Има такива дни...

Днес ми е страшно. Плаши ме Светът.
Изглежда като много труден ребус.
Сама не мога нищо да реша,
а имам нужда да се скрия в себе си.
Минутите на този дълъг ден
ме дебнат иззад всичките завои.
Загубих си лъчите. Върху мен
вали дъждът. Вали поройно.
Изглежда, трябва да премина през това.
Изглежда днес и аз съм като хората.
Но утре, утре пак ще съм си аз.
И пак ще гледам на Света отгоре.

(А ти довечера ме чакай у дома,
да ми напомниш, че съм т в о е т о момиче -
такова, лунно, не от този свят,
дошло единствено да те обича...)

Откакто свърших камъчетата...

/и трошиците/

Понякога си тръгвам от света
по уличка със слънчеви павета,
между които стръкчета трева
надзъртат и се вглеждат във небето.
Съвсем на края и ме чака дом.
Понякога е просто звезден кораб.
Понякога - виенско колело.
(Когато имам нужда от високо.)
Понякога живея там сама.
Понякога със мен живеят още
Маншон, Полуобувка, Мъхеста Брада,
Вълшебникът от Оз и ...котката.
(Не Чеширския котарак, а друг.
Един оранжев. Аз си го измислих.)
Когато там е къща, през капчука
дъждът изтича, преразказан в приказка.
Когато е виенско колело, един човек
продава сънища и свири на латерна.
Когато имам повече небе,
е звезден кораб. Даже междузвезден.
Когато си отивам от света,
се връщам утре още по-красива.
Ако поискаш някога, ела...
Оставям маргаритки. Следвай дирята.

Не искам да си спомням...

Със теб е толкова хубаво, че аз
забравям колко съм другопланетна.
Забравям, че не вярвах в любовта.
Нито във хората. Нито във себе си.
Със теб е толкова хубаво, че вън
Нощта присяда на прозореца да ни погледа.
Напомня ми как някога, на сън,
препусках през поля от слънчогледи.
А там, отгоре, Лунните човеци
строят за нас небе подир небе.
Със теб е толкова хубаво, че вече
не помня как е било преди теб...

Винаги след полунощ...

Когато се търкулне вечерта
в дворовете със тайните градини,
Луната слиза ниско над града
и сяда уморено на комина.
Заглъхват хората. Морето спи.
Прозорците угасват. Става тихо.
И само няколко несбъднати мечти
се будят в мен. (Преструват се на стихове.)
Улавям ги със двете си ръце
и ги записвам по звездите някъде...
Ти можеш ли звездите да четеш?
Да прочетеш по тях, че те очаквам.
Нощта мълчи. Луната на комина
люлее тънички лъчи (като крачета).
А аз разхождам в тайните градини
най-скритите копнежи на сърцето си.

Понякога е трудно за разбиране...

Понякога ме правиш страшно тъжна,
разплакана, ранима и сама.
Понякога до лудост ме объркваш.
Понякога ми иде да крещя.
Понякога ми иде да съм друга.
Да бъда лоша и ужасно безразлична.
Но някак си не мога и не мога.
Защото, знаеш ли... аз те обичам.
Обичам те сърдито и щастливо,
обичам те ядосано, безмълвно.
Обичам те, когато съм горчива.
Обичам те, когато се разсъмва.
Обичам те, когато ми се сърдиш,
когато ти се сърдя, те обичам,
обичам те, когато си ми труден,
когато със сълзите си изтичам,
когато вън вали, когато липсваш,
когато нощите ми стават само твои,
когато спя, когато дишам,
когато се изгубвам зад завоя,
когато ме намразваш за последно,
когато за последно те отричам,
когато си ми дяволски потребен,
когато...
Винаги.
Аз те обичам.

