Улови ме...

...ако искаш.

Днес ще бъда лунна светлина.
И съм бяла. Контрастирам на нощта ти.
По контура на небето ти вървя,
за да легна после върху рамената,
и върху гърдите ти, и в дланите,
и по устните ти да прокарам пръсти...
Тази нощ съм лунна светлина
и дъхът ми някак си накъсано
топли скулите ти и се скрива във косите
миг преди да се разпръсна във зора.
Миг преди да се изгубя сред звездите
и да се превърна във жена.

Ти също знаеш, нали?

И тази нощ не си заспивал. Знам.
Усетих те по дланите на здрача.
И таз нощ си страшно много сам,
но знаеш, че не можеш да заплачеш.
Във пулса ти препуска тишина,
а всъщност, ти се иска да извикаш.
Сега съм с теб, обаче. Дай ръка.
И запомни, че адски те обичам.
Сред другите мъже, които в мен
чертаят с погледи посоки и си тръгват,
аз тайничко си пазя само теб -
единственият, който не замръква
със някакво объркано сърце,
а с устни, нецелунати от мене.
Ти нямаш име, нито пък лице,
но някак си успял си да ми вземеш
страхът, че аз съм сам-сама...
Защото зная, че сега те има.
Представям си как мъжката ти длан
заравя нежно пръсти във косите ми
и чак тогава мога да заспя,
спокойна, тиха, усмирена.
Измислям те, но знам, че ти си там -
във центъра на моята вселена.

Шепа тишина...

...в която всяка мисъл си ми ти

Тръпчивият вкус на твоята липса
подслаждам с горещ шоколад.
А горе в небето Луната разлиства
със пръсти звезда след звезда.

Мълчат тротоарите и нощните улици.
Морето полюшва солени бедра.
Изглежда, си тръгва, сърдито за нещо си.
А после се връща. И гали брега.

Две котки лениво помахват с опашки.
Изглеждат щастливи. И влюбени.
А сладкия дъх на празната чаша
напомня за нещо сънувано.

Нощта се протяга. Целува ме в тъмното.
По нещо безкрайно прилича на тебе.
Потъва в очите ми. Поне до разсъмване
ще имам звезди във ръцете си.

Чудеса ли?

На четири пресечки от нощта
един човек раздаваше балони.
Превърна няколко разрошени деца
във летни, босоноги вихрогони.
Завърза им отрязъци небе
с мелодия на шушнещи фонтани.
Забравих, че съвсем не съм дете
и пръстите ми бързаха да хванат
най-жълтата връвчица на деня,
преди под залеза да се промуши светлината.
Открих, че още мога да летя!
Човекът каза, че е от душата.
И после се обърна към брега,
повдигна се на пръсти и изчезна.
След него Слънцето се спъна във нощта,
въздъхна тихо. И залезе.

Би ли ме сънувал тази нощ?

/из Умората - декада шеста на Декамерон на Лилит/

Днес разпадам целия си свят
на отделни атоми умора.
Дяволски ми трябва тишина.
Дяволски не искам да говоря.

Искам само някакво небе
да смени таваните във къщи.
Искам ли криле? Днес не...
Няма от къде да се завръщам.

Искам само щипка лунен прах
да поръси белите завивки.
А по нея, като котешка следа,
да премина от сълза - в усмивка.

Днес не искам да съм нежна с теб.
Днеска искам ти да ме прегърнеш
с най-любовните и ласкави ръце,
във които утре да осъмна.

Всички нюанси на жълтото...

Днес ме караш да се усмихвам,
само с няколко думички.
Вчерашните сълзи се скриха
между твоите буквички.
И ми стана светло, оранжево,
и разбрах, че е лято
със прежурящи плажове
и щурци във тревата.
С дъх на праскови са усмивките
и ги пръскам по вятъра.
Толкова много те искам,
че олеква Земята
и кръжи като луда
между всички планети.
Ако бях пеперуда,
щях да спя във ръцете ти!
Ти не знаеш, обаче
си ужасно вълшебен!
И си слънчево зайче.
И живееш в сърцето ми.

Стига ми...

