Когато мога...

начална страница*

Да те прилаская някога...Когато умората
по гърба ти рисува със пръсти...
Да съм твоя постеля. Прозрачна въздишка,
от която се будиш възкръснал.
Да погаля със длани лицето ти привечер.
Да заспиваш във скута ми, стихнал.
Да съм твое убежище. Да съм твое призвание.
Да съм дом, да съм бряг, да съм пристан...
Да те стопля със устни. Да съм шепотна дума,
в полусън да ме сричаш безмълвно.
И когато се будиш, сплел ръце със ръцете ми,
аз да бъда копнеж .И разсъмване...

*линкчето към началната страница на блога е умишлено добавено и аз си имам причина да го направя :)

Просто така... :)

Пясъкът е мокър. От дъжда.
И морето също. По рождение.
Морската градина е жена
в дланите на Бог.При Сътворение.
Слиза от небето Вечерта.
Кестените палят бели свещи.
А тревите крият чудеса.
Музика. И още нещо... :)
Балът почва. С рокли от бръшлян
старите дървета се обличат.
Сплитат клони в плитки със листа
и на приказни момичета приличат.
Вятърът засвирва синкав валс.
Някъде далеч се чува птица.

Запечатвам късче красота
в тъмното на моите зеници.

П.П. Морската градина в Бургас е най-красивото място на света :)

Почувствай вятъра...

Когато времето е страшно мълчаливо
гнездят по керемидите звезди.
Безмълвен вятър бавно се извива
и нещо във ухото ми шепти.
Разказва ми за тебе...Все за тебе...
Разказва ми за нощите и дните ти...
Изрича името ти някак шепнешком.
А аз не спирам да го питам...все го питам...
И му повтарям, да запомни устните ми.
И срещне ли те някъде, да спре...
И ако може, нека те целуне.
И ако можеш...да почувстваш мен...

По сините баири на мечтите ми...

По сините баири на мечтите ми
търкалят се оранжеви слънца.
Преливат се от изгреви във залези
и чезнат в луннокрехка светлина.

По сините баири на мечтите ми
червени макове са пръснати в тревите.
Глухарчетата се превръщат в парашути
и кихне ли калинка - литват.

По сините баири на мечтите ми
се скита Той и носи в шепи приказки.
Очите ни се срещат под дъгата
и сините баири стават истински...

Където Времето се спира за почивка...

Следобедът е дълго многоточие.
Тревата - с щъркнала прическа.
Небето е със сиви слепоочия.
Били са сини май. До днеска.
Оранжевите тухли на оградата
надничат зад зелените чемшири.
Един петел си пее серенадата,
а люлякът ухае мързеливо...
Лалетата ухажват пеперудите.
Чешмата в двора чака да е лято.
А плочникът, на сянка, под лозницата,
изсвирва стъпките ми във стакато.
На дядо погледа прилича на небето.
На баба роклята е шарена градина.
Следобедът е дълго многоточие.
А щастието... дреме до комина...

Така, както мога само аз...

Ще вляза в твоя сън. Незрима.
Ще пръсна шепичка звезди.
Ще правя сънищата ти кашмирени,
денят ти ще превърна в стих.

В зениците ти ще затворя музика.
Във пулса ти - едно море.
Мечтите ти ще са перуники,
със цвят на ранновечерно небе.

Във твоя свят ме има. Не разбра ли?
Невидима и топла. Светлина.
По устните ти паря... Отпечатък
от мисъл за целувка на жена...

"Завинаги" е нещо като вечност...

Дали изобщо някога ще мога
да бъда сбъдната обич на момче?
Да бъда есенната му тревога
и пролетния му копнеж?
Дали ще мога да накарам някой
да ме прегръща, въпреки бодлите?
Да ме целува, като плача,
замлъкна ли - да не разпитва...
Дали изобщо някой ще поиска
да има всичките ми сто лица -
стихия, фея, непорастнала,
принцеса, вещица...Жена.
Дали го има този, който
ще ме обикне ей такава?
Без да се мъчи да ме моделира,
по себе си да ме скроява?
Изобщо май че няма смисъл.
Отдавна май не се надявам.
А някога един Поет* твърдеше,
че "...всичко, всичко си тогава" !