Нощта, в която беше създаден светът

Не знаех колко нежна е нощта,
докато той не ми показа.
Напълни я с една Луна
и всичко спря да бъде празно.
Изсипа в шепите ми сто звезди
и светна цялата вселена.
Земята спря да се върти
и спря да съществува време.
И бяхме само той и аз...
И никой друг. И нищо друго.
Сами създавахме Света
в една единствена прегръдка.
Сами си бяхме богове.
Без ад и рай. Само с безбрежност.
Покрита с двете му ръце
разбрах - нощта е много нежна.

Тя, всъщност, е жена

Навсякъде над покривите на града е пролет.
Върви на пръсти по терасите и по комините.
Танцува слънчева, разрошена и гола,
избягала от нечия картина.
Разпръсва лястовици по небето. И се смее.
Под босите и ходила цъфтят глухарчета.
Дърветата са влюбени във нея.
(Дори им се приисква да подскачат.)
А тя върви сама, съвсем небрежна
и гали с длани грубите им клони.
Получили една внезапна нежност,
цветчетата им вятърно се ронят.
Приличат на сълзи. И на конфети.
Вали любов по улиците. И ухае...
А пролетта танцува под небето -
красива, босонога и безкрайна...
---

Ето я :)

Полъх

Аз днес съм някакво черешово цветче
и пръстите на вятъра ме милват.
Потрепват много нежно върху мен.
Дъхът му натежава и притихва.
Листенцата ми тихо му шептят
и цялата си пролет му разказват...
Той ги целува мълчаливо. След това
отново ги целува. Много бавно.
И им рисува слънчеви лъчи.
И цялото небе им подарява.
Не спира да ги гали, много тих.
И сигурно е много влюбен вятър.
Ужасно е красиво... А над нас
кръжат слънца, и облаци, и птици.

Аз днес съм някакъв черешов цвят.
А той е вятъра. И страшно го обичам.

Почти магьосническо...

Гадая утрешния ден по сенките,
които клоните чертаят по асфалта.
Рисуват думи. Странни и преплетени,
между които се извива вятъра.
Луната ги раздвижва с тънки пръсти,
прережда ги и пише текст за песен.
Не помня музиката. Пее въздуха.
А аз усещам ритъма. И ми е лесно.
Защото предсказанието е красиво.
И тази вечер сенките предричат,
че утре ще съм още по-щастлива.
И още повече ще те обичам...

Всъщност, не вали.

Небето слиза при Земята
по стълбичка от дъжд.
И гали с пръстчета тревата и,
по-пухкава от плюш.
Земята днеска е момиче,
Небето е момче.
И те, изглежда, се обичат.
(Държат се за ръце.)
Земята сваля срамежливо
вечерната си дреха.
Небето цяло се разлива
от нежност във ръцете и.
И после дълго се прегръщат,
затворили очи.
А всички хора, скрити в къщите,
си мислят, че вали...

Да си призная...

Докато спеше, си откраднах от дъха ти.
Усети ли? Целувах те, докато спиш.
Докоснах скулите ти. Леко, с устни.
и във съня ти тихичко се скрих.
Облякох рокля от дъждовни капки -
ако си жаден - да те утоли.
Преминах през съня ти. Много кратко.
Достатъчно да го напълня със звезди.
Пресякох го. Почти недоловима.
След мен остана мирис на небе.
И нещо, дето казва, че ме има.
За тебе само...цял живот за теб...

Аз мога да ти бъда дом...

Понякога се чувствам като къща
и сам-сама във себе си живея.
Тогава ветровете ме прегръщат
и казват колко дълго са копнели
да видят двата светнали прозореца,
перденцата с оранжеви лалета
и думите, забравени от хората,
които съм превърнала в куплети.
По покрива ми, между керемидите
прораства мъх. Разхождат се врабците.
А аз преда душата си. И я разпридам.
И украсявам спомените със шевици.
Понякога се чувствам като къща...
Седя на прага си и чакам да си дойдеш.
Изхвърлих времето. И всичко си е същото.
До най-мъничката прашинка обич.

Направи ме истинска...

