Навсякъде около мен...

Това есенно синьо небе
днес ме гледа с цвета на очите ти.
Запъхтяният делничен ден
заприличва по малко на приказка.
Обещай ми един хубав край
под чадъра на звездната вечер.
Обещай ми огромна Луна
над прегръдката на ръцете ти.
Този приказен ден си върви.
И ме гледа с цвета на очите ти.
Шепа есенни късни лъчи
ми нашепват, че те обичам.

Писмо до Малкия Принц

Здравей. Не сме се виждали отдавна.
Единствено звездите пазят твоя смях.
Надявам се, че си добре. Не си пораснал.
И още имаш роза. И овца.
А ние тук броим вместо звезди - монети.
Картографираме си плитките души.
Фенерите угаснаха. Не светят.
А пък Земята ... бавно се върти.
И залезите идват много рядко.
А хората са тъжни същества.
Но всеки си е крал /поне за кратко/
във царството на свойта самота.
Не пляскаме с ръце от възхищение.
Горчилка пием... Може би от срам...
Едно голямо земно затъмнение
се вижда сигурно от твоята звезда.
Сърцата ни са слепи. Много слепи.
/Защо тогава имаме очи?
Щом няма как да видим със сърцето си
същественото...И така...Мълчим.../
Опитомяваме си чувства. Не лисици.
Цветът на житото остава неразбран.
...
Понякога дочувам сред звездите
камбанките на звънкия ти смях.

Първата звезда /преди да падне мракът/

От залеза баирите са с ореоли.
Над тях небето - в тъмносиня риза.
Събличат се смутените тополи
под смаяните погледи на бриза.
Неделя Вечер. Много грациозна.
Със дълга рокля, с голи рамене.
Ухае ми от някъде на рози.
А пък е есен. И не зная от къде.
Но някак ми е нежно. И въздушно.
В такива вéчери пак вярвам в любовта.
Венера се усмихва добродушно
във тъмните коси на есента...

Напълно възможна споделена любов

В полунощ, натежала, Луната
ще надникне във моя прозорец.
На перваза ще седнат два ангела
и един със друг ще говорят.
Ще разбъркат звездите в небето,
ще предскажат дъжда и ще литнат.
А Луната, безумна и светла,
ще накъса съня ми на стихове.
Ще протегне лъчи да погали
тези тъмни коси разпилени.
И накрая дори ще признае
че отдавна е влюбена в мене...

Докато си мисля за теб...

Аз така, неусетно се вливам под кожата...
Без да искам. Не зная защо.
Не признаваш. Ти просто не можеш.
Но си станал със вкус любов.
Инжектирам се тихо във вените.
А във пулса ти пускам коне.
И до вчера си имал сърцето си.
Но от днес - вече не. Вече не.
То сега е във моите шепи.
Аз съм нежна. (Ти имаш късмет.)
Знаеш колко гальовно ръцете ми
милват твоето мъжко сърце.
Знаеш мекия допир на дланите.
(Колко пъти умирал си в тях...)
Но се чудя, единствено, знаеш ли
как без мене до днес си живял...

Би могло да бъде и така...

Нощта краде по малко светлина
от уличните лампи по здрачаване.
За да напълни бялата Луна.
Която старомодно си изгрява
над няколко морета и реки
и бърза с облака да се целуне.
Нощта е уморена, но не спи,
понеже наближава пълнолуние.
Върви по улиците на добрия град
и къса светлинки със пълни шепи.
А после ще поседне на брега
и дълго ще шепти на ветровете.
Тогава всички хора ще заспят.
И ще сънуват изгреви в червено.
А ти, безсънен, /и за кой ли път/
с отворени очи ще чакаш мене...

А никой, никой не видя...

Тези светли, жълти хризантеми
ми напомнят паднали звезди.
Някой ги е хвърлил на асфалта
и е стъпкал техните лъчи.
Но сияят в мрака. Как сияят...
А отгоре тъжната Луна
като майка нежно се протяга
и им шепне със приспивен глас.
Утре, сигурно, едва ли ще ги има
в този свят на хора без очи.
Те умират. Тихичко умират.
Три мънички паднали звезди.

/декада десета, последна от Декамерон на Лилит/

Усмихни ми се...много!

И ей така...измислям светове...
Понякога и Тебе си измислям.
Какво като си там...не знам къде...
на края на Земята. Пак си близко.
Във нощите ми идваш, мълчалив
и много дълго те целувам. /Ти не знаеш./
Таванът ми се пълни със звезди
и става на вселена мойта стая.
И после чакаш уморена да заспя,
а ти по клепките ми слагаш нежни сънища.
Какво като си там, накрай света...
Нали във всяка моя вечер се завръщаш...