*Евтим Евтимов го твърди в един от прелестните си стихове :)

Да размечтаеш Луната...

Той ще дойде. Когато Луната
хвърля мрежи като страстен рибар.
И улавя във тях и звездите,
и лъча на крайбрежния фар.

Той ще седне на моя прозорец.
Ще извади изписан тефтер.
Всяка дума във него е песенна
и е пламък от пътен фенер.

Ще е нежен. А аз ще съм влюбена.
А пък той ще повярва във приказки.
И Луната, раздиплила мрежи,
ще усети, че всичко е истинско.

Цяла нощ ще се взира в очите ни,
да запомни какво е Любов.
Как изглежда, и колко копнежна е,
как се случва, къде, и защо.

И когато си тръгне по съмнало,
ще си тръгне със нова мечта-
сред звездите в небето търкулнати
да я спре някой път Любовта...

Няколко златисти точки

Пчелите ми приличат на сълзи,
които слънцето изплаква по цветята.
Проблясват в тях пречупени лъчи
и звънва тишина между крилцата им.
Целуват в пресекулки ароматни
листенцата на нежни цветове.
И някъде, в далечна необятност,
превръщат тичинков прашец във мед.
Сърцето ми прилича на пчела.
Събира капчици от думи неизричани.
И после, в най-наситената тишина,
безмълвно ги превръща във обичане...

Перце в дланта ти...

Една сребриста птица с две крила
отряза къс небе и малко залез.
От процепа се спусна тишина
и струйки вечер тъничко полазиха.

В очите ми, с последните лъчи,
едно изтляло слънце се подписа.
Помислих си, че точно в този миг
самата аз ще се превърна в птица.

Ще ме погали вятър нежнодлан,
ще се издигна над града умислен,
ще долетя при теб, за да ти дам
най-съкровеното си, истинско "Обичам..."

Аромат на сенокос. И звездопади.

Звездичките от пояса на Орион
ще бъдат трите ни изпълнени желания.
А юлските разрошени треви
ще пръскат под телата ни ухание.
Гърдите ти ще приютят лицето ми
и в тебе ще се сгуша доверчиво.
Луната ще е приказка изпредена,
която свършва винаги красиво.
Във дланите ти дланите ми ще заспиват.
Ще шепнеш влюбено в среднощна тишина.
Такава обич...колко и отива
да надживее даже вечността...

Съм!

Аз не мога така. И изобщо не искам
да вървя по пътеки, от други оставяни.
Моя път си чертая. Моя път си строя.
Моя път с мои думи сама си проправям.
Аз не мога така...да бъда безлична.
Да крада чужди шепоти и да дишам от тях.
И загърбила себе си, на друг да приличам.
С чужди тухли не става...Не става мой свят.
Аз не търся себе си в чужди душевности.
Вдъхновение черпя ...всъщност, то черпи мене.
Аз не мога да бъда лист под индигото.
Имам собствено Слънце.И се пиша с червено!

Капки свобода

Отиде си, отнасяйки дъжда.
И гръмотевичните бури взе си.
Прибра си тежките от сивост облаци.
И ураганните си ветрове отнесе.

Сега е празно моето небе.
Като в детска рисунка е синьо.
Не проблясват мълнии нощем,
разцъфват звездите - небесните цинии.

От очите ми капе. Не сълзи. Свобода!
Аз даже не знам какво да я правя!
Не съм свикнала още. И липсва дъжда...
Започвам да се уча как да те забравя.

22.07.2007

Носталгично ... по себе си

Прелистваш пак измачканата ми душа.
Не я ли знаеш вече наизуст!?
Изучил си до болка и цвета,
и парещо-тръпчивия и вкус.

Събуждала е в тебе водопади.
Приличала е на пустинна роза.
Била е вещица. На клада.
Сега се е превърнала във проза.

А беше извор. Пееха я птиците.
Рисуваше я Залезът привЕчер.
Видях я за последно в колесницата,
отлитаща от себе си. Далече.

26.07.2007

Не можеш!

