Съвсем обикновен Вълшебник...

Той живее на една далечна планина.
Точно на върха, на най-високото.
Прави карти за пътеките на ветровете
и им начертава в тях посоките.
Сутрин, със една невидима връвчица
дърпа Слънцето обратно на небето.
После го измива със роса и го избърсва,
за да може хубаво да свети.
След това присяда уморен в тревите
и изрязва станиолени звезди.
Привечер на стълбичка се качва
и по небосклона ги лепи.
След това надува и Луната.
( Тя е всъщност от балонена материя).
После сменя тока на Земята
с чисто нови лъскави батерии.
И накрая сяда и ми пише много дълго...
Казва ми, че бил съвсем обикновен.
Нищо, аз обикновен си го обичам.
И... съвсем вълшебен е за мен!

Уморените длани на стария ден...

Онзи прорез там, зад хоризонта
през който залезът започва да изтича
е част от мен. В минута съкровеност.
В която мога истински да те обичам.
По кадифените била на Странжда
(които се заоблят във безкрая)
прокапва вечер. С птичи стъпки.
В очи - с притулени мечтания.
Не чувстваш ли? Денят си тръгва.
Безмълвен. Остарял. Бездомен.
Ти не разбра. А всъщност беше
ужасно важен. И съдбовен.

Слънчасали мисли

Засили се и скочи във очите ми
един забързан слънчев Лъч.
А вънка гълъби и гларуси
бродираха предлятна глъч.
Такова ведро настроение!
Такава пролетна зеленост!
И Вятърът в недоумение
дори притихна покрай мене.
В такива дни изглежда лесно
да взема ей тъй, да се влюбя.
Да се усмихна до ушите
и да подскачам като луда.
Да го обичам до Луната.
И даже две педи нагоре.
До безобразие да съм щастлива
и да не спирам да бърборя.
А пък че той не ме обича -
голяма работа! Ха! Суета!
Нали аз мога да обичам?
Нали аз мога да летя?
...
Такива работи...От Слънцето...
От трелите на щуравите птици...

Запазих чувството в сърцето си
забодено с една карфица.

...от себе си

Понякога се гледам от страни.
Не се познавам. Не. Не се познавам.
Тя убеждава, даже да мълчи.
А аз от крехкост - чак се разпилявам.
Тя е заключила духа на вятъра
в гърдите си, където е сърцето.
А аз съм стръкче минзухар в тревите
и привечер едва просветвам.
Тя казва "Искам!" и звездите се подреждат
тъй, както си е пожелала.
А аз не искам. Само си мечтая.
И ако мога - се раздавам.
Тя има власт над всичките стихии.
И нея си я пожелават мълчаливо.
А аз съм просто дъх на пеперуда.
И бързам пак във нея да се скрия...

Нежните му мисли...

Той е толкова топъл. И умее да гушка.
И заради него си мечтая да е зима.
Да ме приюти до себе си и да разказва…
И аз да му вярвам. Макар и наивно.
После да прокара тихо пръстите си
по лявата ми вежда, носа и устните.
Да се усмихне със очи. Да ме целуне.
Да ме превърне в пламъче от чувственост.
Да ми каже, че съм толкова несъвършена,
че от несъвършенство съм прекрасна.
Да се стапям в дланите му от обичане.
А вън нощта светулково да гасне…

Разказвам ти...без глас

Днес си измечтах, че ти заръчвам
да ми наловиш дванайсет облака.
После със въженца да ги вържеш
за черупките на девет охлюва.

Да направиш нещо като колесница,
със която да се доведеш при мене.
Да ми кажеш да не чакам Принца,
тъй като дошъл си да ме вземеш.

Аз да ти повярвам безрезервно
и по уестърнски да тръгнеме към залеза.
Ей така...мечтая си безцелно
и ми става хубаво да ти разказвам...

Без да попитам...

