Първият лъч, като шпага...

Като сълза в око на еднорог,
като роса по стъпките на фея,
като дъжда, почукал на стъклото
съм истинска. Като видение.
В съня ти казвам думата "Обичам..."
и галя с устни топлите ти длани.
А денем мислите ти ме отричат
и аз съм нищо...И ме няма...
И само нощем мога да ти дам
една сълза на еднорог и смях на феи.
Да те целуна тихичко. Да замълча.
И после първите лъчи да ме отвеят...

Нищо фатално...

Ти ме губиш?
И какво от това...
Да съм вода -
да не можеш без мене.
Или поне
като въздух да бях -
да ти е трудно
дъх да си вземеш.
Само че аз съм
просто жена.
И изобщо не съм
незаменима.
Имам в сърцето си
късче дъга.
Но какво пък -
и други го имат.
Ти ме губиш?
Сякаш твоя била съм...
Ти ме губиш.
И...какво ти остава?
На моето място
от утре е друга.
Заменима съм, знам.
Но пък как се забравям?

Снежинка в окото

Замръзнал свят. Снежинков дъх.
Треперят жиците край пътя.
А по прозорците растат
цветя кристални...и се стапят.
Ти - сън в съня ми. Бавен миг,
във който трудно се събуждам.
Не знам защо ми се мълчи...
Но знам, че съм си страшно чужда.
Зад тези сребърни стъкла
се вижда как ще си отида.
По стъпките ми - тишина...
като сълза на пеперуда.
Сега съм тук. Премного тук.
Да ти напомня, че ме няма.
Луната е прекършен звук.
И слага точка на началото.

Погледнато от страни...

Светът мълчи, пиян от празни хора.
Светът тежи от глуха тишина.
Отдавна е забравил да говори
и с празен поглед крачи във нощта.

Да пушеше – запалил би цигара.
Поседнал би за малко този свят.
А после би подскочил към простора
и би се влюбил в някоя звезда.

Но той върви към своето си нищо,
с ръце в джобовете и шапка на главата.
Сърцето му отдавна е разнищено.
Светът е вълк. И вие към Луната.

Как идват, всъщност, нощите...

Това Небе е скрило в свойта къща
тетрадките на всички ветрове.
Привечер любопитно ги разгръща
и тайните им стихове чете.
И на прозореца му капе восък
от бяла свещ, непалена със дни.
А на Земята и изглежда, просто
че късен дъжд отново я вали.
Но кой да знае, че чете Небето
поезия от вятър и вода?
И после дърпа плътната завеса,
превръщайки свещичката в Луна...

По следите на дъждовната нощ...

И стъпките на нощите
умеят да са светли...
Когато шепнешком
задъхан дъжд вали,
загледай се във локвите
и там ще ги откриеш –
проблясват в здрачината –
изпадали звезди.
Тръгни след тях по дирята.
Изобщо не е страшно.
Нощта не ходи никога
по плашещи места.
Тя скита се замислена
по гърбавите улички.
А сутрин се стопява,
самотна, на брега...

Онемелите дни /които обичам/

Мълча понякога. Понякога мълча...
Когато думите са призрачно-прозрачни,
умират, уморени от това,
че не умеят нищичко да значат.
Тогава слушам звуците на нощите-
заспали птици в скъсано небе.
Тогава ставам като празна поща –
писма не чакам. Не пиши. Недей.
Единствено с Луната си говоря.
Тя става мъж. Побъркан цигулар,
приседнал до комина, най-отгоре,
с разстроена цигулка от мъгла.
Лъкът е дим, издишан от комина.
Мелодия от пепел ли звучи?
По устните ми пада вкус на Зима.
И за това сега ми се мълчи...


