От двеста живота насам...

Ти,
който някога ще ме обикнеш,
със всичките ми грешки и несъвършенства,
ще можеш ли да видиш във очите ми,
че съм оставила за тебе шепа нежност?
Ще можеш ли да премълчиш сълзите ми
и само рамото ти тихо да ме приютява,
когато разбера, че не съм силна...
когато бъда себе си, по женски слаба?
Ще може ли ръката ти да ме погали,
когато всички други ме отричат?
Ще можеш ли...
да ме намериш само...

Ти,
който винаги си ме обичал...

За да те обичам (...като хората)

Окъснели прозорци
премигват във жълто
и пращат сигнали.
Към звездите нагоре,
съвсем тихомълком,
политат сияния.
Може би си говорят
с небесните хора
за нещо вълшебно.
И изпълват простора
догоре, догоре
с парченца от нежност.
Затвори очи, Обич моя.
Нека сърцето ти
сАмо да гледа...
В звездопади поройни
откъсвам крилете си
и слизам при тебе...

Между моите устни и твоите...

Целувките ти сигурно са с вкус на утрин.
На облаци и крехка светлина.
Защото като ме целуваш във съня ми
по устните ми гасне вечерта.
По меките им топли очертания
дъхът ти плъзва нишка от копнеж.
Рисува обич, шепот и стенание.
Чертае линийка задъханост по мен.
По ръбчетата се разлива захарно,
По–тръпнеща от влюбения пулс.
Настръхва ме, подобно кратък вятър,
внезапно през прозорците нахлул.
На устните ми твоите заспиват.
И имат вкус на светла тишина.

Когато се събудя … ще те има ли?
Не знам...
целувай ме в съня...

...и не е трябвало

Не съм ти казала за песента на думите,
които съм зашила със мълчание.
Които идват винаги по съмнало
и чак до полунощ при мен остават.
Не съм ти казала за тяхната безпомощност.
Понеже те не стават за изслушване.
Най-верни са единствено през нощите,
когато тихо във съня ти шушнат.
Не съм ти казала за тяхното незначене
(в което, всъщност, има много сила).
По устните ми дишат от прозрачност,
а аз не съм ти казала...
Не си ме питал...

Като късметче... до поискване

Един случаен Вятър
почука на прозореца
и се усмихна.
Отсреща на фасадата
терасите бърбореха,
но тихо.
Пълзяха парапетено
листата на лозичката.
Оранжеви.
В косите си дърветата,
листенца като фибички
закачаха.
Следобедна и жълта съм.
По чаено съм дъхава.
И медена.
Рисувам ти парченце сън.
Оставям го зад ъгъла.
Да го намериш…

От толкова взаимност...

Със теб взаимно май сме се измисляли,
в минути, с преболяла тишина.
И неуверено били сме истински.
По-истински от есенния мрак.

Един на друг създавали сме очертания –
изрязани контури от небе.
Били сме си един на друг дихание,
без даже и сами да разберем.

Безброй години сме събирали сърцата си,
разпъснати сред хиляди вселени.
Душите ни са се преследвали през знаците,
които те доведоха при мене.

Неподозиращи, със теб се измечтахме.
Изтръпваха ръцете ни от обич…
Открихме се. И се изгубихме. Уплашени.
Един от друг. Защото сме възможни.

само това...

Спри изгрева! От него ми е тъжно...
Защото те краде от моя сън.
Нощта красиво нека да ме лъже,
полегнала на облака отвън.
Аз мога до забрава да я слушам...
Да се преселя в Сънищния свят.
Защото там единствено се будя сгушена
във свивката на твоята ръка.
Спри този изгрев...Нека да не идва.
За малко още нека да съм с теб.
А после превърни ме в празна мида
и ме хвърли във зимното море...

До теб...почти

Аз съм във всичките онези дълги мигове,
в които дъждовете се събличат.
В пропуснатите страници на книгите.
И в кратката целувка на лъчите.
В ръцете ти, когато уморени
притварят длани и сънуват тишина.
Във капката по бузата на времето.
И в сънения поглед на Нощта.
Аз съм в прозореца на къщата отсреща.
В зениците на котката на двора.
И все мълча.
А исках да ти кажа нещо.

