И съм небрежна, и безгрижна, и съм вятърна,
и сигурно съм облак над морето.
Луната гмурка пръсти във косата ми.
Танцувам с ветропоказатели-петлета.
А покривите островърхо се оглеждат
и си мечтаят да са корабни платна.
Дърветата предат зелена прежда
и после я оплитат на листа.
Вали ми се. Вали ми се по пясъка.
По улиците с нощни, черни фракове.
Вали ми се по каменните вази.
Вали ми се по тишината. И навсякъде...
Но най- ми се вали във твойте шепи.
И по лицето ти така ми се вали...
Аз сигурно съм облак над морето
с най-лунните разрошени коси.
Разказвам си...за лека нощ
Принцесите отдавна спят, девойко.
А ти...какво...броиш звезди.
Е, да, но твоят звездоброец
и той, навярно, вече спи.
Къде е ли? Във свойта кула.
Далеч, на края на света.
За него сигурно си чувала -
той пали кръглата Луна.
Как как? С едно кибритче.
От най-високия прозорец.
Луната има си фитилче
и тръгва пламъка на горе.
А той...той сяда, уморен
и да, добре...за теб си мисли.
Рисува ти едно небе
и да, дори ти го надписва.
Сега ще спиш ли вече? Да?
Без цупене и без защо!
Ще се разсърди и Луната,
така че, хайде...лека нощ.
А ти...какво...броиш звезди.
Е, да, но твоят звездоброец
и той, навярно, вече спи.
Къде е ли? Във свойта кула.
Далеч, на края на света.
За него сигурно си чувала -
той пали кръглата Луна.
Как как? С едно кибритче.
От най-високия прозорец.
Луната има си фитилче
и тръгва пламъка на горе.
А той...той сяда, уморен
и да, добре...за теб си мисли.
Рисува ти едно небе
и да, дори ти го надписва.
Сега ще спиш ли вече? Да?
Без цупене и без защо!
Ще се разсърди и Луната,
така че, хайде...лека нощ.
Всичко...почти
Добър вечер, моя Тишина.
Уморените ми думи те обичат.
Прегърни ме. Аз съм си сама.
Имам си небето, теб и ...всичко.
Имам си намигащи звезди
и една Луна, като усмивка.
Имам дъжд. Понякога вали.
А понякога се крие и не иска.
Имам в джоба мидена черупка
/а във нея - цялото море/.
С облаците мога да препускам
/те са, всъщност, прерийни коне/.
Имам птици, със които да говоря.
Имам пулс /звучи като тамтам :)/.
Имам обич. Страшно много обич.
Само че на кой ли да я дам...
Все едно...Нали си имам тебе.
И едно небе с Луна.
Толкова е нощно във ръцете ти...
Добър вечер, моя Тишина.
Уморените ми думи те обичат.
Прегърни ме. Аз съм си сама.
Имам си небето, теб и ...всичко.
Имам си намигащи звезди
и една Луна, като усмивка.
Имам дъжд. Понякога вали.
А понякога се крие и не иска.
Имам в джоба мидена черупка
/а във нея - цялото море/.
С облаците мога да препускам
/те са, всъщност, прерийни коне/.
Имам птици, със които да говоря.
Имам пулс /звучи като тамтам :)/.
Имам обич. Страшно много обич.
Само че на кой ли да я дам...
Все едно...Нали си имам тебе.
И едно небе с Луна.
Толкова е нощно във ръцете ти...
Добър вечер, моя Тишина.
Ела си у дома...
Там, няколко етажа по-нагоре,
над поляни от цъфнали облаци,
скитат стъпките – пясъчно голи,
по треви от зелена дъждовност.
Там се влюбват дори ветровете
и замират звездите от страст.
Там съм твоето слънчево цвете.
Там съм твоята малка жена.
Там те чакам. И шия дъги.
И ги правя пътеки към тебе.
Ти ще дойдеш… Ще дойдеш, нали?
В моя дом на брега на небето…
над поляни от цъфнали облаци,
скитат стъпките – пясъчно голи,
по треви от зелена дъждовност.
Там се влюбват дори ветровете
и замират звездите от страст.
Там съм твоето слънчево цвете.
Там съм твоята малка жена.
Там те чакам. И шия дъги.
И ги правя пътеки към тебе.
Ти ще дойдеш… Ще дойдеш, нали?
В моя дом на брега на небето…
Познавам те...
Когато те сънувам, нямаш име.
Защото то съвсем не ти е нужно.
В съня ми само двамата се скитаме
до ъгъла на моето събуждане,
където гаснат восъчни звезди
и плачат люляците с дъх на пролет.
А ние с теб задъхано мълчим,
изгубили инстинкта да говорим.
Когато те сънувам, зная кой си.
Защото те нашепва тишината.
А аз съм твоя. Безгранично твоя
в очите ти, в които ме сънува лятото...
Защото то съвсем не ти е нужно.
В съня ми само двамата се скитаме
до ъгъла на моето събуждане,
където гаснат восъчни звезди
и плачат люляците с дъх на пролет.
А ние с теб задъхано мълчим,
изгубили инстинкта да говорим.
Когато те сънувам, зная кой си.
Защото те нашепва тишината.
А аз съм твоя. Безгранично твоя
в очите ти, в които ме сънува лятото...
По никое време...
но не е късно :)
Денят си тръгва - нисък, мръкнал ден.
Събира си тъгите посивели.
И чак тогава ражда се небе.
И Слънцето си спомня за неделя.
Изгрява над утихналия град
(а всъщност му е време да залязва).
Обаче има много светлина,
която натежава в пазвата му.
И има нужда да я раздаде -
на керемидите, ръждиви от очакване.
И на прозорците, облечени в пердета.
И на пристигащите шумни влакове.
На улицата, дето води до брега,
на корабите, от солта белязани.
Присяда Слънцето за малко над града
и после чак ще се превърне в залез.
Денят си тръгва - нисък, мръкнал ден.
Събира си тъгите посивели.
И чак тогава ражда се небе.
И Слънцето си спомня за неделя.
Изгрява над утихналия град
(а всъщност му е време да залязва).
Обаче има много светлина,
която натежава в пазвата му.
И има нужда да я раздаде -
на керемидите, ръждиви от очакване.
И на прозорците, облечени в пердета.
И на пристигащите шумни влакове.
На улицата, дето води до брега,
на корабите, от солта белязани.
Присяда Слънцето за малко над града
и после чак ще се превърне в залез.
Винаги е късно
Аз съм се раждала между думите
и съм писала с дъжд по лицето ти.
Избродирах ти сто пълнолуния
по ревера на дългата вечност.
После будех тревите в съня ти
и небето на изток светлееше.
Нарисувах ти хиляди пътища
през дванайсет различни вселени...
А сега се затварям в очите си.
По-далечна и по-неразбрана.
Тишината на струйки се стича
по света ти, във който ме няма.
и съм писала с дъжд по лицето ти.
Избродирах ти сто пълнолуния
по ревера на дългата вечност.
После будех тревите в съня ти
и небето на изток светлееше.
Нарисувах ти хиляди пътища
през дванайсет различни вселени...
