9.81 m/c 2

Само крачка още остава.
Само стъпка още до там.
И започва свободното падане
с гравитация - любовта.

Парашут ли? Уви, не помага.
А и аз май си нямам такъв.
И ми иде да хукна да бягам...
Да, обаче стоя на ръба.

И на края ще взема да скоча...
Без да мисля, че ме е страх.
После сигурно ще си плача.
Но преди това - ще летя...

*

Ако знам, че краят ми e близо
(не казвай, че съм млада...Той не пита)
не бих ти казала...не бих ти казала...
А просто на далече ще отлитна.

Ще преболи от мене празното местенце.
По-малко ще боли от ужаса.
А в нищото ще стана на парченца
и само обичта ми ще възкръсне.

Не знам какво е след живота...още.
Но ако мога, ще те пазя винаги.
Ще идвам като сън във твойте нощи
и ще заспивам тихо в миглите ти.

А ти живей заради себе си...и мене.
Ако е речено - навярно ще ни има.
Във друг живот и в друго време.
Сега е нужно да отлитна...

тази нощ не ме е страх...

Когато си на 8,
знаеш,
че можеш да видиш
Слънцето отблизо,
когато погледнеш към него
със затворени очи.
Виждаш червената му лава,
пулсиращите оранжеви кръгове,
жълтите пръски...
въобще...виждаш го
сякаш си
на две педи от него.
Когато пораснеш
се сещаш,
че никога
никога
никога
не си гледал
Луната. Отблизо.
Сигурно от страх
да не се разочароваш
от несъвършенствата и.

Привидно...

Жената, с очи като древна магия,
умее да вижда света по детински.
В сълзите и тайни извечни се крият.
Почти невъзможни. И дяволски истински.

Когато се буди, нощта се пропуква
и хукват в косите и слънчеви трели.
Когато заспива, съзвездия рукват
и бледи мъгли мълчаливо се стелят.

Когато обича, изчезват сезоните.
И времето тръгва в незнайна посока.
Прилича на птица, унесена в полет.
Понеже е влюбена, я тегли високото.

Жената, с очи като древна магия,
познава сърцето ти, сякаш е нейно.
Владее ума ти, подобно стихия.
А, всъщност, е твоя. До безнадеждност...

Всички мои животи...

Не се опитвай със очи да ме събираш.
Нито със длани. Нито със сърце.
Отдавна, безнадеждно разпиляна,
живея в стъпките на нощни ветрове.
Отдавна станах от русалка - птица.
За кратко между двете бях жена.
За да съм влюбена във тебе го поисках...
А, ти, изглежда, даже не разбра.
Сега не можеш да ме стигнеш. Не опитвай.
Мисли за мен като за минал сън.
Със стъпките на ветровете си отивам.
Не съм била до теб...Не съм...

За някого Луната може да е цвете...

"Ако обичаш едно цвете, което съществува
само в един екземпляр сред милиони и
милиони звезди, това стига, за да си щастлив,
когато гледаш звездите.
Мислиш си: " Моето цвете е там някъде..."

Антоан Дьо Сент-Екзюпери, "Малкият принц"

Тази юлска Луна - просякиня
крие в шепи лъчи от Слънца.
И говори с очи на комините
колко тъжна била. И сама.

Как я галел понякога Вятърът,
но за кратко, за няма и миг.
После тръгвал, бездомен, нанякъде,
без да знае, че тя ще тъжи.

Мълчаливо ли плачат Луните?
Ветровете се влюбват в цветя.
А в небето за тях все разпитва
една юлска самотна Луна...

Някой ден ще се случи, обаче...
Под завеса от бледи звезди
ще покълне в сърцето и стръкче -
роза, обич...и Малкият Принц.

Небетата не се нуждаят от чадъри...

Всяка капчица дъжд е Вселена,
скрила в себе си късче от теб.
И валиш...Ти валиш върху мене,
а пък аз се превръщам в Небе.

Имам облаци, тежки от Лято.
Имам птици. Луна. И звезди.
Имам изгреви, точно когато
под очите ми бавно валиш.

Имам всичко, което е нужно
да докосна Земята със длан.
Тези капчици дъжд ме събуждат.
Ти ме правиш Небе. И Жена.