Имам вкус на измислица.
А на вид съм магийна.
Във очите ми слънчеви зайчета спят.
На допир съм прозрачна.
Понякога стихийна.
И мислите ми нямат аромат.
На сън съм приказка,
събудена от лятото.
През зимата съм ягодово вино.
Превръщам всеки облак
в пясък златен,
а празните мечти- във раковини.
Не ме кради!
Не си ме и сънувал!
Избягах от ръкава на вълшебник...
Ще бъда твоя някога.
Когато чуеш
сърцето си.
И след това прогледнеш.

01.08.2007

Усещане за...вода

Пълзят по кожата ми. Страшно бавно.
Рисуват орнаментно тънки линийки.
Дъхът ми сякаш свършва за секунда.
И сякъш пламъчета във кръвта ми никнат.
По смуглите* ми рамене се спускат
и сякаш галят...Сякаш галят...
Затворени очи. Безплътен допир.
Усещане за теб оставят.
Под клепките ми бавно оживяваш.
Ръцете ти са капките вода...
По устните ми влюбеност оставят,
във дланите ми - тишина...
Измислям те. Водата те измисля.
Имисля пръстите ти и дъха ти.
За да те имам, още те измислям.
Ще те измислям...колко пъти...

*смугли=мургави

История с принцеса

Принцесата плаче...
А дори не е тъжна.
Плаче, без сама да разбира защо...
Нещо идва ли?
Нещо си тръгва?
Старият свят е някак си нов.

Принцесата плаче...
Не питай защо...
Принцесите плачат дори безпричинно.
Макар че ти знаеш,
че точно сега,
тази Принцеса причина си има.

Принцесата плаче.
Ти замълчи.
Тя не иска да слуша мъдри съвети.
Може би иска
прегръдка една.
Хайде, Принце ! Протегни си ръцете.

24.01.2008

Към себе си...

Онези лета,от детството...Помниш ли?
Светлинки на фенери от диня...
Прашни пътища, боси крака,
аромат на треви...и смокини.
Малкия свят на мечтите ти,
дето всъщност е страшно огромен.
Но събира се в твоята къщичка,
скрита в клоните ... стария орех...

Избледняват следите на стъпките,
дето тичат по мокрия пясък.
Но в сърцето ти още е утрото,
будено с гларусов крясък...
Не порастваш...Светът се смалява.
И отблизо е някак... различен.
Но в очите си ти ще го пазиш.
Както в детството.Шарен. Магичен.

15.02.2008

Сезам, отвори се!

Тази Вечер е една вълшебница,
и води ме в света на чудесата.
Дори през ветрената песен и дъжда,
съзирам стръкчета от красотата.
Блести асфалта , сякаш е от оникс,
а светофарите приличат на рубини.
Понякога са малко изумрудени.
Или янтарени. И някак си картинени.
Прозорците са светли аметисти,
а капчиците дъжд са диаманти.
Попаднала съм в приказка, нали?
В съкровищницата на някои пирати.
Блести градът. И даже май че чувам
онази песен ..."Йо-хо--йо-хо..."
И страшно ми е хубаво. Защото...

и аз самата май не знам защо :)))

13.09.2007

Когато сънувам...

Неизказани думи политат
като бели ефирни перца,
отразили звездния блясък
и една причудлива Луна.
После стихват...И пръсва мелодия.
Фойерверки от нежност и блян.
И се ражда над залива приказен
свят във сънища детски мечтан.
И препускат в небето фантазии,
вдигат кули тайни царства,
приютили във своите замъци
по парченце от мойта душа.
А пък аз се усмихвам на сън
и отново ставам принцеса.
В този свят,пълнозвезден и чист,
оживяващ от моето детство.

13.09.2007

Като в приказка

посветено

Сърцето ти превърна ме във Палечка.
Легло във ореховата черупка ми постла-
с възглавница от цъфнали глухарчета,
и със чаршаф от лилиумов цвят.

Със лодката си от листо на мак,
преплавах мислите ти-изворна вода.
Поисках да летя.И ти ми даде
въздушен кораб с воднокончев впряг.