Несбъднатата обич не говори...

...и малко по-друга

Ето ме същата – на ръба на Вселената.
Колко Луни за теб нарисувах...
Измислях ти сънища. Мълчах те, безсънна.
И те обичах. Безумно. До лудост.

Ето ме същата – на брега на сърцето ти.
Колко слънца ти посях да те стопля...
Живях те във приказка. Събуждах се есенна.
Бях сол и море. И обич. И обич...

Ето ме същата...безкрайно далечна.
Нарочно забравих вратата отключена...
Създавах те мислено.Измислих ти вечност.
Сега ме поискай. Дано да се случа...

Колыбельная обратной стороны Луны

Aэроглиф

Това, което не успя да видиш...

Небето си прибра звездите в джоба,
загърна се със вълнения шал,
запали на Луната малък огън
обърна се наляво и заспа.

И улицата хукна подир вятъра.
Листата прошумяха във полите и.
Замисли се и спря на светофара:
да гониш ветрове е уморително.

А аз дойдох във нощната ти стая,
невидима и тиха, непозната.
В ръцете ти поисках да оставя
една целувка и парченце лято...

Като докосване...

Мое кратко и нежно мечтание,
затвори тези тъжни очи.
Нека днес да сънуваме заедно.
Нека заедно помълчим.
Остави ме, с пръсти изтръпнали,
да погаля твоята длан.
Да докосна лицето ти, устните,
после, тиха, до теб да заспя.
Затвори ме в кръга на ръцете си
и стопли раменете ми с дъх.
И какво, че безкрайно далече си,
щом ме имаш, макар и на сън...

Докато тя танцува

Развяла дълги ръкави,
Нощта танцува на хълма.
Очите и те изгарят
и вътре в тебе покълват.
Косите и са смолисти.
Вълнисто падат до кръста.
Дъхът и леко те близва
И всичко в тебе възкръсва.
Нощта те гледа небрежно.
Подпряла се е на хълбок.
Изглежда дива. И нежна.
Протяга се...и си тръгва.

Причината е, всъщност, ясна...

Тъмноока и топла измислица
във съня на Небето живее.
То пулсира – вечерно и истинско.
А луната му есенно тлее.
Пак сънува, че с пръсти копнеещи
гали голото рамо на Залива.
И звездите му – лумнали свещи –
някак рязко и силно изгряват.
Във съня на Небето е лято.
И дъждът е внезапно пороен.
В раковина на мокрия пясък
шепа капки – сълзи ще затвори.
Ще докосне със устни извивката,
на соления бряг, до вълните.
После някак свенливо и тихичко
ще прошепне „Обичам...обичам...”

Не будете Небето на есен...
То сънува ръцете на Залива.
Затова, може би, някога лесно,
ей така, си вали...превалява...

В геометрията на няколко мисли

Тази нощ е безкрайно квадратна.
Даже има квадратни звезди!
А Луната прилича на бучица захар
и от обич, навярно, сега се топи.
Зрее вятърът като плод. Като вино.
После къса листа, сякаш къса билети.
Булевардът прилича на някакво кино.
Неми актьори са силуетите.
В моя прозорец квадратно те няма.
Даже те няма и на квадрат.
Филмът, изглежда, е блудкава драма.
Кой ли очаква внезапен обрат...
Само аз и Луната стоим най-нелепо,
невписани в рамките. Съвсем неквадратни.
Какво ли ни пука...Нали ни е светло...
От днеска нататък броя те обратно.

Тази нощ те помня за последно.

Преобличам си дните в черешово
и изхвърлям мъглите дантелени.
Вече всеки момент ще е вечност,
дълга като неделя.
Ще си имам коне. И поляни.
Цяла зима за теб ли да мисля?
Хайде стига! Банално е.
Пък и ти не си истински...
Всички вещици кимат разбиращо.
Но въобще не обичат череши.
Щях да ти казвам нещо...
Но ми стана сладко. И смешно.
На мен ми отива разсеяност.
И така ми идва, отвътре.
Днеска убивам Змея.
Спомените си – утре...

