От близо, от далече...

Той се появява ей така, изведнъж, за малко, набързо и си тръгва.Винаги.
И винаги ми оставя по нещо. Днес беше тази песен:

Две неща да запомниш...

“Жената, която от паметни дни
сърцето ми пламенно, страстно обича,
живее в незнайни, далечни страни
и Ничия Никога тя се нарича.”

Николай Лилиев

Най-ничия съм. Повече от другите!
Дори и твоя никога не съм била!
Не си ли даваш сметка, че е трудно
да наречеш на мене любовта?
Добре, дори на теб да ти е лесно,
каква любов? Кажи, каква любов?
Извезана с преглътнати въпроси,
и всичките започващи с "Защо?"
Безумно ничия съм. Хайде, проумей го!
Дори и своя не умея съм днес.
И няма "тебе", няма "него".
А само пулс на ничие сърце...

За нощите, в които вали...

Аз съм някаква нощ. Най-бездомната.
И се скитам навън, по стрехите.
Някак смътно, едва си ме спомняш.
И въобще и не искаш да питаш...
Аз пък ...аз ще седна ей тука,
на перваза на твоя прозорец.
Точно там, където капчукът
свири в мрака дъждовни минори.
И в съня ти нахално ще шепна.
Моят глас все ще чуваш от някъде.
Като фолио на стъклото ще лепна
всички тъмни сълзи неизплакани.
А когато си ида по съмнало,
ти едва ли ще помниш лицето ми.
Аз съм истинска нощ, тъмна съм.
Просто някой ми беше взел светлото...

Изненада. И благодарност.

Нещо необичайно се случи днес, поради което в този блог ще се появи пост, който не е стихче :)
Аз, като всеки човек, си имам разни пристрастия. Напоследък част от тях са разни блогове на разни хора, които са ми интересни. Един от тях е Пейо, който не познавам, но познавам неговите “Разпилени мисли”. Оказва се, че той също познава моите скитания по покривите. И тук е моментът да му благодаря за номинацията – Пейо, благодаря! Днес ти си човекът, който успя да ме усмихне (и малко да ме смути, ама нищо:) ) С риск да те изплагиатствам – малко са ми разпилени мислите в момента, но доколкото успях да разбера, номинацията е за "Kreativ Blogger" – една духовна награда, с която бихме желали да удостоим хората, които обичаме да четем или тези, които ни носят красота по някакъв друг начин. И сега е мой ред да изброя онези шестима човека, които дори и непознати, са станали част от моето ежедневие по един прекрасен начин. Наистина не е лесно. Но и трудно не е. Всъщност мъничко ми е трудно, понеже не знам дали могат да се повтарят номинациите, но понеже няма логика да не могат, мисля да започна с
1. Amelia Еkhart – мъдрост и поезия, съчетани в едно.
2. Marcus – човек, пред чийто талант се прекланям. Трудно ми е да дам определение на творчеството му. Разказвач – вълшeбникомъдрец.
3. Дора Господинова – Марта. От всякъде прозира Слънцето при нея.
4. Хезиода – Понякога ми е трудно да повярвам, че е на 16. Има толкова много поезия в това момиче, толкова много!
5. Радост Даскалова – още едно въплащение на Поезията.
6. Стоян и Strawberrytree. Той не се разказва. Той се гледа :)

Ами…май е това. Отново искам да благодаря на Пейо и да кажа на хората, които съм номинирала, че е истинско удоволствие за мен, че имам възможност да се докосна до творчеството им.
И сега е техен ред – нали знаете – предай нататък…

НАСТРОЕНИЯ

Дъжд заваля. Внезапно. След Слънцето.
И прилича на летен. Но е есенен дъжд.
Трополи по прозрците. Монотонно, но звънчево.
После също внезапно се спря. Изведнъж.
Беше кратък. И силен. Едно настроение.
Заприлича ми някак на мене самата.
През сълзи се усмихвам. Това го умея.
После ставам дъга. А след нея съм вятър.
За това ли съм пролет? Но пък виж - есента
е научила вече същите фокуси...
И да знаеш - така е при всяка жена -
тя умее да бъде и слънце, и облаци.
Само ти, разбери, само ти имаш силата
да владееш нейните живи сезони.
Ала трябва да пазиш тайнството в нея.
Ако не - забрави...Просто вятъра гониш.