Откакто тръгна, думите ми спряха...
Дали ги взе със тебе, или просто
се сгушиха в сърцето ми онемяха -
такива малки, тъжни, боси...
Откакто тръгна, тръгна си Небето.
И Вятърът си тръгна. И Луната.
И стана празна цялата планета.
Останахме сами със Тишината.
Откакто тръгна, станах много тъжна.
Не плача много. /Бях ти обещала!/
Но знаеш ли, не мога да те лъжа -
от както тръгна, аз съм оглушала
за песните на птиците, за хората,
за думите на Лятото върху вълните.
Не ми се слушат. И не искам да говоря.
Сама ми е добре.
И те обичам...

3.

от първата декада на "Декамерон на Лилит"

Не ме успокоявай... Аз си знам.
Животът е и срещи, и раздели.
Почти така е и със любовта.
Нагазиш ли във нея - трябва смелост.
Но аз не съм от смелите, нали...
Страхувам се, че ти ще си отидеш.
Страхувам се, че адски ще боли.
Не ме успокоявай! Не разбираш ли...
Сърцето ми е чупено веднъж.
И след това не можех да обичам.
Но срещнах теб - Единственият мъж.
Такъв, какъвто имах те в мечтите.
Сега не ме успокоявай...Не така.
Не мога да съм смела. Много плача.
Признавам - ти ми върна любовта.
И нямаш си идея, колко значи
за моето пропукано сърце
усещането, че отново чувства...
Усещането, че обича теб.
Че има пулс. Че е възкръснало.
Но много се страхувам, разбери,
/макар да ми твърдиш, че е напразно/,
че ще си тръгнеш утре. Ще боли
от липсата ти новата ми рана.
Не ме успокоявай. Не така...
Сега аз искам да ти кажа само,
че, всъщност, нямам повече сърца.
Разбиеш ли това ... съм мъртва.
Друго няма.

To...

Това не влиза във графата "чувства".
Това съвсем не е любов.
Изглежда, някак съм пропуснала
да разбера какво е то.
Но то ме прави по-безсънна.
И по-щастлива. И по-сама.
По-женствена съм. И по-тъжна.
И по-усмихната. И по-добра.
Обичам те, но не е всичко.
То прави всичко по-така...
И по-така си те обичам.
И по-така си те мълча.
Не, не...това е нещо по-различно.
Не мога да го обясня.
Но е огромно. И прилича
на взрив от звук и светлина.
Какво, като сега те няма.
Какво, като небето спи...
Земята не е толкова голяма-
не може да ни раздели.

Домът е там, където ...

Искам облаков дом. Искам в къщи!
Искам чаша горещ шоколад.
Днес Луната е резенче пъпеш
и е сладка на вкус. И на цвят.
Днес се чувствам различно. Не тъжна.
Само празна съм, някак, без теб.
А Луната ме гледа и лъже,
че се чувствам ужасно добре.
Само дето не зная посоките,
дето водят, където си ти...
Да...Небето е страшно стооко
и ме гледа с огромни звезди.
Явно днес ще съм също безсънна.
Но какво пък...Нали ти си сън.
И си тръгваш със всяко разсъмване.
Днес не идвай. Ще бъда на вън...


Рисунката е на Birela :)
Благодаря ти, слънце!

И така...

Приготвям чай. Жасмин и мед.
Ухае ми на нещо като тебе.
А след това рисувам ветрове,
които ми напомнят за ръцете ти.
Измивам чашите. Сапунено балонче
лети над мивката. Прилича на дъга.
А в него - твоят образ е затворен.
И аз го гледам. И мълча.
Разгръщам книгата. "Нищо особено".
Разплаквам се. И гледам през прозореца.
Подскачам от звъна на телефона.
Не беше ти. Не искам да говоря.
Ще гледам филм. Дано да се усмихна.
Но знам, че няма. Знам, че само ти
ме караш да съм истински щастлива.
Днес или филмите са глупави, или...
Замествам те със музика. Не ми е скучно.
Макар, че дните ми ужасно си приличат.
Когато съм заета, не те мисля...
В останалото време - те обичам.