но изобщо не ми е студено

Някакъв сняг заваля
в мен.
И се мъчи да затрупа нещо.
Идея нямам какво.
Когато ми залипсва,
ще се сетя...

А вали...
като огромни, бели пеперуди.
(малко банално сравнение).
Мислите ми се струпват
на куп.
И пак приличат на стихотворение.

Това са глупости...
Дали...или?
Всъщност просто си търся бряг...
Снегът ми вали ли, вали...
А пеперудите не са и чували
за сняг...

А иначе би било...

Ново утро далече от Теб...
А ми трябваш. Така си ми нужен!
Искам нежност във твойте ръце
да събудя.

Искам клепките, тежки от сън
да целунеш преди зазоряване.
Само шепичка обич. И дума...
но ми трябват.

Само дъх, само длан, само мисъл...
Само тиха въздишка. И вопъл...
Само устни, докоснали моите
ще ме стоплят.

Празно утро...Така е без Теб...
Мълчина, като сняг разпиляна.
В мен се стапя малинов копнеж.
Но те няма...

Думите ... да ги отвее Вятърът

Вятърът е топъл като Слънце
и мирише също като Юли.
Привечер целува Облаците
и им подарява лавандула.

После гледа към Земята отвисоко
и открива, че прилича на небе -
светналите лампи са звездички
от съзвездия на разни градове.

Вятърът си прави хороскоп.
После слиза да ми го разкаже.
След това му шепна на ухо,
че съм влюбена във тебе. Да ти каже.

Вятърът е топъл като Слънце.
Зад завесата ти лекичко наднича.
Вслушай се...навярно ще ти каже:
-Знаеш ли, че някой те обича?

От крехкия затвор на думите...

Нежността ми е малко уплашена вече.
И отказва да влиза във думи.
Било и студено. Била разсъблечена.
И дишала някак си трудно.

Аз подозирам, че май се е влюбила.
И се пази за Него, навярно.
Да се свие в ръцете му, мъркащо сгушена.
Да е негова цялата. Цялата...

И сега ми отказва...не искала стихове.
Тясно и било. И скучно.
А за обич и птици...всички са писали.
Нежността ми копнее за случване...

"Има толкова влакове, кораби и самолети...". И какво от това?

Имам седем тона умора по себе си.
И едно недоверие, на всичко отгоре.
Продължавам да пиша по звездните дневници,
а така да не ми се говори...

Да си хвана багажа и тръгна на някъде...
Май на никъде по- е за мене.
Стига вече търпене и чакане.
Имам нужда от свое си време.

Тази седемтонна умора - нахалница
ми тежи по клепачите вечер.
И сама се почувствах на себе си странна.
А пък тя ми лежи във ръцете.

Ще ми писне на шапката, още малко остава.
И тогава ще хукна на някъде.
Като стана пак себе си, ще се върна навярно.
Ако има кой да ме чака.

И думите избягаха от мен...

Такава тиха, тиха тишина.
И облаците - някак облакови.
И светла, светла светлина.
И толкова е...толкова...толкова...

Бих искала в прегръдка да прегърна
ръцете ти със моите ръце.
Ще стане някога. Като се върна.
При теб...при теб...при теб...
При теб.

обратната страна на луната

Нарече ме
Принцеса на Луната.
И някак си
красиво прозвуча.
Избра ми
да владея необята
на лунната
невидима страна.

И...знаеш ли,
сега откривам,
че не е нужно
да отивам там...
Ти си далеч.
Без теб е толкова тихо,
че чак се е превърнало
в Луна.

Избирам си да вярвам...

"...И когато силно искаш нещо, цялата Вселена ти съдейства, за да постигнеш желанието си."
Паулу Коелю, "Алхимикът"


Под светлото на счупени звезди
един замислен вятър ме целува.
Едно море замислено мълчи.
Замислено се раждат нови думи.

Замислените птици тихо спорят
със сънени вечерни гласове.
Край мен минават хора. Много хора...
И празно е...защото е без Теб.

Замислена вървя. И те измислям.
Покълваш в мен - и обич, и мечта.
И тъй като до бляскавост те искам,
замислих с мен и цялата Земя...

Нещата, които жените умеят...

Ако тебе те има все някъде
и до мене решиш да се спреш,
в Oкеан ще превърна Земята,
а домът ни - във Ноев ковчег.