сигурно понеже на мене прилича...

Помня те отдалече. Че отблизо болиш.
Всъщност даже не искам да помня.
Обичта си заключих зад десет врати
и посипах очите и с лава и огън.

И насила повярвах, че съм забравила
твоя глас. Тишината, споделена със теб.
Обичта ми – наивница – все така се надява...
И не иска, глупачката, за секунда да спре!

Ех...да беше я взел...Че ужасно ме мъчи.
Все за теб ми говори. И не иска да спи.
Аз я чувам, макар че много здраво заключих
всички онези десет врати...

За кратко...

Дъждът съблече тесните ми мисли
и ме погледна през прозореца смутено.
Със пръсти на стъклото ми написа,
че е дошъл единствено за мене.

За кратко преваля...За две целувки,
които си открадна на балкона.
Прошепна нещо. Светли пръски
по миглите ми се зарониха.

И после си отиде. Тъжен Дъжд...
Аз знам, че всяка вечер ме сънува.
И в своя сън превръща се във мъж.
Единствения, в който мога да се влюбя...

Когато Лунната пътека ...

Понякога Небето слиза в мене
и ме превръща в сянка на Луна.
Едно Море копнее да ме вземе.
и сгушена до него да заспя.

Да ме прегръщат водните му длани.
Да ме люлеят, като две ръце.
Да заискри събудено сияние
по кожата на нощното Море.

Да ме целува с нежните си устни,
солени от несбъднати мечти.
Да не поиска вече да ме пусне
и много дълго в мене да мълчи.

Да ме покрие с капчици от пяна
и да докоснем шепнешком брега...
Понякога си пожелавам да остана
превърната във сянка на Луна...

А Слънцето не искаше да вярва...

Събух обувките, в които есента
на лятото ми стъпките затвори,
и минах боса над града
по върховете на тополите.
Със пръсти пишех по небето
писма до птиците на Юг.
Един разнежен Вятър ме целуна
и подир облаците хукна.
А клоните ме галеха с листа
и шепнеха да бъда тяхна Пролет.
Изхвърлих мислите за есента
и просто минах боса над тополите…

Ave Maria

Прежда за сънуване

Най-тънката нишка от Млечния път
се спуска до моя прозорец.
Да тръгна по нея...и все да вървя
на горе, на горе, на горе...
Над меките облаци с букет от звезди
ме чакаш. ( Това го сънувам.)
И някакъв дъжд от светулки вали.
И всичко е приказно хубаво.
От джоба си вадиш листо от бреза
а то се превръща във лодка,
с която отплаваме към Лунния бряг.
А Вятърът знае посоката...
Най – тънката нишка от Млечния път
завързва съня ми в очите ти.
В ръцете ти топла и мека, мълча...
Над теб се събуждат звездите...

Не бързай да се будиш...

Във моята гора е още лято.
С тръпчив аромат на треви.
С полянка с цветя, над която
пчеличкова песен жужи.
С пътечка от стъпки на елфи,
която ме води...към теб...
Под дъбови клони, оплели
хамак за доброто небе.
Вървя по мъха, босонога .
В косите ми вятърът спи.
И всички незнайни посоки
ми казват, че чакаш ме ти.
Накрая ще дойда в съня ти –
една малка и топла сълза...
Ще спра върху твоите устни
и просто ще се ... стопя.

...то иска

Държал ли си във шепи пеперуда?
Усещал ли си нейните крилца?
Нали е все едно извира чудо
от свивките на топлата ти длан...
Такова ми е във сърцето всяка вечер.
Когато мисля, че те има Теб.
И все ми е едно, че си далече...
Нали си имам пеперудено сърце...
Ако го пусна – знам, че ще изхвръкне.
И сигурна съм, че ще те открие.
Без теб обаче ... няма да се върне.
За него няма „Аз”...то иска „Ние”...

...

ЖМИЧКА С РЪЦЕТЕ НА ДЯДО

След дъжда...