Сега заспивам. А звездите свирят.
Отново чувам песните им пълнолунни.
Душата ми-букет от диви рози-
във шепите ти сгушена сънува.

9.09.2007

Горска приказка

Над смълчаното езеро пада нощта.
По пътеката горска притичват крачета.
Може би елфи?А пък може би не-
вероятно са просто джуджета.
Бързат да стигнат в свойта къщурка,
цяла в мъх,боровинки и люляк.
Пеят песничка някаква...
"Пам-парам,па-ра-рам..."
Заслушай се...ето я! Чу ли!?
И оркестър в тревите от щурци неуморни
им приглася със нежни цигулки.
Вместо факли, джуджетата светят с букети
от рояци блестящи светулки.
И ухае на лято-на борови ласки,
и на диви треви,и на обич.
Ставам част от гората, във върба се превръщам...
Да усетиш магията можеш!
Само трябва да имаш малко вяра в сърцето,
две-три шепи надежда,
и (заклевам се!) там, зад скалата,
ще откриеш -джуджето поглежда.

5.09.2007

Целувката...

Някъде на края Света,
някога, когато те целуна,
ще избухне слънчева дъга,
звездопади трепкави ще рукнат.
И ще бъде пролет, даже есен,
и ще бъде вечер призори.
Ще мълчи небето. Като песен.
А Земята като пламък ще искри.
Цялата Вселена ще заглъхне.
Ще се чува само трепет. Като пулс.
Ще съм влюбена до нежност тази сутрин
в мекото докосване на твойте устни.

Защото мога

По мокрия пясък настръхнало Утро
оставя разперени стъпки.
Целува се с Изгрева, мърмори сънливо,
разсипва седефни черупки.
Събува ме боса. А малко е хладно.
Обаче Морето ме вика.
С навити крачоли, със Вятър в косите,
прекрачвам в дома на Вълните.
Пролазват иглички по цялото тяло
и някак...започвам да дишам.
Разтварям се в Изгрева...потъвам в усещане...
Обичам...обичам...обичам...

Да се догоня...

Когато съм във центъра на себе си,
рисувам кръгове от нощна светлина.
Пресичам криви улици със вечности
и спя бездомно-бяла на брега.
Тогава се откъсвам, тънкопръстова,
от крехките стебла на всички делници.
В очите на тревите съм възкръснала.
И съм поема в Облакови дневници.
Оставам по-сама от Самотата...
Но с вкус на свобода ми е жилетката.
Съшивам лист по лист душата си,
преди да е изчезнала безследно.
И цялата потъвам в центъра
на концентрично гонещи се кръгове.
Събирам се...откъсвам се...откривам се...
А после се обръщам. И си тръгвам.

И ще се сбъдне (може би...)

Преди да се разсъмне, става тихо.
Навсякъде пониква тишина...
Замлъкват в унес влюбено звездите,
замлъква жълтооката Луна.
А ти стоиш край немия прозорец...
Дори не знаеш, че и аз стоя.
Опитвам с тишината да говоря.
Опитвам се...и все мълча.
Не казвай нищо... Два прозореца
си шепнат влюбено. Безкрай.
Такава тишина, че...затвори очите си
и просто... нещичко си пожелай.

Нещо като пролет, нещо като обич...

(...нещо като нищо на света)*

Направих къщичка за птици
за моите несбъднати обичания.
За да им бъде топло през сезона
на дългото себеотричане.
Нахраних ги със шепа думи,
които нощем си измислях.
И ги завих с трева на кръпки.
(Не беше нова. Но беше чиста.)
Сега се стопли. От нечий поглед.
Обичанията ми сякаш се събудиха.
И там, във къщичката ми за птици...
...сапунени балони се излюпиха...

* Благодаря на Сароян за заглавието

Горе...

Колко пъти ти казах - живея високо.
Всеки облак е мой. И всяка звезда.
Нямам време изгубено. И нямам посоки.
Нямам глупави мисли...
Имам крила!

Имам табун от коне - еднорози.
Имам измислици. Цял гардероб!
Имам пясъчни замъци. И изгреви в розово.
И съм Слънце опалващо...
И съм летен потоп...