Понякога ми се приисква да ти подаря
всичките си сънища… И думи.
Неподредените си мисли даже.
И тръпнещите мигове безмълвие.
Понякога ми се приисква да гравирам
желанията си във тъмните ти ириси.
Във мъжките ти вени да се влея.
Да бъда част от теб. Досадно – истинска.
А всъщност… само те покръстих в себе си.
Дори не те попитах дали искаш.
Не знаеш, може би,…но носиш титлата
“Пазителят на моята усмивка”...

Предчувствие за дъжд

Ще вали навярно...ще вали...
Нощем дъждовете са пияни.
Нощем облаците ги боли
и взривяват тъмните си рани.

А валя ли...Сигурно валя...
В онзи ден, във който ме измисли.
В шепите си дълго ме държа.
Бях вода. И после ме разплиска.

И сега мечтая...Летен дъжд...
Топли, тежки капки... И лъчи...
Аз целувам устните на мъж,
а... дъждът мирише на дъги...

Когато се събужда...морето

на meteor

Морето тази сутрин е жена,
която мълчаливо се събужда.
Протяга се...вълна подир вълна.
Индиговите сънища прокужда.
Заравя после пръсти в пясъка
и го целува с цялата си нежност.
По шията и слънчеви отблясъци
рисуват силуети. И безбрежност.
С изпъстрена седефна гривничка
е китката и... И е водораслена.
Под дланите и сякаш никнат мидички
и се търкулват по брега във пясъка.
Морето, всъщност, вечно е жена...
Загадъчна, сърдита, романтична...
Във скута си люлееща брега
във нощите на дългото обичане...

Ако можеш да мечтаеш на глас...

Феята на Сбъднатите Сънища
обеща ли ти, че ще се върне?
Обясни ли ти, че, за да стане истина,
трябва измечтано да е първо?
Каза да не спираш да сънуваш!
Даже го написа на чаршафа ти.
После пъхна разноцветни сънища
в ъглите на всичките ти шкафове.
Също каза (ако е възможно само)
да мечтаеш даже денем.
Тя ще сбъдва...За това е Фея.
Може да ти сбъдне даже...мене :)

А би могло...

Докато те уча
да измисляш имена на звездите,
ти ще навиваш около пръста си
кичурче от косите ми.
После ще обявиш,
че лявото съзведие е твое.
И е в отделна вселена.
Съвсем независима.
И ще се взреш в очите ми.
От упор, както се казва.
Аз сигурно ще се изчервя.
Ще премигна смутена.
Обаче ти ще се правиш,
че не забелязваш.
Ще попиташ небрежно:
-Да не ти е студено?
Аз не знам какво ще ти отговоря.
Сигурно нищо.
Обаче ти все пак ще ме прегърнеш.
На балкона.
После много дълго ще ме целуваш.
Много...
И целувките ти ще са
с вкус на дъвчащи бонбони.

А сега те рисувам, знаеш ли?
На прозореца.
С дъх и със пръсти.
И с всичкото обичане, което имам.
Един силует...
Един мъж сред вечерно небе.
...
Ако падне звездичка, ще е страшно красиво...

Поиска ли ме..?

Когато слънцето предсказва дъжд,
и гасне вятър в устните на времето,
се случва някаква мелодия във мен.
Пулсира тихо в синьото на вените.

От нея се събужда светлина,
която прави погледа ми ореолен.
Рисувам с боси стъпки по брега.
И те обичам някак безглаголно.

А ти стоиш на някаква скала,
която даже и не съществува...
Поиска да съм вярна на дъжда.
И не за теб. За него да танцувам...

ПО ВСЕЛЕНСКИТЕ ЗАКОНИ

... :)

На някакъв вселенски кръстопът,
ръката ти протегната ме спира.
Сред милиони търсещи очи
отново твоите намирам.
И някак странно, някак изведнъж,
във мене всичко почва да се връща.
А думите ти, топли като юг,
ме карат да се чувствам някак в къщи.
Това си Ти - какъвто те познавам,
от онзи Първи Миг на Сътворение.
Когато взрив разцепи пустощта
и във сияние събуди се Вселената.
И от тогава все ни има с теб...
Животите си срещаме в спирала.
Какво е вечност? Ти и аз…
И вече знам – няма раздяла!

Ако сърцето ти е мъничък компас...

