Бродирам дъжд във очите на нощите,
а денем си шия слънца.
Когато се влюбвам, съм по-малко лоша.
Когато съм тъжна - мълча.
Събирам във шепи сълзите на вятъра,
а после засаждам дъги.
Когато си тръгвам, след мене е шарено.
Но въпреки всичко - боли.
В тревите изгубвам сърцето си сутрин.
Роса съм. На вкус съм тръпчива.
Не искам да спя върху ничии устни.
И ето защо си отивам...
А би могло.../2/
Понеже все не мога да се събера,
на мене ми е лесно да се разпилявам.
Събирам си парченца тишина,
а в огледалото ми все е празно.
Лепя криле на голия си гръб,
с които никога не стигам до небето.
Светулките в очите ми мълчат,
но все е светло с тях...и все е светло.
От думите ми никнат многоточия
и бързо се разлистват ветрове.
Аз съм случайна и съвсем нарочна.
Но никой не остава тук, до мен.
Навярно само този, който ме измисли
ще се научи да разбира моя свят.
Ще ме превърне във вълшебна приказка
и най-накрая ще повярвам в любовта.
И ще се скрия в него. Разпиляна,
нецяла, плаха, с купища сълзи.
А той ще ме целуне. Ще остане.
И всичките ми грешки ще прости...
на мене ми е лесно да се разпилявам.
Събирам си парченца тишина,
а в огледалото ми все е празно.
Лепя криле на голия си гръб,
с които никога не стигам до небето.
Светулките в очите ми мълчат,
но все е светло с тях...и все е светло.
От думите ми никнат многоточия
и бързо се разлистват ветрове.
Аз съм случайна и съвсем нарочна.
Но никой не остава тук, до мен.
Навярно само този, който ме измисли
ще се научи да разбира моя свят.
Ще ме превърне във вълшебна приказка
и най-накрая ще повярвам в любовта.
И ще се скрия в него. Разпиляна,
нецяла, плаха, с купища сълзи.
А той ще ме целуне. Ще остане.
И всичките ми грешки ще прости...
Тихо...
Усмихни ми се...
Луната е на точки.
Цялото небе мълчи за нас.
Тротоарите намигат с бели плочки
и прозорците разливат светлина.
Ти се усмихни...
Нощта започва.
Цялата Вселена е сърце.
Цялата Вселена днес е обич
и се сгушва в твоите ръце.
Не усещаш ли?
Земята стихва.
Спри до мен и просто замълчи.
Тази нощ не ме разказвай в стихове.
Просто дишай.
И се усмихни :)
Луната е на точки.
Цялото небе мълчи за нас.
Тротоарите намигат с бели плочки
и прозорците разливат светлина.
Ти се усмихни...
Нощта започва.
Цялата Вселена е сърце.
Цялата Вселена днес е обич
и се сгушва в твоите ръце.
Не усещаш ли?
Земята стихва.
Спри до мен и просто замълчи.
Тази нощ не ме разказвай в стихове.
Просто дишай.
И се усмихни :)
От ревност ... и за да остана
Морето няма да ме доведе до теб...
( И няма да поиска да ме пусне.)
Ще се разплаче, сигурно, като дете
и всички водорасли ще накъса.
Ще се засили към брега смълчан,
и не вълни, сълзи ще го заливат.
Окото на забравения фар
ще онемее. Сигурно за винаги.
И гларусите тъжно ще кръжат
над босите ми стъпки в пясъка.
С криле ще се опитат да държат
небето, ослепяло от неблясъци.
Морето няма да ме доведе до теб.
И няма да повярва във раздялата.
Ще се пресегне с влюбени ръце
и сигурно ще ме превърне във русалка...
( И няма да поиска да ме пусне.)
Ще се разплаче, сигурно, като дете
и всички водорасли ще накъса.
Ще се засили към брега смълчан,
и не вълни, сълзи ще го заливат.
Окото на забравения фар
ще онемее. Сигурно за винаги.
И гларусите тъжно ще кръжат
над босите ми стъпки в пясъка.
С криле ще се опитат да държат
небето, ослепяло от неблясъци.
Морето няма да ме доведе до теб.
И няма да повярва във раздялата.
Ще се пресегне с влюбени ръце
и сигурно ще ме превърне във русалка...
Ябълка ли? Стига глупости!
Не ме докосвай никога отново!
Във мен се буди Черната Луна.
Онази, дето прави гневен Бога.
С очите на най-първата жена.
Не съм от Евите, нали се сещаш…
Кръвта ми е от тази, на Лилит.
В зениците ми тъмно се оглеждат
жаравите, в които ще гориш.
На мене ми е трудно да съм твоя,
защото по рождение съм ничия.
Едно от имената ми е Непокорност
(макар да ми е лесно да обичам).
Но точно днес недей да ме докосваш!
Събудила съм Черната Луна.
След нея всичко е измислица на Бога.
Единствената истинска е Тя.
Във мен се буди Черната Луна.
Онази, дето прави гневен Бога.
С очите на най-първата жена.
Не съм от Евите, нали се сещаш…
Кръвта ми е от тази, на Лилит.
В зениците ми тъмно се оглеждат
жаравите, в които ще гориш.
На мене ми е трудно да съм твоя,
защото по рождение съм ничия.
Едно от имената ми е Непокорност
(макар да ми е лесно да обичам).
Но точно днес недей да ме докосваш!
Събудила съм Черната Луна.
След нея всичко е измислица на Бога.
Единствената истинска е Тя.
За дъжда, миражите и обърканите чувства...
Все вали, и вали, и вали...
Кой качи водопад на небето?
Някак странно и тъжно красив
този дъжд прекроява сърцето ми.
Кара всички посоки във мен
да се слеят в една - все към тебе.
И пулсира с капчуков копнеж
всеки трепет, покълнал във вените.
По пунктира на твоята обич
много плахо ще тръгна сама.
Ще повярвам, че сигурно може
да премине във плътна черта.
Само дето не знам, дали ти
ще повярваш, че аз те обичам.
И на мен ми е трудно така...
Нямам чувства, да бъдат отричани.
Но сега...но сега, но сега...
през прозореца виждам как идваш.
Силует от дъждовна вода.
И сълзичка на края на миглите.
Кой качи водопад на небето?
Някак странно и тъжно красив
този дъжд прекроява сърцето ми.
Кара всички посоки във мен
да се слеят в една - все към тебе.
И пулсира с капчуков копнеж
всеки трепет, покълнал във вените.
По пунктира на твоята обич
много плахо ще тръгна сама.
Ще повярвам, че сигурно може
да премине във плътна черта.
Само дето не знам, дали ти
ще повярваш, че аз те обичам.
И на мен ми е трудно така...
Нямам чувства, да бъдат отричани.
Но сега...но сега, но сега...
през прозореца виждам как идваш.
Силует от дъждовна вода.
И сълзичка на края на миглите.
Почти научно и почти на шега
Аз съм Марс, казваш...А ти си Уран.
И сме на светлинни години далече.
От коя ли сила, не знам,
сме така упорито привлечени?
Има ред във Вселената, знаеш ли...
Тъй де, сред всеобщия рошав хаос.
Всички атоми подредено крачат.
Само ние не сме във час.
Как ще стигнеш до мене, кажи ми?
По трасето на Млечния път?
Но това са светлинни години!
При това - ще смутиш редът.
Дай да станем едни метеори.
Да летим накъдето си щем.
Току-виж - пресечем траектории
и един до друг вземем, че спрем.
То ще бъде космически сблъсък.
Някъде там, накрай световете.
И ще станем или черни дупки,
или две пощурели комети.
Или даже, на пук на законите,
ще се случи Големият взрив.
Нека гледат това астрономите -
как се ражда Вселена с мечти.
И сме на светлинни години далече.
От коя ли сила, не знам,
сме така упорито привлечени?
Има ред във Вселената, знаеш ли...
Тъй де, сред всеобщия рошав хаос.
