Когато посоките нямат значение...

Във рижите къдрици на брезата
се сгушва Вятър, щур като момче.
Такъв един немирен Вятър
с все още неизстинали ръце.
Прегръща я и тихичко и шепне
големите си тайни на ухо.
Отсреща някакъв пораснал кестен
се прави на сърдит и строг.
Брезичката свенливо се усмихва,
а Вятърът я гали и мълчи.
И става някак непонятно тихо...
Такава красота, че чак боли.
Събирам я във себе си до капка.
И тръгвам към Не-Зная-Накъде.
Но знам, че там е моят Вятър.
С най-нежните и чакащи ръце...

а защото е време...

Този дъжд от къде ли се взе...
Кой разплака Небето внезапно?
Това есенно, светло небе,
неизтрило от себе си лятото...
Неотлитнали птици мълчат,
скрити в жълтия цвят на клоните
и с очета безмълвно следят
как листенца и капки се ронят.
И вали някакъв странен дъжд...
Или, може би, е съвсем логичен -
нещо тръгва си изведнъж,
нещо спира да бъде обичане.
Нещо става на шепа сълзи,
ей така, разпилени по вятъра.
И - в реда на нещата - вали.
Не внезапно. И не неочаквано.

Сгрешена буква

Знам, че не мислиш за мен.
И навярно не помниш...
Не го разбирам, но го знам.
Усещам го във себе си по болката,
оплела всичките ми сетива.
Усещам го по тишината на сърцето си.
По празните пространства вътре в мен.
По нощите ми, дълги като вечности.
По схлупеното есенно небе.
По две сълзи, които ме задавят.
По вятъра и жълтите листа.
По липсата ти, остра като рана.
По тихия гласец на Любовта,
който в съня ми хлипа тихо
и все ме моли да те превъзмогна.
А аз го скривам в малки, бледи стихове.
И все не мога...и не мога...
А ти не ме помни. Не съм за помнене...
Аз съм печатна грешка в някакъв роман.
Прочел си го. А под кориците, затворена,
оставам да живея само аз...

Затворени очи...

Обичам тихите недели, във които
не мисля за нищо. Дори и за теб.
Не чакам. Не търся. Не искам. Не питам.
А просто съм във себе си. И е добре.
Изпращам няколкото закъснели птици
и тайно си представям, че летя.
Рисувам маргаритки по корицата
на някакъв тефтер във скучен цвят.
Допивам чая си. Банално ментов.
Но става даже и за стих...
Една мелодия минава в шепот
и гали клепките ми, и трепти.
И всичко е реално. И вълшебно.
Потъвам в малкия си, топъл свят.
И той пулсира целият от нежност
в една неделя, пълна с тишина...

Смяна на цветовете

Краят на Лятото с боси петички
тича по морския бряг.
Отнася ми птиците. Отнася ги всичките.
Оставя ми шепа цветя.
Оставя ми мидичка, забравена в джоба.
Оставя ми сол от вълни.
Оставя ми слънце, скрито зад облак.
За дните, в които вали.
Краят на Лятото, син като детство,
се стапя по-тънък от дим.
Но по следите му - стъпчици Есен
с оранжеви дълги коси.
И аз между тях прекосявам съдбата си.
По-тиха от листопад.
До лятната мидичка си скривам и кестенче.
И мъничко топлина.

Да си имаш Луна...

Луната ме обича. Вместо теб.
И вместо с теб, със нея не заспивам.
Докосва ме с невидими ръце
и после тихо-тихо се разлива
по струпаните сенки на нощта,
по мрака, сгушен във ъглите.
Рисува по чаршафите цветя
и нежно във косите ми преплита
най-тънките си сребърни лъчи
и цялата си пълнолунна обич.
Преди си вярвах, че и ти
ще ме обичаш лунно.
Но не можеш...

...което не те интересува, всъщност

Не...няма нужда да изчезваш.
За мене винаги си бил невидим.
Една дълбока, тъмна бездна,
в която слепешком политнах.
Аз ли те сбърках със небе
или така е трябвало да стане.
Не знам. Едва ли ще го разберем.
Да си остане неразбрано...
Какво, че няма път назад...
Във бездните пътеки няма.
И падайки, се уча да летя.
/Какво ли друго ми остава.../
Така че няма нужда да изчезваш.
Изчезналата май съм аз...
Съвсем изчезнала...безследно.
Откакто ми открадна Любовта.