Готов ли си за онзи дълъг поход
от твоя тайнствен свят към моя?
Готов ли си за прашните му пътища
и остри неочаквани завои?
Към мене ще те водят стъпките
на полунощни горски самодиви.
На птиците крилете ще са знаци,
и вярната посока ще разкриват.
Понякога навярно ще е страшно.
Ще бъде мрак. Студено. И мъгли.
Но ти (ако ме искаш) не се връщай!
По стъпките на самодивите върви!
И там, на края, на това пътуване
ще ме откриеш влюбена във тебе.
Заспала във цветче на маргаритка,
ще чакам да протегнеш длан…
И да ме вземеш.

Ръцете му...

Пак съм изгубена.
Говоря с небето.
Шепна си с облаци пак.
Някъде в тях
забравено Слънце
остави ми светложълт знак.
Протягам ръце.
И се повдигам на пръсти.
Да стигна по-лесно високото.
Мълчащо сияние,
наметнато с вятър
рисува пред мене посоките.
А някъде там,
на върха на далечето
ме чака смутено момче,
по някакъв начин
успяло да хване
лъчите със голи ръце…

Почти разсеяно...

От пълнолунието, или от небрежност
забравих във косите си среднощност.
Която ти се струва страшно нежна
и много ти се иска да докоснеш.
Обаче съм потомка на Сирени.
(Това държа добре да го запомниш).
Докоснеш ли ме - ще се влюбиш в мене.
И после ... няма лек, ни помощ.
Навярно съм такава от небрежност.
Понякога, от пълнолуние, навярно.
Забравям във косите си вечерност...

За да се влюбя, всъщност я забравям.

Невидимо ги има над очите ни...

Някой пише приказки
по зелените листа на кестените.
Пише с много малки буквички,
а пък думичките са ужасно песенни.

Вятърът открадва си по сричка,
после си я скрива във джобовете.
После всичко се подрежда поразбъркано
и от приказката става – нова.

Някой разпилява приказки
над забързаните вечно минувачи.
Ако можеха обаче да усетят,
всички щяха да забавят крачка.

В зеницата на един вълшебник...

Този, който някога ще ме владее,
ще владее всички чудеса.
Ще ми подарява дъждопеене.
Слънчогледи. И дъга.
Ще направи наши всички гари
(вместо дом със каменни стени).
От гласа му ще ми става шарено.
Даже пеперудено. Почти.
Ще съм неговата думичка вълшебна,
без която заклинанието не работи.
А когато във очите му погледна,
ще се видя отразена...
Доживотно.

Touch of pink*

По устните ми е ванилено от тебе.
Защото снощи цяла нощ си ме сънувал.
Прегръщал си ме с всичката си нежност.
Целувал си ме…дълго си целувал.
Сега си буден, ала още ме усещаш.
Малинова се стапям по небцето ти.
По шията ти още съм гореща.
И още съм сатенена в ръцете ти.
Не ме сънувай вече…Стига толкова.
Ела, и до гърдите си ме приюти.
Тогава ще ме имаш чак до болка...
И ще се чудиш, всъщност, искаш ли…

*Откраднах си заглавието от парфюма ми :D

P.S. Явно съм в сънищен период. Ама...какво да направя :)))

Превръщал си съня ми в...себе си (отново)

Отключвай ме. Със ключ от нежнодумия.
Разлиствай ме със пръсти от копнежност.
Превръщай мислите ми във безумия…
И ме желай до тиха безнадежност.

Докосвай погледа ми със очите си
във кратките секунди от случайност.
По устните ти лутам се въздишкова.
И цялата съм полунощна тайна.

Открадвай си от мене мълчаливости.
И омагьосвай дните ми със пръски чудо.

А аз се будя с шепичка щастливост,
защото снощи пак съм те сънувала…

Внезапно...

Не ме интересува, че звездите
са всъщност празни мъртви светове.
Аз виждам в тях искрички на вълшебство,
изпратено за мене от далеч.
Не ме интересува, че и лятото
е кратко като дъх върху стъкло.
Във него съм оставила сърцето си
и светли дири тръпнеща любов.
Не ме интересува, че те няма.
И че единствено за тебе си измислям.
За мен е важно, че макар невидимо,
аз съм създадена да те обичам.