Единственото сигурно нещо

От утре няма да съм същата. Ще съм различна.
Ще имам малко смисъл. Даже никак.
Ще съм абсурдна. Много алогична.
Ще бъда скучна. Като тъпа книга.
Ще съм отчайващо безвкусна. Безполезна.
Ще бъда сива, колкото си искаш.
Ще бъда много празна. Като бездна.
Ще бъда нищо...Ще съм просто нищо.

Но днес все още мога да съм жълта.
Да бъда течен шоколад и фреш от диня.
Да бъда като Дядо Коледа, нахълтал
през лятото /защо пък не?/ в комина.
Да съм ти пликче пуканки във киното,
сметанов сладолед, заря в небето.
Да бъда чаша много нежно вино
и цяла да се влея във сърцето ти...

От утре няма да съм същата. Ще бъда тиха.
Без теб от утре ще съм друга. По-различна.
Ще си запазя само малко стихове.
И начинът, по който те обичам.

Да си останем непознати...

Дъждът не ме познава. Не по име...
Познава само кичурите на косите,
извивката на раменете ми, очите,
в които скрива тъжните си рими.
Но не познава стъпките ми по небето,
които бягат над валящите му мигли.
Дъждът не може днес да ме настигне.
Не може да надникне във сърцето ми.
Познават ме единствено дъгите -
те знаят името ми. Те ще ме повикат.
Дъждът над тях ще пада много тихо
и след това безшумно ще си иде...

Луна в шепите

От ляво на Луната пада дъжд.
От дясно - падат думи.
Почти внезапно, много изведнъж,
Луната заприличва на безумие,
поникнало в мастилено небе,
като една златиста, обла грешка.
И аз се мъча да я стигна със ръце,
макар да знам, че сигурно е тежко
да извървя пътеките пред мен,
прегърнала сълзите на Луната...
И въпреки това, ще е добре.
Поне ще имам пътепоказател.
Поне ще имам снопче светлина
и някой, който да прегръщам...
Ще имам себе си, една Луна
и още сто пътеки за невръщане.

На разсъмване...

/отвъд пределите на всички светове/

Все някога ще стане и това...
ще се събудя, топла, във ръцете ти.
Ще се събудиш, тих, във мойта длан.
И всичко ще е просто шепотно -
и моят глас, и твоите очи,
и слънцето, помилвало небето,
и птиците, и бледите звезди,
които гаснат, уморени по лицето ми,
и устните ми, и дъхът ти, и нощта,
и вятърът, преминал през стъклата...
Все някога ще стане и това...
Аз те обичам. И ще го дочакам.
Дори да бъде в някой друг живот,
в друга вселена, в друго време...
Аз вярвам в тази истинска любов.
А ти? Ти вярваш ли във мене...

Не се разбирам и сама...

но трябва да съм на високо...

Понякога е нужно и това -
да слезеш на земята и да крачиш
по стария, очукан тротоар.
Да бъдеш като всички минувачи,
които носят в себе си живот -
не истински, но делничен. И празен.
Не питаш как, не питаш и защо.
Навярно е опасно. И заразно.
Аз малко съм отвикнала да ходя.
По покривите повечко летях.
Но стига толкова. Нали сме хора?
А хората се раждат без крила.
И тъй. Здравей, Земя! Ти как си?
Отблизо ми изглеждаш симпатична.
А аз на теб? Не казвай. Все е тая.
На пук и на инат ще се обичаме.
А аз ... за мъничко съм тук -
ще постоя ден-два и ще си ида.
Посях си рози в стария олук,
и трябва да нагледам керемидите.
Тъй, че, земя - здравей и чао.
Аз все за кратичко се приземявам.
Небето ми ми маха със Луна
и просто... дяволски ме изкушава.

А може би сънувам и не знам...

Очите му са топли, като нощ,
откъсната от дланите на юли.
Той има слънце в задния си джоб,
което слиза в погледа ми сутрин.

Усмихва и сълзите ми. Без глас
разказва приказки и водопади.
Понякога мълчи. И аз мълча.
И свети в мене тишината му.

Във полунощ е музика. И лунен прах,
полепнал по сънливите ми мигли.
Аз, без да искам, се превръщам във звезда.
И тихичко над него се издигам.

Измислях си го цял един живот.
И още сто преди това съм го сънувала.
Обичала съм го от още сто...
И той е толкова истински, че се страхувам.

От тишина...