Всички атоми подредено крачат.
Само ние не сме във час.
Как ще стигнеш до мене, кажи ми?
По трасето на Млечния път?
Но това са светлинни години!
При това - ще смутиш редът.
Дай да станем едни метеори.
Да летим накъдето си щем.
Току-виж - пресечем траектории
и един до друг вземем, че спрем.
То ще бъде космически сблъсък.
Някъде там, накрай световете.
И ще станем или черни дупки,
или две пощурели комети.
Или даже, на пук на законите,
ще се случи Големият взрив.
Нека гледат това астрономите -
как се ражда Вселена с мечти.
За да знам, когато ме повикаш
Нямам име.
Имам много имена.
Затова сама не знам коя съм.
Сутрин съм отрязък от Луна,
вечер ставам статуя от пясък.
И съм малка.
Като цвят на вишна.
Вятърът ме гали с тихи пръсти.
После съм голяма. Като истина,
след която лесно се възкръсва.
Черно-бяла съм.
От филм на Чаплин.
И е тъжно, дето нямам думи.
Но съм също многоцветен разлив
в устните на твоето безумие.
И съм всичко.
По ръба на нищото.
Губя се, когато се намирам.
Ще попитам просто:
Искаш ли
ти да ми измислиш ново име?
Имам много имена.
Затова сама не знам коя съм.
Сутрин съм отрязък от Луна,
вечер ставам статуя от пясък.
И съм малка.
Като цвят на вишна.
Вятърът ме гали с тихи пръсти.
После съм голяма. Като истина,
след която лесно се възкръсва.
Черно-бяла съм.
От филм на Чаплин.
И е тъжно, дето нямам думи.
Но съм също многоцветен разлив
в устните на твоето безумие.
И съм всичко.
По ръба на нищото.
Губя се, когато се намирам.
Ще попитам просто:
Искаш ли
ти да ми измислиш ново име?
Щастието е толкова лесно...
Целува залезът извивката на хълма
и облаците се обагрят във червено.
Една Луна смутено се търкулва
по дланите на пролетното време.
Не диша вятърът. Мълчи, приведен,
между цветчетата на бухналите клони.
Звездите кацат тихо по небето.
И всичко е като отключен спомен.
Мирише на събудени треви.
На дъжд от юг. На полет птичи.
Така е хубаво, че само се мълчи.
И аз обичам, и обичам, и обичам...
и облаците се обагрят във червено.
Една Луна смутено се търкулва
по дланите на пролетното време.
Не диша вятърът. Мълчи, приведен,
между цветчетата на бухналите клони.
Звездите кацат тихо по небето.
И всичко е като отключен спомен.
Мирише на събудени треви.
На дъжд от юг. На полет птичи.
Така е хубаво, че само се мълчи.
И аз обичам, и обичам, и обичам...
допиши ме...
Толкова е лесно да ме разбереш...
(Вече казах, че съм алогична).
Днес съм облаче във нечие небе
и така се уча да обичам.
Никак не е трудно да ме разбереш...
(Нищо, че сама не се разбирам).
Ще се сгуша в нечии ръце,
за да се научат да ме свирят.
Ти не можеш да ме разбереш.
Може би ... изобщо не си искал?
Но е просто като две и две-
аз съм ти началото на приказката.
(Вече казах, че съм алогична).
Днес съм облаче във нечие небе
и така се уча да обичам.
Никак не е трудно да ме разбереш...
(Нищо, че сама не се разбирам).
Ще се сгуша в нечии ръце,
за да се научат да ме свирят.
Ти не можеш да ме разбереш.
Може би ... изобщо не си искал?
Но е просто като две и две-
аз съм ти началото на приказката.
Никой не е казал, че е лесно...
Не пресявай през своето сито
мойте думи. И мойте сълзи.
Аз не съм ти вода ненапита.
Но съм извор сред тези скали.
И съм полъх от вятър в тревите,
и парченце зелена Луна.
Аз съм крайче от дъхава пита,
с вкус на мед и на капка роса.
Аз съм чаша нагарчащо вино.
И вселена, и бряг, и посока.
Аз съм допир от тяло. Картина.
И утеха, и жажда...и болка.
Аз се смея. Тъгувам. Мълча.
Аз съм същата - страшно различна.
Аз създавам. Но също руша.
Ако можеш, такава обичай ме...
мойте думи. И мойте сълзи.
Аз не съм ти вода ненапита.
Но съм извор сред тези скали.
И съм полъх от вятър в тревите,
и парченце зелена Луна.
Аз съм крайче от дъхава пита,
с вкус на мед и на капка роса.
Аз съм чаша нагарчащо вино.
И вселена, и бряг, и посока.
Аз съм допир от тяло. Картина.
И утеха, и жажда...и болка.
Аз се смея. Тъгувам. Мълча.
Аз съм същата - страшно различна.
Аз създавам. Но също руша.
Ако можеш, такава обичай ме...
Луна на покрива
Ставам прозрачна, прозрачна, невидима.
Тихо стопявам се в синия здрач.
Вятърът свири протяжно в комините
сякаш е някакъв нощен тръбач.
Светът ме забравя. И ти ме забравяш.
( Всъщност, за мене, ти си света.)
Виж - над антените бавно изгрява
онази нахапана, бледа Луна.
Днес съм по-тъжна от всички момичета.
Пуста и тъжна. И много сама.
Исках да кажа, че те обичам,
но май по-добре е да замълча...
Тихо стопявам се в синия здрач.
Вятърът свири протяжно в комините
сякаш е някакъв нощен тръбач.
Светът ме забравя. И ти ме забравяш.
( Всъщност, за мене, ти си света.)
Виж - над антените бавно изгрява
онази нахапана, бледа Луна.
Днес съм по-тъжна от всички момичета.
Пуста и тъжна. И много сама.
Исках да кажа, че те обичам,
но май по-добре е да замълча...
Кутията. И Пандора.
Защо не чу, като ти казах "Не отваряй!"?
Защо поиска да надникнеш в мен?
Сега очите ти сълзят и парят
и въздухът нагарча, нажежен.
Ръцете ти треперят. Дишаш тежко.
Умираш ли? О, не. Би бИло лесно...
Не трябваше във мене да поглеждаш.
Със думи се играе бесенката.
Сега поне разбра ли ме какво съм?
Капакът се затваря много трудно.
Във отговор на твоите въпроси
аз дълго ще остана будна.
Защото аз съм болест във душата ти,
защото щипя като сол във раните.
Защото съм ти черното проклятие.
Защо не чу, като ти казах "Не отваряй!"?
От любопитство ли...От обич? Хайде стига...
От обич никой в мене не поглежда.
Ако го правеше - щеше да види -
на дъното съм скътала надеждата.
Защо поиска да надникнеш в мен?
Сега очите ти сълзят и парят
и въздухът нагарча, нажежен.
Ръцете ти треперят. Дишаш тежко.
Умираш ли? О, не. Би бИло лесно...
Не трябваше във мене да поглеждаш.
Със думи се играе бесенката.
Сега поне разбра ли ме какво съм?
Капакът се затваря много трудно.
Във отговор на твоите въпроси
аз дълго ще остана будна.
Защото аз съм болест във душата ти,
защото щипя като сол във раните.
Защото съм ти черното проклятие.
Защо не чу, като ти казах "Не отваряй!"?
От любопитство ли...От обич? Хайде стига...
От обич никой в мене не поглежда.
Ако го правеше - щеше да види -
на дъното съм скътала надеждата.
Усмихни се...
Не бързай да ме доизмисляш.
Не съм от този свят, нали?
Дописвам крайчето на приказката,
в която всички са добри.
Отричам простичките истини
за нещото, наречено любов.
Когато плача, плача искрено,
макар и да не знам защо.
Представям си, че съм вълшебница.
А ти не вярваш във това.
Но аз пък пазя страшно ревностно
невидимите си крилца.
