Най-дългата целувка на света

Над твоя град живеят чудеса.
И всяка вечер слизат във съня ти.
Камбанките на вятъра звънят,
когато облаците нежно се прегръщат.
Луната пее в рокля от мъгли
и стъпките и блесват във водата.
Понякога не спира да вали.
Понякога не спира да е лято.
А някога аз слизам над града
и ти ме срещаш нощем. Непозната.
Но вярваш още. Вярваш в чудеса.
И тръгваш да догониш тишината ми.
И някога навярно ще ме спреш.
Навярно ще приличаме на влюбени.
Ще ме целунеш сигурно. За лека нощ.
И чак до сутринта ще ме целуваш.

Повтарям се...за стотен път /поне/ :)

Не знам дали си чувствал топлината,
когато съм сънувала, че те целувам.
Не знам дали си шепнел думите ми,
когато дълго съм стояла будна.
Не знам дали дъждът ме е рисувал
по късните прозорци в тишината ти.
Не знам дали изобщо си е струвало
да те заключвам шепнешком в душата си...
Но знам, че ако мога да докосна раменете ти
със плахи, много плахи устни,
ще бъда най-щастливото момиче на планетата.
И няма да поискам да те пусна...

Светът, във който утре ще ме има

Всяко стръкче трева е вселена,
впила коренче в тази земя.
И пулсира животът в зелено,
отразен сутрин в капка роса.
Аз съм твърде голяма да видя
тези малки добри светове,
над които пчелите прелитат
и жужат с посребрени криле.
А под тях група охлюви бродят
и озъртат високи очи.
Носят къщи, препълнени с пролет,
на кафяви и бели черти.
Бързат мравки и кацат калинки.
И мирише на слънце земята.
А небето е толкова синьо
и танцува в полите му вятърът.
Ако утре не бъда момиче,
бих могла да съм стръкче трева.
От земята към теб ще надничам,
скрила своята женска душа...

Теб, когото...

И не, че днес ще бъда по-различна...
Напротив - същата съм си и гоня вятъра.
Съвсем не съм престанала да те обичам -
в мечтите си, копнежите и тъй нататък.
Но само малко се усещам по-наситена,
защото лятото прегърна раменете ми
и босите му стъпки в мен преминаха,
а песъчинките блестяха по нозете му.
И пареше асфалта по петите му -
стопено слънце - капчици жарава.
А аз все още искам да обичам
не само изгревите, идващи от ляво...
И не, че някога ще бъда по-различна.
Дори когато купесто - дъждовна
валя в очите си и те отричам
ще търся теб. Отново и отново...

Чакай ме...

Не ме сънувай тази нощ. Недей.
И без това сама ще дойда.
Направила съм впряг от ветрове
и някак съм уверена в посоката.
Ти спи спокойно. Аз ще долетя
през сребърните нишки на мъглата.
И цяла нощ до тебе ще стоя.
И ще се влюбвам в тебе без остатък.
Когато се почувствам уморена,
за малко ще се сгуша до гърдите ти.
Ще слушам пулса ти безкрайно дълго време,
чак до когато трябва да отлитна.
Ще те целуна. Някъде към пет.
Да бъда първа, още преди изгрева.
Ще ти оставя мъничък куплет,
за да си сигурен, че мен ме има.
Не ме сънувай тази нощ. Недей.
Аз вече полетях с криле от вятър.
Ако не вярваш - погледни небето.
Ще видиш силуета ми върху Луната.

Не знам сънувала ли съм те...

Когато нощем идваш уморен,
аз спя. По-кротка и притихнала.
А ти отключваш късното небе,
потънал в аромата на косите ми.

Докосваш с устни лявата ми длан
и тихо влизаш в будните ми стихове.
Понякога оставяш къс Луна
във ъгълчето на смутените ми мигли.

Когато се събудя, съм сама.
Но във дланта ми малък отпечатък
напомня, че се случват чудеса...
А пътищата са известни на сърцата.

Усещаш ли?

Такава нощ се случва само по веднъж...
Звездите драскат тихичко по мрака
и ронят приказки във дланите на мъж,
който от цели сто живота ме очаква.

И искам точно тази нощ да разбере,
че аз от сто живота вече го обичам.
(Изписала съм цялото небе
със обич, запечатана във стихове.)

Такава нощ се случва по веднъж...
Една-единствена ще бъде във живота
на онзи мой така обичан мъж,
със който над Земята се докосваме.

От всички страни

Не мога да ти обещая синева,
откакто стискам облаците в шепи.
Откакто и последната звезда
се изкачи при другите, в небето.