А сега се затварям в очите си.
По-далечна и по-неразбрана.
Тишината на струйки се стича
по света ти, във който ме няма.
Много тихо...
Тази нощ слага нова Луна.
Още мъничка, бледа и крехка.
А звездите свенливо трептят
и се сгушват плахо в ръцете и.
Моите ириси стават небе -
нощно, тъмно...и искащо тебе.
А един облак бавно преде
бяло-синкава тъничка мрежа.
Как да стигна до теб ми кажи...
По небето опитах - не стана.
Станах птица. Летях призори.
Но пустееха вечер поляните.
Как да стигна...не знам. Не разбрах.
Ето...днес съм едно новолуние.
Би ли стигнал до мене сега?
Имам нужда да бъда целуната.
Още мъничка, бледа и крехка.
А звездите свенливо трептят
и се сгушват плахо в ръцете и.
Моите ириси стават небе -
нощно, тъмно...и искащо тебе.
А един облак бавно преде
бяло-синкава тъничка мрежа.
Как да стигна до теб ми кажи...
По небето опитах - не стана.
Станах птица. Летях призори.
Но пустееха вечер поляните.
Как да стигна...не знам. Не разбрах.
Ето...днес съм едно новолуние.
Би ли стигнал до мене сега?
Имам нужда да бъда целуната.
Пера. И свечеряване.
Знаеш ли...
днес залезът е много срамежлив
и с длани крие погледа си от очите ми.
Косите му са розови. Като реки,
в които се оглеждат диви вишни.
Един вълшебник слиза над света -
почти невидим е, прозрачен като шепот.
И носи пълна кошница със чудеса
от късните нюанси на небето.
Лети ли ти се? Искаш ли крила?
Днес имам повече, днес имам и за тебе.
В лилавата вечерна тишина
дочакай ме. Аз идвам да те взема...
днес залезът е много срамежлив
и с длани крие погледа си от очите ми.
Косите му са розови. Като реки,
в които се оглеждат диви вишни.
Един вълшебник слиза над света -
почти невидим е, прозрачен като шепот.
И носи пълна кошница със чудеса
от късните нюанси на небето.
Лети ли ти се? Искаш ли крила?
Днес имам повече, днес имам и за тебе.
В лилавата вечерна тишина
дочакай ме. Аз идвам да те взема...
Мисли, уловени случайно
Три птици носят на крилете си звезди
и ги закачат леко между облаците.
Ти спиш отдавна. Или пък не спиш,
а ми измисляш приказка с магьосници.
Луната днес навярно е в почивка,
защото се е уморила да я пиша.
Сега изрязва спомени от мойте стихове
и във очите и се крият две въздишки.
Обичам нощите...Обичам тишината им.
Обичам да те търся в тях...и те намирам -
приседнал някъде, на края на Земята,
рисуваш по небето ми хвърчило...
и ги закачат леко между облаците.
Ти спиш отдавна. Или пък не спиш,
а ми измисляш приказка с магьосници.
Луната днес навярно е в почивка,
защото се е уморила да я пиша.
Сега изрязва спомени от мойте стихове
и във очите и се крият две въздишки.
Обичам нощите...Обичам тишината им.
Обичам да те търся в тях...и те намирам -
приседнал някъде, на края на Земята,
рисуваш по небето ми хвърчило...
Между листата...над цялата Земя...до теб
Зелена тишина...Между дърветата
лъчите се промушват - снопче струни.
Почти безплътни са. Като ръцете ми.
Докосна ли ги - сигурно ще звъннат.
Да ти посвиря ли на слънчеви лъчи?
Мелодия с предчувствие за дъжд между листата,
в която вятърът е влюбен. И мълчи.
И само с пръсти гали светлината ми.
Заслушай се...Навярно ще я чуеш...
Ще долети до тебе през мъглите.
А нотите на слънчевите струни
до късно в мислите ти ще оплитат
едно усещане за нещо неизбежно,
за дъжд в косите ми и тишина в зелено,
за шепот, за милувка и за нежност,
за шепа диви ягоди...И мене.
лъчите се промушват - снопче струни.
Почти безплътни са. Като ръцете ми.
Докосна ли ги - сигурно ще звъннат.
Да ти посвиря ли на слънчеви лъчи?
Мелодия с предчувствие за дъжд между листата,
в която вятърът е влюбен. И мълчи.
И само с пръсти гали светлината ми.
Заслушай се...Навярно ще я чуеш...
Ще долети до тебе през мъглите.
А нотите на слънчевите струни
до късно в мислите ти ще оплитат
едно усещане за нещо неизбежно,
за дъжд в косите ми и тишина в зелено,
за шепот, за милувка и за нежност,
за шепа диви ягоди...И мене.
Брррррррррррррррр!
" Бургас 6°C
Предимно облачно
Усеща се като: 3°C"
СиноптикБГ
По улиците слиза нощен студ.
Градът се свива. И настръхва.
Два слънчеви прозореца мълчат
и между тях прелита топло чувство.
А аз треперя на заспалия балкон.
Студено е. Наистина. Ужасно...
Обаче някак си в уютното легло
без тебе ... ми е прекалено тясно.
И за това си те мечтая на студа.
Май само аз и гларусите не заспиваме.
Поне да имаше една Луна...
А то - небе по-тъмно от индиго.
Сега какво...Да пия чаша чай.
И да си фантазирам как ме сгряват
ръцете ти със нежна топлина...
Ами, добре. Какво ли ми остава... :)
П.П. Още не мога да спра да се озадачавам как, след като е 6 градуса се усещат като 3, и ако се усещат като три, на кой му пука, че са 6??
И освен това не е честно да е толкова студено! :(
Предимно облачно
Усеща се като: 3°C"
СиноптикБГ
По улиците слиза нощен студ.
Градът се свива. И настръхва.
Два слънчеви прозореца мълчат
и между тях прелита топло чувство.
А аз треперя на заспалия балкон.
Студено е. Наистина. Ужасно...
Обаче някак си в уютното легло
без тебе ... ми е прекалено тясно.
И за това си те мечтая на студа.
Май само аз и гларусите не заспиваме.
Поне да имаше една Луна...
А то - небе по-тъмно от индиго.
Сега какво...Да пия чаша чай.
И да си фантазирам как ме сгряват
ръцете ти със нежна топлина...
Ами, добре. Какво ли ми остава... :)
П.П. Още не мога да спра да се озадачавам как, след като е 6 градуса се усещат като 3, и ако се усещат като три, на кой му пука, че са 6??
И освен това не е честно да е толкова студено! :(
За това звездите имат смисъл...
Измислям си те. Просто си ми нужен.
Нарекла съм те Раздавачът на мечти.
Ти идваш в нощите, когато ми е тъжно
и после двамата не можем да заспим.
Броим звезди. И прекрояваме съзвездия.
(Направих ти съзвездие Любов.)
А ти превръщаш стаята ми във безбрежност
и лодка става старото легло.
Безмълвно с устни ме откриваш в полуздрача,
почти по детски, плахо и невинно.
Аз ставам сърцебиене. А под клепачите ми
безброй вселени търсят ново име.