П.П. Много ми се искаше да открадна заглавието "Цигулар на покрива", но просто не мога да причиня това на този мюзикъл :)

...но ти го знаеш

Аз съм просто случайност
във чадъра на зимата.
Имам четири тайни.
Две от тях ще ти стигнат,
за да тръгнат пътеките
под очите солени.
Там, където сърцето ти
крие мисъл за мене.
Аз съм трън във петата.
Всяка крачка ме помни.
Имам вино в душата си
и жарава във стомните.
Аз съм крехка невинност
на ръба на седлото ти.
И сега си отивам.
Все така недокосната.
Но пък нощем се връщам
със очите на котките.
(По стените на къщите
всяка сянка е клопка.)
И се свивам във скута ти.
И от обич ... мълча.
И така те целувам,
все едно съм жена...

и...не

Напоследък всичките ми мисли почват с "Не..."
Явно просто имам нужда да отричам -
зимата и хората, птиците и...теб.
И това, че страшно те обичам.

Връзвам с тел пробитите мечти.
Те подрънкват, като стадо хлопки.
И защо така ми се лети?
Сигурно да търся юг. И топлото.

Как пък не измислих нещо с "Да!"?
Не и не... Това е. Отрицание.
Да му се не види на Света!
Тъй и не успях да го позная...

Няма значение...

Заради онази вечер, в която
всички птици си свиват гнезда,
аз забравих инстинкта на ятото
и забравих, че имам крила.
И се кръстих Душа На Глухарче.
Доверчиво заспах в твойте длани.
А когато разбрах, че си вятър,
вече бях до край разпиляна...
На тревите по сините хълмове
шепнех летни добри измишльотини
за мечтите, които се сбъдвали
и от тях все пониквал живота ни.
За очите на белите мечки,
във които живеят сияния,
за среброто на вечния север,
в който нямало помен от лятото...
Бях Душа На Глухарче за тебе.
Без да мисля колко съм смъртна.
И сега си летя, непотребна,
без да зная как да се върна...

Не отваряй очи...още дълго

Над всички улици в света
Нощта бродира сън по миглите.
Прозрачен е като мъгла,
която шепне нещо в синьото.

За тебе е избрала летен сън.
С безкрайни детелинови полета.
Със тесни улички от калдъръм.
И с нещо светло, много светло...

Със спомен за една ръка,
която те докосва колебливо.
С неясен поглед на жена,
във който целият се скриваш.

Това е сън... И ти заспа...
И аз сънувам го. Все още.
Когато става тъмно над света
и тихо изповядвам Нощите...

Над Земята...

Една пътека странно окуця.
Компасът и посочи към небето.
Опита се стане на звезда,
ала и липсваха два грама светлост.

Прибрах я в джоба си, навита на ролце.
Не можех да я изоставя безпричинно.
Пътеките ... и те са сърце.
Но не като човешко. А невинно.

Помислих си, че пак ще оживее.
Понеже чувах – стъпките звънят.
Така и стана – днес е на небето ми,
превърнала се в малък Млечен път...

До следващият прилив...

Изплува от мъглата на мечтите ми.
Напълни нощите ми с много незабравяне.
Призна си, че съм те измислила.
А пък Луната знаеше отдавна...

Направи ми усмивката черешова.
А облаците – захарнопамукови.
Дъждът валеше лепкаво и смешно.
И ставаше на лимонада във капчука.

Сърцето ми получи сеизмичност.
И биеше със десет. Според Рихтер.
Направо земетръсно те обичах.
(Пропускайки това, че си измислен.)

Но после някой сбърка календара.
Отиде си сезонът на мъглите.
Дъждът забрави колко му е шарено.
А ти потъна някъде в мечтите ми...

Между всички звезди да познаеш...

Така и не можах да ти я дам...
онази нежност, дето ти я пазих.
Сега тя, свита, спи във мойта длан
а ти си никъде. И ти е празно.
Вали ли нощем твоето небе?
Превръща мислите ти във галери,
с които се завръщаш все при мен-
в червените полета на Венера.
А аз не зная как да продължа...
Не искам да се влюбвам в други.
Във шепата си още я държа -
онази лятна нежност, пеперудена.
Далечни ли са нашите планети?
Или са близо.Ние сме далеч...
Ако решиш... оставям да ти свети
прозорчето на моето сърце.