Ще създавам наново Живота.
И ще бъде пречистен Света.
Не за друго, а просто защото
ще науча със теб Любовта.

Адски лесно ще ме познаеш
(нито повече, нито по-малко) -
аз съм тази, която мечтаеш.
Сърцебиене нося. И ябълка...

Няколко шепи сънуване...

Звездите слагат нощните си шапчици
и тръгват да раздават сънища.
По шепичка оставят пред прозорците
или в комините на всички къщи.

На нощ мириша цялата. На сънено.
На приказки. На вятър. На Луна.
И някак е зелено. Изумрудено.
И пада на талази тишина...

Дано да ми се падне сън със Тебе...
Усещам, как по миглите ми се топи...
Като заспиш, ще дойдеш да ме вземеш...
Ще бъда твоя цялата...Като заспиш...

Няколко шепи сънуване...

Звездите слагат нощните си шапчици
и тръгват да раздават сънища.
По шепичка оставят пред прозорците
или в комините на всички къщи.

На нощ мириша цялата. На сънено.
На приказки. На вятър. На Луна.
И някак е зелено. Изумрудено.
И пада на талази тишина...

Дано да ми се падне сън със Тебе...
Усещам, как по миглите ми се топи...
Като заспиш, ще дойдеш да ме вземеш...
Ще бъда твоя цялата...Като заспиш...

съвсем, съвсем егоистично

Все някога ще бъда уморена
от дългия си полет към звездите.
И ще поискам някой да ме вземе
във шепите си. За почивка.

Да ми свали крилете отмалели.
Със устни да ми вдъхне земен въздух.
В прегръдката си да ме залюлее.
И да го чувствам. И да ме почувства.

Да ме научи да обичам. По човешки.
Да ми покаже как се ходи по земята.

И ако някога ме види тъжна,
да каже:
- Пазя ги...Крилата ти...

препънателни знаци

Аз съм една запетайка
между двете ти подизречения.
Даже не подозираш,
но утре ще съм ти вчера.

Важното е, момчето ми,
днес да съм ти постелята...
Днес да съм ти късметчето
и вкуса на кафето ти.

Вчера ти бях незнание.
Утре ще съм ти минало.
Днес обаче съм раничка.
И те боцкам със жилото.

Колко дълго е днес?
Всъщност, все ми е тая.
Между вчера и утре
аз съм ти запетаята...

Да бъдеш бряг...да бъдеш моят бряг

Морските жени са тъмнооки.
С нощни рокли от рибарски мрежи.
Вдъхнеш ли ги – става ти дълбоко.
Океанено. Разнежено.

Морските жени са с меки длани.
С топли устни, с капчици от лято.
Пипнеш ли ги – сам се разпиляваш…
В стопосочност…без остатък…

Морските жени са с тихи мисли.
Омагьосващо целуват на разсъмване.
После със вълните се разплискват.

И очакват бряг, за да се сбъднат…

оптично метеорологично явление

Днес мислите ми са
изцяло на райета.
Мисля в жълто за ръцете ти.
А в зелено -
за задачките, които все отлагам.
Сини мисли...
за живота на нещата.
И оранжеви -
когато се разсмея.
Ставам розова
(от ягодова дъвка).
И от мисъл
за една прегръдка.
Виолетово ме изненадва
някаква добра тревога...
После идва във червено
щастие. Че теб те има.
Днес изцяло на райета
скитат мислите из мене.
Бях си дъжд.
На тебе - Слънце.
За това ли съм дъга?

Когато чувствам, само че без мисли...

Правя тишината слънчева,
някъде към десет, вечерта.
После синята си музика развързвам
и мириша на море и на листа.

Лятото е резенче от пъпеш.
И е също кубче лед в дланта ми.
И е с боси отпечатъци от стъпки.
И е с пеперуди по поляните.

Аз пък можеше да бъда мидичка -
да ме вържеш на каишка на врата си.
Ти пък можеше да бъдеш всичко,
дето съм мечтала и съм търсила.

Но сме лято...двамата сме лято -
ти си сок от пъпеш по брадичката ми.
Аз съм само синя музика, която
търси нотите на дългото обичане...

Думички на пръсти

По небето ходят много котки
и очите им се правят на звезди.
Трябва да ги пазим страшно кротки,
затова със тебе си шептим.

