По залез слънце Времето се спира
за няколко секунди. За почивка.
Парченца от лъчи с ръце събира
и с устни някаква мелодийка подсвирква.
Присяда някъде, на някой покрив
и от високо се усмихва на Земята.
Ако надникнеш във лилавия му поглед,
ще видиш тайния език на чудесата.
Във този страшно кратък миг си пожелавам
Да можех да съм някъде...до Теб...
И Времето, повярвало във нас, да се забрави.
И ... ей така, за винаги да спре.
Ключът на най-добрият човек на света
Светът ми днес е малка крехка сфера,
търкулната сред други светове.
Проблясват там светулкови фенери
сред аромат на нощни цветове.
Съвсем сама съм. Бялата ми дреха
улавя сенките на залеза отвън.
В тревите гаснат самодивски песни,
рисувани от мен във някой сън.
Когато Ти решиш да ме намериш
и спреш пред стъклената ми врата,
небето ми ветрило ще разпери
и в него ще изгреят две слънца.
А аз ли... аз ще те позная, знаеш...
Ще спра до теб, безмълвна и добра.
Единствен Ти ключът за мене пазиш.
А аз за тебе пазя Любовта.
търкулната сред други светове.
Проблясват там светулкови фенери
сред аромат на нощни цветове.
Съвсем сама съм. Бялата ми дреха
улавя сенките на залеза отвън.
В тревите гаснат самодивски песни,
рисувани от мен във някой сън.
Когато Ти решиш да ме намериш
и спреш пред стъклената ми врата,
небето ми ветрило ще разпери
и в него ще изгреят две слънца.
А аз ли... аз ще те позная, знаеш...
Ще спра до теб, безмълвна и добра.
Единствен Ти ключът за мене пазиш.
А аз за тебе пазя Любовта.
Чу ли?
Денят въздиша. Някаква мелодия
изсвирва Залезът, преди да ослепее.
Задрасквам мислите, които те очакват.
И става страшно мълчаливо в мене.
След всяка обич ставам още по-сама.
Наново уча се да бъда влюбена.
Не казвай нищо... Аз съм тишина,
родила се след сблъсък на целувки.
Последни ноти...Слънцето ги взе
и с тях потъна в нощния си замък.
Една звезда над тебе тази нощ ще спре.
И после ще угасне много бавно...
изсвирва Залезът, преди да ослепее.
Задрасквам мислите, които те очакват.
И става страшно мълчаливо в мене.
След всяка обич ставам още по-сама.
Наново уча се да бъда влюбена.
Не казвай нищо... Аз съм тишина,
родила се след сблъсък на целувки.
Последни ноти...Слънцето ги взе
и с тях потъна в нощния си замък.
Една звезда над тебе тази нощ ще спре.
И после ще угасне много бавно...
Не мога да ти кажа...
Дреха от облаков тюл.
Бледо. Прозрачно. И синьо.
Аз съм вода от капчук.
И бавно от теб си отивам.
В твойта протегната длан
чертая любов…тънка струйка.
Не ти ли напомня сълза,
която целува беззвучно?
Това е последният танц.
А после съм вятър във здрача.
Оставям ти … тишина …
Вода съм в дланта ти.
И плача…
Бледо. Прозрачно. И синьо.
Аз съм вода от капчук.
И бавно от теб си отивам.
В твойта протегната длан
чертая любов…тънка струйка.
Не ти ли напомня сълза,
която целува беззвучно?
Това е последният танц.
А после съм вятър във здрача.
Оставям ти … тишина …
Вода съм в дланта ти.
И плача…
Сърцебиене...
Помниш ли синджирените люлки?
И захарната песен на петлетата?
Усещането, че светът е малък
в ръкавите на пъстрото ти детство?
Такова ми е, като те сънувам…
Безвремево, с трапчинки от усмивка.
И после Утрото неканено нахлува
и мислите ми бавно те изпускат…
Обаче си оставаш в мене. Като трепет.