Единствен теб не омагьосах.
А исках повече от всичко...
Въздишат немите въпроси
защо и как те заобичах.
Но не това е важно, май,
когато ти валиш, валиш...
Ако съм мъничко вълшебна -
заклевам те да си щастлив.
Не съм от този свят, нали?
Дописвам крайчето на приказката,
в която всички са добри.
Отричам простичките истини
за нещото, наречено любов.
Когато плача, плача искрено,
макар и да не знам защо.
Представям си, че съм вълшебница.
А ти не вярваш във това.
Но аз пък пазя страшно ревностно
невидимите си крилца.
Единствен теб не омагьосах.
А исках повече от всичко...
Въздишат немите въпроси
защо и как те заобичах.
Но не това е важно, май,
когато ти валиш, валиш...
Ако съм мъничко вълшебна -
заклевам те да си щастлив.
Вместо прегръдка
Ще се стопя като един мираж
сред пясъците на пустинята.
Не казвай нищо за това,
което двамата не стигнахме...
От думите ти ме боли.
А тебе те боли от моите.
Нормално е да завали.
Но стават хлъзгави завоите.
Не ме помни. Не ме помни.
Не искам да ти бъда камък.
От мене ще си прогориш
в сърцето точно нова рана.
Нали не си щастлив така?
Нали не мога да съм Нея?
Целувам те.
Ще си вървя.
А ти бъди щастлив.
Без мене.
сред пясъците на пустинята.
Не казвай нищо за това,
което двамата не стигнахме...
От думите ти ме боли.
А тебе те боли от моите.
Нормално е да завали.
Но стават хлъзгави завоите.
Не ме помни. Не ме помни.
Не искам да ти бъда камък.
От мене ще си прогориш
в сърцето точно нова рана.
Нали не си щастлив така?
Нали не мога да съм Нея?
Целувам те.
Ще си вървя.
А ти бъди щастлив.
Без мене.
бавно идвам...
Когато залезът се пръсне по небето
и птиците повярват в пролетта,
когато всички думи във сърцето ти
замлъкнат и се вслушат в обичта,
когато устните ти се научат нежно
по кожата ми да рисуват огън,
когато във очите ти копнежът
стопи заключената в мен умора,
вземи ме. Твоя съм. Напълно.
Стаена, кротка, светла и добра -
едно цветче, в душата ти покълнало,
под топлите ръце на любовта...
и птиците повярват в пролетта,
когато всички думи във сърцето ти
замлъкнат и се вслушат в обичта,
когато устните ти се научат нежно
по кожата ми да рисуват огън,
когато във очите ти копнежът
стопи заключената в мен умора,
вземи ме. Твоя съм. Напълно.
Стаена, кротка, светла и добра -
едно цветче, в душата ти покълнало,
под топлите ръце на любовта...
Неизпратено писмо
...до Теб :)
Каква съм? Не ме питай...и аз не знам...
Сутрин съм малка. Будя се и скачам от леглото да видя изгрева.През лятото.
А през зимата не. Будя се и се зарявам още по-дълбоко във завивките.Стискам очи, силно, с надеждата, че когато ги отворя, навън ще е топло и зелено.
Когато се разсъня, пораствам. Оправям се на бързо и хуквам на работа.Там съм сериозна. Не винаги.
Когато онзи нахален котарак се домъкне на нашата тераса, излизам да си поприказвам с него.
Не ти се вярва , че знам котешки, ама аз знам...Наистина! Разказва ми за живота по покривите, за птиците, за това, че и на него му се иска да лети, нищо че е един възрастен сиямец.
Аз го успокоявам, че и аз искам да летя, нищо че съм един средностатистически човек. Решаваме някой ден да полетим заедно.
После той си отива, защото има и други задължения. А аз се прибирам и ставам пак много делова.
Веднъж едно водно конче беше решило, че не е много хубаво ,дето съм такава сериозна и влезе при мен през прозореца. Беше синичко.
Кръжеше около китайската роза и ме усмихваше.
Понякога гледам "Красавицата и Звяра" и плача. Не че понякога ,когато го гледам ,плача. Винаги плача, когато го гледам. Но го гледам само понякога. Не всеки ден.Има и други неща, за които да плача.За лястовичките.Които си имат гнезда над прозореца ми. И си отидоха.
За дъжда, за който никой не мисли...Дали е лесно да си дъжд, според теб? Според мен-не. Хората никога не са доволни...Ако те няма- суша било, защо те нямало, ако завалиш...защо валиш...мрачно им било...А аз съм дъжд понякога.И плача.
Обичам дъвки "Хуба Буба" . И ти ми се смееш, защото издували бузата ми и съм приличала на петгодишна.
А когато готвя си се представям като Пепеляшка. Не че имам нещо против да ти готвя...по забавно ми е, просто.
Когато съм под душа,си представям, че е дошъл световния потоп.
Когато слушам музика,измислям филм по нея.
Когато пуша , си мисля, че трябва да спра.
Когато рисувам, създавам нови светове.
Когато ме любиш, съм наистина твоя.
Когато пиша съм себе си.
Когато ти се сърдя , никога не е наистина.
Когато си ми сърдит, ми се плаче.
Когато пея си представям, че имам талант за това.
Когато чета не съществувам в този свят.
Когато те обичам, мисля, че сърцето ми ще се пръсне от обичане.
Когато те мразя,се заяждам с теб.После плача.
Когато спя, оставям леглото без чаршафи.
Когато се разхождам се влача безобразно бавно, за да разгледам всичко по пътя.
Когато ми е студено, най-студен ми е носа.
Когато ти правя кафе, слагам малко индийско орехче.Ама ти не знаеш. Затова се чудиш защо моето е най-хубавото.
Когато ям шоколад си мисля колко малко му е нужно на човек, за да е щастлив.
Когато мълча, просто ми се мълчи.
Когато ми е смешно, се заливам от смях на всичко.Дори и на облаците, които придобиват смешни форми.
Когато слушам гласа ти, пулсът ми се учестява.
Когато...те няма...
аз съм същата...но без теб...
Каква съм? Не ме питай...и аз не знам...
Сутрин съм малка. Будя се и скачам от леглото да видя изгрева.През лятото.
А през зимата не. Будя се и се зарявам още по-дълбоко във завивките.Стискам очи, силно, с надеждата, че когато ги отворя, навън ще е топло и зелено.
Когато се разсъня, пораствам. Оправям се на бързо и хуквам на работа.Там съм сериозна. Не винаги.
Когато онзи нахален котарак се домъкне на нашата тераса, излизам да си поприказвам с него.
Не ти се вярва , че знам котешки, ама аз знам...Наистина! Разказва ми за живота по покривите, за птиците, за това, че и на него му се иска да лети, нищо че е един възрастен сиямец.
Аз го успокоявам, че и аз искам да летя, нищо че съм един средностатистически човек. Решаваме някой ден да полетим заедно.
После той си отива, защото има и други задължения. А аз се прибирам и ставам пак много делова.
Веднъж едно водно конче беше решило, че не е много хубаво ,дето съм такава сериозна и влезе при мен през прозореца. Беше синичко.
Кръжеше около китайската роза и ме усмихваше.
Понякога гледам "Красавицата и Звяра" и плача. Не че понякога ,когато го гледам ,плача. Винаги плача, когато го гледам. Но го гледам само понякога. Не всеки ден.Има и други неща, за които да плача.За лястовичките.Които си имат гнезда над прозореца ми. И си отидоха.
За дъжда, за който никой не мисли...Дали е лесно да си дъжд, според теб? Според мен-не. Хората никога не са доволни...Ако те няма- суша било, защо те нямало, ако завалиш...защо валиш...мрачно им било...А аз съм дъжд понякога.И плача.
Обичам дъвки "Хуба Буба" . И ти ми се смееш, защото издували бузата ми и съм приличала на петгодишна.
А когато готвя си се представям като Пепеляшка. Не че имам нещо против да ти готвя...по забавно ми е, просто.
