Up!

Да ме намериш можеш само ти...

Понякога се лутам дълго в себе си.
(А аз съм омагьосана гора.)
Загубвам си следите по пътеките
и трябва много дълго да вървя
докато стигна хребета на хълма,
зад който изгревът се буди вместо мен.
От който като семенце покълвам
сама във собственото си сърце.
Понякога във себе си изригвам
и сигурно приличам на звезда.
Понякога съм тих, прозрачен извор
и съм дълбока колкото сълза.
(В която би могъл да се удавиш,
ако понечиш да я прекосиш.)
А ти заплиташ някога дъха ми.
Или разплиташ моите мечти.
И всичко е объркано до лудост.
А всъщност, толкова е ясно...
Когато дълго в себе си се лутам
аз просто се изгубвам в обичта си.

Припознаване

Навън е снежно. Снежно е от дни...
А вечерите стават млечносини.
По улицата няколко следи
се гонят, за да се разминат.
Комините издишат дълъг дим,
със който галят тихичко Луната.
Зад облака две сънени звезди
намигат тайно на добрия Вятър.
А на перваза някакво врабче
подскача и защо не спи, не зная.
Но малко ми прилича на момче,
изгубило ключа за свойта стая.
Не мога да го стопля. Няма как.
Ще му оставя шепичка трошици.
...
И сгушено във синкавия мрак
едно врабче си мисли, че съм птица.

След всички наши безсъници...

Заспивай вече, моя тъжна обич.
Заспивай - ето го Съня.
Крилете му са сини. И те носят
високо над голямата Земя.
Аз ще остана още малко будна.
И много дълго ще се взирам в теб.
Ще те докосна тихичко със устни,
преди да стана някакво небе,
в което да заключа всички думи,
с които се раняваме излишно.
А след това, прозрачна и безшумна,
ще се превърна във една въздишка.
И кротко ще се слея със дъха ти.
И тихичко във тебе ще заспя.
Заспивай вече, моя нежна обич.
Заспивай. Ето го Съня...

Наистина не е прибързано

/нито обмислено/

Аз имам сили само да си тръгна.
Но нямам сили да остана.
Не знам в какво съм се превърнала...
Дали е рано? Не е рано.
Напротив, малко закъснявам.
Изпуснах си сърцето някъде.
Забравих как се стига гарата
със най-отдалечаващите влакове.
Не мога, бързам, няма да се връщам.
Това сърце...не ми се търси.
И без това не съм си същата.
Задръж го и не ми го връщай.
Не ме изпращай, мога и сама.
Не помниш ли, ти ме научи.
Затваряй тая смотана врата.
И много бързо искам да заключиш.
Защото знам ли...глупавото ми сърце
ще вземе да ме дръпне да остана.
Но аз не мога. Вече не.
Обичам те. Изчезвам. Друго няма.

Не беше рано, ти не беше там

Н ощта целуна светлите прозорци.
Е дна звезда заплака и угасна.
Б алконите приличаха на хора,
е два докоснали се в късно лято.
Ш ептяха капки дъжд. И беше тихо.
Е сенцията на Луната се разплиска.
Р имуваше дъжда среднощни стихове,
а вятърът нелепо се изкиска.
Н е си отидох. Чаках до последно.
О бичах те на сляпо. Като лудите.
Т и беше моята дълбока бездна.
И аз сама в дълбокото се хвърлих.
Н е можех да си тръгна, не разбра ли?
Е дин единствен път така обичам.
Б олеше ли? Болеше. Но останах.
Е зичница във храма на въздишките...
Ш изофренично в себе си те оправдавах,
е стествено се лъжех. И си вярвах.
Т ежеше вечерта. Не беше рано.
А аз измислях светлина. И те очаквах.

М ълчи сега...ужасно късно е за думи...

9.12.2009

Code name: L i l i t h

Друг сезон

Ела...Отвъд снега и зимата съм лято.
И имам цяла стая светлина.
Заспивам нощем, сгушена в тревата,
с един щурец до лявата си длан.
По обед свалям сянката си. И тогава
по мен полепват слънчеви лъчи.
Един разнежен вятър разпилява
глухарчета, усмивки и сълзи.
Вместо сърце - отглеждам пеперуда.
(По залез има пурпурни криле.)
Събирам мидички, звезди и думи.
И имам себе си, пчела и слънчоглед.
Измислям музика за дъжд и детелини.
На вкус напомням ягоди и мляко.
Отвъд прозореца ми може да е зима.
Но ти ела...Във себе си съм лято.