Понякога, през есента...

Когато Есента си спомни, че е хубава
и сложи малко слънце над дърветата,
два вятъра се влюбват и нахлуват
и става жълто, приказно и светло.
А няколко момчета тъй улисано
пришпорват своите велосипедени коне.
Едни съвременни и мили рицари,
със още крехки, детски рамене.
На пейката жените жужнат тихо.
Плетат дантели и приличат на пчели.
Във раклите им бяло се усмихват
надиплени чаршафи.И мечти.
А есента е хубава, ако поиска.
И ябълково парфюмира тишината.
В косите ми, от вятъра разплискани,
узрява залезът. И аз съм лято.

Не спирай да сънуваш

Сънувал си ме...Каза ми Луната.
За малко във прозореца ми спря.
Разказа ми за тебе. И угасна.
Или пък просто нямаше Луна...
Но ти си ме сънувал. Аз усетих.
Напълно сигурна съм - ти си бил.
По кожата ми мина като трепет,
а после във косите ми се скри.
И аз поисках топлото дихание
на дланите ти, влюбени във мен.
Когато укротена и смълчана
заспивам върху твойте рамене.
Сънувал си ме...Каза ми Луната.
И после стана облак от звезди.
През тях премина нежен, нощен вятър
и тихичко в очите ми се скри.

Не бързай да ми отговаряш...

Черешов залез, есенно небе...
Какаото ми има вкус на петък.
А вятърът безгрижно си плете
жилетка от изпуснати моменти.
Опитвам се с очи да уловя
последната оранжева минута.
Небето цялото е станало дъга,
когато слънцето заспива в скута му.
Дали и ти ще можеш някой ден
да станаш толкова...не, повече разнежен,
когато ме прегръщаш, уморен,
а аз заспивам, стоплена в ръцете ти...

Отмагьосай ме!

Мъглива нощ. И есенна, и мокра.
Покрита цялата с воал от тишина.
Дори се чуват стъпките по покрива
на старата магьосница - Луна.
Навярно се опитва да намери
по керемидите изпадали звезди.
А всички котки и изглеждат черни.
И за това не може да заспи.
В такава нощ се мъча да открия
как се отключва моето сърце.
Луната е направила магия -
да се отключва само с Теб.

Хората, които останаха без сенки

Банална вечер. Само че различна.
/Луната май е малко по- така.../
Две сенки по асфалта криволичат
и после се събират във една.
Навярно Той целува Нея
на ъгъла на първата им среща.
И си шушукат. Тихичко се смеят
на нещо тайно. Тяхното си нещо.
И после се разделят. Тя върви,
а листопадът и постила жълта нежност.
Той дълго я изпраща със очи.
Чак докогато погледът му се премрежи.
И после тръгва. Някъде натам,
където в нощите си тихо я сънува.
/Луната май наистина е по- така.../
А сенките им още се целуват...

Особено ми липсваш през ноември...

Дай да си поговорим. Просто така.
За живота, за тебе, за времето...
Ти ще гледаш звездите. Аз пък - чашата с чай.
И ще бъде уютно и есенно.
Ще забравим, че всъщност, сме ужасно сами
и че ти си почти нереален.
Ще се сгуша до тебе, а ти ще шептиш.
И ще стана обичане. Цялата.
А в минутата точно преди да заспим
ще целуна лицето ти в здрача.
И над нас от небето цяла нощ ще вали
вместо дъжд - пух от глухарчета.

Малко след изгрева...

Аз съм някак ужасно оранжева.
Като някаква рижа Луна.
И съм късен отенък на лятото.
И изобщо не искам да спя.
Цяла нощ ще остана събудена
да рисувам хиляда звезди.
Есента ще ме мисли за луда
и ще влиза във всеки мой стих.
Да, обаче когато се съмне,
ще съм станала цяло небе.
И навярно съвсем необмислено
ще се влюбя. Със сигурност.
В теб.

Средата на ноември

Красиво е... И някак безнадеждно.
Когато залезът превáля хълма.
Небето гали със излишна нежност
земята по заоблените ръбове.
А след това започва да вали.
Нощта изтича в тъмните улуци.
Прозорците изхвърлят светлини,
които падат на асфалта и накуцват.
Типична ноемврийска нощ.
Преглъщам я с мечти и шепа стихове.
Дъждът рисува върху мокрото стъкло.
Намига ми. И се усмихва.

Огледало за обратно виждане

И изобщо не плача.
Не спирам да те обичам.
А ти не си тръгваш.

Пада здрача.
Пастелна картина.
Още си ме прегърнал.

Не се влюбвам във теб.
Не си ми забавен.
Каза ли нещо?