Аз от моята тераса ти изпращам
седем реда, пълни с чудеса.
От прозореца си ти ги хващаш
и ги скриваш в топлата си длан.

После шепнешком ми отговаряш
с девет думи и една мелодия.
Бързичко със устни ги улавям
и прибирам две от тях във джоба...

Цяла нощ си шепнем много сънено
под звездите - котешки очи.
На разсъмване се правим, че се будим.
Само шепота по устните личи...

Да се науча да си хващам вятър...

Имам нужда от
дълги измислици
след всичките тези
къси реалности.

Имам нужда от
вятър във шепите
след всичкия вчерашен
пясък във вятъра.

Имам нужда от
себе си в мислите...
нищо, че пак си оставам
бездомница.

А вече никой не слага
петлета-ветропоказатели
по покривите...

Най-тайната тайна...

Прегръщат ли те пеперудени криле,
когато си помислиш, че ме има?
Препуска ли в галоп сърцето ти?
Небето става ли безкрайно синьо?

Не! Не казвай... Нека бъде тайна!
Безмълвно-съкровено ме обичай.

...а името ми цялото настръхва,
от начина, по който го изричаш...

За сто години да заспя...

Стъпките ти носят много лято
в сините пътеки на съня ми.
Влюбвам се във теб, когато
ме обичаш бавно. На разсъмване.

Сигурно на вричане прилича
тихото ми женско будене.
Казах ли ти днес, че те обичам?
Преди първите лъчи на утрото...

Устните ми сънено мълчаха,
но очите ми говореха за влюбеност.
После всичките Слънца изгряха.
Беше обич...Беше лудост.

Стъпките ти...тих, заглъхващ звън...
Малко тъжно...беше просто сън...

Разни плахи съкровености...

Още в детските си тайни съм те имала...
Само че не знаех, че си Ти.
Пазила съм те, изглежда, през годините
във графата "Приказни мечти".
И сега Вълшебницата те е сбъднала?
Или уловила съм зведа?
Ти си истински. Нали? И май е чудо...
Кой твърди, че няма чудеса?
Малко тъжно, малко смешно, малко...някак си...
пак се връщам във принцесешкия свят.
От пре - много хубавост струя в отблясъци.
И се вграждам в твоята душа...

неясно...

Ти непрекъснато ми казваше,
че искаш да ме направиш
щастлива.
И ми даваше
обещания
ябълки
звезди
и рокли.
И нито един път не попита
как аз разбирам
щастието.

Сега Той
никога не ме пита
какво е за мен щастието.
Не ми дава
обещания
ябълки
звезди
и рокли.
А правото да го мечтая,
когато ми пожелава
"Лека нощ", безплътен,
на много километри от мен.

Тогава
защо съм щастлива?

когато приказките се окажат измислици...

Тя мълчи.
Тя мълчи.
А сърцето и спи.
Стига вече с това омагьосване!
Не разбра ли, че няма
нито конник, ни принц...
Няма даже и никакви просяци.

Всеки слага си някакво
грахово зрънце
И държи да му бъдеш принцеса.
И след време забравя.
А целунеш ли жабата,
после питай мечтите къде са...

Не плачи.
Не плачи.
Светът е такъв.
Кой те кара да вярваш в русалки?
Порасни.
Забрави.
Събуди се жена.
За да спре да боли. Поне малко...

Пътят ми е тънка нишка...

Ако си тръгна някой ден без причина
от Теб и от целия свят,
не тъгувай…мене не ме е имало…

Било е небесна дъга.

Било е дъжд, рукнал внезапно.
И слънце било е. Зад облака…
А мене… всъщност, не ме е имало.

Само чувства изопнати…

Обаче ако ти боцкам в душата
и вярваш, че все пак съм била,
виж хоризонта…оттатък…

Боса по него вървя…

И сякаш отивам далече.
А всъщност се връщам къб теб…
И всъщност, май ме е имало…

В сърцето ти, мое момче.

Цялата аз...

Kогато бях пустиня,
търсеше оазисите ми
и капките вода.
Сега, когато съм море,
се взираш да откриеш
сушата на някой бряг...
Никога не мога да бъда
това, което ти искаш.
Но съм всичко, което
бих могла да ти дам.
Прибери ме в себе си
и живей сезоните ми.
Ако искаш ...
Ако можеш...

Ти във мен...