Не съм момиче. И не съм жена.
Импресия съм на един художник.
Измисли ме от цвят и тишина
и пълни със рехаво вино нощи.
Нахвърли силуета ми върху платното.
В очите ми постави две луни.
Със пръсти нарисува в мен живота.
И след това не можеше да спи.
Говореше ми, сякаш че съм жива.
Дори се влюби в мен. И полудя.
А аз останах недовършена картина.
Една от многото на стария таван.
Внезапно ми пресъхнаха боите.
Излющиха се всички цветове.
Оглеждах се единствено в стените.
Тогава пожелах да съм човек.
Поисках да обичам. Като истинска.
(Художникът ми беше дал живот.Нали?)
Прекрачих през платното и разплисках
дъждовната вода на твойте дни.
Сега разбираш ли защо съм по-различна?
Измислица съм на един художник.
Не искам друго. Само да обичам...
И ти да ме обичаш. Ако може...

Чети ме със затворени очи

Не ми разчиташ мислите...
Ще ти говоря с думи.
Макар понякога да бъркам и със тях.
Разсипвам с шепи
чувства и безумия.
И всичките сълзи на любовта.

Ще ги събираш ли...
Аз знам, че ти е трудно
да им намериш правилния ред.
Усещай ме...
Когато се разсъмне
ще бъда цяла в твоите ръце.

Ще се научим заедно
да се разчитаме...
Като слепци, със пръсти ще четем.
Изписана съм цялата
с "обичам те!".
Прокарай длан по мен.
Ще разбереш...

Една шепа вятър

По нощното небе безшумни сенки
чертаят бели гларуси с криле.
Звездите са илюзия за вечност.
А облаците - прерийни коне.
Под мен градът угасва колебливо
и шепне приказки за лека нощ.
Луната днес е много пестелива -
оставила е люспица сребро.
В такива нощи мога да мечтая
за тебе чак до сутринта...
(Мечтите ми са дълги и безкрайни.
Такава си представям Любовта...)
Разнежено ми е... Пак ставам вятър.
Забързан, рошав малък ураган.
Прелитам за секундички Земята,
за да заспя в една любима длан...

Em seus braços

Харесвам как ухае тишината...
И ме докосва с твоите ръце.
По устните ми нежно се разтапя
със вкус на дъжд. На обич. И на теб.
От дланите си си направил вятър.
И той ме гали дълго. Цяла нощ...
По кожата ми - пръски лунно злато
изписват с пръсти думата 'любов'.
Попиваш в мен. Живея от дъха ти.
Под спуснатите мигли на нощта
събличам думите си. Тихичко пристъпвам
в прегръдката ти. И оставам там.

Просто миг. А всъщност - вечност...

И този ден си тръгва уморено.
Под залеза - прелитащи ята
донасят в човки хубавото време.
А пролетните облаци шептят.
Бих казала за улицата - пълноводна.
Преливат хора, говор, смехове...
Над тях угасва Слънцето - оранжев конник.
И става тихо цялото небе.
Усмихвам се...Животът е прекрасен.
Усещам го на вкус, със дъх, с душа...
Денят си тръгва уморено. Гасне.
В очите ми танцува вечерта...

Познаваш ли я...

Най-тъжната Любов живее нощем.
Пресича боса пустия площад.
Бездомен вятър нежно я разрошва,
преди да я подхвърли на дъжда.
Тя не трепери. Или пък трепери.
Но не от студ. От страх. От самота.
Звездите на небето стават черни,
когато е самотна Любовта.
И устните и цяла нощ немеят,
заключили вселенска тишина...
Целувките минават покрай нея.
Но никога не стигат Любовта.
Най-тъжната Любов си идва в къщи.
Ще спи сама. За сто и първи път.
И само нощем тихо ще се връща
в една мечта. На прага на съня...

...да обичам.

Нали ти казах колко ме е страх...
Светът ми е чуплив и много крехък.
Допускам много рядко любовта
в пределите на своята планета.
Защото я познавам. Как руши...
И как помита всичко. И си тръгва.
Защото знам морето от сълзи,
оставащо след тихите и стъпки.
Но тя се вмъкна пак. Ти я доведе.
Ще ме опазиш ли сега? Не знам...
---
И всеки път си мисля: "За последно!"
Дано е за последен път сега...