Не докосваш ръцете ми.
В света ми те няма.
И изобщо не сме се срещали.

На покрива ще има само гълъби...

Ако някога забравиш как се стига
до къщата на моето сърце
и станеш много кратък, като мигване,
ще стана тъжна колкото море,
което Слънцето отдавна е излъгало,
напускайки за винаги брега.
Ще си припомня как се плаче дълго,
когато си отиде любовта.
Но няма да разплитам кръстопътища.
От тишината ще си вдигна дом.
Във който никой никога не се завръща.
И никой не говори за любов...

Където и да си...

Сега по улиците няма никой.
И всички булеварди кротко спят.
Небето пише много тъжни стихове,
защото не обича есента.
А аз не спя. Безсънно ми е някак.
Защото си далеч, далеч, далеч...
До тебе не достигат влакове.
А аз не зная имам ли криле.
Но искам да ти кажа непременно
(ще чуеш ли? Дано да можеш!)
Обичам те до края на Вселената.
След него те обичам още повече...

Няколко секунди есен...

Крехък дъжд. Ненатраплив. Свенлив.
Тротоарите гледат сърдито.
А над тях от небето вали
телеграма със подпис "Звездите".
Който може, отдавна чете
стихописа на водните капки.
Във които самото Небе
се разказва набързо. И кратко.
Малък дъжд. Как вечерно ръми...
По прозорците капят поеми.
А зад облака тъжно цъфти
една бяла Луна - хризантема.

Може би ще се случи...

Помислих си,
че някой е разшил крилете му
и за това не може да лети.
Очите му - две мънички небета -
говореха, когато замълчи.
Вървеше сам накрая на Земята.
А аз си мислех колко съм сама.
Добре, че има гълъби и вятър,
защото няма време за писма.
И аз му казах, колко ми е тъжно
за неговия полет неуспял.
А той ми се усмихна, като пусна
две шарени, големи хвърчила.
Оказа се,
че сам си е разшил крилете.
И сам се е оставил без небе.
За да направи хвърчилата. Двете.
И просто да ги подари на мен.

...или наистина

Така съм си свикнала - да вярвам в измислици.
И също - да виждам крилати коне.
От малка говоря езика на птиците.
И мога от всичко да правя небе.
От разни случайно родени мълчания
сглобявам си приказка. Или пък стих.
Звездите ми кацат нощем на рамото.
На другото - рошаво Слънцето спи.
Не вярвам във хората. Но вярвам във приказки.
Преди бях вълшебница. Но вече не съм.
Порастнах. И вече съм малко по-истинска.
И ти ще се влюбиш във мене. На сън.

История за струни и небе

Ноември...Страшно му отива
да свири "Лунната соната".
Виолата на вятъра приспивно
въздиша на ръба на тишината.
И тихо, тихичко прозвънват
звездите, закачени горе.
В една мелодия от въздух
танцуват есенните клони.
И много бавно се събличат
от кратките си жълти дрехи.
Приличат малко на момичета,
които влюбени в небето
протягат длани и докосват
свенливо гладкото му тяло.
И след това пристъпват боси
в прозрачния му стъклен замък.
Ноември. "Лунната соната".
Нощта така тежи от нежност,
че няма как - пак ставам вятър.
Безкрайно твоя. И далечна.

Аз и обичта ми...

Не заспивай, моя обич. Не заспивай още.
Вънка месечината нещо ти шепти.
Тя познава всички най-безсънни нощи
във които искам да се случиш ти.

Остави я, обич. Нека ти разказва
как те чакам дълго. Цял един живот.
Как без теб е тихо и до лудост празно
във това огромно, ледено легло.

Не заспивай, моя обич. Още не заспивай.
От звездите днес ще ти направя дъжд.
Най-накрая, знам, Той ще ни открие.
Ще заспим в ръцете на най-добрия мъж.

И такава есен има...

Лениво слънце, като котарак,
приседна върху къщата отсреща.
Протегна се, а после се засмя
и някъде към три, към три и нещо
заплете острите си тънички лъчи
във нишките на моите завеси.
А вятърът започна да шепти
една забравена любовна песен.
Там някъде ръмеше листопад.
Бродираше в асфалта жълти кръпки.
Една магия мина над града.
И тихите и, илюзорни стъпки
донесоха, незнайно как, у мен
едно усещане за нещо по-различно.
Така ли ми се стори, или не...
но се почувствах /странно е/ обичана.

Кратък преглед на различните форми на една любов - моята.