Не съвсем осъзнато стихче.

просто така...

Тази вечер е различна от всички...
Другосиня. Със други звезди.
Тази вечер не вярвам на притчи.
Тази вечер не ми се мълчи.
Тази вечер вървя между сенките
и говоря със пълна душа
за това, че не вярвам във вечности.
Нито искам да вярвам в това,
че любов, която си тръгва
всъщност не е била Любов.
После тихо завивам зад ъгъла.

А Светът е едно колело...

Ако ме няма...

На улица "Вълшебна" номер пет
живеят котка и едно момиче.
Имат балкон с ажурен парапет,
перденца на цветя и на звездички,
саксии със оранжеви цветя,
завързани балони на простора,
а нощем имат люлка за Луна,
направена от облаци и покрив.
В градината им никне Тишина.
И музика. От няколко врабчета.
Когато му е скучно на Дъжда,
долита там и каца по дърветата.
А хора не отиват...Не и до днес.
Ти - също. Но ако аз изчезна,
оставям ти най - точния адрес:
Момичето от улица "Вълшебна".

Пясък за часовници

И все те няма, и те няма, и те няма...
Ти беше ли, или аз просто те измислих
в безлунна нощ, безлунна и голяма
като начало на вълшебна приказка...
Ти беше ли наистина? Или сънят ми
премина в ден и аз не го усетих...
И после някакъв будилник звънна.
И опустях. И се строши сърцето ми.
А все те чакам...Тиха и дъждовна.
Добре, че е строшеното сърце, обаче.
Допълвам с него всички пясъчни часовници.
И правя време. За да не заплача.

Опустели небета...

Приличам на нощ, когато в очите ми
заспиват отблясъци на тъжни мечти.
Изгубвам Луната си. Ставам индигова.
И дъжд от звезди във мене вали.
Не сбъдват желания. Те просто умират-
простреляни мънички слънчица.
Не знам този дъжд как изобщо се спира.
И просто валя, и валя, и валя...

Хиляди километри обич...

Каквото и да кажа, няма смисъл.
Ще ти говоря само с тишина.
Заключих всичките вълшебни приказки
във Кулата На Края На Света.
Поне една да ми се беше сбъднала...
Поне в една да беше оживял.
Поне за мъничко, преди да тръгнеш,
да беше ми показал Любовта...
Но няма нищо. И така ще стане.
Без думи ще говоря. И с копнеж,
че ти, през всички земния разстояния
ще имаш сетива. Да разбереш...

Навярно ще обичам тази Есен

Има толкова есен навън,
че забравих напълно за лятото.
Дълги облаци, пълни със сън
слизат ниско и галят земята.
Тънки, арфени ветрове
свирят жълто в зелените клони.
И препускат дъждовни коне
над помръкналите балкони.
Само гларуси махат с крила
и по малко усмихват небето.
Нямат нужда от слънце и юг.
Те си носят Юга във сърцето.
Тиха музика...Вятър и звън
се разливат из нощния въздух.
Има толкова есен навън...
Да си спомням ли лятото? Късно е...

До другия край на света...

Колко дълго със теб си мълчим...
И забравяме как сме звучали.
Между нас бледосини мъгли
крият всичко. И носят забрава.
Между нас расне дива трева
и пътеките бавно се губят.
Между нас се пречупва света.
И не носи надежда за утре.
Само моята тъжна любов
търси път. Или въжено мостче.
По което да мине сама.
И да стигне до теб. Ако може.

Едно разсърдено стихотворение

Боли ме, знаеш ли, когато други хора
крадат от думите, оставени за теб.
Не искам с тях за нищо да говоря.
Не искам техните самотни светове.
Не искам да се припознават в мене
и да твърдят, че аз съм Любовта.
Не съм. И, дявол да го вземе,
до ужас ми е писнало от тях.
Не съм Любов. Дори не съм Надежда.
(Когато съм това, то е за теб.)
А ти ... изобщо не се сещаш...
Превръщаш ме в забрава. Или не...
Или отдавна вече си прекъснал
онази тънка нишка между нас.