Когато съм под душа,си представям, че е дошъл световния потоп.
Когато слушам музика,измислям филм по нея.
Когато пуша , си мисля, че трябва да спра.
Когато рисувам, създавам нови светове.
Когато ме любиш, съм наистина твоя.
Когато пиша съм себе си.
Когато ти се сърдя , никога не е наистина.
Когато си ми сърдит, ми се плаче.
Когато пея си представям, че имам талант за това.
Когато чета не съществувам в този свят.
Когато те обичам, мисля, че сърцето ми ще се пръсне от обичане.
Когато те мразя,се заяждам с теб.После плача.
Когато спя, оставям леглото без чаршафи.
Когато се разхождам се влача безобразно бавно, за да разгледам всичко по пътя.
Когато ми е студено, най-студен ми е носа.
Когато ти правя кафе, слагам малко индийско орехче.Ама ти не знаеш. Затова се чудиш защо моето е най-хубавото.
Когато ям шоколад си мисля колко малко му е нужно на човек, за да е щастлив.
Когато мълча, просто ми се мълчи.
Когато ми е смешно, се заливам от смях на всичко.Дори и на облаците, които придобиват смешни форми.
Когато слушам гласа ти, пулсът ми се учестява.
Когато...те няма...
аз съм същата...но без теб...
Историйка от преди електричеството
Пазачът на фара въздиша солено
и всички вълни са му приливни.
По залез небето му пее в червено,
и жълто се буди със изгрева.
Очите му знаят крилете на птиците
и всяка звезда от къде е.
Когато вали, му нагарча в зениците.
Пазачът на фара не пее.
В мъглата фенерът му ражда утехи
и скрива във шепи молитвите.
Гласът му понякога става на шепот,
когато разказва на рибите.
Докосва небето. Така е високо...
И дава надежда на кораба.
Пазачът на фара е дом и посока,
закрила, и сила, и вяра.
След всяка разпенена буря замлъква,
по-светъл от слънце и огън.
Когато е тъжен, морето помръква
и дълго се чувства виновно.
Пазачът на фара отдавна го няма.
Но диша солено прозорчето.
Усмихва се там, на картината само
зеленото мъничко корабче...
и всички вълни са му приливни.
По залез небето му пее в червено,
и жълто се буди със изгрева.
Очите му знаят крилете на птиците
и всяка звезда от къде е.
Когато вали, му нагарча в зениците.
Пазачът на фара не пее.
В мъглата фенерът му ражда утехи
и скрива във шепи молитвите.
Гласът му понякога става на шепот,
когато разказва на рибите.
Докосва небето. Така е високо...
И дава надежда на кораба.
Пазачът на фара е дом и посока,
закрила, и сила, и вяра.
След всяка разпенена буря замлъква,
по-светъл от слънце и огън.
Когато е тъжен, морето помръква
и дълго се чувства виновно.
Пазачът на фара отдавна го няма.
Но диша солено прозорчето.
Усмихва се там, на картината само
зеленото мъничко корабче...
което нямам сили да ти кажа...
Скрий ме много вътре в себе си,
да забравя колко ме е страх.
Нека в топлината ти унесена
тази нощ спокойно да заспя.
Приюти ме в нежните си длани,
и изтрий сълзите от преди.
Няма път и няма разстояния.
Само нощ. И аз. И ти.
Устните ми тихо те прошепват
и целуват липсата ти в мен.
Ти нали повярва във вълшебства?
Значи ще се сбъднем някой ден.
Дотогава скрий ме силно в себе си,
както аз те пазя там, във ляво.
Нека да усетя как в сърцето ти
цялата ми обич се взривява.
да забравя колко ме е страх.
Нека в топлината ти унесена
тази нощ спокойно да заспя.
Приюти ме в нежните си длани,
и изтрий сълзите от преди.
Няма път и няма разстояния.
Само нощ. И аз. И ти.
Устните ми тихо те прошепват
и целуват липсата ти в мен.
Ти нали повярва във вълшебства?
Значи ще се сбъднем някой ден.
Дотогава скрий ме силно в себе си,
както аз те пазя там, във ляво.
Нека да усетя как в сърцето ти
цялата ми обич се взривява.
За цветята и бодлите
Обичам те...не те обичам...
На маргаритките им писна.
Не писах думи. Писах чувства
по гладките очи на листите.
Сега ще стрелям по звездите
(понеже никоя не пада).
Ще си измисля, че те има.
(Обичам явно да те страдам.)
А утре ти ще ме захвърлиш
в чувала с вехтите си чувства.
От тежка обич се прегърбих.
Това съвсем не е изкуство.
Обичам те, не ме обичаш...
Или обратно. Или трето.
Момиче съм. Не съм момиче.
А остро трънче във сърцето ти...
На маргаритките им писна.
Не писах думи. Писах чувства
по гладките очи на листите.
Сега ще стрелям по звездите
(понеже никоя не пада).
Ще си измисля, че те има.
(Обичам явно да те страдам.)
А утре ти ще ме захвърлиш
в чувала с вехтите си чувства.
От тежка обич се прегърбих.
Това съвсем не е изкуство.
Обичам те, не ме обичаш...
Или обратно. Или трето.
Момиче съм. Не съм момиче.
А остро трънче във сърцето ти...
...но не мога
Не знам заспивам ли, но ти си сън,
който сълзи по тъмните ми мигли.
Звездите капят тихичко на вън
и бавно гаснат в своето си минало.
Луната е едно око,
вторачено в морето отвисоко.
И аз не знам...не знам защо,
но искам да докосна този поглед.
Навярно е заради съня, във който тебе
те има. Въпреки сълзите.
Прекрасно знам, че нямаш време.
И трябва да те пусна да отлитнеш.
който сълзи по тъмните ми мигли.
Звездите капят тихичко на вън
и бавно гаснат в своето си минало.
Луната е едно око,
вторачено в морето отвисоко.
И аз не знам...не знам защо,
но искам да докосна този поглед.
Навярно е заради съня, във който тебе
те има. Въпреки сълзите.
Прекрасно знам, че нямаш време.
И трябва да те пусна да отлитнеш.
Извънсезонни чувства ме връхлитат...
Пожарите на дългите лета,
в които търсех твоята крайбрежност,
преминаха във тъжен листопад
по клоните на есенната нежност.
Един оранжев късен минзухар
проби земята с острата си жажда.
И после зимата затрупа с тишина
онези думи, дето те възраждаха.
Аз станах най-невидимия слънчев лъч
и много тайно стигнах до ръката ти.
А след това търкулна се светът
по дългите пътеки на раздялата.
Навярно може само пролетта
да ме напише нова. И по-правилна.
Но ти едва ли имаш топлина,
която да ме стопли огледално.
в които търсех твоята крайбрежност,
преминаха във тъжен листопад
по клоните на есенната нежност.
Един оранжев късен минзухар
проби земята с острата си жажда.
И после зимата затрупа с тишина
онези думи, дето те възраждаха.
Аз станах най-невидимия слънчев лъч
и много тайно стигнах до ръката ти.
А след това търкулна се светът
по дългите пътеки на раздялата.
Навярно може само пролетта
да ме напише нова. И по-правилна.
Но ти едва ли имаш топлина,
която да ме стопли огледално.
Ще се събудя...
Затварям думите във стъклени буркани,
за да запазят аромата на обичане.
На мен самата ми е адски рано
от себе си да се отричам.
Едва ли повече ще ме боли, отколкото
боляло ме е всеки път преди.
Това е просто нова обиколка
с карета от накъсани мечти.
Обаче пътят си е път. И аз го зная.
По-бавно го вървя. И се страхувам.
Ти няма да ме чакаш там, на края.
Какво пък... Щеше да е чудо...
Така че нищо, ама нищо ново.
Сега ще се целувам със дъжда.
А утре всичко ще е шепа спомени,
които някой е събирал през нощта...