Двете страни на Небето

Когато Изгревът се счупи на парчета
във огледалото на гневното море,
една хартиена Луна все още свети
зад сянката на идващия Ден.
И той се мъчи с абразивен облак
да я изтрие от очите на небето.
Луната избелява. Но до колко?
Не се изтриват лесно цветовете.
Ако Денят се сети да погледне
Небето, но от другата страна,
ще се разплаче, сигурно, от ревност.
От блясъка на живата Луна.

Само бих ти напомнила...

Обичай ме по-нежно от нощта,
която слиза тихо от небето.
Когато ме докосваш, обещай,
че цялата ще ставам топъл трепет.

От устните ми си открадвай шепнешком,
мълчания, заключени в целувка.
В очите ми събуждай онзи стон,
от който думите сами замлъкват.

Обичай ме по-нежно от нощта,
защото тежките любови ме раняват…
Ако не можеш – нека съм сама.
Луната и до днес сама изгрява…

За да пътуваш, не ти е нужна посока…

На облаците им е лесно да пътуват-
закачат се за някой скитащ вятър,
платната си памукови опъват
и стават пладноходки над Земята.
На мене чак ми се прииска да застана
на покрива. Така, на автостоп.
Един пътуващ облак да си хвана
с поръбено от слънчев лъч платно.
Къде ще стигна - даже и не зная.
От картите направих оригами.
Но вече ми е тясна тази стая…
Излизам някой облак да си хвана.

Да си кажа аз...

Мили потребители на Сибир.бг!
Ужасно много ви благодаря, че ме четете, но не мога да се въздържа да не споделя, че вие сте най-невъзпитаните интернет-юзъри!
В какво се състои вашето невъзпитание - ами редно и етично е, като публикувате чужда нечия творба, да посочите автор. Не мислите ли? След като не ви е проблем да копи-пейстнете даден текст, какво толкова ви пречи да направите същото и с името на автора? Специално заради вас е криейтив комънс лиценза. Понеже ми беше писнало от подобни неща. Обаче, уви, вие му ударихте един як игнор и продължихте да си крадвате. Щото, да си говорим честно, когато публикуваш нещо някъде и отдолу се кипри твоето име или ник, а пък не ти си авторът, си е чиста кражба. И аз реших да си направя акаунт във Сибир.бг и да се правя на пъдар. Това, освен че не помогна, ме накара да науча, че съм кучка и че ще ми разбият тъпата муцуна. От къде го научих ли? От една госпожа в края на 40-те си години, с някакъв изключително подхождащ и никнейм - нежно ангелче или нещо подобно. Аз винаги така съм си представяла нежните ангелчета - наричащи хората кучки и изгарящи от желание да им разбият тъпите муцуни. Вероятно нежно, не знам. Имах късмет и не успях да разбера...
Та, да не се разсейваме - айде да ви замоля следващия път като решите да публикувате нещо мое в китния си сайт, да ме посочите като автор, а? Даже не държа да поставяте линк, както е редно. Само копи-пейст ника ми. Щом цял стих можете да копирате, сигурна съм, че ще се справите и с една думичка само :)
Познавам доста други автори, които по същия начин си страдат от вас.
И искам да кажа, че ние сме дълбоко трогнати, че нашите произведения ви харесват,
но все пак не сме толкова известни, че да не е нужно да се споменават имената, с които публикуваме...
Благодаря ви от сърце!
П.П. Това съвсем не важи за всички потребители на Сибир.бг. Някои от тях уважават хората и себе си. Благодаря им искрено, за което. Но, за съжаление, са много малко.

Хайде, обясни ми...

Не се влюбвам. Не съм ли ти казвала?
Отдавна забравих как се прави това.
Изсъхнаха всичките рози във вазата.
А уж им наливах все жива вода.