Измислям ли те, Раздавачо на мечти?
Или и ти ме търсиш в своите безсъници?
Кажи ми ... Просто прошепни,
че само аз съм твоето разсъмване...
Нарекла съм те Раздавачът на мечти.
Ти идваш в нощите, когато ми е тъжно
и после двамата не можем да заспим.
Броим звезди. И прекрояваме съзвездия.
(Направих ти съзвездие Любов.)
А ти превръщаш стаята ми във безбрежност
и лодка става старото легло.
Безмълвно с устни ме откриваш в полуздрача,
почти по детски, плахо и невинно.
Аз ставам сърцебиене. А под клепачите ми
безброй вселени търсят ново име.
Измислям ли те, Раздавачо на мечти?
Или и ти ме търсиш в своите безсъници?
Кажи ми ... Просто прошепни,
че само аз съм твоето разсъмване...
Жожо
Жожо е много удобен за гушкане :)
Запознахме се днес и се разбрахме, че вече няма да се разделяме. А той дойде при мен, благодарение на jina, която много обичам и която чувствам така, както чувствам сестра си. Понеже май само с хората, които са ми най-най-близки мога да се държа безобразно понякога :(( С тези, които са ми чужди и далечни се държа мило, дори, когато заслужават да съм лоша. Тъпо ... но типично за мен. Както и да е. Имам си Жожо, имам си jina и съм доволна до небето :)
И сега се сещам за нещо от "Малкия принц":
"Възрастните обичат цифрите. Когато им разказвате за някой нов приятел, те никога не ви питат за същественото. Никога не ви казват: "Какъв е гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?" Те ви питат: "На каква възраст е? Колко братя има? Колко тежи? Колко печели баща му?" Едва тогава смятат, че го познават. Ако кажете на възрастните: "Видях една хубава къща от розови тухли със здравец по прозорците и с гълъби на покрива...", те не могат да си представят тази къща. Трябва да им кажете: "Видях една къща, която струва сто хиляди франка." Тогава възкликват: "Колко хубаво!"
Аз не познавам jina така, както възрастните искат да се познават. Аз я познавам така, както искам да познавам всички около мен. Знам, че тя може да мечтае, знам, че нейното любопитство напълно си пасва с моето :))) , знам, че заслужава да е най-обичаното момиче на Земята и знам, че съм щастлива, че нея я има.
За първи път пиша нещо толкова лично в ефир...но за първи път ми се иска да кажа на целия свят за jina и Жожо :)
<3
Запознахме се днес и се разбрахме, че вече няма да се разделяме. А той дойде при мен, благодарение на jina, която много обичам и която чувствам така, както чувствам сестра си. Понеже май само с хората, които са ми най-най-близки мога да се държа безобразно понякога :(( С тези, които са ми чужди и далечни се държа мило, дори, когато заслужават да съм лоша. Тъпо ... но типично за мен. Както и да е. Имам си Жожо, имам си jina и съм доволна до небето :)
И сега се сещам за нещо от "Малкия принц":
"Възрастните обичат цифрите. Когато им разказвате за някой нов приятел, те никога не ви питат за същественото. Никога не ви казват: "Какъв е гласът му? Какви игри предпочита? Събира ли пеперуди?" Те ви питат: "На каква възраст е? Колко братя има? Колко тежи? Колко печели баща му?" Едва тогава смятат, че го познават. Ако кажете на възрастните: "Видях една хубава къща от розови тухли със здравец по прозорците и с гълъби на покрива...", те не могат да си представят тази къща. Трябва да им кажете: "Видях една къща, която струва сто хиляди франка." Тогава възкликват: "Колко хубаво!"
Аз не познавам jina така, както възрастните искат да се познават. Аз я познавам така, както искам да познавам всички около мен. Знам, че тя може да мечтае, знам, че нейното любопитство напълно си пасва с моето :))) , знам, че заслужава да е най-обичаното момиче на Земята и знам, че съм щастлива, че нея я има.
За първи път пиша нещо толкова лично в ефир...но за първи път ми се иска да кажа на целия свят за jina и Жожо :)
<3
Фея, на заем от друга приказка
Аз истинско момиче ли съм, или не?
Парцалена "актриса" в куклен театър...
Сърцето ми - парцалено сърце.
Очите ми са копчета. Но плачат.
На сцената - небе от плексиглас,
в което гледам към Луна-прожектор.
Звезди със станиолна светлина
допълват имитацията "светло".
А пък на мен така ми се обича...
Къде е Феята със сините коси?
Да ме превърне в истинско момиче
...или с парцалено момче да ме дари :)
Парцалена "актриса" в куклен театър...
Сърцето ми - парцалено сърце.
Очите ми са копчета. Но плачат.
На сцената - небе от плексиглас,
в което гледам към Луна-прожектор.
Звезди със станиолна светлина
допълват имитацията "светло".
А пък на мен така ми се обича...
Къде е Феята със сините коси?
Да ме превърне в истинско момиче
...или с парцалено момче да ме дари :)
Ако ти липсва пролетното време...
Мълчаливо е.
Светлината ходи на пръсти.
И тежи от любов. Даже пари.
Идва прилив,
от който небето възкръсва.
Аз съм седнала на тротоара.
Сплели клони,
шушнат над мене черниците.
И разтварят крехки листенца.
Стават дом.
За крилете на летните птици.
И гнездо за почивка на времето.
Аз съм никоя.
И съм ничия. И съм чиста.
Непораснала и съвсем ненамерена.
В мен е тихо.
Ако искаш - извикай ме.
Ще посея лалета в сърцето ти.
Светлината ходи на пръсти.
И тежи от любов. Даже пари.
Идва прилив,
от който небето възкръсва.
Аз съм седнала на тротоара.
Сплели клони,
шушнат над мене черниците.
И разтварят крехки листенца.
Стават дом.
За крилете на летните птици.
И гнездо за почивка на времето.
Аз съм никоя.
И съм ничия. И съм чиста.
Непораснала и съвсем ненамерена.
В мен е тихо.
Ако искаш - извикай ме.
Ще посея лалета в сърцето ти.
Докато те чакам...
В очите ми спирално се разлиства тишина,
покълнала от коренче мълчание.
Небето днес е писта за крила.
На ангели. (Не казвай, че са гларуси!)
По улиците се разпридат тънки нишки
на стъпки, стигнали до никъде.
И никой не разбра онази истина -
те водят скитника до изхода на лабиринта.
Аз нямам скитник. Имам си кълбо
от много обич и мечти за сбъдване.
Ще вържа края му за този хоризонт,
над който облаците стават пеперуди.
Ще го търкулна някъде, напред...
Дано да те намери...Аз те искам.
А до тогава...ще съм ти море.
Над мен дъгата тихичко си тананика...
покълнала от коренче мълчание.
Небето днес е писта за крила.
На ангели. (Не казвай, че са гларуси!)
По улиците се разпридат тънки нишки
на стъпки, стигнали до никъде.
И никой не разбра онази истина -
те водят скитника до изхода на лабиринта.
Аз нямам скитник. Имам си кълбо
от много обич и мечти за сбъдване.
Ще вържа края му за този хоризонт,
над който облаците стават пеперуди.