за да запазят аромата на обичане.
На мен самата ми е адски рано
от себе си да се отричам.
Едва ли повече ще ме боли, отколкото
боляло ме е всеки път преди.
Това е просто нова обиколка
с карета от накъсани мечти.
Обаче пътят си е път. И аз го зная.
По-бавно го вървя. И се страхувам.
Ти няма да ме чакаш там, на края.
Какво пък... Щеше да е чудо...
Така че нищо, ама нищо ново.
Сега ще се целувам със дъжда.
А утре всичко ще е шепа спомени,
които някой е събирал през нощта...
Не плача. Оазисите са за други.
Гласът ми. Мислите. Червените луни.
Копринените нишки на тъгата.
На вън вали. Не чу ли? Пак вали.
Аз спирам. Друга е нататък.
Рисувах птици. Шиех им небе
от някакви мечти, назаем взети.
Накрая, със отчаяни ръце
свалих крилата им. И скрих небето.
Тогава точно заваля отново.
Но не е дъжд. Не е. Нали?
Това са сребърните капки на отровата.
Не виждаш ли? Тъга вали...
А аз ще тръгвам. Някъде. На изток.
Където хоризонтът ражда изгреви.
Не ме завръщай. Няма ме. Не искам.
Ще се удавя в тези тъжни стихове.
Не можеш да си мой, разбираш ли...
Понеже още си на всички минали.
Очите ми от днес са сухи извори.
Принадлежа изцяло на пустинята.
Копринените нишки на тъгата.
На вън вали. Не чу ли? Пак вали.
Аз спирам. Друга е нататък.
Рисувах птици. Шиех им небе
от някакви мечти, назаем взети.
Накрая, със отчаяни ръце
свалих крилата им. И скрих небето.
Тогава точно заваля отново.
Но не е дъжд. Не е. Нали?
Това са сребърните капки на отровата.
Не виждаш ли? Тъга вали...
А аз ще тръгвам. Някъде. На изток.
Където хоризонтът ражда изгреви.
Не ме завръщай. Няма ме. Не искам.
Ще се удавя в тези тъжни стихове.
Не можеш да си мой, разбираш ли...
Понеже още си на всички минали.
Очите ми от днес са сухи извори.
Принадлежа изцяло на пустинята.
Само няколко ноти...
Напиши ми песен за едно небе,
във което изгревите се прераждат
в светлите бои на акварела
със отблясъци от жълто и оранжево.
Напиши ми песен за крилете,
във които диша много вятър.
За летеното над утринни морета,
за вкуса солен на свободата.
Напиши ми песен за високото.
Даже да е мъничък рефрен.
Подари ми всичките посоки.
Напиши ми песен за едно небе!
във което изгревите се прераждат
в светлите бои на акварела
със отблясъци от жълто и оранжево.
Напиши ми песен за крилете,
във които диша много вятър.
За летеното над утринни морета,
за вкуса солен на свободата.
Напиши ми песен за високото.
Даже да е мъничък рефрен.
Подари ми всичките посоки.
Напиши ми песен за едно небе!
Усещане за обич (пролетно)
На Слънцето усмихнатите пръсти
разрошват късата прическа на тревата.
А облаците дишат разпокъсано,
догонвайки каляската на Вятъра.
Дали е Пролет? Или само настроение
на Зимата, която си отива?
Не знам... Но влюбвам се в зеленото,
което е усещане за прилив.
И всичко страшно вече е различно...
Аз днес съм просто мъничка пчела,
която няма нужда от причина,
за да се влюби до полуда в Пролетта.
разрошват късата прическа на тревата.
А облаците дишат разпокъсано,
догонвайки каляската на Вятъра.
Дали е Пролет? Или само настроение
на Зимата, която си отива?
Не знам... Но влюбвам се в зеленото,
което е усещане за прилив.
И всичко страшно вече е различно...
Аз днес съм просто мъничка пчела,
която няма нужда от причина,
за да се влюби до полуда в Пролетта.
А теб, все пак, те има...
Откъсвам три звезди и стръкче вятър
и тръгвам накъдето пеят птиците.
Зад мен пристъпя мълчешком Луната
по опнатата тетива на жиците.
Светът отвъд внезапно се смалява
и се затваря в стъклено кълбо.
Небето става синкаво-лилаво
и се върти като виенско колело.
Събличам бавно тежките умори
и влизам гола в облак от вода.
Издигам се нагоре и нагоре
във влюбените шепи на нощта.
Оставям устните на тишината
да ме целуват, докато заспивам.
Това, което липсва е ръката ти,
която ме докосва колебливо.
Това, което липсва е дъхът ти,
който се сгушва тихо до гръдта ми.
Без теб ми е безпътно и самотно.
Ела...ела поне в съня ми...
и тръгвам накъдето пеят птиците.
Зад мен пристъпя мълчешком Луната
по опнатата тетива на жиците.
Светът отвъд внезапно се смалява
и се затваря в стъклено кълбо.
Небето става синкаво-лилаво
и се върти като виенско колело.
Събличам бавно тежките умори
и влизам гола в облак от вода.
Издигам се нагоре и нагоре
във влюбените шепи на нощта.
Оставям устните на тишината
да ме целуват, докато заспивам.
Това, което липсва е ръката ти,
която ме докосва колебливо.
Това, което липсва е дъхът ти,
който се сгушва тихо до гръдта ми.
Без теб ми е безпътно и самотно.
Ела...ела поне в съня ми...
Няма стих.
Защо реших да не напиша този стих...
Защото думите отдавна са безмълвия.
Защото синевата нощем спи
във шапката на просяка зад ъгъла.
Или защото чувствата се раждат голи
и после се гримират със слова.
Но някой знае ли, изобщо, колко
им струва тази тяхна суета?
Реших да не напиша този стих, защото
аз искам да усещам без изричане -
тъй, както цял живот дървото
безмълвно своята земя обича...
Защото думите отдавна са безмълвия.
Защото синевата нощем спи
във шапката на просяка зад ъгъла.
Или защото чувствата се раждат голи
и после се гримират със слова.
Но някой знае ли, изобщо, колко
им струва тази тяхна суета?
Реших да не напиша този стих, защото
аз искам да усещам без изричане -
тъй, както цял живот дървото
безмълвно своята земя обича...
Декада девета - Лицемерие
Едно дръвче облече нежен цвят
и сигурно се влюби във Небето.
Небето, явно, нищо не разбра
и не погледна даже към дръвчето.
Тогава слезе Вятър кривоок
и между тъничките клони взе да шушне,
че може да е пратеник с писмо
до синьото небесно привъздушие.
Дръвчето се усмихна, засия
и прати шепа розови цветчета.
С които да разкаже любовта,
по-нежно от въздишка, на небето.
И вятърът ги грабна. И изчезна.
Завърна се отново със Луната.
Да се достигне до Небето не е лесно,
дори да бъдеш много силен Вятър.
Не стигнали до получателя цветчетата.
И още трябвало, поне три шепи.
И Вятъра се спусна над дръвчето,
загребвайки без жалост цветовете му.
И отлетя. И никога не се завърна.
А малкото дръвче, със голи клони,
очакваше Небето да го зърне
и трупаше надежди, вместо спомени.
Едно внезапно утро, над мъглата,
Небето мълчаливо се наведе.
Огледа птиците и къщите, тревата,
и хората. И малкото дръвче. Последно.
"Какво е грозно!" каза си наум.
"Добре, че е далеч от мене!"
И само Вятърът го чу
и бързо, думите поемайки,
до малкото дръвче се спря
и нагло в клоните му ги изшушна.
То цялото се сви и посивя.
Заплака. Само корените му изсъхнаха.
След време синьото Небе
съвсем забрави сбръчканите клони
на малкото, обичащо дръвче.
И само Вятърът над него гонеше
мъгли и облаци, и пясъчни въздишки.
Не му тежаха казаните думи.