Когато те чакам...

Вали ли пак...Притичват по стъклата
следите на избягалите сънища.
Преплитат се въздишките на вятъра
с въздишките на незаспали къщи.
Примигват в здрачината още будни
светулките на късните прозорци.
Луната е отсъстващо учудена
и пак не иска с никой да говори.
А аз не съществувам. Не и в този миг.
Дъждът ме композира във момента.
Ще ме изсвири някога... Или
ще ме запише на магнетофонна лента.
И ще ме пуска тихо да звуча
в безкрайно дългите му нощи на самотник.
А аз не съществувам. Не сега...
Сега надбягвам тишината си с часовника.
И пак вали... Заради мен вали, навярно.
Дъждът изглежда иска да ме има.
Една звезда в косите му изгрява
и той ме композира. И заспива.

Изгубеният дом

Морето ли? Повика ме и тръгнах...
(Аз бях русалка в предния живот.)
Познах смеха му - радостен и стръмен,
и луд,като виенско колело.
А бризът, впримчил във юздите си
най-сините, разрошени вълни,
разказваше на всички риби приказки
за тайнството на Горните Земи.
Брегът попи солта на тишината ми,
самият той солен като сълза.
И отпечата стъпките на гларуса
до отпечатъка на моята ръка.
И аз забравих всички празнодумия
на тъжния живот като човек.
Русалките не трябва да са тъжни.
Защото имат цялото море...

Този въздух така омагьосва...

В главата ми прехвърчат пеперуди.
Може би виновен е Април...
Може някой днес да се е влюбил
(много тайно) в моите очи.
Може Слънцето да ми напише песен.
И да ме целуне. (Вместо теб.)
И една гора от нацъфтели кестени
да ме грабне. Да ме отведе
там, където някой ще обича
много дълго (цял живот!) и мене...
Днес се чувствам толкова различна.
Днес съм себе си. Но преродена.
И в главата ми прехвърчат пеперуди.
И подсвиркват слънчеви лъчи.
Шарено ми е. Зелено. И събудено.
Сигурно виновен е Април...

Повелителят на ... всичко в мен

Той ме преглъща. Нищо, че горча.
И нищо, че в кръвта му съм отрова.
(Мечтая да съм целия му свят.
Защото той за мен е много повече...)
Той ме приспива...Много мълчалив.
Преди това загася в мен сълзите.
Аз се разпръсквам във безброй звезди.
И искам да ги сложа във очите му.
Той утешава тъжните ми нощи
със нежност, за която сам не знае...
За кой ли път прощава, че съм лоша...
(Понякога съм лоша до безкрайност.)
Но той протяга длан. И се усмихва.
И укротява тъмните ми сили.
А аз, по-влюбена от всякога, притихвам
в ръцете му на мъж. На най-любимия...

Непосилна съм...

Ще ми простиш ли таралежовите дни,
в които ставам остра и бодлива?
Когато всичките заключени сълзи
напират зад очите и заливат
света ми, също твоя свят
и цялата вселена се удавя...
Когато те замервам с тишина
и губя себе си, и се забравям...
И тътена на черното сърце,
което прави облаци...ще ми простиш ли?
Ще ме заключиш ли във двете си ръце,
да си призная, колко те обичам...

Остави ме да вярвам...

Денят се ражда. Следващият ден.
Излиза от морето мълчаливо.
Въздушен, розов, хладен и солен
върви по пясъка. Луната си отива.
Денят достига моя дом от тишина.
Рисува с пръсти изгрев по стъклата.
По тялото ми пръска светлина -
прашинки от разсъмване и злато.
Най-първият от всичките лъчи
трепти по скулите ми. Влюбена целувка.
Представям си, че може би си ти.
Не си. Аз знам. И само се преструвам...