Ще го търкулна някъде, напред...
Дано да те намери...Аз те искам.
А до тогава...ще съм ти море.
Над мен дъгата тихичко си тананика...
Усети го...
Аз само като шепот ще те галя
със устни, слепи от копнежи.
Те много тихичко ще изговарят
събраната във мене нежност.
И цялата ще се прелея в теб-
душа в душата, огън в огън.
Тогава сигурно ще разбереш,
че те обичам непростимо много...
със устни, слепи от копнежи.
Те много тихичко ще изговарят
събраната във мене нежност.
И цялата ще се прелея в теб-
душа в душата, огън в огън.
Тогава сигурно ще разбереш,
че те обичам непростимо много...
На твоя прозорец ...
Добър вечер :) Вънка спи града.
Ти самичък ли си? Да? Аз също...
И ми стана скучно. За това
тръгнах да си търся сънища.
Как дойдох при тебе ли? Не знам.
Просто тръгнах ей така, на слуки.
Може би доведе ме Нощта...
Или пък Съдбата...или друго...
Ще ме пуснеш ли при теб? Вали...
А прозорецът ти ми изглежда топъл.
Долетях с чадърче на звезди
и си нося лунен прах във джоба.
Как летя ли? Ами...аз не знам.
Просто вярвам, че го мога и това е.
И пристигнах като на шега
на прозореца на тихата ти стая.
Искам да остана с тебе тази нощ.
Вън е мокро. И е страшно. И е тъмно.
Ще остана, само докато
във прозорецът започне да се съмва.
Имам нужда само да се сгуша
в твоите ръце...поне за миг...
После двамата, в дъжда заслушани,
може би ще можем да заспим?
Всъщност ... тръгнах да си търся сънища...
Може ли да изсънувам теб?
Всяка нощ, навярно, ще се връщам
да заспивам в твоите ръце...
Ти самичък ли си? Да? Аз също...
И ми стана скучно. За това
тръгнах да си търся сънища.
Как дойдох при тебе ли? Не знам.
Просто тръгнах ей така, на слуки.
Може би доведе ме Нощта...
Или пък Съдбата...или друго...
Ще ме пуснеш ли при теб? Вали...
А прозорецът ти ми изглежда топъл.
Долетях с чадърче на звезди
и си нося лунен прах във джоба.
Как летя ли? Ами...аз не знам.
Просто вярвам, че го мога и това е.
И пристигнах като на шега
на прозореца на тихата ти стая.
Искам да остана с тебе тази нощ.
Вън е мокро. И е страшно. И е тъмно.
Ще остана, само докато
във прозорецът започне да се съмва.
Имам нужда само да се сгуша
в твоите ръце...поне за миг...
После двамата, в дъжда заслушани,
може би ще можем да заспим?
Всъщност ... тръгнах да си търся сънища...
Може ли да изсънувам теб?
Всяка нощ, навярно, ще се връщам
да заспивам в твоите ръце...
Не вярвам на дъжда...
А е топло... Обаче вали.
Монотонно звучи. Телеграфно.
Тези капчици стават реки
по атласите на стъклата ми.
И прозорецът става планета,
по която се скитам самичка.
Няма кой да докосне лицето ми.
И валя...уморено и тихичко.
И измислям си тебе (отново).
Сгушвам шепи във твоите длани.
А дъждът се оглежда в прозорците,
да ми каже, че всъщност те няма...
Монотонно звучи. Телеграфно.
Тези капчици стават реки
по атласите на стъклата ми.
И прозорецът става планета,
по която се скитам самичка.
Няма кой да докосне лицето ми.
И валя...уморено и тихичко.
И измислям си тебе (отново).
Сгушвам шепи във твоите длани.
А дъждът се оглежда в прозорците,
да ми каже, че всъщност те няма...
Шепа ноти
Някой свири на пиано. А нощта
връзва леки люлки между клоните.
В тях врабчетата, притихнали, ще спят.
И е пролет...толкова е пролет!
Нотите, като въздишка леки,
се издигат плавно над града.
И по техните невидими пътеки
стъпва, босонога, Любовта.
Бих могла да се разплача, но не искам.
Просто...имам нужда да съм влюбена.
А мелодията тихо се разплисква
и заглъхва някъде из тъмното...
*някой свиреше ТОВА
връзва леки люлки между клоните.
В тях врабчетата, притихнали, ще спят.
И е пролет...толкова е пролет!
Нотите, като въздишка леки,
се издигат плавно над града.
И по техните невидими пътеки
стъпва, босонога, Любовта.
Бих могла да се разплача, но не искам.
Просто...имам нужда да съм влюбена.
А мелодията тихо се разплисква
и заглъхва някъде из тъмното...
*някой свиреше ТОВА
Като писмо, изпратено по гълъб...
Гларусите - бели сенки във тъмната нощ
си разказват моряшки истории.
Светлината се сви на кълбо
и изчезна във нечий прозорец.
Тишината на пръсти се вдигна
и откъсна звезда от небето.
После слезе и бавно премина
в замечтания пулс на сърцето ми.
А пък някакъв кораб далечен
си измисли въздушни платна.
И политна със тях над морето
и над спящия пролетен град.
Ако стигне до тебе, да знаеш,
че е пълен със обич до горе.
Ти къде си - не знам. За това
я изпращам с летящия кораб :)
си разказват моряшки истории.
Светлината се сви на кълбо
и изчезна във нечий прозорец.
Тишината на пръсти се вдигна
и откъсна звезда от небето.
После слезе и бавно премина
в замечтания пулс на сърцето ми.
А пък някакъв кораб далечен
си измисли въздушни платна.
И политна със тях над морето
и над спящия пролетен град.
Ако стигне до тебе, да знаеш,
че е пълен със обич до горе.
Ти къде си - не знам. За това
я изпращам с летящия кораб :)
Позволи ми...
Отварям си прозореца. Да влезе нощ.
Какво като е хладно. Аз съм топла.
Луната е виенско колело,
което ме завърта на обратно.
А някъде по въздуха трепти
една изплъзнала се мисъл, че ме искаш.
Улавят я високите звезди,
и после вятърът я спуска ниско, ниско.
Почти...почти до моето лице.
Усещам, сякаш ме целуваш.
Недей да казваш, моля те, недей,
че ти дори ... дори не съществуваш.
Защото аз си зная, че си там...
Макар, че "там" къде е...кой ли знае.
Но аз те чувствам в пулса на нощта
и просто имам нужда да мечтая.
Какво като е хладно. Аз съм топла.
Луната е виенско колело,
което ме завърта на обратно.
А някъде по въздуха трепти
една изплъзнала се мисъл, че ме искаш.
Улавят я високите звезди,
и после вятърът я спуска ниско, ниско.
Почти...почти до моето лице.
Усещам, сякаш ме целуваш.
Недей да казваш, моля те, недей,
че ти дори ... дори не съществуваш.
Защото аз си зная, че си там...
Макар, че "там" къде е...кой ли знае.
Но аз те чувствам в пулса на нощта
и просто имам нужда да мечтая.
Kaжи ми...
Толкова ми е самотно тази вечер...