спонтанно, след прочита на "Локва"-та на dodic

Усетих те, когато минах.
И в мене плисна твоят смях.
Дъждът се скри. И стана синьо.
А аз приличах на дъга.

Земята стихна. Мойте стъпки
тактуваха си в до мажор.
От езерце с кристални капки
си гребнах шепичка любов.

Дидо, мерси, че без да искаш стана муз
и за разрешението да го публикувам тук :)

Страната без остриета

Джованино Денгуба бил голям пътешественик. Пътувал той, пътувал и ето че попаднал в някаква страна, където ъглите на къщите били заоблени, а покривите не завършвали с остър връх, а с мека гърбица. По дължината на улицата били засадени розови храсти и на Джованино му хрумнало да закачи роза на петлицата си. Докато откъсвал розата, внимавал да не се убоде, но забелязал, че бодлите били сякаш от гума: само гъделичкали по ръката.
— Я гледай! — възкликнал Джованино.
Иззад храста е показал един общински пазач и му се усмихнал.
— Не знаете ли че е забранено да се берат рози?
— Много съжалявам, но и не помислих за това.
— Добре, тогава ще платите само половин глоба — казал пазачът така вежливо, сякаш бил масленото човече, което завело Пинокио в страната на игрите. Джованино забелязал, че пазачът пише разписка за глоба с молив без връх и не се сдържал:
— Извинете, може ли да погледна сабята Ви?
— С удоволствие ще Ви я покажа — отговорил пазачът.
Разбира се, и сабята била без острие.
— Страната без остриета — отвърнал пазачът толкова учтиво, сякаш думите, които изговарял, били написани с главни букви.
— А пирони употребявате ли?
— Отдавна сме ги забранили, всичко лепим с лепило. А сега моля, ударете ми два плесника.
Джованино зяпнал, сякаш се готвел да глътне цяла торта наведнъж.
— Моля Ви се! Не искат да ме бутнат в дранголника за посегателство на служебно лице. По-скоро на мен би трябвало да ми ударят два плесника, а не аз да ги удрям.
— Но тук е прието така — обяснил вежливо пазачът — Цяла глоба — четири плесника, половин глоба — два плесника.
— Ама на пазача!
— На пазача.
— Но това е несправедливо, това е ужасно!
— Разбира се, че е несправедливо, разбира се че е ужасно — отговорил пазачът — Това е толкова противно, че хората за да не бъдат принудени да удрят плесници на невинните, внимават и не вършат нищо противозаконно. Хайде, ударете ми два плесника и друг път внимавайте.
— Но аз не бих желал и да Ви потупам по бузата, най-много да Ви погаля.
— Щом е така — рекъл пазачът — трябва да Ви придружа да границата.
И Джованино, засрамен, бил принуден да напусне Страната без остриета. И днес той още мечтае да се върне в страната с най-вежливи обноски и да поживее в някоя къщичка с покрив без връх.

Джани Родари

Ослушай се...

Не ти ли казах колко са студени
ръцете ми без твоите ръце?
И всички светофари са червени.
А аз не зная пътя за Към Теб...

Забравих ли да кажа колко много
очите ми те търсят, без да спят?
И нещо има в тях...парченца огън.
А той се е превърнал във сълза.

Не съм ти казала...Такава съм. Мълча си.
Но ти ме чуваш – лунна тишина.
Докосваш устните ми с твоите в съня си.
Така започва, май че, Любовта...

Когато става светло...

След всяка нощ се буди Светлина.
И Слънцето със пръсти ме докосва.
Усмихват се три капчици роса
по миглите на твоите въпроси.
А отговорът чака. Тих и плах.
По устните ми спи от много време.
И чака нечия разнежена ръка
да се протегне. Да го вземе…

Над цялата Земя...