Моята първа любов
беше на шест години.
Нищо вълнуващо, всъщност.
Бяхме на детска градина.
Моята бурна любов
разнищи душата ми. Цялата.
Да. Неизбежно е. Знам.
Но боли от раздялата.
Моята тайна любов...
Ето, сега се усмихвам.
Той съвсем не разбра
как отдалеч го обичам.
Моите кратки любови
/всички - граничещи с вечност/
бяха по капка отрова
в тихия пулс на сърцето.
Любовта на живота ми.Той.
Нека остана безмълвна.
Тя е по ангелски чиста.
Понеже остана несбъдната.
Толкова много любов...
И всичката - в минало време.
Всичко е толкова преходно,
но от сърцето ти взема.
И от днеска реших -
искам една. Последната.
Тази любов, която
в мене ще спре времето
и дъха, и сълзите ми,
и ще топли до край.
Моята обич последна...
сбрала всички в една.

Просто необходимост

От есени и дъжд ми става скучно.
А дните плават в локвички вода.
Така и не успях да се науча
да мога да обичам есента.
Затварям се във къщи и рисувам
върху тавана пролетни треви,
в които няколко глухарчета танцуват
като изящни слънчеви сълзи.
Какво ми трябва - само малко музика
и чаша чай. От мента, ако може.
Луната да остане дълго будна.
Две стаи тишина...И нищо повече.

>>>

Кажи ми...

...

Когато пръстите ти нарисуват
криле по голия ми гръб,
а лунните лъчи танцуват
в очите ми, вместо да спят,
когато устните ти вдишват
от раменете ми звезди
и ставаш целият затишие
в мига, преди да се взривиш,
и някакси неумолимо нежен
целуваш всяка точица по мен,
когато просто безутешно
се сбъдвам в твоите ръце
и по гърдите ти прошепват
косите ми задъхан стон,
кажи ми, че не е вълшебство...
Кажи ми, че не е любов...

Без мед

Този дъжд така вертикално вали,
сякаш сее в земята малки морета.
И изглеждат разплакани всички звезди
по прозорците на небето.
В моя чай плува резенче жълта Луна.
От лимон я направих. И киселее.
По терасата скача монотонно дъждът
и се радва на лошото време.
Аз го слушам и пиша някакъв стих,
който няма никакъв смисъл.
Не защото е есен и защото вали,
а защото луната е кисела.

Усещането, че те има...

Нали е есен, няма как - тъгувам...
Луната е сърдита на света.
Лъчите и са струни на цигулка,
в които пръстите на вятъра свистят.
В прозореца ми хвърлят шепа ноти
и уж са тихи, а така звънят...
Една звезда се олюлява кротко
на крайчето на онзи Млечен Път,
по който все се каня да премина
и да достигна Твоята Земя.
А някъде, високо над комините,
небето крие в шепички дъжда.
Нали е есен, няма как - тъгувам...
И цялата Вселена с мен притихва.
Не мога друго. Само те сънувам.
А ти ми липсваш...само как ми липсваш...

Само нощем, когато има...

на Теб

Денят привършва. Малко уморен
и много, много малко тъжен.
Небето му, лилавото небе,
сега звездите и Луната ще развърже,
ще пусне нощния си вятър да витае
над клоните, в които есента
разплита жълти листи и ридае,
наметнала прошарен листопад.
Ще слезе Нощ. Индигова принцеса.
И ще приспи прозоречните светлинки.
А в облаците - тюлена завеса -
гласът и много нежно ще шепти.
Тогава ще те имам, моя обич.
Поне за малко ще се сгуша в теб.
Какво, като наяве все не можем
да срещнем тези наши светове...
Какво, като сме все така далечни
и ти си Слънце, аз пък съм Луна...
Пред нас остава още цяла вечност
и цял един безкраен звездопад...

Текст,

който няма никакви претенции да бъде стих.

Във рамката на твоето мълчание
аз вграждам себе си. И малко цветове.
Но ти не знаеш...Няма как да знаеш.
Понеже сме в различни светове.
Не знаеш с колко много обич
запълвам фугите във твоята душа.
Усещаш, може би...Или не можеш.
Но все едно. Да бъде тишина.
Да бъде тишина, в която само
да чуваш пулса ми. Но като свой.
Опрял чело на топлото ми рамо.
И само мой. И само мой...

Когато нощем...

Извинявай, че нахълтах във съня ти.
В моя беше страшно и студено.
Аз съвсем не исках да те будя.
Просто исках само да си взема
малко дъх от устните ти. И прегръдка.
И ръка, която да ме гали.
Стопля ли се, бързо ще си тръгна.
Или ако искаш - ще остана.
И тогава заедно ще слушаме
нотите на лунното вълшебство.
Остави ме да заспя до тебе, сгушена
като в най-топлия спомен от детството...