Мъглата от розови облаци пръснах.
Небето ми днес е просто ... небе.
Така, че не искай за мен да откъснеш
ни Лунното цвете, ни звездно лале.

Недей да ми пишеш сълзливи куплети.
Не казвай, че губиш съня си без мен.
Не пращай светулки в нощта да ми светят.
Нека е тъмна след светлия ден.

Не се влюбвам. Не мога. Съвсем не умея.
И някак учудващо, дори алогично
сама се опивам да проумея
как без да се влюбя така те обичам?

Кой разсърди Събота?

на една Баронеса Лунна Светлина

Обещах ти Събота. А точно тази
съвсем не става за разказване!
Развързала е, явно, Ветровете си
и те прииждат лудо, на талази.

Препъват се в ръцете на антените,
провират се между високите комини,
ръкавите им сякаш са разплетени –
повличат паднали листа отдето минат.

Изглежда, сякаш стадо Вихрогони
невидими препускат над града.
След тях по улиците тежко се отронват
пресъхнали сълзи от сивкав прах.

Небето е пустинно. Няма птици.
А облаците са досущ като бразди.
И Вятърът ги разорава, да засее
в тях семе от Дъждовните води.

А на пристанището крановете се люлеят,
като пияни стражи, спрели край брега.
Вълните се разбиват, полудели
на кея във бетоновата гръд.

Да ти разкажа Събота...А точно тази
се е разсърдила на цялата Земя!
Но Съботите са лишени от омраза.
И сигурно това е просто гняв...

Не ти трябва да разбираш...

Няма никаква логика в мен.
Само дъга, на възел завързана.
Букет от кокичета, вместо сърце -
вечно към някаква пролет си бързам.

Хрумват ми люляци. Насред снега.
Рисувам звезди по обед в тревите.
Нощем отказвам изобщо да спя –
в твоите сънища идвам да скитам.

Зная езика на сините птици.
Мога да шия криле от коприва.
(А някой преди съшиваше ризи.
Обаче на мене криле ми отиват.)

Така, че не бързай. Не знаеш кога
ще опаря дланта ти и ще литна високо.
Аз нямам логика. Само дъга.
Който иска да плува – скача в дълбокото.

Къде се крие Нощта през деня?

Нощта е черна като котка.
Пресича белия площад.
Умилква се лениво-кротка
и кара къщите да спят.
Със меки лапички, безшумно,
кръстосва цялата Земя.
Преде и мърка до разсъмване
по улиците на града.
Когато Слънцето изгрее,
тя става малка, като бобче.
Небето тихо я прибира
на топло, в задното си джобче.

Всяка нощ...

Луната шепне мойто име,
тъй както шепне заклинание.
Изглежда някак странно-синя.
А облакът я подминава.
Навярно е самотна горе.
И сигурно и е студено.
И няма с кой да поговори.
И за това - говори с мене.
Протягам длан – да я погаля.
Тя знае колко я обичам.
И всяка нощ за мен изгрява.
А аз съм Лунното момиче.

Една обичайна вечерна магия ...

Моят град, с тази морска душа,
като птица е легнал във залива.
И над него плете вечерта
свойте сини, копринени шалове.
Бягат улици. Все към брега...
А в градината спят листопади.
Слиза тънка лилава мъгла
и целува с въздишка площада.
А във въздуха плуват усмивки
и докосват лицата на хората.
Светлинките се плъзват във здрача,
сякаш някой ги сипе от горе.
Скитат сенки из малките улички.
Тракат стъпки по белите плочници...
А пък аз от мъничка си знам -
в този град има живи магьосници!

Случайно пробягал слънчев отблясък...