Като рисунка по стъкло със дъх.
На пук на мислите, сърцето те запомня.
И боцкаш тихо в синия му пулс.
И захарната песен на петлетата?
Усещането, че светът е малък
в ръкавите на пъстрото ти детство?
Такова ми е, като те сънувам…
Безвремево, с трапчинки от усмивка.
И после Утрото неканено нахлува
и мислите ми бавно те изпускат…
Обаче си оставаш в мене. Като трепет.
Като рисунка по стъкло със дъх.
На пук на мислите, сърцето те запомня.
И боцкаш тихо в синия му пулс.
Да дочакам...
Целувах се с дъжда. Безкрайно дълго.
Чак до когато леко загорча.
Чадърите от ревност се прегъваха
и вятърът се спъваше във тях.
По устните ми пареше от есен.
И имах вкус на въздух и небе.
Във локвите танцуваха отнесено
прозрачни сенки на заглъхващ ден.
Целувах се с дъжда...Нали го чаках...
И цялата му мокра обич взех.
А някъде в очите ми изгряваха
дъждовни капчици... За Теб.
Чак до когато леко загорча.
Чадърите от ревност се прегъваха
и вятърът се спъваше във тях.
По устните ми пареше от есен.
И имах вкус на въздух и небе.
Във локвите танцуваха отнесено
прозрачни сенки на заглъхващ ден.
Целувах се с дъжда...Нали го чаках...
И цялата му мокра обич взех.
А някъде в очите ми изгряваха
дъждовни капчици... За Теб.
Да беше ми оставил нишка...
В пластмасовия лабиринт на твойте мисли
се лутам като вятър. Безпосочна.
Не си ме пускал там… И как съм влязла?
Сега не ме мисли. Нарочно!
Пусни ме да изляза. Твоят свят
не е за мене. Той е … синтетичен.
Аз спя в легло от пролетна трева
и само имам нужда да обичам.
От думите от каучук оглушавам.
И този лабиринт… не ми харесва.
(Тезей поне е имал Ариадна…)
А аз за мислене съм страшно лесна…
Обаче трудното започва след това –
когато заживея във съня ти.
Пусни ме, казах ти. Съвсем съм вятърна.
И затова навярно съм безпътна…
се лутам като вятър. Безпосочна.
Не си ме пускал там… И как съм влязла?
Сега не ме мисли. Нарочно!
Пусни ме да изляза. Твоят свят
не е за мене. Той е … синтетичен.
Аз спя в легло от пролетна трева
и само имам нужда да обичам.
От думите от каучук оглушавам.
И този лабиринт… не ми харесва.
(Тезей поне е имал Ариадна…)
А аз за мислене съм страшно лесна…
Обаче трудното започва след това –
когато заживея във съня ти.
Пусни ме, казах ти. Съвсем съм вятърна.
И затова навярно съм безпътна…
Бродерия от дъжд по ризата на въздуха...
Дъждът е студен. А Небето си тръгна...
Кой ми е крив, че съм тъжна?
Опитах се някакво смешно хвърчило
с въженце от лято да вържа...
Опитах да скрия във джоба си слънце.
Опитах да бъда вълшебница.
Но нещо обърках... Небето си тръгна.
Дъждът е студен. И е есенен.
А някъде в мен нацъфтели са люляци
и влюбват пчелите в дъха си.
Обаче прозорецът излъчва „дъждовно”.
И лИста на лятото къса ...
Кой ми е крив, че съм тъжна?
Опитах се някакво смешно хвърчило
с въженце от лято да вържа...
Опитах да скрия във джоба си слънце.
Опитах да бъда вълшебница.
Но нещо обърках... Небето си тръгна.
Дъждът е студен. И е есенен.
А някъде в мен нацъфтели са люляци
и влюбват пчелите в дъха си.
Обаче прозорецът излъчва „дъждовно”.
И лИста на лятото къса ...