Нямам сили даже да шептя.
Ще запаля седем бели свещи
в храма на зелената Луна
и ще си поискам да направи
мъничко вълшебство. Само миг,
в който да се случи любовта ми
в ириса на твоите очи.
В който да повярвам, че за мене
мислите ти пишат стих след стих.
И мигът да стане на безвремие
в тъмното на моите коси.
Само миг, във който да те чуя
над заспалата от дъждове Земя
и да знам, че всичките ти думи
ще рисуват в мене Любовта.
Толкова ми е самотно тази вечер,
че е просто...просто непростимо!
Все едно е колко си далече.
Моля те, кажи ми че те има...
Нямам сили даже да шептя.
Ще запаля седем бели свещи
в храма на зелената Луна
и ще си поискам да направи
мъничко вълшебство. Само миг,
в който да се случи любовта ми
в ириса на твоите очи.
В който да повярвам, че за мене
мислите ти пишат стих след стих.
И мигът да стане на безвремие
в тъмното на моите коси.
Само миг, във който да те чуя
над заспалата от дъждове Земя
и да знам, че всичките ти думи
ще рисуват в мене Любовта.
Толкова ми е самотно тази вечер,
че е просто...просто непростимо!
Все едно е колко си далече.
Моля те, кажи ми че те има...
Направи ми пролет...
Аз днес съм като ъгълче небе,
събрало в себе си криле на много птици,
безброй дъги и кратки дъждове,
които Слънцето нанизва на лъчите си.
А също съм поляна с маргаритки,
които пишат думичката "обич".
И само няколко замислени калинки
в тревите ми рисуват многоточия...
Напълнила съм се със жълто от глухарчета.
За ветровете станала съм писта.
Но в най - дълбокото ... остава празно.
Защото Теб те няма. И ми липсваш...
събрало в себе си криле на много птици,
безброй дъги и кратки дъждове,
които Слънцето нанизва на лъчите си.
А също съм поляна с маргаритки,
които пишат думичката "обич".
И само няколко замислени калинки
в тревите ми рисуват многоточия...
Напълнила съм се със жълто от глухарчета.
За ветровете станала съм писта.
Но в най - дълбокото ... остава празно.
Защото Теб те няма. И ми липсваш...
От цели сто години...
Създадох те в един прозрачен сън,
в онази нощ, когато беше много тихо.
Когато кръглата оранжева Луна
залепяше снежинки по звездите.
А някакъв самотен, лек ветрец
въздишаше над спящите площади,
И къщите, подвили колене,
си спомняха за лятото и гларусите.
Създадох те такъв един, смутен,
и плах, и много, много влюбен.
Сега те чакам …да познаеш в мен
Принцесата, която да събудиш…
в онази нощ, когато беше много тихо.
Когато кръглата оранжева Луна
залепяше снежинки по звездите.
А някакъв самотен, лек ветрец
въздишаше над спящите площади,
И къщите, подвили колене,
си спомняха за лятото и гларусите.
Създадох те такъв един, смутен,
и плах, и много, много влюбен.
Сега те чакам …да познаеш в мен
Принцесата, която да събудиш…
Просто знам.
Не знам защо, но вярвам, че ме има.
И то не другаде, а точно в теб.
В онези тихи кътчета необратимост,
в най-нежното на твоето сърце.
И точно там е истинската вечност-
от хиляди животи в тебе спя.
Защото аз съм онзи малък трепет,
от който се разлиства любовта.
Какво, че съм сама и ти си сам...
Не е възможно да не се открием.
Не виждаш ли? Поникват ми крила,
когато чувствам, че край мен те има.
Как знам ли? Каза ми го Вечерта.
По дрехата на Залеза ми го написа.
Пази ме, моля те! Във тебе спя...
в най-нежния копнеж да си обичан.
И то не другаде, а точно в теб.
В онези тихи кътчета необратимост,
в най-нежното на твоето сърце.
И точно там е истинската вечност-
от хиляди животи в тебе спя.
Защото аз съм онзи малък трепет,
от който се разлиства любовта.
Какво, че съм сама и ти си сам...
Не е възможно да не се открием.
Не виждаш ли? Поникват ми крила,
когато чувствам, че край мен те има.
Как знам ли? Каза ми го Вечерта.
По дрехата на Залеза ми го написа.
Пази ме, моля те! Във тебе спя...
в най-нежния копнеж да си обичан.
Почти звездопад
(измислям си желание)
Пада дъжд. Всяка капка блести,
сякаш има скрита звездичка във себе си.
По стъклата ми тъмни вали ли, вали
и се чувствам ужасно поройна и есенна.
Бих целувала точно теб в този миг.
(Ако тебе те има, разбира се).
Бих прибрала в очите си всички звезди.
Бих написала с устни по твоите името
на един много таен и мъничък свят,
в който с теб да се скрием завинаги...
Виж! Не виждаш ли? От небето валят,
скрити в капчици дъжд, върху мене звездите...
Пада дъжд. Всяка капка блести,
сякаш има скрита звездичка във себе си.
По стъклата ми тъмни вали ли, вали
и се чувствам ужасно поройна и есенна.
Бих целувала точно теб в този миг.
(Ако тебе те има, разбира се).
Бих прибрала в очите си всички звезди.
Бих написала с устни по твоите името
на един много таен и мъничък свят,
в който с теб да се скрием завинаги...
Виж! Не виждаш ли? От небето валят,
скрити в капчици дъжд, върху мене звездите...
Посветила съм ти всички сънища...
Преди заспиване се чувствам най-сама...
Луната само ме рисува с тънки пръсти.
А аз се сгушвам в във една мечта,
в един копнеж за твоето присъствие.
В очакването да усетя твоя дъх
да плъзне топлина по мойте длани.
Едва тогава ще успея да заспя,
спокойна, че ще пазиш любовта ми.
Но е безкрайно тихо. Две звезди
протягат тънички лъчи една към друга.
Не знам дали ще се докоснат...Може би...
А може би ще бъде непосилно трудно.
Но в мен трепти като светулково фенерче
едно желание да чуя как ме викаш.
Преди заспиване те чувствам най-далечен.
А искам повече от всичко да те стигна.
Луната само ме рисува с тънки пръсти.
А аз се сгушвам в във една мечта,
в един копнеж за твоето присъствие.
В очакването да усетя твоя дъх
да плъзне топлина по мойте длани.
Едва тогава ще успея да заспя,
спокойна, че ще пазиш любовта ми.
Но е безкрайно тихо. Две звезди
протягат тънички лъчи една към друга.
Не знам дали ще се докоснат...Може би...
А може би ще бъде непосилно трудно.
Но в мен трепти като светулково фенерче
едно желание да чуя как ме викаш.
Преди заспиване те чувствам най-далечен.
А искам повече от всичко да те стигна.
Стихче, просто
Откъснах клонка вятър от черешата
и после стана лесно да летя.
Небето слезе ниско, до лицето ми
и ме напръска с шепа светлина.
Реших спонтанно - днес ще съм калинка
и нарисувах точки по крилете си.
Едно врабче по име ме извика
и с него съчинихме песничка.