Не знам какво да кажа на Нощта.
Мълчи ми се. А тя отдавна знае всичко.
Познава и сълзите, и смеха,
и начина, по който те обичам.
Познава даже тази тишина,
която стъпва в мен, съвсем на пръсти.
Нощта мълчи. И аз мълча.
Единствено дъждът навън разпръсква
вода и въздух, лято и небе,
и няколко звезди по тротоарите.
Когато стана дъжд, ще спра до теб
и сигурно ще те целуна много бавно.
Не знам ще плача ли. Или пък ще шептя.
Ала по устните ти тихо ще се стичам.
Ще бъда дъжд. Целувка. И жена,
която до полуда те обича.

Танц за дъжд и още някой

Нощта вали. Дъждът и е самотник
по улиците на утихналия град.
Върви небрежен, мъничко бездомен
и има шапка със една звезда.

Дъждът си тананика стари песни,
които аз не зная. Но нали
във мене думите поникват много лесно,
особено когато завали.

Прозорецът е мястото, където
ще се целуваме отново със дъжда.
Под мократа прегръдка на ръцете му
си спомням думите на песента.

Под тихите напеви на водата
забравям всички свои "как, защо..."
Танцувам в своя свят, отвъд Земята,
самичка.
Като еднорог.

След края

Когато и последната Луна заспи
в солената прегръдка на морето,
със него двамата ще станем на звезди.
Ще се издигнем над Света. И ще засветим.

Под нас Земята кротко ще сънува.
Сънят и ще е приказка без край.
И други влюбени все тъй ще се целуват
под тяхната, под първата Луна.

А ние с него ще преплитаме лъчи -
душа в душа, съдба в съдбата.
Когато и последната Луна заспи,
а обичта ни продължи нататък...

Няколко стиха, които...

бях публикувала другаде, под друг ник. Но в крайна сметка реших и тях да си прибера тук :)

Оттам нататък

Когато ме поискаш страшно много,
с притворени очи и тежък глас,
ще съблека последния си облак
и ще остана само по мъгла.
Под нея ще светлеят в полуздрача
две обли и изпълнени Луни...
И тя ще стане още по-прозрачна.
А ти ще станеш много мълчалив.
Ще паднат тихо тънките презрамки
от шепота на вятъра по мен.
Ще се надиплят сънени воали
край глезените ми. Като море.
Ще ги прекрача, боса и свенлива.
И тихо ще те хвана за ръка.
Навярно ще съм дяволски красива-
една обичана, обичаща жена.
А ти ще ме целуваш дълго, дълго,
препил от чашите на двете ми луни.
До тук е приказка. Натам - е чудо.
И то не се побира в стих...

***

Най-нежните невидими ръце...

Ти ли идваш шепнешком в съня ми
и оставаш с мене цяла нощ?
Ти ли топлиш голото безсъние,
свило се във празното легло?
Твоите ръце ли ме докосват,
плахо, като вятър призори?
Устните ти бавно омагьосват
тъмното на моите очи.
Знам, че ти си, този, който пише
с топъл дъх по голото ми рамо.
Който ме превръща във въздишка
във съня ми...във съня ми само...
Хайде, идвай...Нека да сънувам.
Погали ме с устни да заспя.
После много дълго ме целувай
в сянката на бялата Луна.
Нищо, че когато се събудя,
с теб сме само смътни силуети.
С тебе ми е непростимо хубаво...
Искам да заспя в ръцете ти...

***

Дъжд

По устните ми твоят дъх шепти
най-нежното магично заклинание.
По кожата ми тръпнат и пълзят
ръцете ти, превърнати в стенания.

А след това, на ред съм аз -
със длани проследявам пулса ти.
Докосвам те. Едва. Едва...
И после пак. Обаче с устни.

Очите ми са тъмни като грях.
И нещо в тях напомня изкушение.
Потъва погледът ти бавно в тях,
и ти потъваш целият. Във мене.

На вън вали ли? Господи, не знам!
Във мене се взривяват сто планети.
И ставам мека, топла, и ...жена.
А ти заспиваш тихо във ръцете ми.

***

Божествено

Ръцете ти са праведни, когато
рисуват грях по тялото ми сутрин.
Пречистват до въздишка тишината
в смиреното мълчание на мойте устни.