При отзвучали слънчеви лъчи...

...А залезът е всъщност ехото
на Слънцето, което пее отдалече.
Затвориш ли очи, ще чуеш думите
които през деня са неизречени.
Едно вълшебнодумно заклинание
Магьосникът измъква от бомбето.
Обагря в прасковено шията ми.
Ръцете ми. И раменете.
И цялата се разкопнявам.А съм вятърна...
Една такава безстопанствена.И ничия.
И мислите ми се превръщат в макове.
И имам нужда да обичам...

А тебе има ли те? Някъде?
Да те обичам до без дъх и до небето?
Да знаеш, чакам те при Залеза.
А той е всъщност Слънчевото ехо...

Да достигна до теб...

Подухна вятър...Вятър от мечти.
Докосна скулите ми с твойте пръсти.
А после във косите ми се скри.
Ухаеше на лято. И на пъстро.

По устните ми бавно те написа.
Ти беше зов, прошепнат сутринта.
Обречена от приказна Oрисница
в ръцете ти положих Любовта.

И бях целуната...от вятърни мечти...
Копнеех да докосна раменете ти.
Сега изпращам малък влюбен стих
по тайните пътечки на сърцето ти...

Под дъжда от вълшебни звезди...

Ти знаеш ли...когато ме откриеш,
Небето ще празнува Любовта.
Конфетен дъжд от падащи звездички
ще завали в лилава тишина.
Ще спреш до мен, обичащ и бездумен.
Ще ме погледнеш право във очите...
А там звездичките ще плуват отразени
и някак си ще се превръщат в маргаритки...

Почти като копнеж...

Побелели от слънце площади...
Посивели от дъжд градове...
Тихи гълъби, светнали сгради...
Светове, светове, светове...
Километри, светлинни години...
Цветни карти, чертаещи път...
И се чудя, дали мен ме има?
И дали пък към теб не вървя?
В моя свят ти си глътка какао,
и закачка, и смях, и въпрос.
Ти си крачка от пъстро начало,
ти си стъпка от пътя ми бос.
В твоя свят аз съм...нещо, навярно.
Ала още не зная какво.
Само тихичко днес се надявам
да успея да бъда любов...

Би ли могъл...

Ще ми подариш ли две шепи небе?
Във което да вплитам лъчите си,
във минутите, дето за теб
ще избухна от много обичане?
Две шепи небе са ми нужни,
и за да мога за миг да политна.
Да достигна на Облака къщата
и Дъгата за теб да попитам.
Подари ми две шепи небе!
А пък аз във тях ще рисувам
онзи миг, в който двамата с теб
ще се случим в парченце целувка.

Влюбени лъчи...

Слънцето е звъннало дайре
в сините ръце на необята.
Музиката му не може да се спре
и завърта вихрено Земята.
Тя е циганка с разпуснати коси
и с очи, зелени, като пролет.
Дългите и шарени поли
се развяват и напомнят полет.
Слънцето докосва я с лъчи
и за нея пее песента си.
Че е влюбено ужасно му личи.
И очите на Земята търси....
Стъпките и са така въздушни...
Глезените - крехки, на момиче.
Тялото и бавно се полюшва
от лъчите светли наобичано...

Във три секунди на вълшебство...

Огледалце, огледалце на стената,
разкажи ми пак за моя принц!
Как с ръце в зори улавя вятъра,
а пък вечер прави ми звезди.
Как препуска с коня еднорог,
как не носи меч, само усмивка.
Как сърцето му е толкова добро,
че от обич цялата притихвам.
Как за мен измисля светове.
Как на сън ме измечтава. И ме има.
Как се сгушвам в двете му ръце.
Как му ставам най-най-най-любима!
Как от слънце прави ми букет.
Как са лесни с него чудесата.
Разкажи ми пак за моя принц,
Огледалце, Огледалце на стената...

Дъветата мечтаят да е тихо...