Безчувствие си имаше в излишък.
И просто продължи да съществува.
и сигурно се влюби във Небето.
Небето, явно, нищо не разбра
и не погледна даже към дръвчето.
Тогава слезе Вятър кривоок
и между тъничките клони взе да шушне,
че може да е пратеник с писмо
до синьото небесно привъздушие.
Дръвчето се усмихна, засия
и прати шепа розови цветчета.
С които да разкаже любовта,
по-нежно от въздишка, на небето.
И вятърът ги грабна. И изчезна.
Завърна се отново със Луната.
Да се достигне до Небето не е лесно,
дори да бъдеш много силен Вятър.
Не стигнали до получателя цветчетата.
И още трябвало, поне три шепи.
И Вятъра се спусна над дръвчето,
загребвайки без жалост цветовете му.
И отлетя. И никога не се завърна.
А малкото дръвче, със голи клони,
очакваше Небето да го зърне
и трупаше надежди, вместо спомени.
Едно внезапно утро, над мъглата,
Небето мълчаливо се наведе.
Огледа птиците и къщите, тревата,
и хората. И малкото дръвче. Последно.
"Какво е грозно!" каза си наум.
"Добре, че е далеч от мене!"
И само Вятърът го чу
и бързо, думите поемайки,
до малкото дръвче се спря
и нагло в клоните му ги изшушна.
То цялото се сви и посивя.
Заплака. Само корените му изсъхнаха.
След време синьото Небе
съвсем забрави сбръчканите клони
на малкото, обичащо дръвче.
И само Вятърът над него гонеше
мъгли и облаци, и пясъчни въздишки.
Не му тежаха казаните думи.
Безчувствие си имаше в излишък.
И просто продължи да съществува.
За нуждата от чадъри...
Бих стояла дълго под дъжда.
Докато съвсем се слея с него.
Докато започна да трептя.
Докато ме грабнат ветровете.
Бих валяла дълго. Денонощно.
Бих попивала в студената земя.
Докогато имам сили още
да превръщам камъни в цветя.
И когато се усетя уморена
бих поспряла мълчешком до теб.
Бих ти позволила да ме вземеш.
Но не зная ти дали би взел
шепа капки, късчета от облак,
с вкус на вятър, с мирис на небе...
Би ли взел една въздушна болка?
Толкова дъжд, кажи ми, би ли взел?
Докато съвсем се слея с него.
Докато започна да трептя.
Докато ме грабнат ветровете.
Бих валяла дълго. Денонощно.
Бих попивала в студената земя.
Докогато имам сили още
да превръщам камъни в цветя.
И когато се усетя уморена
бих поспряла мълчешком до теб.
Бих ти позволила да ме вземеш.
Но не зная ти дали би взел
шепа капки, късчета от облак,
с вкус на вятър, с мирис на небе...
Би ли взел една въздушна болка?
Толкова дъжд, кажи ми, би ли взел?
А толкова имам нужда от теб...
След всяка обич странно опустявам.
В мен звуците се блъскат, непроронени.
По тялото ми плъзват сто лиани
от някакви мъгливи, сини спомени.
В очите тихо гаснат световете,
които вчера пръскаха искрици.
И става някак мъртво във сърцето ми.
По-мъртво от пречупени криле на птица.
Прибирам си косите. И надеждите.
Затварям всички чакащи прозорци.
В картонена кутия скривам нежното.
И късам стълбите, които водят Горе.
След всяка обич слагам катинари.
И стават все по - тежки от преди.
Пътеките към мен жаравно парят.
И всяка стъпчица по тях ще те боли.
Така че помисли добре, дали да тръгнеш.
Боля ужасно. И ужасно ме е страх.
Защото, знаеш ли, ще бъде много трудно.
А всъщност, имам много обич да ти дам...
В мен звуците се блъскат, непроронени.
По тялото ми плъзват сто лиани
от някакви мъгливи, сини спомени.
В очите тихо гаснат световете,
които вчера пръскаха искрици.
И става някак мъртво във сърцето ми.
По-мъртво от пречупени криле на птица.
Прибирам си косите. И надеждите.
Затварям всички чакащи прозорци.
В картонена кутия скривам нежното.
И късам стълбите, които водят Горе.
След всяка обич слагам катинари.
И стават все по - тежки от преди.
Пътеките към мен жаравно парят.
И всяка стъпчица по тях ще те боли.
Така че помисли добре, дали да тръгнеш.
Боля ужасно. И ужасно ме е страх.
Защото, знаеш ли, ще бъде много трудно.
А всъщност, имам много обич да ти дам...
Тогава няма да поискам да си тръгна...
Идея нямаш колко те обичам...
Идея нямаш колко ме е страх.
И как съвсем безпътни криволичат
пътеките из моята душа.
И за това понякога замлъквам,
заслушана в гласа на пеперудите,
защото ми е непосилно трудно
да изговоря с прости думи чудото.
И за това понякога се скривам
под сянката на първото кокиче.
Защото чакам в мене да премине
страхът от силата, с която те обичам.
Когато превъзмогна себе си,
когато скъсам на парченца този страх,
ще се заключа тихичко в ръцете ти
и цяла вечност ще остана там...
Идея нямаш колко ме е страх.
И как съвсем безпътни криволичат
пътеките из моята душа.
И за това понякога замлъквам,
заслушана в гласа на пеперудите,
защото ми е непосилно трудно
да изговоря с прости думи чудото.
И за това понякога се скривам
под сянката на първото кокиче.
Защото чакам в мене да премине
страхът от силата, с която те обичам.
Когато превъзмогна себе си,
когато скъсам на парченца този страх,
ще се заключа тихичко в ръцете ти
и цяла вечност ще остана там...
Стихчета, писани просто така...
из разни форумчета с игрички :)
***
Аз рисувам Живота. Той рисува по мене.
И така се създава изкуство...
Кой ли дявол ще иска точно мен да ме вземе
и да пие със мене до късно...
Никой. Не, наистина, казвам ви - никой.
Аз рисувам слънца по живота.
Всички дяволи бягат. Те така са отвикнали
да подсвиркват по моите ноти.
А Животът по мене рисува поречия.
Пълноводни реки под очите.
По челото ми спуска бразди от обреченост.
И си прави криле. Да отлитне.
***
/акростих/
Н ощта целуна светлите прозорци.
Е дна звезда заплака и угасна.
Б алконите приличаха на хора,
е два докоснали се в късно лято.
Ш ептяха капки дъжд. И беше тихо.
Е сенцията на Луната се разплиска.
Р имуваше дъждът среднощни стихове,
а вятърът нелепо се изкиска.
Н е си отидох. Чаках до последно.
О бичах те на сляпо. Като лудите.
Т и беше моята бездънна бездна.
И аз сама в дълбокото се хвърлих.
Н е можех да си тръгна, не разбра ли?
Е дин единствен път така обичам.
Б олеше ли? Болеше. Но останах.
Е зичница във храма на въздишките...
Ш изофренично в себе си те оправдавах,
е стествено се лъжех. И си вярвах.
Т ежеше вечерта. Не беше рано.
А аз измислях светлина. И те очаквах.
М ълчи сега...ужасно късно е за думи...
едит - 09.12.2009
А моят замък стига до небето...
И в него много тишина звучи.
Живея в кулата на сенките, където
отдавна ме заключи ти.
Остави ми един сандък със спомени.
И роза, със повехнали листа.
Превърна ме във сянка. А прозореца
с решетки от желязо окова.
Но аз ще излетя, разбираш ли?
Защото моят замък стига до небето!
Когато някой ден отключиш кулата
ще бъде празно. И безкрайно светло.
***
Дърветата - старици среброкоси
мълчат под тази лунна светлина.
Ти ли превърна Вятъра във просяк,
че скита безутешен във нощта?
Ти ли скова капчука във висулка
и скри звездите в облакова прежда?
Отидеш ли си, ще се стопи беззвучно
първия сняг. Но и последната надежда.