Защото есента не ми отива...
Знаеш ли колко отдавна
съм спряла да чакам на прага...
Хвърлих цветята хартиени
и от мечтите избягах.
Напълних си въздуха с дъжд.
А мислите – с пеперуди.
Рисувам фрагменти от кораби.
И без вълни...ми е трудно.
Аз съм повтарящ се сън.
В окото ти (дясното) плача.
Очаква те празния праг...
Тръгнах си... Няма друг начин.
съм спряла да чакам на прага...
Хвърлих цветята хартиени
и от мечтите избягах.
Напълних си въздуха с дъжд.
А мислите – с пеперуди.
Рисувам фрагменти от кораби.
И без вълни...ми е трудно.
Аз съм повтарящ се сън.
В окото ти (дясното) плача.
Очаква те празния праг...
Тръгнах си... Няма друг начин.
Ъмм ... :)
Имало едно време една приказка.
Ама още никой не я знаел.
Тя живеела съвсем, съвсем на близко –
само пет-шест стъпки преди края.
В нея нямало принцеси. Нито принцове.
Тя била съвсем обикновена.
Нямало вълшебници и рицари,
нито пътешествия във времето.
Тя била оранжева на вкус. И като лукче.
Котката и спяла до комина.
Нямала си даже страшни случки.
Но пък топлела страхотно за през зимата.
Имала си ръкавички. С палец.
Шал на точки, че и шапка даже.
Някой път, преди да сме заспали,
напомни ми. Ще ти я разкажа.
Ама още никой не я знаел.
Тя живеела съвсем, съвсем на близко –
само пет-шест стъпки преди края.
В нея нямало принцеси. Нито принцове.
Тя била съвсем обикновена.
Нямало вълшебници и рицари,
нито пътешествия във времето.
Тя била оранжева на вкус. И като лукче.
Котката и спяла до комина.
Нямала си даже страшни случки.
Но пък топлела страхотно за през зимата.
Имала си ръкавички. С палец.
Шал на точки, че и шапка даже.
Някой път, преди да сме заспали,
напомни ми. Ще ти я разкажа.
мога и така...
Не те сънувам вече. Спрях.
Сега сънувам своите безмислици.
(Онези пеперуди над житата,
калинките)...и всичко по- е истинско.
Сега не ми е лудо от обичане.
Сега ми е лениво като есен.
И мисля, че ненужно го отричам,
но, да, така ми е дори по-лесно.
Простих се с теб наум и мълчешком.
(така по-малко ще боли и двама ни).
А ти не влизай в моя сън със взлом.
Достатъчно горчив си от раздялата...
Сега сънувам своите безмислици.
(Онези пеперуди над житата,
калинките)...и всичко по- е истинско.
Сега не ми е лудо от обичане.
Сега ми е лениво като есен.
И мисля, че ненужно го отричам,
но, да, така ми е дори по-лесно.
Простих се с теб наум и мълчешком.
(така по-малко ще боли и двама ни).
А ти не влизай в моя сън със взлом.
Достатъчно горчив си от раздялата...
В прозрачното мълчание на моят ден...
Ще отговоря само с тишина
на незададените ти въпроси...
По ивичка от слънчев лъч вървя
и коренче от Майски Ден ти нося.
Във шепа пръст ще го засея пред дома ти.
(Дано израстне бяло, като пролет.)
По птиците звезди ще ти изпратя,
да заблещукат ярко над тополите.
От нишките на залези ще оплета
постеля, във която да заспиваш.
Ще се превърна в езерна вода,
която да преглъщаш след горчивото...
Но днес поисках само да мълча...
А ти ме питай все така, без думи.
Събирам букви, да напиша Любовта.
И след това по тях ще се завърна...
на незададените ти въпроси...
По ивичка от слънчев лъч вървя
и коренче от Майски Ден ти нося.
Във шепа пръст ще го засея пред дома ти.
(Дано израстне бяло, като пролет.)