Покръстват с шепот облото очакване
на мекотата, сгушена в гърдите ми.
Покорно тръпнат капчиците влага
от досега на святата ти истина.

Аз ставам храм за мъжката ти изповед.
Поемам в себе си от твойта безутешност.
И се разтварям искаща и искана
в молитвата на пламналите свещи.

***

червено

във шепата му
съм настръхнала
череша
и искам
да ме стопли
със език
да нарисува
кръг
около мен
от нежност
избухнала
в единствен
кратък миг
под
устните му
съм солена
от безумие
и свършвам
тихо
в кратка непорочност
следите ми са
топли
влажни
струи
черешите
(банално, но)
са сочни

***

сетива

Пулсът му в мен-
стадо диви коне
необяздени
галопира
до лудост
до вик
и вибрира
червено
горещо
и яростно
вътре в мен
на дълбоко
трепти
после бавно
и дълго
умира
конвулсивно
треперещ
и тих
до последната
капка
изпивам
редовете
на
белия
...
стих

***

топло

след мълнията на езика му
съм взрив
и кожата ми пари
от дъха му
по устните ми
натежал
тръпчив
едно стенание
оставя само
топя се
капки
сок
и лава
извивам се
шептя
и викам
накрая
цяла се стопявам
по грапавото
на езика му

Устните ти след полунощ

Тези твои устни...как разнежват
тялото ми - женствено и топло.
Как полека, бавно ме повеждат
през свенливите ми тихи вопли...
Как гърдите ми набъбват и узряват,
а езика ти чертае лабиринти...
Как настръхвам цялата от дланите ти.
И е страст...и обич...и интимност...
Как за тебе се разтварям и те моля,
до задъхване те моля да ме имаш.
Как трептя, докато ставам твоя,
как потъваш в мене и изригваш
как пулсираш в мекото ми лоно
и обгръщам с цялата си нежност...
по-дълбоко, чак до изнемога
в мен...задъхано блаженство...
Как дъхът ти се разбива в мене;
дрезгаво ме викаш, отмаляло...
как съм пълна с теб. И със безвремие...
Устните ти...Голото ми тяло...

А всъщност - ти го правиш

Бих прекосила цялото небе,
да стигна призори при тебе.
И Слънцето бих носила в ръце,
да може утрото ти да е светло.

По здрач, събрала бих звезди,
които да оставя над леглото ти.
Изрязала бих всичките бодли
по трудните пътеки на живота.

Направила бих сто вълшебства,
да можеш и на сън да си усмихнат.
Когато е за тебе - ми е лесно.
Навярно е защото те обичам...

Два воала полусъние

След малко ще заспя...След три минути.
Сега приспивам най-последната си фея.
Луната тази нощ ще се събуди
и цяла нощ в ръце ще ме люлее.

Дърветата ще бъдат нощни стражи.
Зелените им длани ще ме галят.
А стъпките, преминали по плажа,
едва по изгрев ще се запознаят.

И аз не бързам. После ще заспя.
Нали ти казвам...Още три минути.
А тази синя, звездна тишина
ужасно ми напомня на гласа ти...

Не ме е имало...

Когато си далеч, Земята
е някаква огромна тишина.
Ужасно празна е. И само вятърът
напомня, че не съм сама.

Когато си далеч, небето
рисува облаци, вместо звезди.
Когато си далеч, сърцето ми
забравя, че е нужно да тупти.

Когато си далеч, се чудя,
дали преди да се намерим ме е имало?
Или започнах истински да съществувам
едва когато с тебе се открихме...

От близо и далеч...

Приличаш ми на пристан отдалеч,
във който връзвам всичките си бури.
Отблизо ти си мъж. И си дете.
И котенце, което тихо мърка.

А аз се чувствам лодка, и жена,
и длан, която нежно гали.
Отблизо съм по-светла от Луна.
А отдалеч приличам на начало.

Когато ставаш вятър, аз съм арфа,
и ти звъниш със пръсти върху мен.
Когато ставам нощ, ти си звездата
на рамото на моето небе.

Прилича ми на обич, отдалеч.
Отблизо - пак на обич ми прилича.
Не зная казах ли ти днес,
но аз безумно много те обичам!