Насън единствено...

/разпролетяване/

Заснежа под клепачите...
Боцкат малки скрежинки.
А сърцето ми май се топи.
Не умеех да плача.
Дъщеря бях на Зимата.
Но край мене безсънно вали.
Полудяха ми птиците.
И така...не отлитнаха.
Дишат ябълков студ покрай мен.
Имам трънче в зеницата.
Имам шапка със стихове.
И едно безконечно небе.
И защо се топя-
даже вече не зная...
Май че някой ме носи на юг.
Аз притихвам и спя
в най-желаните длани.
Аз съм малък и влюбен капчук.

Море като пустиня

Морето ми не може да заспи.
През зимата е толкова самотно...
На дъното му лятото горчи
като една пробита, стара лодка.
По изгрев слуша тишина
вместо глъчта на първите рибари.
Вълните му се кротват и мълчат.
Заменят синьо срещу шепа вяра.
През нощите брои звезди,
полегнало по гръб. И не продумва.
Морето ми не може да заспи.
И не сънува как ще се разсъмне.
В килера му стоят безброй неща -
рибарски мрежи, пояси и лодки...
За лятото навярно...Не сега...
През зимата морето е самотник.

Като тъмна, мълчана вода...

/ще се удавиш/

Понякога в очите ми се гонят сенки.
Откъснати, светулките умират.
Една Тъга, протяжна като вечност
разхожда себе си по керемидите.
И гледа отвисоко на земята.
Не я привличат улиците скучни.
Тя има мен, и себе си, и вятъра.
И стиска здраво слънцето в юмруче.
А аз я гледам. Даже е красива...
И във очите ми изплува тишина -
небеснотъмна, облачногорчива...
А ти не искай да поглеждаш в тях!

Не беше дъжд...

Дъжд ли вали, или ангели плачат,
скрити зад облак измамна любов?
Тихичко шушнат крилете им в здрача
зад гладкото, мокро, студено стъкло.
Някой е счупил сърцето на някого.
Някой е сам. По-сам от Луна.
И от небето слизат разплакани
тъжните ангели на Любовта...
Кой ли разбира...От толкова хора,
кой ли ще види - това не е дъжд.
Само някъде там, вперил поглед нагоре,
със тях си говори най-самотният мъж...

П.П. Един човек стоеше на тротоара и гледаше небето под дъжда. Не знам защо. Измислих си...

Всеки сън...

Момичето с най-хубавия смях
премина снощи тихо през съня ти.
Приличаше на мъничка звезда -
искряща, бяла, светла и безпътна.
А ти така и не успя да уловиш
лъчите ú, извивките и аромата...
Тя се обърна, мигна със очи
и сякаш се разтвори в тишината.
Една мелодия остана след съня.
И мисълта, че Тя не съществува.
---
Но аз си зная, че и тази нощ,
затвориш ли очи, ще ме сънуваш.

Възможно е...

"...където птиците мълчат
и лунен въздух се разлива.
Къде си?
Беше ли щастлива?"

Къде съм? Даже и не знам...
Не знам коя съм. И съм друга.
Над мен невидима Луна
в небето ражда пеперуди.
Не спят звездите. А трептят
във тънките си, летни дрешки.
И тишината на нощта
ме омагьосва. Шепне нещо.
Не знам къде съм...Там ли съм,
където лунен въздух се разлива?
В един внезапен, влюбен сън,
след който ставам по-щастлива...

Създавам се, отново

Изчерпала съм всичката си тишина.
Напълнила съм се със много, много думи.
И тази вечер цялата мълча.
А в мен е шумно...Толкова е шумно.
Възраждам стария си ритуал -
Луната, чая, ти и тишината.
Във моя свят, над покривите на града,
се сгушвам. И шептят крилата ми.
С които утре ще отлитна някъде...
Към втората звезда, във дясно...
Ще стана приказка, роса, небе...
Но днес събирам тишина.
И не пораствам.

Време за стихове...