По птиците звезди ще ти изпратя,
да заблещукат ярко над тополите.
От нишките на залези ще оплета
постеля, във която да заспиваш.
Ще се превърна в езерна вода,
която да преглъщаш след горчивото...
Но днес поисках само да мълча...
А ти ме питай все така, без думи.
Събирам букви, да напиша Любовта.
И след това по тях ще се завърна...
Стъпките и ...
Тя е най-червенокосият му залез.
И прорязва пушечното му небе.
Мислите му стават на вулкани
в островно пробягващия ден.
Тя е кратка. Само двайсет крачки.
Колкото от него до брега.
Мислите и нищичко не значат...
Цялата е вятър и мъгла.
Тя е неговата петминутна тайна.
Миг отминал. Миг неизживян.
Тя е най-червенокосият му залез...
Стръкче мак в морето от трева...
И прорязва пушечното му небе.
Мислите му стават на вулкани
в островно пробягващия ден.
Тя е кратка. Само двайсет крачки.
Колкото от него до брега.
Мислите и нищичко не значат...
Цялата е вятър и мъгла.
Тя е неговата петминутна тайна.
Миг отминал. Миг неизживян.
Тя е най-червенокосият му залез...
Стръкче мак в морето от трева...
С две думи...
Аз съм толкова безкрайна,
че си нямам и начало...
Буква съм от древна тайна.
И съм сянка в огледалото.
Имам утрини в излишък -
нощите не ми достигат.
Някога сама се пиша.
Някога съм стара книга.
Аз съм тиха, мълчалива.
Спя в дъха на сто вулкана.
Ту съм роза...ту коприва.
Ту съм късно, ту съм рано.
Аз съм шепа боровинки.
И понякога - лимони.
Аз съм хапче. И настинка.
Брой до сто.
И после...гониш!
че си нямам и начало...
Буква съм от древна тайна.
И съм сянка в огледалото.
Имам утрини в излишък -
нощите не ми достигат.
Някога сама се пиша.
Някога съм стара книга.
Аз съм тиха, мълчалива.
Спя в дъха на сто вулкана.
Ту съм роза...ту коприва.
Ту съм късно, ту съм рано.
Аз съм шепа боровинки.
И понякога - лимони.
Аз съм хапче. И настинка.
Брой до сто.
И после...гониш!
Заради един дъжд...
(който чаках много дълго...)
Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами...
Prikazka.mp3
...
Под дъжда, който чука невидим в листата,
двама крачим без път и сами...
Prikazka.mp3
...
толкова.
Имам толкова много приказки,
а в нито една не съм те разказала.
Събирам те на прекъсвания
и си те нося в пазвата.
Когато ми спре сърцето,
ти ще останеш там. Да дишам.
Ще ми бъдеш последното
изречение. И начало на притчата.
Доколкото се познавам,
тя сигурно ще е без поука.
Освен нея, друго нямам...
Вдишай ме и... наслука!
а в нито една не съм те разказала.
Събирам те на прекъсвания
и си те нося в пазвата.
Когато ми спре сърцето,
ти ще останеш там. Да дишам.
Ще ми бъдеш последното
изречение. И начало на притчата.
Доколкото се познавам,
тя сигурно ще е без поука.
Освен нея, друго нямам...
Вдишай ме и... наслука!
Все по-чисто...
"На разсъмване всичко е розово -
за петнайсет минути макар."
Миряна Башева
С ръцете си тополите изметоха небето
от пепелта на вчерашните облаци.
Тежи във въздуха дъждовна нежност,
пропита с мирис на море и сОлници.
Повдигам се на пръсти да целуна
това разсънено добро небе,
което снощи много дълго е сънувало
ръцете ми, протегнати към Теб.
На зазоряване е лесно да съм влюбена
(дори и без да зная точно в кой).
И толкова ми е …зелено…И е хубаво!
Като завъртане с виенско колело.