...когато е на път

Аз имам най-оранжевия път,
над който нощите са струни на цигулка.
Над него звездопадите валят,
и нещо със Земята си шушукат.
Той води много надалеч...
Където твоите нозе не са достигали.
Премине ли го моето сърце,
ще се превърна просто в минало.
Освен това си имам и чадър.
Изплетен е от паяжина синя.
Под него мислите за тебе спят.
Нарочно. Да не те достигат.
И аз вървя към своя хоризонт.
Измислям си по малко щастие.
Благодаря ти за парченцето любов...
Но исках цяла. Не на части.

Без Теб ми е високо...

Онази птица май че ме позна,
прелитайки над тъмните балкони.
Събуди тишината със крила,
едно перце за мене да отрони.
А то се спусна в нежен пирует
и кацна в топлината на дланта ми,
да ми припомни – моите криле
ме чакат някъде, недолетяни.
В сумрака белият му цвят изгря.
И вятърът го грабна ненадейно.
Прииска ми се пак да полетя,
но ме е страх сама. Не смея...

Последните цветя от теб...

Видя ли ги? Те снощи разцъфтяха.
И въздухът заспа опиянен.
Лилавите цветя на тишината,
която ти разстилаш покрай мен.
Не ги откъсвай! Толкова са крехки.
Раними, като счупена мечта.
В листенцата им капят безутешно
парченца от звезди и от Луна.
Не стъпвай в тях, за да ме стигнеш!
Отдолу има бездна от очакване.
Тръгни си най-добре. Не ме разпитвай.
Аз имам тях. И себе си. И мрака...
Не се завръщай в Тайната градина.
Лилавият и аромат ще те убие.
Хвърли ключето с надпис "Минало".
Така все някой някога ще ме открие.

време е...

Усещаш ли как бавно си отивам...
Как се превръщам във далечен хоризонт.
След мене нищото е някак си горчиво.
А Слънцето е семка от лимон.
Животът ти е същия. До точка.
Не липсва нищо. Нищо не боли.
Часовникът е пълен със отсрочки,
които спъват тънките стрелки.
Не съм била. Недей да си ме спомняш.
Кутията е пълна със мълчание.
А тишината на гласа ми е отровна -
да ти помогне лесно да забравиш.
Ще мине бързо. Няма да усетиш.
Да бъда драма...мисля, че е скучно.
Не се обръщай. Аз съм прах в небето.
Не помниш нищо. Аз не съм се случвала...

А думите така и не написах...

Денят се скри в ъглите на Земята.
По стъпките му мина хладна нощ.
Във чашата и – кубче лед. И вятър.
Очите и – рисувано стъкло.
А аз зад него – седнала на пода,
с една тетрадка, пълна с тишина.
В която все се мъча (но не мога)
да пиша неизпратени писма.
Броя райетата. (Чорапи на райета –
обула съм се сякаш със дъги).
Приличат ми на шарени пътеки,
които някой някога ще извърви.
А редовете на тетрадката са бели.
И празни, като зимна раковина.
Очите на Нощта са ослепели.
Рисувани стъкла. Мастило. Синьо.

Ти не можеш.

Точно сега имам нужда от дъжд.
За да бъде безгрижен със мене.
Да се смеем в очите на тъмната нощ
и да крачим в звезди до колене.
Да сме мокри от смях чак до кости
и на пук на това, че е зима.
Да задаваме трудни въпроси
на Земята с изтъркано минало.
Да си правим морета от локвите,
във които да плува Луната.
И накрая да седнем на покрива,
за да чакаме Южния Вятър.

Имам нужда от дъжд.Не от тебе.