Из хълмистите си мисли те откривам-
Ти си вятър, скитащ край пътеките.
Спускаш се над нивите незримо.
И потъваш в погледа ми. Леко.
Нямаш спомен как си ме целувал...
само помниш, как си ме желал.
Как в зениците ти нощем съм танцувала
с тънки глезени и смугли рамена.
И сега те нося в мислите си непрестанно.
Заради очите ти... и онзи танц...
Взел си си от мене...пожелал си ме...
а в замяна - себе си си дал...

Пък Вятърът да си се сърди, като иска...

Едно врабче си носи ноти във джобовете
и скача смешно по перваза на прозореца.
А малко по-надолу на тревите им е рошаво
и гъделичкат тайно клонките на розата.

На мене ми омръзна вече да съм тъжна.
Омръзнаха ми всичките вини, които си вмених.
Това врабче навън е мъничко нахално…
Повика ме, подсвирквайки, да полетим.

От пъстрите му перушинки ми е весело,
а то от джоба си ми дава шепа нотички.
Една пчела прехвърча хеликоптерно…
Представям си, че носи мед във кошничка.

Добре, че Слънцето е мързеливо преди залеза
и седна на терасата да си побъбрим.
Отцеждам си вината … Ставам празна.
И почвам с ноти на врабчета да се пълня…

Сънувах...не сънувах...

Когато съм с тебе, умея да чувам
лъчите на Слънцето в два през нощта.
Сядам във въздуха и улавям поеми
със весели ризи на пъстри цветя.

Забравям за всичко, което ме чупи.
Плета цветни шалове на всички звезди.
И малки парченца усмивки си скътвам.
И късчета светли, въздушни мечти.

И после заспивам. Сънувам те в тъмното.
На бял еднорог...мой приказен рицар...
И после те чакам в очите на утрото,
което те носи с крилете на птиците...

По-трудният начин...

Обичах го. И не заради устните.
(Които даже бяха нецелунати.)
А въпреки бодлите го обичах,
които ме разкъсваха до тъмност.

Обичах го. И не защото топлеше.
И не защото ме превръщаше в сияние.
А въпреки солта му го обичах,
която ми лютеше в раните.

Обичах го. Обичах го, полярен.
Оставих го душата да ми вземе…
Обичах го наивно и до бяло.
Обичах го…

В минало време.

рано е още...

Аз мога да ти пратя единствено умора,
която натежава във двете ми ръце.
От думи и от мисли, от облаци и хора,
от празни обещания и мрачни светове.

Не искам да ти пращам...оставям я за мене.
При мене е поникнала и тук ще си изсъхне.
А ти ме потърси в цвета на слънчогледите
когато ветровете в душата ми заглъхнат.

Сега съм мълчалива. Предателка. Предадена.
Горчива от омразата, с която ме замерват.
Когато се изтрия от мислите на жадните
пътеката към тебе сама ще ме намери...

Цветовете на една неделя...

Тази седмица си отива.Във пастелна неделя.
Със пастелно небе и пастелни жита.
И пастелните птици пастелено пеят
по пастелните клони във пастелни гнезда.

Мек и див пейзаж се разсипва пастелно.
Нежна неделя със нежни цветя.
Само аз оживявам някак отделно -
малко фулмастерна в пастелния свят.

Със оранжев контур се преструвам на слънце
и рисувам лъчи, дето водят към Теб.
А пастелната седмица пастелено свършва...
Акварелно изгрява звездолико небе...

Мантията на Вълшебника

Ти си Вълшебник. Нищо, че не вярваш.
Поне на мен ми действаш вълшебящо.
От думите ти ставам някак хубава,
и някак приказково съм блестяща.

Усмихваш ми очите до небето.
И някак безпричинно съм щастлива.
Обаче май понеже си Вълшебник.
Пък и защото... имам си причина...

Сега ти шия пълнозвезден плащ.
Като на всички истински Вълшебници.
И му бродирам малки сърчица.
В които вплитам обич. И от себе си...

Над люлката ми бдяла е орисница...

Не зная защо съм такава.
Навярно е орис... Съдба.
Но винаги светла изгрявам,
дори след парлива тъга.

Със поглед събирам мелодии,
живели отдавна във мен.
И звънва със техните ноти
животът ми бял - прероден.