Не мога да ти дам уютен дом,
понеже по рождение съм скитница.
Дори с едно прекършено крило
познават себе си във мене птиците.

Май само обич мога да ти дам.
Но тя е толкова много, че е тежка.
И как съм я събрала...аз не знам,
в едно сърце - стандартно и човешко.

Е, ти решавай, стига ли това.
/Но запомни, че то върви с мъглите ми./
Нали ме знаеш колко съм Луна
и колко като нея съм различна...

Стъпки по звездите

Алеите вечерно притъмняват
и кестените си говорят шепнешком.
Над клоните им бавно разцъфтява
една Луна, изцяло от сребро.

Щурците свирят валс. Безкрайно нежен.
В три-четвърти. Най-влюбеният такт.
Полюшват се тревичките небрежно
под дъхавите преспи майски сняг.

Представям си очите ти, които канят.
И дланите, с които ме държиш.
Завъртаме се тихо, много бавно
в секундата преди да полетим.

Под нас остават нощните алеи,
дърветата и цялата земя.
Танцуваме със тебе по небето
един любовен и ... измислен валс.

Това, което гларусите виждат...

Морето сложи новата си дреха
със бухнали воали от вълни.
Поръби краищата им с пайети,
забодени от слънчеви игли.

Полата му е дълга - чак до глезените
на пясъчните жълти брегове.
Прилича на танцьорка на фламенко
това предлятно, вятърно море.

Небето гледа влюбено до лудост
над дървените къщи на Созопол.
А някъде, зад хоризонта, се целуват
вълните и дантелените облаци.

Обратно на поверието

/за счупените огледала :)/

Още малко, Обич. Още малко.
Още само няколко луни...
И ще се пропука огледалото,
във което се оглеждаме сами.

Тънък лъч ще нарисува силуета му.
Сигурно ще стане изведнъж.
Той ще грабне тебе. И сърцето ми.
Най-желаният и чакан мъж.

Аз ще мога да повярвам във очите му.
Той ще вярва в моите криле.
Ще се учим заедно на обичане...
Още малко, Обич...стой до мен.

Едно отрязъче от календара

Днес е моят ден. Защото Вятърът
свири на листо и е безгрижен.
Има триста цветове в косата му.
Смее се по детски и премижва.

Днес е твоят ден. Понеже птиците
носят в човките си лято на зрънца.
Облаците са коне, а пък копитата им -
нацъфтели по небето сто слънца.

Днес е просто ден...Или не просто.
Ден като останалите. И различен.
Днес вълшебниците се разхождат боси
и заклеват всички на обичане.

Ти знаеш...

Къде ме търсиш? Няма ме по листите...
/Макар, че съм изписала душата си./
Не виждаш ли? Безкрайно чисти са.
На мен не ми отива белотата им.

А мен ме няма във съня на маргаритките
и в дългата пътека на дъгата.
В дъжда ме няма. Няма ме и в слънцето.
/Бях там, но не поисках да остана./

В прозрaчния летеж на водни кончета,
във шепа вятър, хвърлен над комините...
Изгубена съм някъде из точките,
разпръснати в крилцата на калинките.

Не знам къде съм...Ти къде ме търсиш?
Когато ме намериш - приюти ме.
Ще ме познаят сигурно ръцете ти.
Макар отдавна да не помня името си...

Измислям си дъжд

Аз още те очаквам там -
на малка уличка,
в незнаен град...
Сезонът винаги е лято.
И винаги вали дъжда.
А аз те чакам още там...
Дъждът вали.
Дъждът рисува
как под небесната вода
мокри до кости
със теб се целуваме.

Пазя няколко капки за теб...

Този майски цветовалеж
пренаписа небето ми в жълто.
По контура на синия ден
се разля ароматът на слънцето.

С вкус на мед бяха всички лъчи
и течаха по моите устни.
Аз не помнех кога и дали...
Нито рано ли беше, късно ли...

Просто пиех небе и мълчах
в кехлибарено-слънчева святост.
Ако ти ме целунеш сега
ще усетиш вкуса ми - на лято.

Не си ме канил...

Ще мина тихо покрай теб.
/Аз днес съм въздух.
И като въздух съм съвсем невидима./
За малко ще се спра в ръцете ти.
Съвсем безплътна.
И тихо ще прошепна името ти.

Със пръсти ще погаля устните ти.
И слепоочията.
И сигурно тогава ще усетиш...
В зениците ти бавно ще се спусна-
малка точка,
в най-тайната кутийка на сърцето ти...

Мдам...

Не ми рисувай
облаци,
цветя...
Аз искам
да ми нарисуваш вятър!
Не ми рисувай
слънце
и дъга,
а само
отраженията им в реката.