Плъзна тънки пръсти Есента
сред кичурите на пъстрите дървета.
После пълни шепи със листа
пръсна по заспалите павета.
Звънна вятър - остър, светлоок -
по телата на студените прозорци.
Тежък облак, свил се на кълбо,
с гларусите нещо си говореше.
Аз бях топла. Като липов чай.
Киселеех сладко. Като ябълка.
Бях за малко късче светлина
в непрогледните очи на мрака ти.
Ти поиска ли ме? Или беше сън?
Кратък, като вдишване на птица.
Като дума, казана на ум.
И светулка в нечия зеница.
Не разбрах. А вънка есента
разпилява жълто по паважа.
Запази ме - стръкче светлина
в тъмните ти нощни пейзажи...

Една въздишка светлина

Късно Слънце, пронизало облака.
Сноп лъчи, завалял над Света.
Сякаш Бог от високо докосна
с нежни пръсти добрата Земя.

Стана жълто в листата умиращи -
като глътка живот подарен.
Заблестяха крилете на птиците
по ръба на смълчания ден.

Ако можех, бих те докоснала
като тези последни лъчи.
Ала моите облаци...Много са...
Как да стигна до теб, ми кажи?

Когато забравя прозореца отворен...

Във нощи като тази съм различна.
Разпускам плитките на тъмните коси.
А есенния въздух ме обича
и с хладни устни нещо ми шепти.
Съблича дрехите ми и ми дава други-
ефирни, като звезден ореол.
От пръстите му цялата настръхвам
под тънкото си лунно кимоно.
Дори не знам дали ми е студено.
А есенния въздух ме целува.
Ръцете му копнеят да ме вземат
и само в неговия свят да съществувам.
С разпуснати коси и босонога,
във нощи като тази съм различна.
Небето се покрива с тънък облак,
а есенния въздух ме обича...

Защото съм забравила да кажа нещо...

Опитах се нарисувам еднорог. С пастели.
И с вятър вместо грива.
И после себе си да нарисувам на гърба му.
Как си отивам.

Тревите покрай нас да са цъфтящи. Разлюлени.
А Слънцето – високо.
Да няма път, а само много, много въздух.
И сто посоки.

Опитах се да нарисувам как си тръгвам.
Не се обръщам.
А всъщност на картината се вижда
как се връщам...

чай от есенни листа

И тази късна есен се разлива
по устните ми, сякаш е сълза.
Ухае на тъга и на тръпчиво,
но аз не я изричам, а мълча.

Какво да кажа...Толкова е късно...
Утрата се завиват със слани.
На облака кожуха му е скъсан.
Невидим дъжд над мен и теб вали.

А ти вървиш. Уж знаеш точно пътя.
Защо, тогава, още си далеч?
Строиш си вечност май. От стъпки.
Които никога не стигат тук, до мен.

А устните ми чакат твойте устни.
Но имат само есенната тишина.
Изглежда май със теб сме се пропуснали...
Какво да кажа ... тихо е. Мълча.

..., което е по-вероятно

Ти ли опакова небето със облаци?
Виж Луната как плахо наднича.
Вятърът скита, изгубен над клоните,
после се спъва и коленичи.

Искам да мога да стигна до горе
и да изчопля дупчици в небето.
А през тях, като през ключалки
звездите да надзъртат и да светят.

Тези нощи, пълни с много есен
нещо все ме карат да тъгувам.
Теб те няма. Произвеждаш облаци.
Или пък въобще не съществуваш...

И чакам на някаква малка звезда...

Когато се разхождаш сред звездите
на твоето забравено небе,
ще видиш – птиците долитат
със слънце върху белите криле.
Ще видиш, как се раждат дъждовете,
как облаците се подреждат, като пъзел.
Ще хванеш нишката на времето в ръцете си
и сигурно ще осъзнаеш, че не бързаш.
Ще яхнеш някаква разсеяна комета
и отвисоко ще помахаш на Земята.
Край теб ще стане светло, много светло,
а ти ще си свободен. Като вятъра.
Вдигни очи. Небето ти те чака.
Земята стана малка за мечтите ти.
Звездите са фенерчета във мрака,
А аз... безкрайно те обичам.