С дърветата говоря си за теб.
Разказвам им, че всъщност те обичам.
Те ми се смеят малко. С птичи смях.
И той почти на истински прилича.
Та, казвам им, че ти си принц.
Че някак страшно много си вълшебен.
Че с теб от тъмното не ме е страх.
Че с теб се чувствам точно себе си.
Разказвам им, че в твоите очи
живеят две светулки - феи.
Не ги познавам лично, ала знам.
Личи, когато се засмееш.
Дърветата ме слушат цяла нощ.
Навярно вече им омръзна да ме слушат.
И сигурно копнеят онзи миг,
във който мълчалива ще се сгуша...

в прегръдката ти :)

Сънища по поръчка

Тази нощ ще заспиш уморен.
И какво ще сънуваш? Кажи ми...
Искам мен да сънуваш! Отново.
Самодива във лятна градина.
С лек воал от вечерни мъгли,
избродиран със звездно небе,
да наметнеш във нощния хлад
мойте тръпнещи рамене.
Да погледнеш в очите ми лунни...
Да прошепнеш, че искаш със мен...
Да не искаш от сън да се будиш,
от една самодива пленен...
Да заравяш в косите ми длани...
Да обичаш, безумно почти.
И когато започне да съмва
да ме скриеш в кутийка с мечти...

Разкaзва те Нощта...

Тези птици навън...тези птици...
Не заспиват и пеят, и пеят.
А Луната е приказна жрица,
пред която небето немее.
Леко милва я нощният бриз.
Тя настръхва и блесва свенливо.
Има облаци. Бледи звезди
зад телата им тънки прозират.
Дишам твоята обич на вън...
Всеки лъч е парченце от тебе.
Всяка нота от птичия звън
носи част от душата ти в мене.
Не познавам очите ти...не...
Ала знам, носиш смях във зениците...
Тази нощ ти си късче небе.
И те шепнат унесено птиците...

Построй ми дом от вълшебства...

Разказвай ми...не спирай...говори...
По топлата ми кожа спускай сънища.
Рисувай с думи своите мечти.
По дланите ми начертай си бъдеще.

Хвани ме за ръка и ме води.
Накарай ме да вярвам, че се сбъдваме.
Под нас разцъфват приказки. Валят звезди.
И всеки миг е всъщност малко чудо.

Превръщай ме в Принцеса. С поглед.
Магията е скрита във очите ти.
Докоснат ли се устните ни, мога
да те приема в себе си и да не питам.

Недей, Вълшебнико...Не спирай. Говори.
Води ме в кралството си в приказните сънища.
Така е хубаво със теб...макар на сън.
Във твоя омагьосан свят...аз съм си в къщи...

Имам нужда от теб...

Моля те, ела и ме прегръщай,
чак докато във ръцете ти заспя.
Чак докато силуетите на къщите
се събудят в хладна ранина.
Моля те...Накарай ме да стихна.
Озапти ме някак...И ме спри.
Целуни ме дълго...Като изгрев.
И прелюдия от слънчеви лъчи.
Моля те! Прави ме страшно нежна...
Дланите ти могат...Направи ме!

Нищо, че дори не те познавам.
Важното е - вярвам, че те има...

Понеже сме направени през пролетта...

Пак се разплака без да иска
соленото ми пролетно небе.
Във шепите си облачни притисна
на птиците памучните криле.
Приседнах на перваза до прозореца,
брадичката подпряла на коляно.
Небето гледах уж. И капките.
А мислех тебе… Тебе само.
Усещаш ли ме? Някъде в безкрая...
Докосвам с устни твоите клепачи.
Събирам цялата си сила, за да скрия
че всъщност, заедно с небето, плачем…
Но ти недей… При нас е друго.
Такива сме понякога с небето.
Разплакваме се лесно. Много бързо.
Затваряме сълзите си в куплети.
А ти недей…Кажи ни, че е пролет.
Кажи ни, че дъждът ще отшуми…
Докоснах ли те…клепките целунах…
Такива сме с небето днес. Валим.

Във нощите ти...