Не казвай с думи
тихите неща,
които са красиви
във незримото.
Понеже всички
малки чудеса
по принцип
са така неуловими...

Дали заради умората, или просто така, но...

Някъде,
между едно главоболие и парче шоколад,
покрай рижите плитки на залеза,
идва мисъл за теб. И замлъква нощта.
И ми става безлунно и празно.

А Луната е там. Но обърнала гръб,
дирижира звездите на други.
Всички мои звезди уморено мълчат,
като спящи на покрива гълъби.

Само някакъв сън е съгласен със мен
и се скрива под моите мигли.
Но и той ще си иде, сутринта, уморен.
Само аз ще остана. Невидима.

prêt à porter

Къщите
слагат новите си пролетни шапки -
оранжеви, червени, тук-таме розови,
забождат в тях вместо цветя
комини, антени и понякога птици
и тръгват на разходка
по надвечерните улици.
Не виждам краката им
и плохите на пердетата им.
Виждам само шапките им,
надничащи между
зелените прически на дърветата,
защото в момента упражнявам
еквилибристика
по някакво въже, което даже
не е въже, а кабел,
опънат между два блока.
Една къща има шапка с котка.
Отива и.

Друго нямам...

А този стих премина под дъжда...
И думите му ромоляха по асфалта.
Дърветата, разперили листа,
събираха търкулнатите капки.

Прозорците, с отворени очи,
записваха по дланите си строфи.
И няколко усмихнати врабци
подскачаха настръхнало и мокро.

А този стих премина под дъжда.
Протегнах длан. Поисках да го взема.
Когато дойдеш, мога да ти дам
най-пролетно-дъждовната поема.

За да мога пак да те сънувам...

От всички вéчери, събрани под клепачите ми,
от всички птици, прелетели в мен,
от синкавия привкус по здрачаване
съм станала съвсем като море.

Нехайна отливно и приливно безсънна
по пясъка рисувам със ръка.
Събирам мидички, звезди, и пълнолуния,
и стъпките на някой по брега.

Не помня от кога не съм заспивала...
Да си море, изглежда, не е лесно.
Но днес небето обеща да ми изсвири
най-нежната приспивна песен...

Водата, която рисува...

Когато гледаш през сълзи,
светът се стича.
Прилича на рисунка. Акварел.
Трептят криле - неуловени птици
по тялото на сухото небе.

И залезът вали. На тънки струи.
И прави диря над утихващия град.
По стъпките на вчерашното чудо
черешови цветчета днес валят.

И всички цветове преливат в синьо.
А устните ти са солени. От морето.
Светът заспива в своята картина
и в няколко сълзи.
Не го будете...

За това ми напиши многоточие :)

Пристигнах във съня ти най-случайно.
Не си ме искал, нито аз пък - тебе.
Но ето - имаше разветрени поляни,
а аз си имах ято слънчогледи.

И някак се получи.../като чудо:)/.
От думите ми никнеха вълшебства.
Разлиствах се по-жълта, и по-жълта,
а ти ме гледаше с таена нежност.

И никой не посмя да каже нищо.
Но то отдавна нямаше значение.
Безгласно и незримо се прегръщаме
във точката на всяко изречение...

И пак не можеш да си сигурен...

Точно там, на ъгъла на пролетта,
на няколко пресечки преди лятото,
ще погледна към теб. За секунда ще спра.
И ти ще помислиш, че навярно съм вятър.

Ще премрежиш очите си, за да видиш добре.
/Или да не влизат във тях песъчинки./
А пък аз ще разроша със немирни ръце
тишината в косите ти. И така ще си ида.

Ще стоиш точно там, съвсем неразбрал
вятър ли беше, момиче ли беше...
А над тебе небето ще направи дъга
от дъжда във очите ти. И лъчите в сърцето.

Нали?

Луната днес е много ниска-
едва до кръста на небето.
И ми се струва страшно близко-
почти я стигам със ръцете си.

По бузите и с пръст рисувам
три малки, бели маргаритки.
И облото и пълнолуние
се влива в ирисите на очите ми.

Аз ставам леко полунощна,
и тайнствено ти се усмихвам.
Ти сигурно не знаеш още,
но вече си ме заобичал :)

Толкова е просто...

Ако Ти ме очакваш, значи ме има.
И не съм приумица на Слънцето.
И не съм снежен ангел, стопил се след зимата,
нито път без посока за връщане.

Ако Ти ме очакваш, значи съм истинска.
Kато вкус на сладко от малини.
Сигурно съм като изгрева, разплискал
всичките си думи над комините.