Предчувствие на вкус

Пет - шест стъпки има до Зимата.
По Въздуха днеска усетих.
Беше висулков. Броеше комините
и после настръхна в ръцете ми.
Няколко шепи сняг носеше в джоба си
и скачаше смешно с врабчетата.
Небето си сложи ушанка от облаци
(но искаше тайно с райета).
Дърветата спяха. Но нямаха шалове.
А Въздухът имаше вкус на снежинки.
Миришеше тихо на скрежово бяло,
откраднал парфюма на Зимата...

Напълно достатъчен спомен...

Не помня думите ти. Помня тишината,
която казваше, че ме обичаш.
Не помня пътищата. Помня вятъра.
И тъмното желание в очите ти.
Забравила съм също звездопадите.
Забравила съм всичките посоки.
Забравила съм лятото, цикадите,
и въздуха тръпчив на сенокоса.
А помня само тишината между двама ни.
Наситена. Лилава. Споделена.
Беззвучното докосване на дланите
когато ти поиска да ме вземеш...
И помня мълчаливите треви.
Дъхът ти, сенките, Луната горе...
А ти, ако си спомняш думи – забрави...
Помни ме тиха, лятна ...твоя.

Vielen dank...für die Blumen

:) и Том и Джери...

Зад завесата на нощта...

Ела...След залез ставам нежна.
Събличам бавно миналия ден.
Под миглите ми тихо се процеждат
желания със цвят на ветрове.
Изтривам делничните скучни думи
и уча нови. Пишещи любов.
Оставам топла. Чиста. Лунна.
Без отговор. И без въпрос.
Превръщам се във аромат на лято.
Смутена, иззад рамо те поглеждам.
В очите ми съзвездия изгряват.
Ела...след залез ставам нежна...

Ако те има...

Подръж ме в ръце. Но не гледай очите ми.
В тях съм заровила много сълзи.
Целуни ме по бузата. Разказвай ми приказка.
И просто за малко при мен остани.
Тръгни си, когато дъхът ми утихне
и пулсът ми стане по-подреден.
За да мога в съня си да бъда усмихната
нарисувай ми Слънце на леглото до мен.
Подръж ме до себе си. Да усещам сърцето ти.
Да се свия на точка и да вляза в съня.
Една светла магия за мен са ръцете ти.
Уморена се свивам във тях да заспя...

По свечеряване, когато ставам друга...

Във онзи миг,
когато падна здрачът,
когато всички
полусенки оживяха
аз се събудих-
цялата прозрачна
и сякаш от
копнежи бях направена.
Но първо бях топола.
После вятърът
съблече дрехата ми от листа.
Луната ме видя-
свенливо – гола,
и тайно ме превърна
във жена.
Наметна раменете ми
със шлейфа си-
прозирно-сребърен,
оплетен от лъчи.
Със тънки пръсти
нарисува силуета ми.
А някъде започна да вали.
Ухаеше на есен
в тъмнината.
Луната ме целуна
и заспа.
И пак край мене се
изви събуден вятър...
Но аз не бях топола.
Бях жена...

Апокрифните ти мисли

Сглобявай ме наново. От фантазии.
Кръсти на мен последния кошмар.
Недей да си признаваш, че ме пазиш.
Изтрий ме цялата. И тайно ме създай.
В косите ми дъхът ти се изгубва,
когато тръгне върху голия ми гръб.
Сънуваш ме. А толкова си буден!
Отричащите себе си ... не спят.
По дланите ти паря. И ме има
в мига, във който рухваш уморен.
По котешки лениво се извивам
и тръгвам по мечтите ти. Напред.
А ти отричай. Колкото си искаш.
Дори, когато устните ти ме шептят.
Дори, когато ме превръщаш в писък.
Дори, когато ме крадеш от вечерта.
Отричай ме. И бавно ме възвръщай.
По шията ми напиши с език,
че все едно е днес дали сме същите.
Защото вечността е просто миг...

Няколко реда обич...

Написах ти най-краткото писмо,
с перо от птица, стигнала Луната.
С мастило от предизгревно сребро.
На лист от тънък, летен вятър.
Написах го с най-тихите слова,
които само пълнолунието знае.
И в него сложих падаща звезда.
Да те науча просто да мечтаеш.
Недей, недей да го четеш на глас!
Чети го само със затворени очи...
...ако поиска да заплаче любовта-
поне по миглите ти нека не личи...