Довечера навярно ще съм котка.
С опашка на райета, с меки лапки.
Така е... Имам сто живота,
събрани във един. Поне за кратко.
и после стана лесно да летя.
Небето слезе ниско, до лицето ми
и ме напръска с шепа светлина.
Реших спонтанно - днес ще съм калинка
и нарисувах точки по крилете си.
Едно врабче по име ме извика
и с него съчинихме песничка.
Довечера навярно ще съм котка.
С опашка на райета, с меки лапки.
Така е... Имам сто живота,
събрани във един. Поне за кратко.
А ако все пак сънуваш ... не се буди!
Не съм ти сън. Нали? Не съм ти сън.
Събуден си и мен ме има.
Прозорецът ти е с очи навън,
към бледожълтото лице на изгрева.
И аз вървя по тъничкия ръб,
съшил земята заедно с небето.
В очите ми събужда се денят
и слънцето изгрява от ръцете ми.
А ти ме чакаш. Цял един живот...
Да те докосна с устни и да кажа:
-Здравей. Позна ли ме? Донесох ти любов.
Вземи я цялата. За теб я пазех.
А после ... после ти ми разкажи...
Останалото ти си го сънувал.
На мен сега така ми се мълчи...
А ти не спирай. Още ме целувай...
Събуден си и мен ме има.
Прозорецът ти е с очи навън,
към бледожълтото лице на изгрева.
И аз вървя по тъничкия ръб,
съшил земята заедно с небето.
В очите ми събужда се денят
и слънцето изгрява от ръцете ми.
А ти ме чакаш. Цял един живот...
Да те докосна с устни и да кажа:
-Здравей. Позна ли ме? Донесох ти любов.
Вземи я цялата. За теб я пазех.
А после ... после ти ми разкажи...
Останалото ти си го сънувал.
На мен сега така ми се мълчи...
А ти не спирай. Още ме целувай...
Дали от пролетта...
По шията ми - капчици роса.
Докосва ги самотен лъч. Просветват.
Събуждам се в постеля от трева.
Не съм момиче днес. А цвете.
И ти ще бъдеш вятър. Или дъжд.
Ще ме целуваш с много меки устни.
Тъй както страшно нежен мъж
по кожата ми утринно се спуска.
Не съм момиче днес. Не съм жена.
Лале съм и свенливо се разтварям.
От топлата ти, ласкава ръка
попивам обич цялата. И паря.
Докосва ги самотен лъч. Просветват.
Събуждам се в постеля от трева.
Не съм момиче днес. А цвете.
И ти ще бъдеш вятър. Или дъжд.
Ще ме целуваш с много меки устни.
Тъй както страшно нежен мъж
по кожата ми утринно се спуска.
Не съм момиче днес. Не съм жена.
Лале съм и свенливо се разтварям.
От топлата ти, ласкава ръка
попивам обич цялата. И паря.
Две...напълно достатъчно
на Маркизата от Приказното Кралство - Феята от Водопада Skyblueirina, заради "Две", и защото я обичам.
Пада нощ, мила. Пада нощ.
И над нас, и над целия свят.
Ще успеем ли с теб да се скрием
в тази тайна вековна гора?
Да преминем по тясната диря
от кошутени стъпки в тревите...
Да завържем в заспалите клони
със невидима нишка звездите.
Да сглобим, ако можем сърцата си,
че сме феи. И трябват сърца.
Тези дрипави, тъжни остатъци
да полеем със жива вода.
И какво, като падат думите,
от неверници смъртно ранени?
Те са хора. И аз ги разбирам.
Нека днес да им бъде простено.
Ние двете ще минем нататъка.
На небето му трябват Луни.
Дай ръка, мила. Дай ръката си.
Нека в тъмното заедно вървим.
Най раняват големите обичи.
Не потрепвай тъй тъжно с крилца.
Всяка фея откъсва душата си,
щом се влюби в човек от света...
Пада нощ, мила. Пада нощ.
И над нас, и над целия свят.
Ще успеем ли с теб да се скрием
в тази тайна вековна гора?
Да преминем по тясната диря
от кошутени стъпки в тревите...
Да завържем в заспалите клони
със невидима нишка звездите.
Да сглобим, ако можем сърцата си,
че сме феи. И трябват сърца.
Тези дрипави, тъжни остатъци
да полеем със жива вода.
И какво, като падат думите,
от неверници смъртно ранени?
Те са хора. И аз ги разбирам.
Нека днес да им бъде простено.
Ние двете ще минем нататъка.
На небето му трябват Луни.
Дай ръка, мила. Дай ръката си.
Нека в тъмното заедно вървим.
Най раняват големите обичи.
Не потрепвай тъй тъжно с крилца.
Всяка фея откъсва душата си,
щом се влюби в човек от света...
... (на точки)
Ти си ми многоточие.
До последната точка.
Всички думи прерових,
но ти не си в тях.
И мълчиш във очите ми,
а под клепките боцкаш.
Много-точно рисуваш
сълза след сълза.
А къде да намеря
най-верните думички,
като имам от тебе
само няколко спомена?
Ще изрежа сърцето си
със назъбена ножичка.
Да живея без него
не е нищо особено...
Без това то мълчи.
То мълчи упорито.
И го прави умело.
И го прави нарочно.
А под моите мигли
те помнят сълзите -
как замлъкваш във мен
след последната точка...
До последната точка.
Всички думи прерових,
но ти не си в тях.
И мълчиш във очите ми,
а под клепките боцкаш.
Много-точно рисуваш
сълза след сълза.
А къде да намеря
най-верните думички,
като имам от тебе
само няколко спомена?
Ще изрежа сърцето си
със назъбена ножичка.
Да живея без него
не е нищо особено...
Без това то мълчи.
То мълчи упорито.
И го прави умело.
И го прави нарочно.
А под моите мигли
те помнят сълзите -
как замлъкваш във мен
след последната точка...
Кратко, наивно и искрено.
Изрязах си сърцето от небе.
И за това сега се пълни често
със дълги и проливни дъждове.
Не си мисли, че му е лесно.
Подай му слънце. Просто лъч.
И виж как грейват капчиците под очите ми.
То е сърце. И не е с ключ.
Отваря се единствено с обичане.
И за това сега се пълни често
със дълги и проливни дъждове.
Не си мисли, че му е лесно.
Подай му слънце. Просто лъч.
И виж как грейват капчиците под очите ми.
То е сърце. И не е с ключ.
Отваря се единствено с обичане.
Луни
Луната се пързулна по комина.
Увисна над последния етаж.
Поръби силуета си със синьо
и птиците по клоните приспа.
Събуди котките и нощните пазачи.
И стана муза на един поет.
Наля коняк във пет- шест чаши
и много нежност в нечии ръце.
А аз отново просто си я гледам.
Отново със Луната си мълчим.
Изглежда за това ми казват често,
че имам пълнолуния в очите...
Увисна над последния етаж.
Поръби силуета си със синьо
и птиците по клоните приспа.
Събуди котките и нощните пазачи.
И стана муза на един поет.
Наля коняк във пет- шест чаши
и много нежност в нечии ръце.
А аз отново просто си я гледам.