Събирам в шепи утринно обичане
За Тебе…който и да си…
Все някога ще дойдеш да го вземеш.
Все някъде те има Теб. Нали?
за петнайсет минути макар."
Миряна Башева
С ръцете си тополите изметоха небето
от пепелта на вчерашните облаци.
Тежи във въздуха дъждовна нежност,
пропита с мирис на море и сОлници.
Повдигам се на пръсти да целуна
това разсънено добро небе,
което снощи много дълго е сънувало
ръцете ми, протегнати към Теб.
На зазоряване е лесно да съм влюбена
(дори и без да зная точно в кой).
И толкова ми е …зелено…И е хубаво!
Като завъртане с виенско колело.
Събирам в шепи утринно обичане
За Тебе…който и да си…
Все някога ще дойдеш да го вземеш.
Все някъде те има Теб. Нали?
4 секунди
Разлива се по вените ми сън.
Един такъв какаов, карамелен...
По миглите ми каца лунен звън,
дошъл в зениците ми лято да намери.
Под клепките ми никне синева,
като море, когато е дълбоко.
А в устните ми гасне тишина,
дошла от несънувана посока.
Една спирала в жълти цветове
подхваща мислите ми в сънен унес.
Да знаеш, даже времето ще спре,
ако сега решиш да ме целунеш...
Но теб те няма. Има го съня.
Ръцете му са нежни като полъх.
Милувка са. И аз потъвам в тях.
Понеже в твоите...не мога...
Един такъв какаов, карамелен...
По миглите ми каца лунен звън,
дошъл в зениците ми лято да намери.
Под клепките ми никне синева,
като море, когато е дълбоко.
А в устните ми гасне тишина,
дошла от несънувана посока.
Една спирала в жълти цветове
подхваща мислите ми в сънен унес.
Да знаеш, даже времето ще спре,
ако сега решиш да ме целунеш...
Но теб те няма. Има го съня.
Ръцете му са нежни като полъх.
Милувка са. И аз потъвам в тях.
Понеже в твоите...не мога...
Ако имах право на едно желание...
Есента оглуша от крясък на гларуси
и се счупи стъклото на Лятото.
Умори се зеленото. Предреши се във охра.
Заръмяха дъждовни проблясъци.
Посивя, престаряло, небето и млъкна.
Вместо макове – хризантеми.
Сиви стъпки, нагризали мокрия пясък,
Свършват там. На брега. Уморени.
Струйка дим. Изгорели листа. Безвъзвратност.
Тишина…А мъглите – разплетени.
Топъл дъх съм. Прашинка от Слънцето.
Пожелах си да стопля ръцете ти…
и се счупи стъклото на Лятото.
Умори се зеленото. Предреши се във охра.
Заръмяха дъждовни проблясъци.
Посивя, престаряло, небето и млъкна.
Вместо макове – хризантеми.
Сиви стъпки, нагризали мокрия пясък,
Свършват там. На брега. Уморени.
Струйка дим. Изгорели листа. Безвъзвратност.
Тишина…А мъглите – разплетени.
Топъл дъх съм. Прашинка от Слънцето.
Пожелах си да стопля ръцете ти…
Инстинктивно
Откъсвам те от себе си. Като опашка.
Така, по гущерски. Да оцелея.
Накъсаният въздух ме преглъща,
а от сълзи, навярно, соленея.
Вратата се люлее. Влез – излез.
Животите приличали на гари.
Идва човек на твоя коловоз,
но дойде ли му влака – заминава.
Откъсвам те от себе си. Да не болиш.
( Започвам да се уча на практичност.)
Знам, беше грешка. Ще ме извиниш.
Прибързах май с това, да те обичам...
Така, по гущерски. Да оцелея.
Накъсаният въздух ме преглъща,
а от сълзи, навярно, соленея.
Вратата се люлее. Влез – излез.
Животите приличали на гари.
Идва човек на твоя коловоз,
но дойде ли му влака – заминава.