И руква смеха ми по стълбите.
В очите ми бягат звънчета.
И Слънцето гушва ме влюбено,
оплело ми люлка в ръцете си.

Тъгата се свива самотна.
Мърмори, прокудена в ъгъла.
Поглеждам я леко изкосо
и ето я - вече си тръгва.

Не зная защо съм такава.
Прости ми и сбогом, Тъга!
Навярно от светла орисница
си имам такава съдба.

Преча...

Искам ножица
с която да срежа
пунктира
между вчера и днес.
Може и да няма утре.
Все ми е тая.

Искам днес.

Без вчера.
Денят ми е тригълен.
И крив.

А аз съм мигла,
тръгнала дя бяга
от окото на слънцето.
Паднах в зеницата.
Сега боцкам там.
Слънцето търка с юмрук
дясното си око.

Предизвиквам
слънчево изригване.

Не обичам "завинаги", освен когато...

След бурята на миналия ден,
когато всеки беше ледник и ме мразеше,
в съня ми ти дойде...Дойде...
И беше хубаво със теб. И пареше...

Целуна моите разплакани очи
и шепнешком ми каза, че си с мене.
Поиска да е тихо... Да мълчим.
И с устни стопли моето студено...

Аз доверчиво се зарових в теб...
Обичах те безмълвно и ранимо.
Бих искала след вчерашния ден
завинаги до мене да те имам...

Вземи сълзите ми в ръката си...

Понякога от твоята далечност ме боли.
Понеже имам нужда да си близо.
Когато пясъчният дъжд вали.
Когато студовете слизат.

Когато целият ми свят е опустял.
Когато синьото небе заспива, кално.
Когато се топя от тишина
и спират ударите на махалото.

Тогава твоята далечност ме боли.
И ме боли от липсата на длани.
Да се стопя във тях във две сълзи
и само споменът за мен да ти остане...

Няма дума за това чувство.

Небето е черно.
И лепкаво.
Понеже днес
е денят,
в който го асфалтирам.
Смолата пари.
А аз го правя гладко
с голи ръце.
Небето го боли ли?
А моите длани
вече ги няма.
Когато изстине асфалта
и небето поиска да плаче
ще падат ситни камъчета.
И ще ме затрупат.

Откраднато дихание...

Откъснах се от корен. И си тръгнах.
След мен остана синя тишина.
Звънчетата на трепетликите ли млъкнаха?
Светът ли свърши? Ти ли оглуша?

И някак стана трудно да обичам.
( Понеже се затварях в стихове.)
И някой пожела да им прилича.
Дотолкова, че станахме безлични.

И аз си тръгнах. За да бъда себе си.
Не мога да съм жива, без да пиша.
А чуждите очи изсмукаха куплетите.
И начинът, по който АЗ обичах...

Отивам си. Оставям се за теб...

Днес съм остра.
Таралежена.
Небето е закърпило
очите си,
за да не гледа
как раздирам с думи
хората
Които уж обичах…
Хвърлям
в лицето на света
собствената му
извратена
представа за себе си
и си тръгвам.
От всичко.
И всички.
И най-вече от себе си.
За да може друг да бъде мен.
Понеже
от несебедостатъчност
е изтънял до незабележимост.
А има нужда да бъде Някой.
Подарявам му себе си.
И си тръгвам.
Аз мога да бъда друга.
И всякаква.
Защото дори и прозрачна
съм видима.
Понеже ухая.

А когато аз си тръгна,
ти
от кой ще живееш?
Или ще се повтаряш
размествайки само думите?
Докато всичко
излязло от теб
не заприлича на
чернобяло ксерокопие
на една минала
през твоя свят дъга.

Понеже искам да заспя в ръцете ти...

Понякога си те измислям уморен
от сивите парченца чужди погледи.
От празната вода на делника
и от горчивата му (вече) обредност.

Тогава сключвам двете си ръце
в прегръдка, като лято омагьосваща,
около твойте мъжки рамене,
изтръпнали за шарено докосване.

В очите ти подпалвам фойерверки.
И всичката си приказност ти давам.
Преливам ти лъчи на юлско слънце.
...Висулките умора се стопяват.

Понякога си те измислям уморен.
Да има повод да се сгуша до гърдите ти.
Уж е за теб. А всъщност...е за мен.
Когато идваш уморен в мечтите ми...