***
Като излязал рицар от старите замъци,
със блестящи във златно доспехи,
Слънцето гордо изправя главата си
и тръгва сияйно в небето.
Лъчите му - мечове - пронизват тъмата
и тежките лапи на облаци сиви.
Под него се буди с въздишка Земята-
целуната изгревно, есенна, жива.
***
За нея най-лютата битка си струва.
Защото без нея е празен света.
Макар, че по пътя и трудно пътуват
и срещат стени от бетон и метал.
Но с мъничко вяра и много надежда
успяват да минат зад тях и отвъд.
От силната Обич сърцата повеждани
не спират пред нищо. Не могат да спрат!
***
До пътя, пазейки наш'те мечти
стоеше усмихната мъничка фея.
-На нея приличаш - прошепна ми ти.
Най-вече когато така се засмееш.
И аз се усмихнах. Неволно, за теб.
В очите ти изгрева бавно изплува.
А феята тихо в тревите се скри.
И точно тогава ти ме целуна.
***
Eдно сърце тупти съвсем само
на края на студената Вселена.
То чака шепа истинска любов
и две протегнати ръце, за да го вземат.
То чака да дочуе във безкрая
на друго някое сърце гласа.
И се надява много, много тайно,
че някога се случват чудеса...
***
Отстъпват сенките без препирни, без звук.
Нощта си тръгва бледа, изсветляла.
И Слънцето по хоризонта плъзва лък -
лъчите му като стрели излитат, в бяло.
***
Един живот,помнете,че живеем!
Горчиво-сладък, мъничко тръпчив.
Понякога мечтите си пилеем,
понякога от нещо ни боли.
Но е така - съдбата многолика
поднася ни различни изненади.
Така че, стига със сълзите!
Животът е магия. И награда.
***
В болка и в наслада
всяка мисъл ти си.
Как да те изстрадам?
Стих си недописан...
Гвоздейче в сърцето,
трънче във петата,
вятър във ръцете ми,
пламъче в душата.
Ти си просто всичко
и за теб съм жива...
Просто...те обичам.
Как да си отида?
***
Слънцето
отмята юргана от облаци
и бавно целува небето.
Протяга лъчите измачкани
и сънено още просветва.
Морето протяга вълните си.
А гларуси махат за поздрав.
Във въздуха трепка ухание
На бриз и на пролет. По морски.
Далече брегът се събужда,
обречен и днес да е пристан.
Със розов воал се намята
и тръпне от хладния изгрев.
***
Останаха само камъни, Обич…
останаха само руИни…
Хиляда години душата ми броди
и търси те в мъртви градини…
Пустее полето отдавна. СамO…
И птиците вече не идват.
А аз все така те очаквам, Любов –
невидима, бяла и тиха…
Сега всеки камък ни помни – нали?
История , спряла във времето.
Зад тези порутени, хладни стени
отново да се намерим…
***
Прозорците, квадратни като минало
се взират сляпо във парченце ден.
Пердетата им сигурно намигат
на някой, по - щастлив от мен.
А аз затворих своя собствен свят
с решетка. Също на квадрати.
През тях квадратно идва светлина.
В невинната окръжност на сумрака.
Ти си навън. Аз чакам някой друг.
Със коня си да скочи до прозореца.
(във приказките май се получава).
Квадратно ми е...И затворено...
***
С дъх на мед и сенокоси
слиза тиха юлска вечер.
Май Луната е докоснала
мислите ми от далече...
***
От тези бледи есенни цветя
ми става някак тъжно и измислено...
Опиват ме с нагарчащ аромат,
горчив, като трошичка истина.
***
Есента с фустите шари
всички крайпътни дървета.
Меки и топли са багрите
и някак си даже май светят.
Ронят листенца акациите
сякаш са жълти сълзици.
Днес по тях почти не кацат
никакви, никакви птици.
Само две - три врабчета
нещо си чуруликат.
Есен със фустите шета
и бързо листата премита.
***
В очите ми проблясва колебание.
За кратко. Само пет секунди.
И след това с инат и със старание
ти сътворявам ново чудо.
Не се чуди. Това ми се отдава.
И без вълшебна пръчица умея
от нищо чудеса да правя.
Такава съм...във приказки живея...
***
***
Аз рисувам Живота. Той рисува по мене.
И така се създава изкуство...
Кой ли дявол ще иска точно мен да ме вземе
и да пие със мене до късно...
Никой. Не, наистина, казвам ви - никой.
Аз рисувам слънца по живота.
Всички дяволи бягат. Те така са отвикнали
да подсвиркват по моите ноти.
А Животът по мене рисува поречия.
Пълноводни реки под очите.
По челото ми спуска бразди от обреченост.
И си прави криле. Да отлитне.
***
/акростих/
Н ощта целуна светлите прозорци.
Е дна звезда заплака и угасна.
Б алконите приличаха на хора,
е два докоснали се в късно лято.
Ш ептяха капки дъжд. И беше тихо.
Е сенцията на Луната се разплиска.
Р имуваше дъждът среднощни стихове,
а вятърът нелепо се изкиска.
Н е си отидох. Чаках до последно.
О бичах те на сляпо. Като лудите.
Т и беше моята бездънна бездна.
И аз сама в дълбокото се хвърлих.
Н е можех да си тръгна, не разбра ли?
Е дин единствен път така обичам.
Б олеше ли? Болеше. Но останах.
Е зичница във храма на въздишките...
Ш изофренично в себе си те оправдавах,
е стествено се лъжех. И си вярвах.
Т ежеше вечерта. Не беше рано.
А аз измислях светлина. И те очаквах.
М ълчи сега...ужасно късно е за думи...
едит - 09.12.2009
А моят замък стига до небето...
И в него много тишина звучи.
Живея в кулата на сенките, където
отдавна ме заключи ти.
Остави ми един сандък със спомени.
И роза, със повехнали листа.
Превърна ме във сянка. А прозореца
с решетки от желязо окова.
Но аз ще излетя, разбираш ли?
Защото моят замък стига до небето!
Когато някой ден отключиш кулата
ще бъде празно. И безкрайно светло.
***
Дърветата - старици среброкоси
мълчат под тази лунна светлина.
Ти ли превърна Вятъра във просяк,
че скита безутешен във нощта?
Ти ли скова капчука във висулка
и скри звездите в облакова прежда?
Отидеш ли си, ще се стопи беззвучно
първия сняг. Но и последната надежда.
***
Като излязал рицар от старите замъци,
със блестящи във златно доспехи,
Слънцето гордо изправя главата си
и тръгва сияйно в небето.
Лъчите му - мечове - пронизват тъмата
и тежките лапи на облаци сиви.
Под него се буди с въздишка Земята-
целуната изгревно, есенна, жива.
***
За нея най-лютата битка си струва.
Защото без нея е празен света.
Макар, че по пътя и трудно пътуват
и срещат стени от бетон и метал.
Но с мъничко вяра и много надежда
успяват да минат зад тях и отвъд.
От силната Обич сърцата повеждани
не спират пред нищо. Не могат да спрат!
***
До пътя, пазейки наш'те мечти
стоеше усмихната мъничка фея.
-На нея приличаш - прошепна ми ти.
Най-вече когато така се засмееш.
И аз се усмихнах. Неволно, за теб.
В очите ти изгрева бавно изплува.
А феята тихо в тревите се скри.
И точно тогава ти ме целуна.
***
Eдно сърце тупти съвсем само
на края на студената Вселена.
То чака шепа истинска любов
и две протегнати ръце, за да го вземат.
То чака да дочуе във безкрая
на друго някое сърце гласа.
И се надява много, много тайно,
че някога се случват чудеса...
***
Отстъпват сенките без препирни, без звук.
Нощта си тръгва бледа, изсветляла.
И Слънцето по хоризонта плъзва лък -
лъчите му като стрели излитат, в бяло.
***
Един живот,помнете,че живеем!