Откъсвам те от себе си. Да не болиш.
( Започвам да се уча на практичност.)
Знам, беше грешка. Ще ме извиниш.
Прибързах май с това, да те обичам...
Лунно ми е...
Това е.
Тези стари руски песни, с най-нежните цигулки, със циганските седемструнни китари са единственото нещо, което е най-близко до летенето. Затварям очи и виждам шарените рокли на циганките...пъстри като света и лудото им въртене и летя. Просто летя.
Щеше ми се видеото да е с един красив руски цигански танц, но не намерих толкова красив, колкото ми се щеше. Като качество на видеото.
А тези деца просто са невероятни!
Ехали на тройке с бубенцами,
А вдали мелькали огоньки.
Мне б сейчас, соколики, за Вами,
Душу бы развеять от тоски.
Дорогой длинною, да ночью лунною,
Да с песней той, что вдаль летит звеня,
И с той старинною с той семиструнною,
Что по ночам так мучала меня...
Так живя без радости, без муки,
Помню я ушедшие года,
И твои серебряные руки
В тройке, улетевшей навсегда...
Дорогой длинною...
Дни бегут, печали умножая,
Мне так трудно прошлое забыть.
Как-нибудь однажды, дорогая,
Вы меня свезете хоронить.
Дорогой длинною...
Тези стари руски песни, с най-нежните цигулки, със циганските седемструнни китари са единственото нещо, което е най-близко до летенето. Затварям очи и виждам шарените рокли на циганките...пъстри като света и лудото им въртене и летя. Просто летя.
Щеше ми се видеото да е с един красив руски цигански танц, но не намерих толкова красив, колкото ми се щеше. Като качество на видеото.
А тези деца просто са невероятни!
Ехали на тройке с бубенцами,
А вдали мелькали огоньки.
Мне б сейчас, соколики, за Вами,
Душу бы развеять от тоски.
Дорогой длинною, да ночью лунною,
Да с песней той, что вдаль летит звеня,
И с той старинною с той семиструнною,
Что по ночам так мучала меня...
Так живя без радости, без муки,
Помню я ушедшие года,
И твои серебряные руки
В тройке, улетевшей навсегда...
Дорогой длинною...
Дни бегут, печали умножая,
Мне так трудно прошлое забыть.
Как-нибудь однажды, дорогая,
Вы меня свезете хоронить.
Дорогой длинною...
Ей така си те спомням...внезапно
(Без да искам. Не мисля за теб.)
С непреминала нежност те помня.
Имаш вкус на разтапящ се сняг.
Имаш слънце във думите. Топлят.
Имаш мирис на утринен бряг.
С незавършена обич те помня.
Още щипе ме. Без да боли.
А пък нещо във мен все ме моли:
Забрави. Забрави. Забрави!
А телата ни помнят година.
Но сърцата? Уви...цял живот.
Всяка обич е обич единствена.
Но една е онази – до гроб...
С непреминала нежност те помня.
Имаш вкус на разтапящ се сняг.
Имаш слънце във думите. Топлят.
Имаш мирис на утринен бряг.
С незавършена обич те помня.
Още щипе ме. Без да боли.
А пък нещо във мен все ме моли:
Забрави. Забрави. Забрави!
А телата ни помнят година.
Но сърцата? Уви...цял живот.
Всяка обич е обич единствена.
Но една е онази – до гроб...
Балонче от дъвка
Днес тя е малка. С чорапки на точки.
И с дъвка със ябълков вкус.
Светът и порастна. Безкрайно широк е.
И странно – не е вече пуст.
Защото когато един бликнал залез
напука небето с ръце,
един стар вълшебник се спусна при нея
по тънко магично въже.
В черупка от мида наля и отвара
от сини небесни треви
и после в ръцете и скришом остави
парченце дъга да блести.
През него да гледа когато от сивост
очите и плачат без глас.
И върна и чудото по свечеряване-
на онзи, магичния час.