А аз живея в своята заблуда
и още вярвам в теб и любовта...

Усеща се по въздуха...

Между последните лъчи и клоните
две птици крият смеховете си.
Когато мине вятър, ги отронва.
И под дървото никне цвете.
Тревата слуша мълчаливо
как корените и земята се обичат.
А после става жълта и заспива.
И тъжен дъжд над нея коленичи.
Това е Есента, навярно...
Сезон на някакво безплътие.
Небе, от залези прошарено.
Сезон на тишина отвътре.

Не знам посоката...

И все те чакам...Твоето 'далеч'
полека се превръща във безкрайност.
А всички мои облачни коне
са уморени чак до отчаяние
от дългото препускане след тебе.
Или след сянката ти. Ако бъдем честни.
Сега сама съм си ужасно непотребна.
И страшно лесна за изчезване.
От мен остава само силует,
изрязан по лицето на Луната.
И всичките ми облачни коне
уплашени, побягват с вятъра...

Μεταμόρφωση

Вървя по залеза. А птиците над мен
разстилат между облаците вятър.
Когато имам толкова небе
бих искала да имам и крилата си.
Бих искала да бъда светлина.
И нищо друго. Нищо, нищо друго.
---
Събличам тялото си на жена
и просто се превръщам в пеперуда.

Беззвучност

А ти мълчиш...На мен ми става тъжно.
Небето се разпуква над света.
Аз се затварям в някаква окръжност
от спомени и тишина.
Аз се заключвам с десет катинара
зад десет омагьосани врати.
Не искам с никого да разговарям.
Нали със тебе си мълчим...
Навярно ме забравяш неусетно.
Навярно никак, никак не боля.
А ти болиш във мене. Многоцветно.
Със всички цветове на любовта.
Или пък просто...просто нямаш време.
/Детинската наивност ме подвежда...
И все те чакам. Даже уморени,
мечтите във сърцето си подреждам./

Хубаво като Неделя

Неделята е пълна с гълъби.
С небе. Със уморено слънце.
Със някаква вълшебна тишина.

По краищата и заглъхва
поскърцващия смях на люлките.
И бавно се разхожда есента.

В прозорците и плуват облаци.
Отлитат птици.
Раснат дъждове.
А улиците и посрещат хората
и стъпките на тъжни ветрове.

Неделята ме хваща за ръка
и двете си вървим сами...
На Никъде.
От нейната вълшебна тишина
във музиката ми
поникват стихове...

Когато се страхува любовта...

Заспиват тихо уморените сълзи.
Заспиват уморените усмивки.
Дъждът не спи. Съвсем не спи.
Разказва мокрите си приказки,
в които рицарят спaсява любовта
във битка с вятърните мелници.
Русалката излиза на брега,
повярвала на лоша морска вещица.
Елиза някъде, наместо прежда,
пресуква нишки от копривени листа.
Луната мълчаливо се оглежда
в една изгубена пантофка от кристал...
А аз не съм от приказките уж,
но не заспивам.
Не вярвам да е грахово зърно
това, което страшно ми убива.
По-скоро е уплашена любов...
Дъждът вали, вали и преразказва
истории за разни чудеса.
А в мен е празно. Просто празно.
Или е пълно с тишина...

Донеси ми сън...

В прозорците ми нощното небе
суетно си брои звездите.
А след това откача две
и ги оставя във очите ми.
Когато прави ей така,
съвсем не мога да заспивам.
Измислям приказки до сутринта
за принцове и самодиви.
Измислям себе си. И тебе.
А обичта ... не я измислям.
Тя си е тук. От много време.
В очакване да я поискаш.
Така че, идвай си...Тези звезди
ужасно ми тежат в очите.
С тях и без теб...не ми се спи.
А дяволски ми се обича.

Когато те няма, си Вятъра

Този вятър идва ненадейно.
Точно както ти дойде.
Като теб е щурав и е грейнал
като лятно, влюбено момче.
Сплита дъх в косите ми. Притихва.
После пак изхвърча, полудял.
После шепне тайните си стихове
скрит във сянката на някаква липа.
После тича бос по калдъръма
чак до ъгъла на своите мечти.
После някой плахо ме целува.
Вятъра ли беше, или ти...