Горчиво-сладък, мъничко тръпчив.
Понякога мечтите си пилеем,
понякога от нещо ни боли.
Но е така - съдбата многолика
поднася ни различни изненади.
Така че, стига със сълзите!
Животът е магия. И награда.
***
В болка и в наслада
всяка мисъл ти си.
Как да те изстрадам?
Стих си недописан...
Гвоздейче в сърцето,
трънче във петата,
вятър във ръцете ми,
пламъче в душата.
Ти си просто всичко
и за теб съм жива...
Просто...те обичам.
Как да си отида?
***
Слънцето
отмята юргана от облаци
и бавно целува небето.
Протяга лъчите измачкани
и сънено още просветва.
Морето протяга вълните си.
А гларуси махат за поздрав.
Във въздуха трепка ухание
На бриз и на пролет. По морски.
Далече брегът се събужда,
обречен и днес да е пристан.
Със розов воал се намята
и тръпне от хладния изгрев.
***
Останаха само камъни, Обич…
останаха само руИни…
Хиляда години душата ми броди
и търси те в мъртви градини…
Пустее полето отдавна. СамO…
И птиците вече не идват.
А аз все така те очаквам, Любов –
невидима, бяла и тиха…
Сега всеки камък ни помни – нали?
История , спряла във времето.
Зад тези порутени, хладни стени
отново да се намерим…
***
Прозорците, квадратни като минало
се взират сляпо във парченце ден.
Пердетата им сигурно намигат
на някой, по - щастлив от мен.
А аз затворих своя собствен свят
с решетка. Също на квадрати.
През тях квадратно идва светлина.
В невинната окръжност на сумрака.
Ти си навън. Аз чакам някой друг.
Със коня си да скочи до прозореца.
(във приказките май се получава).
Квадратно ми е...И затворено...
***
С дъх на мед и сенокоси
слиза тиха юлска вечер.
Май Луната е докоснала
мислите ми от далече...
***
От тези бледи есенни цветя
ми става някак тъжно и измислено...
Опиват ме с нагарчащ аромат,
горчив, като трошичка истина.
***
Есента с фустите шари
всички крайпътни дървета.
Меки и топли са багрите
и някак си даже май светят.
Ронят листенца акациите
сякаш са жълти сълзици.
Днес по тях почти не кацат
никакви, никакви птици.
Само две - три врабчета
нещо си чуруликат.
Есен със фустите шета
и бързо листата премита.
***
В очите ми проблясва колебание.
За кратко. Само пет секунди.
И след това с инат и със старание
ти сътворявам ново чудо.
Не се чуди. Това ми се отдава.
И без вълшебна пръчица умея
от нищо чудеса да правя.
Такава съм...във приказки живея...
***
Прилича малко на вълшебство...
Когато Слънцето не иска да се буди
и крие погледа си в шепите на облака,
когато птиците кръжат, като прокудени,
загубили в безветрие посоката,
когато улиците глъхнат под подметките
и тишината крачи над площадите,
когато клоните се сплитат във решетка
и скриват устрема към синевата,
когато най-естествено ми е да се разплача,
понеже всичко ми прилича на обречено,
тогава става някак си така че
ти идваш и е лято във ръцете ти...
И само шепа думи са достатъчни,
да знам, че приказките още съществуват.
И всъщност, чак забравям, че ще плача.
И всъщност те обичам до безумие...
и крие погледа си в шепите на облака,
когато птиците кръжат, като прокудени,
загубили в безветрие посоката,
когато улиците глъхнат под подметките
и тишината крачи над площадите,
когато клоните се сплитат във решетка
и скриват устрема към синевата,
когато най-естествено ми е да се разплача,
понеже всичко ми прилича на обречено,
тогава става някак си така че
ти идваш и е лято във ръцете ти...
И само шепа думи са достатъчни,
да знам, че приказките още съществуват.
И всъщност, чак забравям, че ще плача.
И всъщност те обичам до безумие...
Глупаво стихче за пролетта
Пролетта излезе от морето,
стъпи босонога на брега
и в небето стана светло,
даже натежа от светлина.
Някой и написа песен,
друг се влюби, трети се напи,
а на мен ми беше лесно
просто да напиша този стих.
Пролетта премина като тръпка
и тревите опнаха телца.
Виждам как по беглите и стъпки
стръкчета усмивка разцъфтя.
стъпи босонога на брега
и в небето стана светло,
даже натежа от светлина.
Някой и написа песен,
друг се влюби, трети се напи,
а на мен ми беше лесно
просто да напиша този стих.
Пролетта премина като тръпка
и тревите опнаха телца.
Виждам как по беглите и стъпки
стръкчета усмивка разцъфтя.
Със себе си...
От всичките умори на света
за днес съм си избрала някаква,
която има рижава коса,
завързана с зелени ластички.
Със нея ми е толкова добре,
понеже тя обича ябълки.
Обича аромата на море
и да рисува с лак по огледалото.
Ще пием сигурно по чаша мляко,
ще си говорим за Моне и джаз,
а след това ще пишем в тишината
банални стихчета за любовта.
И най-на края ще заспя в ръцете и.
(Навярно и на сън ще и говоря)
А тя ще се усмихне на сърцето ми -
любимата ми рижава умора.
за днес съм си избрала някаква,
която има рижава коса,
завързана с зелени ластички.
Със нея ми е толкова добре,
понеже тя обича ябълки.
Обича аромата на море
и да рисува с лак по огледалото.
Ще пием сигурно по чаша мляко,
ще си говорим за Моне и джаз,
а след това ще пишем в тишината
банални стихчета за любовта.
И най-на края ще заспя в ръцете и.
(Навярно и на сън ще и говоря)
А тя ще се усмихне на сърцето ми -
любимата ми рижава умора.
Понякога се сливам с нея...
Тази тънка, неделна Луна
е увиснала в мрежа от клони
(сякаш легнала в плетен хамак)
и наднича към мен на балкона.
Нежен бриз я полюшва полека,
тя премигва свенливо с очи
и изглежда ефирна и мека
и загадъчно нещо шепти...
Ти не знаеш какво ми разказва.
Само аз и разбирам гласа.
И в очите ми бавно пролазват
две парченца неделна Луна...
е увиснала в мрежа от клони
(сякаш легнала в плетен хамак)
и наднича към мен на балкона.
Нежен бриз я полюшва полека,
тя премигва свенливо с очи
и изглежда ефирна и мека
и загадъчно нещо шепти...
Ти не знаеш какво ми разказва.
Само аз и разбирам гласа.
И в очите ми бавно пролазват
две парченца неделна Луна...
Пренеси ме другаде (за да ме имаш)
Измисли ми приказка. Че този свят
без това ми става малко страшен.
Имам нужда от небе и от крила,
за да мога да летя над прашното.
Имам нужда от росата върху цветето,
да не губя вяра в любовта.
Имам нужда от погалването на ръцете ти,
за да мога нощем да заспя.
Не разпъвай стъкленото ми сърце
върху кръстове от сто съмнения...
То ще се пропука и ще спре.
После няма да зарасне и с вълшебство.
Не разплитай всяка моя мисъл.
И недей във шепи да ме стискаш.
Щом съм твоя - значи съм го искала...
Ти ще можеш ли да ми измислиш приказка?
без това ми става малко страшен.
Имам нужда от небе и от крила,
за да мога да летя над прашното.
Имам нужда от росата върху цветето,
да не губя вяра в любовта.
Имам нужда от погалването на ръцете ти,
за да мога нощем да заспя.
Не разпъвай стъкленото ми сърце
върху кръстове от сто съмнения...
То ще се пропука и ще спре.
После няма да зарасне и с вълшебство.
Не разплитай всяка моя мисъл.
И недей във шепи да ме стискаш.
Щом съм твоя - значи съм го искала...
Ти ще можеш ли да ми измислиш приказка?
Абонамент за:
Публикации (Atom)