И тя си избра да вярва в магьосници.
(Понеже не вярва на хора.)
И там, на прозореца, по шарена нощница
отново с Небето говори...
И с дъвка със ябълков вкус.
Светът и порастна. Безкрайно широк е.
И странно – не е вече пуст.
Защото когато един бликнал залез
напука небето с ръце,
един стар вълшебник се спусна при нея
по тънко магично въже.
В черупка от мида наля и отвара
от сини небесни треви
и после в ръцете и скришом остави
парченце дъга да блести.
През него да гледа когато от сивост
очите и плачат без глас.
И върна и чудото по свечеряване-
на онзи, магичния час.
И тя си избра да вярва в магьосници.
(Понеже не вярва на хора.)
И там, на прозореца, по шарена нощница
отново с Небето говори...
Вместо пътепоказател...
Един прозорец, резенче Луна,
купчинка пръснати звезди в безкрая.
Очите ми не искат да заспят.
Защото знаят вече. Вече знаят...
Сънуваха протегнати ръце.
Сънуваха кентаври и русалки...
Сънуваха треви,роса ...и теб.
Но сънищата бяха много малко.
Сега не спят. Не искат да заспят.
В зениците им пари късна обич.
На сън...на яве...прашен кръстопът.
А вярната посока е на горе...
купчинка пръснати звезди в безкрая.
Очите ми не искат да заспят.
Защото знаят вече. Вече знаят...
Сънуваха протегнати ръце.
Сънуваха кентаври и русалки...
Сънуваха треви,роса ...и теб.
Но сънищата бяха много малко.
Сега не спят. Не искат да заспят.
В зениците им пари късна обич.
На сън...на яве...прашен кръстопът.
А вярната посока е на горе...
Захарен памук и въртележки
Хрумват ми дъги като те чуя.
И разплитам плитките на вените си.
Ставам на фонтани и на струи.
И съм някак си безкрайно непременна.
Цялата съм петминутна лудост.
И съм всичките усмивки на Земята.
Светва в мене някакво си чудо –
най-вълшебното от чудесата.
Имам цветове в неизброимост.
Имам лунапарково въртене.
Пеперуди във сърцето имам...
И потъвам в пурпурно безвремие.
После стихвам...само те попивам.
И се чудя – обич ли се казва?
Ала всъщност...има ли значение...
Само искам да си го запазя...
И разплитам плитките на вените си.
Ставам на фонтани и на струи.
И съм някак си безкрайно непременна.
Цялата съм петминутна лудост.
И съм всичките усмивки на Земята.
Светва в мене някакво си чудо –
най-вълшебното от чудесата.
Имам цветове в неизброимост.
Имам лунапарково въртене.
Пеперуди във сърцето имам...
И потъвам в пурпурно безвремие.
После стихвам...само те попивам.
И се чудя – обич ли се казва?
Ала всъщност...има ли значение...
Само искам да си го запазя...
Малки случки през нощта
Тихи сенки на листа.
Шепнат светлинките в мрака.
Само птиците не спят.
Сигурно Зората чакат.
Спи градът, завит с небе.
Спи морето. И сънува
в пясъчните му ръце
как русалките танцуват.
Птица ли съм, че не спя?
Или чакам да те зърна...
Там, до третата звезда
как си спрял да ме прегърнеш...
А по нощния паваж
бягат стъпки монотонни.
Някой бърза във нощта
Любовта си да догони...
Шепнат светлинките в мрака.
Само птиците не спят.
Сигурно Зората чакат.
Спи градът, завит с небе.
Спи морето. И сънува
в пясъчните му ръце
как русалките танцуват.
Птица ли съм, че не спя?
Или чакам да те зърна...
Там, до третата звезда
как си спрял да ме прегърнеш...
А по нощния паваж
бягат стъпки монотонни.
Някой бърза във нощта
Любовта си да догони...
Абонамент за:
Публикации (Atom)