Ако Ти ме очакваш, значи ще дойда.
Останалото е почти невероятно.
И сигурно ще те обичам безкрайно и безбройно -
от тука до небето. И обратно.

Цветовете на едно индиго

Изгубена във нощната мъгла
една жена рисува по лицето си.
Рисува си измислени цветя
и прекроява самотата си във нежност.

Пришива си откраднато небе
и сигурно така се чувства светла.
Събира в шепи чужди светове
/защото няма собствена планета/.

Минава тайничко през моята дъга,
но стъпките и ми донася вятъра.
И после се облича със пера -
да надлети, навярно, тишината си.

Усмихвам и се. Нищо, че е тъжно.
Да бъде себе си - не и харесва.
Една жена се мъчи да излъже
не някой друг ... сърцето си.

Май че ще вали...

Обичам безпричинната тъга.
Уюта на бездумните и длани.
Тя идва, босонога, с вечерта
и шепне нежното си заклинание.

А моите очи я отразяват
във прилива на лунната вода.
Небето вдига котва и отплава
незнайно на къде и докога.

Такова ми е тъжно и спокойно,
и ведро, и самотно, и черешово,
че ставам вятър и летя нагоре,
където със дъжда ще се пресрещнем...

Не разбираш ли...

Не...Не ме превръщай в някаква мечта.
Не ме затваряй в сън или фантазии.
Аз имам дъх, и пулс, и рамена,
и устни ... и за теб съм ги запазила.

Аз имам нежност, колкото света,
която просто трябва да раздам на някого.
И за това не мога да заспя.
И за това не спирам да те чакам.

И...моля те...не ме превръщай във копнеж!
Копнежите умират на разсъмване.
Аз имам обич във това сърце,
която просто трябва да се сбъдне!

Ден като ден

Денят е мек и топъл, като коте
и спи във клоните на градските дървета.
Денят е мързелив и безработен
и бавно се търкаля по планетата.

Придърпва облаците и си прави сянка.
Говори с гълъбите и очаква да вали.
Люлее вятъра по уличните лампи
и слънчево премигва със очи.

Денят спокойно крачи по шосето
и нещо си свирука със уста.
Една пчеличка каца на лицето му
и тайно се преструва на сълза...

Лека нощ...

Днес съм друга. По-безотговорна.
И преди да легна, те забравям.
Днес прозорецът ми ще стои отворен,
за да влезе вятърът във стаята.

Той не е измислен като теб.
Няма очертания, но е конкретен.
Няма име, няма и лице,
но докосват приказно ръцете му.

Тази нощ ще слушам Джо Дасен
и по тялото ми ще се спуска бриза.

По напръсканото със звезди небе
споменът за тебе бавно слиза...

Съвсем, съвсем наблизо си...

Под перваза на прозореца заспа Денят,
стиснал в шепичка лъчи и малко вятър.
Над дърветата звездите шумолят,
сякаш със крилца. А на Луната...

На Луната ти си седнал и мълчиш.
Може би рисуваш лунни макове.
Може би дописваш някой стих.
Или просто си стоиш и ме очакваш.

Разкажи ме. Разкажи ме на небето.
То от облаци ще ни направи мост.
И по него аз ще стигна до ръцете ти
в някоя безкрайно звездна нощ...

Само той...

Вятърът е истински безделник,
с ръце в джобовете и шапка на звезди.
Минава между сведените сенки
на къщите с олющени стени.

Позира пред прозорците, усмихнат,
и си подсвирква някаква мелодия.
Подгонва светлинките на такситата,
но се препъва във обувката на облака.

Понеже ми се ще да го целуна,
излизам на смълчания балкон.
Той идва. И дори ще пренощува
във светлия ми, малък куклен дом.

И какво от това...

Имам половин Луна.И чаша дъжд.
Шепа стихове във джоба. Недовършени.
Глас на птици над морето. Звън.
И усещане за музика във въздуха.

Вкус на ябълка. Очи за омагьосване.
И ръце за непрегръщане си имам.
Аз съм непосилна за докосване.
И съм просто ничия любима.

Нищо особено...

Пазителят на Нощното Небе се е разсърдил.
Събрал е в шепи всичките звезди.
Стои самичък във високата си кула
и пуши, а лулата му дими.

И цялото небе се пълни с облаци,
а гларусите си мърморят недоволно.
Луната слага тънката си нощница
и се промушва някъде из клоните.

Едно такси се прави на светулка,
прелитаща в сънуващия град.
Прозорците разсеяно блещукат
и още по-разсеяно мълчат.

В такива нощи ми е най-самотно.
И ми се плаче. И не знам защо...
Ако те имаше, ти щеше да ме стоплиш.
И щеше да ми кажеш "Лека нощ"...