Колко пъти ти казах...Душа - любопитница
как да вържа на тази Земя?
Все ме дърпа на горе...Викат ме птиците.
Нямам време за губене.
Имам крила!

Сънищата, които ми носи...

Преди да заспя, той целува очите ми.
После не спира. Рисува надолу.
Остава за малко, за част от секундата,
върху устните ми.
Дъхът му е топъл.
Тихо шепне. Измисля ми приказка.
Вика феи да бдят над съня ми.
Залюлява ме в люлка от лунни мечтания.
Аз се губя.
И целувам гласа му.
Май заспивам…А той е все там…
Все така е невидим. И истински.
Някой пее навън. Май дъжда…

Да целуне очите ми искам…

По роса...

Езерните нимфи ме извикаха.
Знаеха навярно, че съм като тях.
Виждаха магията, скрита във очите ми,
виждаха искричките - лунна светлина.
Бялата ми рокля, босите ми стъпки,
тъмната коса и меките ми длани...
Бях една от тях, отдавна омагьосана...
Чаках да се свърши злото заклинание.
Чаках да се случи някога в зори...
Той да дойде рано край езерото тихо.
Да погледне в мене. Да ме пожелае.
И да ме целуне без да ме попита...
Ала не дойде. И аз, простосмъртна,
връщам се при нимфите, тук на този бряг.
На камъните бели, седнала, по мръкнало,
ще изпращам залези и ще чакам...Пак...

Има ме...за Него

Аз съм мълчанието сутрин в очите му.
Последната капка отиващ си сън.
Първата глътка топлина от кафето.
Аромата на утро по кожата съм.
Аз съм тръпката по гръбнака му вечер.
И съм копнежа му, и съм умора.
Аз съм тази , която единствено
с поглед търси в морето от хора.
Аз съм близко до него. И страшно далече.
Аз съм толкова негова, че чак го боля.
Той ме има неистово. И без притежание.
Аз го имам остатъчно. И само в съня…

Докато ти спиш...

Последният вълшебник на света
се преструва на художник.
Застава сутрин сънен на брега
зад някакъв статив с триножник.
Започва да рисува светлина.
А пък боите му нали са акварелни,
използва вместо четки - сноп пера,
разтваря цветовете във морето.
Но тъй като платното му е малко,
за неговия пейзаж съвсем на стига,
вълшебникът рисува по небето
със цялата си шарена палитра.
А ти си спиш. Дори не подозираш,
че някъде наблизо край брега
за теб от тъмно изгреви рисува
последният вълшебник на света.

А е лесно да повярваш...

Нарисувай ми мечта в червено.
После Слънце, с вкус на лимонада.
Напиши по жиците със птици,
че нощта без мен ще бъде хладна.
Помоли Дъжда да ме превърне
в твое нощно шепнещо спасение.
Потърси в очите ми пътеката
и тръгни към лудо вдъхновение.
Удивлявай ме със сняг през юли.
И съвсем небрежно ме разсмивай.
Направи ми цвете пластелиново,
а пък аз ще вярвам, че е живо.
И изобщо...някак страшно лесно е.
Щастието е безкрайно достижимо.
Трябва само да повярваш във вълшебствата.
А пък има ли ме мен - и тях ги има :)

Да ти разкажа...

на Gentiana , заради "Разказвай ми..."

Когато се здрачава, става липово.
Луната си краде въздишки макови.
А облаците сплитат се в косите ти
и дърпат мислите ти пак нанякъде.

Но пак е светло. Влюбен вятър
съблича трепкаво листата на брезите.
А ти ме слушаш. Както някога.
Така се чувстваш...Не, не питам.

Боли ли те? Боли ли те, момиче?
По миглите ти кацат водни сферички.
Мечтите ти - копринени мечти...
Видях крилете ти. Криле на феичка.

Въпросите ти искат светлината.
А отговорът е калинка седемточкова.
Целувка-пеперуда имаш в дланите.
Усмихва се Душата-водно конче...

В шепите му пеят два щуреца...

