцето е виновно.
То никога не иска разрешение.
Ако се влюби - влюбва се...и толкова.
Сърцата имат свое мнение.
Понякога тъжи, че теб те няма.
Заравя се и плаче. Като облак.
Сълзите му са светли. Като пяна.
И да ги спра не мога и...не мога.
Понякога се караме със него.
-Не го обичай!-казвам му-Не трябва!
Но то ми се усмихва мълчаливо
и все не вярва и ... не вярва...
-Ще те боли. - повтарям - Не обичай!
Безумие е да го правиш!
Не знаеш ли, че обичта ранява?
Или отново просто ти се страда...

Сърцето ми не слуша...И обича.
Не се сърдИ, че тебе е избрало.
Не иска нищо, нищичко за обичта си.
А просто се нуждае да я дава.

Със светлосин конец...

Превръщам разстоянията във минути,
които ме разделят с теб на срички.
Луната тъмна ли е, или свети
запалена от слънчеви искрички?
Аз на брега на тихо огледало ли съм,
или във себе си намираш ме и утре?
В мъгла от теменуженo-въздушен сън,
или по мъничко започвам да се сбъдвам?
В контурите на устните ми си реликва
и пазя те, свещено, като чудо.
В сърцето ми си избродирах името ти.

Банално е, но...любовта е лудост...

Така единствено...

Натрупвам си безнощия със тебе.
Денят ми става някак си полярен.
А времето умира. Няма време.
Изхвърлих вече всички календари.

Сърцето ми живее само там -
във нощи бели, топли от дъха ти.
Не питам нищо. Просто знам.
Била съм твоя... колко пъти?

Стрелките на часовника са струни,
които скъсах... за да спреш да бягаш.
Не искам да изтичаш всяка сутрин.
...затварям си очите...и оставаш.

Светлолилави мисли ( а можеше и без заглавие да е...)

Виж ме - плачеща... за лъчите на Слънцето,
дето някой изрязал е с ножица.
Виж ме - сънена, със усмивки зад миглите,
и рисувам сърца по прозореца.
Виж ме - пееща на дъжда и на локвите,
и разказвам на лампите приказки.
Виж ме... Погледни през очите ми...
Всичко става различно...и истинско.
Погледни ме!
Като цветен молив съм сред въглени.
Като пъстра опашка на детско хвърчило...
Като дума, изписана мъничко грешно,
но пък грешното само как ми отива!
Прибери ме...
в джоба на ризата, там, при монетките.
Като хапче. Против болка в душата.
Прибери ме, защото съм пух от глухарче.
Като нищо ще литна от вятъра...

Тънката ивица на хоризонта

Докосвай ме едва. Когато се разсъмва.
Когато изгревът е още мисъл...
Когато е мечта на Слънцето. Не се е сбъднал.
И първия му лъч не ме е близнал.

Целувай ме полека. На разсъмване.
Когато гаснат Лунните копнения.
Когато тихите звезди стопяват силуетите си
и чезнат в белите пътеки от съмнение...

На зазоряване ме имай. Много влюбено.
Изричай полугласно трепета ми.
По раменете ми, все още топло-сънени
рисувай думите си само с шепот.

И след това, като триумф на утрото,
което покорява синевата,
ме събуди. Да съм изгряваща,
запалила до писък сетивата ти...