Отново със Луната си мълчим.
Изглежда за това ми казват често,
че имам пълнолуния в очите...
Когато те видят очите ми...
Във друг живот ще бъда слънчоглед.
Ще се родя в едно поле, накрай Земята.
Ще ме целуват сутрин топли дъждове,
а после дълго, дълго ще ме гали вятърът.
Ще съм далеч. Ще съм далеч от теб.
През девет планини, и зад десетата.
И само знаците по синьото небе
ще боцкат носталгично по сърцето ти.
И някой ден, навярно ще решиш,
че някъде далеч, накрай Земята,
зад десет неизбродни планини
под Слънцето на юг те чака някой.
Ще ме познаеш ли, кажи, тогава?
Сред жълтото море от слънчогледи?
Аз мисля - да. Защото ще забравя
към Слънцето в небето да погледна.
Ще се родя в едно поле, накрай Земята.
Ще ме целуват сутрин топли дъждове,
а после дълго, дълго ще ме гали вятърът.
Ще съм далеч. Ще съм далеч от теб.
През девет планини, и зад десетата.
И само знаците по синьото небе
ще боцкат носталгично по сърцето ти.
И някой ден, навярно ще решиш,
че някъде далеч, накрай Земята,
зад десет неизбродни планини
под Слънцето на юг те чака някой.
Ще ме познаеш ли, кажи, тогава?
Сред жълтото море от слънчогледи?
Аз мисля - да. Защото ще забравя
към Слънцето в небето да погледна.
От нечии устни...
Въздишка съм, откъсната от вятъра.
На вкус съм липова. И жълта.
Танцувам менует върху Луната
и се завъртам...
Отронвам дъжд от устните на облака.
Целувам го. По - бавно.
Земята тази вечер е по-обла.
Вероятно...
Изтръгнати са всичките и ръбове,
игли, ъгли...и върховете и.
Потъвам меко в шепите на тъмното.
И светя...
На вкус съм липова. И жълта.
Танцувам менует върху Луната
и се завъртам...
Отронвам дъжд от устните на облака.
Целувам го. По - бавно.
Земята тази вечер е по-обла.
Вероятно...
Изтръгнати са всичките и ръбове,
игли, ъгли...и върховете и.
Потъвам меко в шепите на тъмното.
И светя...
От зори, от зори, от зори до късна вечер...*
(иначе би трябвало да се казва "Настроение", но сигурно ще е 553 842 117 стихче с такова име, а то държеше на своята неповторимост:))
Разминах се с един кипарис сутринта,
а той звънеше. Целият звънеше!
И пееше, навярно, със гласа
на сгушените в клоните врабчета.
По керемидите търкаляше лъчи
едно добро и много старо слънце.
Зюмбюлите примамваха пчели
със сините си дъхави качулчици.
Градът протегна улици и се събуди.
Препече хляба, пръсна аромат.
Два гълъба се караха до лудост,
за нещо, за което не разбрах.
Небето беше прясно и солено -
на мен такова точно ми отива!
Целувам вятъра и пролетното време.
В такива дни съм дяволски щастлива!
*цял ден си пея тази песничка kolko-mnogo-sa-decata-po-sveta.mp3 :)
Разминах се с един кипарис сутринта,
а той звънеше. Целият звънеше!
И пееше, навярно, със гласа
на сгушените в клоните врабчета.
По керемидите търкаляше лъчи
едно добро и много старо слънце.
Зюмбюлите примамваха пчели
със сините си дъхави качулчици.
Градът протегна улици и се събуди.
Препече хляба, пръсна аромат.
Два гълъба се караха до лудост,
за нещо, за което не разбрах.
Небето беше прясно и солено -
на мен такова точно ми отива!
Целувам вятъра и пролетното време.
В такива дни съм дяволски щастлива!
*цял ден си пея тази песничка kolko-mnogo-sa-decata-po-sveta.mp3 :)
Вероятно...или може би не...
Ще се скрия в пролуката между вчера и утре
и до късно ще пиша безадресни писма.
Ще постеля море във най-тъмния ъгъл
а над него - свещичка - един лъч от звезда.
Ще мълча и ще пиша. Ще съм влюбена в някой.
Той ще знае езика на всичките облаци.
Само няма да знае къде да ме чака.
Но ще има усмивка за всяка дъждовност.
После той ще ме види - в отвора на времето.
Ще протегне ръка след безумното лутане.
Ще целуна дланта му. И докоснал небето,
ще заспи, уморен в топлината на скута ми.
и до късно ще пиша безадресни писма.
Ще постеля море във най-тъмния ъгъл
а над него - свещичка - един лъч от звезда.
Ще мълча и ще пиша. Ще съм влюбена в някой.
Той ще знае езика на всичките облаци.
Само няма да знае къде да ме чака.
Но ще има усмивка за всяка дъждовност.
После той ще ме види - в отвора на времето.
Ще протегне ръка след безумното лутане.
Ще целуна дланта му. И докоснал небето,
ще заспи, уморен в топлината на скута ми.
Въобразявам си просто...
Небето ми помаха
с опашка от Луна.
Звездите се засмяха
в очите на нощта.
Заспиваха етажите
един подир един.
На покрива за стража
стоеше крив комин.
Мълчеше тротоара
и си броеше плочките.
Сънуваха калинките
най-новите си точки.
Една среднощна котка
пресече на червено.
А аз пък измислях
как идваш да ме вземеш.
И също си измислях
как ставам Пепеляшка.
Небето се усмихва
и маха със опашка.
с опашка от Луна.
Звездите се засмяха
в очите на нощта.
Заспиваха етажите
един подир един.
На покрива за стража
стоеше крив комин.
Мълчеше тротоара
и си броеше плочките.
Сънуваха калинките
най-новите си точки.
Една среднощна котка
пресече на червено.
А аз пък измислях
как идваш да ме вземеш.
И също си измислях
как ставам Пепеляшка.
Небето се усмихва
и маха със опашка.
Това вече е разказвано...
(но не значи, че ще спре да се случва)
Аз оставам тука, на брега.
Ще сънувам в Пясъчния Замък.
Цяла нощ ще вярвам в чудеса,
а по изгрев...мене ще ме няма.
Ще останат само шепа миди,
пръснати небрежно край вълните.
Тихо и на пръсти ще си ида -
мълчалива и съвсем невидима.
Принцът вярва само на принцеси.
Аз не съм от неговия свят.
Не целунах никога ръцете му.
Просто се превърнах във вълна.
Нищо. Приказката не е тъжна,
Просто има малко тъжен край.
На русалката едно и беше нужно -
някой, за когото да мечтае...
Аз оставам тука, на брега.
Ще сънувам в Пясъчния Замък.
Цяла нощ ще вярвам в чудеса,
а по изгрев...мене ще ме няма.
Ще останат само шепа миди,
пръснати небрежно край вълните.
Тихо и на пръсти ще си ида -
мълчалива и съвсем невидима.
Принцът вярва само на принцеси.
Аз не съм от неговия свят.
Не целунах никога ръцете му.
Просто се превърнах във вълна.
Нищо. Приказката не е тъжна,
Просто има малко тъжен край.