Той е малко уморен понякога.
Малко тъжен.
Малко сам.
Има птици на прозорците.
И влакове.
Със които нощем бяга…
Чувал е езика на дърветата.
А по пясъка рисува тишина.
Пръстите му – със вълните сплетени,
А пък във очите му – дъга.
Той умее да приспива вятъра.
И по лунната извивка се пързаля.
Вярва във вълшебства сутринта.
А пък вечер – сам ги прави.
Той живее някъде и никъде.
Има чаша, цялата на точки.
На терасата му столът е камъшен,
а пък времето – с отсрочка.
Той не ми говори прозаично.
И ми вярва, че си го измислям.
Скрива ме в ръцете си, когато плача.
И е страшно, страшно истински.
Корабът му плава по здрачаване
над короните на пеещи акации.
Идва да ме вземе. И отплаваме.
Чак до следващото кацане.
Той е този, който кара вишните
да цъфтят на пролет. И им пее.
Той е този…който във сърцето ми
не под наем, истински живее…
Има ли го…има го навярно.
Срещали сме някога следите си.
И когато пак се срещнем, ще остане.
До тогава … пиша му мечтите си…

На зазоряване...

Гълъбите носят утро до прозореца.
Бледорозово, със син, уханен шум.
Сънищата ми си тръгват. Звездокоси.
Аз съм вътре. А светът - на вън.
Чакам някой. Много мълчаливо.
На пръсти се повдигам да го видя.
А устните ми се допират до стъклото.
Със дъх рисувам краткотрайна диря.
Дали ще дойде някога изобщо?
Не знам. Не искам и да знам...
По гълъбите ще му пратя поща.
Че само обич мога да му дам...

Усещане ... и аромат

В очите ми се раждат тихи мълнии.
А цялата прозирам. От невинност.
По шията ми спуска се безмълвие.
Пълзи на долу с дяволска прецизност.
Изгрявам бавно. Светли пълнолуния.
Чаршафите виновно се отдръпват... И череши...
А устните ми търсят нежно сбъдване.
Почти молитвено потръпват. Малко грешни.
По женски плахо даже просълзявам.
Сълзите ми, обаче, омагьосвали...
Обричат всеки на безкрайна жажда,
веднъж до мен едва докоснал се.
И думите ми - думите на Ева,
която носи в шепи зряла ябълка...
Събуждат в тялото ти странна нежност
и те примамват в тайните ми в полумрака.
И после, казват, губим Рая...
или самите ние в него се изгубваме...
В очите ми невинността - безкрайност.
Във вените ми - женственост. До лудост...

Когато пътят свърши...

Слънцето направо шурна от небето,
като придошла след летен дъжд река.
Разсъблече ме нахално и целуна
жадните за август рамена.
Изрисува ирисите ми във кехлибарено,
после устните ми парна мълчаливо.
Аз прозирах, изсветляла от ръцете му.
Жълтострунно цяла се разливах.
Отдалеч приличах на илюзия.
Тръгнах по лъчите му. Полека.
Чак при залеза поисках да се върна.
Само ... нямаше назад пътека...
И...оставам...
Във окото на едно изгряло слънце.
Като щрих от нечий първи влюбен стих.
Като песъчинка. Като буква. Като вдишване.
Като обич. Страшно нежна...тиха...

Ще опустеят...

Ако само веднъж погледна в очите ти,
ще бъда ли себе си пак?
Или ще ме грабне искра - дяволиче,
проблеснала в нежния мрак?
Дали ще забравя и днешно, и минало...
И болка, и страх, и тъга...
Ако тръгна след светлото, дошло от очите ти,
повярвала в тайния знак.
Ще бъда различна, обаче и себе си.
Ще бъда наистина цяла.
Безумно обичаща, отдадена...твоя.
За всичко навън ослепяла.
А ти ме пази...щом погледна в очите ти.
Не давай да тръгна от там.
Защото без мен ще пресъхнат зениците.
Защото без мен...нищо няма...

Преди да заспя...

След дълъг ден небето е лилаво
и шепне приказки със теменужен глас.
Луната причудливо отразява
на сенките контурния контраст.
Една умора тръгва по пътеките,
които вените чертаят по ръцете ми.
По миглите ми сънища ухаят леко
и сгушват се във мислите ми сплетени.
Затворя ли очи, аз виждам Тебе.
Замирам в унес...или са мечти?
След дълъг ден умората приспивам
със приказка, в която идваш Ти...