А можех да порасна Изгрев...

Тези есенни залези…Като скитници
спират само за миг над града.
После бавно поемат на никъде
с тихи крачки на жълта печал.
А Небето, навярно, тежи от посоки -
раменете им някак са сведени.
А пък аз от дете им мечтая високото…
Как да спра, ми кажи, да ги гледам?

Някой ден ще се счупя от твоето нямане.
И ще стана на есенен залез…
Във очите ти само за миг ще припламна-
лъч последен…и мен ще ме няма.

Киселото грозде на Небето

Ноември е. А аз пък съм...малина.
Изобщо не на място. И на пук.
Небето чак забрави да е синьо,
нацупи се. И не пророни звук.
Защото просто било неприлично
да съм червена между капещи листа.
Така нахално съм била надничала...
Не можело така през есента!
А аз съм си малина. Всесезонно.
И мисля, че Небето го е яд.
Защото му се иска да ме близне,
обаче е високо...няма как :)

Кратък пътепис на един Дъжд

Аз валях над горите. Над седем реки.
И над пътища прашни валях.
Нощем валях. Валях и през дните.
Понякога правех дъга.
Валях над полета с висока трева.
Валях над селца и къщурки.
Валях монотонно над някакъв град
и сипвах му ромон в чучурите.
Но днес ще валя ето тук. С часове.
А ти...изхвърли си чадъра!
Момиче от Юг ме изпрати при теб.
Просто... да те прегърна.

Просто нощи и дни...

Дните ми са дълги. Като дакели.
И ги пускам да притичват. Ей така.
А след тях досущ като жирафи
нощите ми гледат над света.
Вдигат ме съвсем до върховете
на едни далечни планини.
Ставам тичника на диво цвете
и покълвам в нечии мечти.
После дните ми се будят на кравайче.
Спускам се по шия на жираф.
Пазя няколко вечерни тайни
и пристъпвам боса в утринта…

толкова.

Не съм откраднала най-нежния ти сън...
Единствено си взех от самотата ти.
Но огледалото се пръсна. Звън.
Назъбени стъкла. Светкавици...
Преминаха през чистото във мен.
Защото бях крайъгълна. И трудна.
Обеси обичта ми. Без въже.
Не можех да летя. И просто тръгнах...
Не съм откраднала последния ти сън.
Оставих ти любов. Да я съсипеш.
Поиска роза. Аз съм трън.
И по-добре е, че съм си отишла...

Единствено след залез съм възможна...

От кратки сънища
единствено ме помниш.
Като ухание
на вино от цветя,
което си забравил
нейде в стомните,
а още от вкуса му
си пиян.
Във мислите си
опипом ме търсиш –
заоблена и мека
топлина.
А пръстите ти
сякаш са изтръпнали
от допира
до крехката ми длан.
Светът, във който
вечер ме създаваш,
утрата ти отричат.
От инат.
Един оранжев изгрев
разпилява
в сълзите ти
контура на жена...

Музиката, която ме завръща...

Песента, която ти написах...

Един прозорец още е отворен
и маха със перденце на Звездите.
Те свирят със тромпетите си горе
и нотите им към Земята литват.

И после кацат по терасите заспали,
по покривите със разперени антени,
по клоните, по пустите площади,
а няколко долитат и до мене.

Аз ги събирам в шепи, а пък после
подреждам ги така, без петолиния.
Заслушай се във тишината нощем...
Навярно моята мелодия ще ти изсвири...

Добро утро

От този розов въздух сутринта
небето ми изглежда срамежливо.
Едно свенливо слънце със ръка
звездите от очите му изтрива.
И сплита пръсти между облачните му коси,
целува го невинно и смутено.
Небето с ветрен глас шепти:
-Не спирай...беше ми студено...
И Слънцето приплъзва топли длани
по сънените му и гладки рамене.
По кожата му влюбено изгрява
с дихание на обич. И море...