На русалката едно и беше нужно -
някой, за когото да мечтае...
Нещо като дом ... (Той)
Единственият, който вярва в приказки.
(И приказките вярват в него.)
Единственият, който може истински
да ми изброди всичките пътеки.
Единственият, който знае думите
на заклинанието против моя плач.
Единственият, който чува
мелодията в мойта мълчина.
Единственият, който съм запазила
от обичта, с която наранявам.
Единственият, който не намрази
измислените кътчета в света ми.
Единственият, който приютява
капризите на женската ми същност.
И за това Единствен си остава.
Да има при кого да се завръщам...
(И приказките вярват в него.)
Единственият, който може истински
да ми изброди всичките пътеки.
Единственият, който знае думите
на заклинанието против моя плач.
Единственият, който чува
мелодията в мойта мълчина.
Единственият, който съм запазила
от обичта, с която наранявам.
Единственият, който не намрази
измислените кътчета в света ми.
Единственият, който приютява
капризите на женската ми същност.
И за това Единствен си остава.
Да има при кого да се завръщам...
Пет минути
Седемнайсет звезди.
Толкова светят в прозореца.
И отрязък Луна над заспалия покрив.
Срещу мене седи
Тишината на стола.
И мълчи с твоя глас.
И не и се говори.
И...какво ли ще каже...
Все едно ми е вече.
Нека просто флиртува спокойно със здрача.
Аз броя светлинките на Голямата мечка.
И не зная защо,
но така ми се плаче...
Толкова светят в прозореца.
И отрязък Луна над заспалия покрив.
Срещу мене седи
Тишината на стола.
И мълчи с твоя глас.
И не и се говори.
И...какво ли ще каже...
Все едно ми е вече.
Нека просто флиртува спокойно със здрача.
Аз броя светлинките на Голямата мечка.
И не зная защо,
но така ми се плаче...
Напразно е да се опитвам да подредя сърцето си
Подреждам спомените си от теб
по рафтовете на душата -
парченца обич, дъжд, куплет,
мечти, безсъние и вятър.
И те намирам в тях - сърдит,
добър, уплашен и копнежен.
По дланите ми още спи
за тебе пазената нежност.
И нея ще заключа там -
при спомените си от тебе.
Аз не можах да ти я дам.
Ти не поиска да я вземеш.
И просто всичко е било измислица,
в която аз не съм се вписвала.
Ще те изплача днес. А след сълзите
дали ще помня, че ми липсваш...
по рафтовете на душата -
парченца обич, дъжд, куплет,
мечти, безсъние и вятър.
И те намирам в тях - сърдит,
добър, уплашен и копнежен.
По дланите ми още спи
за тебе пазената нежност.
И нея ще заключа там -
при спомените си от тебе.
Аз не можах да ти я дам.
Ти не поиска да я вземеш.
И просто всичко е било измислица,
в която аз не съм се вписвала.
Ще те изплача днес. А след сълзите
дали ще помня, че ми липсваш...
Понякога изгубвам всички мисли
(очите ми единствено са живи)
Не те измислям, докато вървя
със уличната градска пролет.
Тогава мислите ми лягат във пръстта
и дават сок на корените на тополите,
и нямам думи за човешките истории.
Разбирам само гълъбите, дето в хор
разказват за небето, по-нагоре,
от моето момичешко "Защо?".
Не те измислям, докато мълча
и пада слънчевото време на прашинки.
Измислям си парчета от дъга,
които се извиват над комините
и нямам думи за човешките истории.
Разбирам само вятърът, дошъл от юг
и неговото отражение в прозорците,
докато свири в стария олук.
Ще те измисля след това, когато
от жълтите глухарчета остане пух.
Когато стъпките ми минат през вратата,
която сто години вече е без ключ,
Ще те измисля след това, навярно,
когато съм готова да съм истинна.
Сега е рано още. Много рано.
Един оранжев котарак ми се усмихва.
Не те измислям, докато вървя
със уличната градска пролет.
Тогава мислите ми лягат във пръстта
и дават сок на корените на тополите,
и нямам думи за човешките истории.
Разбирам само гълъбите, дето в хор
разказват за небето, по-нагоре,
от моето момичешко "Защо?".
Не те измислям, докато мълча
и пада слънчевото време на прашинки.
Измислям си парчета от дъга,
които се извиват над комините
и нямам думи за човешките истории.
Разбирам само вятърът, дошъл от юг
и неговото отражение в прозорците,
докато свири в стария олук.
Ще те измисля след това, когато
от жълтите глухарчета остане пух.
Когато стъпките ми минат през вратата,
която сто години вече е без ключ,
Ще те измисля след това, навярно,
когато съм готова да съм истинна.
Сега е рано още. Много рано.
Един оранжев котарак ми се усмихва.
Където юлските нощи раждат звезди…
Ще дойдеш ли във онзи летен град
със гълъби и слънце по площадите,
където вечер, след камбанения звън
заспиват старите оранжеви фасади,
където пулсът ти е с ритъм на прибой,
а изгревът е със криле на гларус,
където стъпките ти чезнат във покоя
на каменните топли тротоари,
където кестените палят бели свещи,
разперили листа, подобно длани,
където времето е миг, но е и вечност
във пурпурната мантия на залеза…
Където аз ще се престоря на момиче,
родено от солта и от морето
и устните ми нежно ще се учат
да разгадават линиите на лицето ти…
Ще дойдеш ли във този летен град?
със гълъби и слънце по площадите,
където вечер, след камбанения звън
заспиват старите оранжеви фасади,
където пулсът ти е с ритъм на прибой,
а изгревът е със криле на гларус,
където стъпките ти чезнат във покоя
на каменните топли тротоари,
където кестените палят бели свещи,
разперили листа, подобно длани,
където времето е миг, но е и вечност
във пурпурната мантия на залеза…
Където аз ще се престоря на момиче,
родено от солта и от морето
и устните ми нежно ще се учат
да разгадават линиите на лицето ти…
Ще дойдеш ли във този летен град?
Когато думичката "вечност" ми харесва...
Някой мина през мен - ветрогонно и слънчево
и изсипа в ръцете ми всички съзвездия.
Засияха от изгрева уморените хълмове
и разпука земята им пролетна нежност.
Някой мина през мен и напъпиха вишните.
Нацъфтяха по клоните гнездата на птиците.
По брега се търкулна лениво затишие
и следобедът дълго и светло се стичаше.
Придойдоха тревите до коляно в поляните
и щурци предвещаваха сто звездопада.
Вечерта се облече в лилаво сияние.
Някой мина през мен...и дано да остане.
и изсипа в ръцете ми всички съзвездия.
Засияха от изгрева уморените хълмове
и разпука земята им пролетна нежност.
Някой мина през мен и напъпиха вишните.
Нацъфтяха по клоните гнездата на птиците.
По брега се търкулна лениво затишие
и следобедът дълго и светло се стичаше.
Придойдоха тревите до коляно в поляните
и щурци предвещаваха сто звездопада.
Вечерта се облече в лилаво сияние.
Някой мина през мен...и дано да остане.
Абонамент за:
Публикации (Atom)