От мълчина...

Аз ще чакам...Ще те доизмислям.
Ще разпитвам Луната за тебе.
На брега на едно мълчание
ще пилея парченцата Време.
Ще ти пиша писма. Но без букви.
Ще разказвам за теб на дърветата.
Ще те търся във изгрева сутрин,
а пък вечер звездяно ще светя.
И когато утихна от чакане,
и когато брегът се разнищи,
по пътечка от стъпки на гларуси
ще те видя да идваш. Пречистен.
Аз не знам дали ще ме помниш...
Ще познаеш ли в мене онази,
дето в твоите сънища прашни
хвърли шепичка светли елмази.
Но ще чакам. На брега на едно мълчание.
Ако спреш - аз ще бъда безумно щастлива.
Ако просто край мене отминеш,
няма страшно...
Просто обич една си отива...

Не може!

По тъмните квадрати от небе,
заключени между високите етажи,
нощта събра звездите си в ръце.
И май че искаше да ме накаже.
Поръси тънки люспички мъгла,
размаза светлината на Луната.
Дори пристанището някак замълча
и се вторачи във брега отатък.
Метални кранове със стържещи стрели
прицелиха се някъде високо.
Градът поиска тихо да заспи,
загубил своята усмихната посока.
Мълчат прозорците. Студени светлини.
И хората зад тях, и те студени.
Обаче водя утро. И лъчи.
Ще ме наказва тази нощ...
Е, не и мене!

На брега (на един сън)...

През август Слънцето е разтопено
и капе мед от него, и ухае...
По топлите ми устни с нежни капки
изящни вадички дъждът чертае.
Вали ли всъщност...или е морето?
Целува ме по-влюбено от мъж...
Обгръща тялото ми с плавен трепет.
Морето ли е...капки дъжд...
Заключвам в себе си движението на вълните.
Ритмичния им плясък във брега.
Политнали нагоре пръски пяна.
Остават в мен. Поне до сутринта.

Необяснима...

Уж беше слънчево, а вятърна тъга
по раменете ми накаца мълчаливо.
Погледна плахо, после затрептя
и във сърцето ми потърси си квартира.
Прибрах я. Беше толкова самотна...
И толкова уплашена изглеждаше...
А във сърцето ми, все пак е топло.
И имам, май, парче надежда.
Една тъга...въздушна като облак...
Сега със нея двете си мълчим.
Прегръщам я. Поне не е бездомна.
А утре ще я уча да лети...

Тъжен, нощен, уморен...

Дъждът мърмори. Спи му се.
А трябва да вали.
Изобщо...никой не го пита...
А страшно му се спи!
И тътри уморени капки
по хладния асфалт.
Един такъв, лениво-мокър,
почти съвсем заспал.
Мърмори под мустак дъжда
и капе мързеливо.
За пръв път виждам как вали
и как почти заспива.
Да можех, щях да му постеля
едно креватче меко.
Да си поспи дъждът, все пак!
Нали и той човек е.

През гората...

Може би, някой ден, ще намеря дома си.
Някъде там, където...
Незрими следи ще ме водят напред
по тайнствена, светла пътека.
Която ще свърши пред някакъв праг,
на някаква мъничка къща.
А там едни много нежни ръце
дълго ще ме прегръщат.
И после едни топли очи
ще шепнат, че ме обичат.
И устни...смутени и някак си дръзки
безмълвно ще ми се вричат.
Ще падне нощта, ще падат звезди...
Ще шепне в сумрака небето.
А ние със теб ще прекрачиме прага.
Някъде там, където...

Няколко бримки поезия

Измих със изворна вода Луната.
И всичките звезди измих.
Направих мека тишината
и после ти оплетох...стих.
Втъках му лято в редовете,
и сън от моя сън втъках.
С конец от думи избродирах
сияния от звезден прах.
Изпратих го по сини птици.
И шепичка от мен ти пратих.
Получиш ли ги, усмихни се.
Живея в стих за теб.И в лятото.