Небе със цвят опушен залез.
И ръбест градски силует.
Крайбрежен вятър леко гали
едно забравено море.
Прелита гларус. Вика нещо...
Навярно вика пролетта.
Прилича ми на смях на вещица
одрезгавелия му глас.
Просветват лампи. Бързат стъпки.
Така започва вечерта.
Загрижен облак тихо кърпи
пролука късна светлина.
След малко ще е много тъмно.
След малко ще е нощ. И ти
съвсем случайно ще се сбъднеш...
поне в последния ми стих.

Объркано за себе си...

Имам само няколко северни полюса.
И малко топли думи. Против студ.
А вътре в себе си затварям космоси.
И някакъв завоест Млечен път.
Аз, всъщност, просто съм глухарче.
И прецъфтявам сто пъти на ден.
Откъсвам се от себе си, макар че
над мене няма никакво небе.
Нормално е. Над северните полюси
понякога е много дълга нощ.
А пухчетата ми, от студ износени,
не стават за завивка и легло.
И аз, понякога, мечтая тайно
да съм снежинка. И да се стопя.
Тогава, сигурно, ще имам Рая.
Във свивката на топлата ти длан.

Да стигна до теб...

Ти някой ден ще ме намериш на брега.
Но не русалка, нито пясъчно момиче.
Ще бъда просто аз. Една жена,
която ще поискаш да обичаш.
Зад мене Изгревът ще гали със лъчи
сънливото небе. Ще бъде лято.
А вятърът покорно ще мълчи
и нежно ще целува рамената ми.
В косите ми звездите ще гасят
сълзите на пустинните ти сънища.
Ще мина босонога по брега
и само въздухът ще ме обгръща.
По кожата ми ще блещука морска сол
и ти ще искаш с устни да опиташ
дали съм с вкус на слънце и любов,
една родена от вълните Афродита...

Oткакто имам теб

Аз няма да напрягам сетивата си
и да ловя несъществуващи любови.
/Понякога в прашеца на цветята
се крие най-коварната отрова./
И няма повече да се отдавам
на хора, дето нямат себе си.
/За чудеса са нужни двама.
Когато съм сама...съм просто вещица./
И вече ще се влюбвам много трудно.
Дори изобщо няма да се влюбвам.
/Ужасно е насън да бъдеш буден
и да мечтаеш скорошно събуждане./
Ами това е. Самоомагьосах се.
В джезвето къкри тайната отвара.
/А аз стоя до печката по нощница,
измислям приказки и пия чая си./

Не искам повече във лунапарка!

Светът ми е един разчорлен хаос,
пижама-парти, люлка на синджири.
А аз жадувам глътка тишина,
в която да забравя как ми липсваш.
От захарни памуци ми лепи.
А лимонадата е топла и горчива.
В стрелбищата се целя във звезди.
Обаче явно мерникът накриво
прицелва моя плюшен стоп-патрон
и все Луната пада покосена.
А някакво виенско колело
завърта дните ми.А с тях - и мене.
И музиката идва на вълни.
Един и същ рефрен до смърт повтаря.
Със устните ми тихичко шепти:
"Не ме забравяй ти, не ме забравяй..."

Аз съм тиха вода...От дълбоките.

Не казвай, колко много ти се спи.
Едва ли ще заспиш по пълнолуние...
Под тежките ми, вятърни коси
те чакат устните ми. Нацелувай ги!
Днес мога да съм топла, юлска нощ.
(Kакво, че януари зъзне вънка.)
По кожата ми нишки от сребро
разплитат нежните си,звездни брънки.
И аз оставам само по море,
което в дланите ти топло се разлива.
Изгребвай ме със дъх, с очи, с ръце
и ме обичай много мълчаливо.
Внимавай само! Моите вълни
ще те препъват, диви и разпенени.
Ще бъдат като буря. А пък ти
навярно ще потънеш в тях. И в мене.
Сега не казвай колко ти се спи...
Съблякох си небето и земята.
Пред теб стоя. По сол и по вълни.
И тихичко обсебвам сетивата ти.

А след дъжда ще дойде светлината...

Дали е сняг? Или звездите слизат ниско
и сипят сенките си върху мен...
Луната, със подострена усмивка,
нагарча върху зимното небе.

Въздъхвам я. /И теб така въздъхвам./
И после тръгвам някъде на там...
В очите ми от сто лета е сухо.
И тъжно е от още сто лета.

Но знаеш ли...
на кръстопътя между днес и вятъра
ме чакат всичките надеждопродавачи.
А снежните човеци на тъгата ми
ще се стопят. Щом мога да заплача...