Сънуваш ли ме, Принце? Някога?
Сънувай ме. По-бавно ме сънувай.
Разказвай ме по мъничко на нощите,
в които самотата те целува.
Сънувай ме - едно момиче пясъчно.
Една жена, докоснала звездите.
Сънувай ме реална и загадъчна.
И после утрото за мен разпитвай.
Сънуваш ли ме, Принце? Още?
Във сънищата ти нали съм влюбена?
Целуваш ме на сън. И ставам твоя.
И, знаеш ли...Аз искам да се сбъдна...

Карта на звездите

От Слънцето на изток, на запад от Луната,
на север от Венера, на юг от Орион
е моята планета. На нея аз те чакам.
И вярвам, че ще стигнеш до малкия ми дом.
Ще бъдеш уморен от дълго звездобродене.
Ще бъдеш уморен от дълга самота.
А аз ще те посрещна. И в женските си длани
душата ти на странник без звук ще приютя.
Ще бъда много тиха. Ще шепна само с поглед.
И няма да те питам...Защото вече знам...
След всички хладни нощи, след бял космичен вятър
на теб ти трябва обич.
И аз ще ти я дам.

Ранобудни мисли...

Мокро утро. Бавен дъжд.
Клони, пълни с птича песен.
Уж е пролет. Уж е май.
А прилича ми на есен.
Тъжен изгрев. Стихнал сън...

Ти дали си ме сънувал?

Или в твоя малък свят
аз дори не съществувам...
Ето, виж ме. Аз съм тук.
Искам те. И те измислям.
Капки - ноти. Хор - капчук.

Знаеш ли...така те искам!...

Дъжд

...а дъждът отново заваля.
Нищо, че не исках да се връща.
Хвърли шепи плискава вода
по фасадите на неми къщи.
"Богориди" сякаш опустя.
Само аз се скитах. Наваляна.
А душата ми рисуваше слънца
и зелени пролетни поляни.
В този дъжд...
Направих го за теб.
Само... беше мъничко студено.
Може би... би било по-добре,
ако под дъжда днес беше с мене...

поздрав :) http://www.vbox7.com/play:0b359b60

А теб те няма, за да ме прегърнеш...

Огледалото е мълчаливо. Като дим.
Мъчи се от близо да ме види.
Да докосне устните ми със очи
и така да ме остави. Да си ида.
Да се скрия в облак от тъга.
В избеляла риза от копнежи.
Да потъна в перлена печал.
Мълчалива.Тиха. Безутешна.
Чувствам се бездомна и сама.
Цялата Вселена ме отрича.
И една безкрайна пустота
се оглежда в образ на момиче...

Две-три шепи...

Такова ми е жълто! И зелено...
Че чак от пролет почва да сладни.
Прегръща ме черешовото време
и връчва ми кесия със мечти.
Запрята синкаво-зелената си рокля
Морето, и присяда на брега.
Във дланите му дреме тиха кроткост
и няколко черупки топлина.
А въздухът е тежък от обичане.
Небето е крилце на пеперуда.
Направо всичко сякаш е различно
и сякаш цялата Земя е влюбена!
А аз съм раздавачка на мечти.
Кесията ми почна да прелива.
Черешово усмихвам се с очи
и подарявам шепички щастливост :)

Опит за бягство...

Стискам силно очи.
Пожелавам си
само за малко на вън да е лято.
Аз да съм крехко стръкче трева.
Ти да си птица от идващо ято.
Хайде, ела...
Аз съм просто перфектна.
Вплети ме в уюта на твойто гнездо.
Не поглеждай учуден.
...това си мечтая...
И е глупаво някак да питаш защо.
Ще съм близо до тебе.
Ще чувам сърцето ти...
Сутрин ще виждам първа очите ти.
Хайде стига, де...
Знам, че се смееш.

Ама аз да командвам
случайно мечтите ти?

Замълчи, замълчи...
Почти се е сбъднало...
Виж ме, тревичка съм.
Ела ме вземи!
Да почувствам за миг,
че със тебе сме заедно.
Размахай криле и с мен полети...

10.02.2008