Всеки ден, все във теб...

Малиновите устни на небето
целуват рамото на хълма и заспиват.
А аз си мисля тайно за ръцете ти
и ставам малко по-щастлива.
Два вятъра се шмугват тихомълком
в разрошените гриви на на тополите.
А аз във мислите си тайно те отмъквам
и ставам твоя. Много-много твоя.
След малко няколко звезди ще се събудят.
Нощта ще слезе ниско над морето.
А аз ... отново ще се влюбя.
И пак във теб... И все във тебе...

Седем смъртни гряха, седем добродетели

Първи грях - похот

Понякога събличам душата си
и се любя с мъжете безсрамно.
Ако Господ ми каже "Уличница!"
ще го гледам нахално през рамо.
Хайде, Господи, хайде кажи ми-
кой ме създаде такава?
С тази душа /ужасно ранима/
заключена в женското тяло.
Тялото кой го създаде?
Не прехвърляй вината на дявола...
И недей да ми слагаш забрани!
Искам ли, мога да давам.
Душата ми...нека е твоя.
Ако искаш - прати я във Ада.
Аз съвсем не съм неспокойна.
На Земята достатъчно страдам.
Та така...Нека съм грешна в очите ти.
А мъжете след мен полудяват.
Аз ги храня с любов. И със притчи.
Дъщеря съм на теб. И на дявола.

Първи добродетел - целомъдрие

Аз съм вярна само на един.
За това недей ме пожелава.
Моето сърце принадлежи
на мъжа, със мен останал
във онези нощи на печал
и във дните на безумна радост.
Всъщност, цялата принадлежа,
на мъжа, на който съм отдала
тялото си, грешните си мисли,
и душата, цялата. До края.
За това ти казвам - не ме искай.
Никога недей ме пожелава!

Това е.

Това ще бъде
много кратък стих.
Две...две думи само -
обичам те,
обичам те,
обичам те...
Обичам те. И друго няма.

Една история за двама

При тях се случва лесно любовта,
понеже те умеят да обичат.
Той - непораснал мъж. А тя - жена,
и малко повече - момиче.

Той сутрин и рисува сто слънца
по синята завивка на небето.
Тя слага мляко, обич и душа
и прави аромата на кафето му.

И после той и композира дъжд
и ляга като вятър във косите и.
А тя бродира макове и ръж
по дългия следобед на мечтите му.

Надвечер той утихва, уморен
във ласкавата топлина на дланите и.
А тя превръща залеза в море
и устните и стапят тишината му.

Когато стане нощ, той я целува
и я отвежда някъде отвъд звездите.
А тя сияе, негова, във тъмното
и след това заспива до гърдите му...

Просто приказка

Не заспивай още...Не сега.
Не преди да ти разкажа приказка
за едно море, една Луна
и брега, на който те са истински.

За това, как нейните разпуснати коси
галят нежно раменете му среднощни.
А морето тръпне и шепти,
че я иска още, още, още...

Виждаш ли? Луната се съблича
и чертае по корема му пътечка...

-----------------------------------

А аз те обичам, обичам, обичам
чак до ушите... на Голямата Мечка :)

Всичко, всичко на света!

Изглежда, вече нямам нужда от Луна.
И ми е все едно за звездопадите.
Не ме интересува ни дъжда,
ни Слънцето, заспало над площада,
ни облаците, дето като стадо
похрупват синята трева в небето,
ни сянката на тази птица бяла,
ни лятната любов на ветровете.
Не са ми нужни шепите на залеза,
в които влизах, за да пиша стихове.
Не ми е нужно нищо на Земята,
защото имам теб. И ти ми стигаш.

За тебе е

Отвъд дъжда, във който ме намери,
отвъд онези диви ветрове,
отвъд ръждивите отдавна двери
на моето измислено небе,
отвъд дъгата, слязла над морето,
отвъд морето, спряло на брега,
отвъд Луната, и отвъд лицето ми,
отвъд живота и отвъд смъртта
и въпреки, че нищо не е вечно,
и въпреки, че аз сама не знам защо,
стоя отвъд. Не близо. Не далече.
И просто си отглеждам стрък любов...