Стари шепотници са Ветровете.
И шушукат тихо зад комините.
Има нещо тайно в гласовете им,
Нещо ягодово. И малинено.
Смеят се очите им зад миглите
и се стрелкат смеховете им високо.
Иска ми се някак да опитам
да ти дам от тяхната широкост.
Да ти дам от тяхното безвремие
и от всичката им луда свобода.
За да можеш пак да ме намериш,
скрита в джобчето на твоята душа…

...с точната дума

Нощта се плъзна по ръба
на щърбавия сивкав облак.
Поряза се. Една Луна
изгря на мястото на болката.
И стана тихо. Като в сън.
Захлипа в мрака птича песен.
Приведен старец със бастун
е днес Небето. И е есен...
А аз съм късче от Луна.
Порязано парченце Нощ съм.
Стопли ме с дъх. Вземи ме в длан.
И някак си ме отмагьосай...

Все още...

Той е много раним. Но не си го признава.
И по мъжки не вярва в плача.
Обаче е нежен, когато сме двамата.
И ме чувства, когато мълча.
Той се прави на вятър и сресва тревите,
които сънувам на пролет.
Разказва ми приказки, когато попитам
кой слага листа на тополите.
Когато заспивам, целува косите ми.
И знае, че той е Единствен.
А аз ли? В момента запалвам звездите.
И просто си го измислям...

Рисунка на сърце...

Помниш ли... когато беше малък,
как рисуваше дланта си с химикал?
Разперени пръсти на страничка бяла
старателно как очерта?
Стоя и се чудя самичка понякога -
пазиш ли листите още?
Макар че си много, много пораснал...
Дланта от картинката – също.
Сега в тази длан аз искам да сложа
една малка рисунка за теб.
На страничка бяла (доколкото мога)
рисувам контур на сърце.
И не знам ще го пазиш ли.
Нито кой си... Къде си...
Просто имам нужда да знам,
че макар безадресно да изпратя сърцето си
то ще срещне протегната длан...

Истории за Морето, разказани от Дъжда

"Важно е да вярваме в това, което виждат очите и сърцето.
Важно е да знаем, че всеки има своята Мида на щастието. Няма начин да не я намерим, ако търсим достатъчно време и където трябва.
Важни са не отговорите, а въпросите.
Важно е да имаме въображение и да си измисляме светове винаги, когато се чувстваме неуютно в този, в който живеем.
Важно е да знаем, че всичко ще се оправи."

Из "Морето, мидата и други истории" на Роси Кота

искам да знаеш

Аз съм синьо мънисто. Амулетено.
Да те пазя от зли очи и от думи.
Само от мисли и обич оплетена,
аз съм нежна ръка във нощи безсъни.
Аз съм приказка с хубав край,
когато си сам и всичко е тъжно.
Аз съм брод през реката. Пътека. И фар.
Когато поискаш да се завърнеш.
Когато си тръгнеш, навярно ще плача.
Не се обвинявай. Не е от тъга.
Просто казвам по моя си начин:
- Е... нека напред ти върви по вода!...

Защото знае, че ще се върне...

Лятото плахо наднича в прозореца.
Тайно и плахо.
Няма ги птиците, с които говореше.
Отлетяха.

Сплита ми късни лъчи във косите.
Изрича ме.
Шепне ме в думи, като заклинание.
За обичане.

После по устните ми рисува усмивка.
За спомен.
И си тръгва миражно и истинско.
И без сбогом...

В нощта на оранжевата луна...

Тази нощ е декор за някаква приказка.
И Луната прожекторно свети.
А Звездите са кабърчета и със тях Тъмнина
закрепила е плащ на небето.

Тихи Облаци дърпат завесите тежки
а пък Вятърът свири над клоните.
И излизат на сцената две птичи крила.
После бавно отлитат нагоре.

А Луната – прожектор праща сноп от лъчи
и ти виждаш – това не е птица .
Аз летя. Над града, над заспалия свят.
За да дойда при теб...
И обичам...

Чакат светлинките...

Обичам да е тихо по здрачаване.
Когато улиците слагат светлинки
и лампите приличат на гердани,
а ние с теб на някъде вървим...

Тогава ми е все едно, че всъщност,
ти си вървиш на друго място, някъде.
Във въздуха те има. И те чувствам.
Оставил си ми по небето знаци.

И някой ден ще се кръстосат стъпките.
Ще бъде тихо. Привечер ще бъде.
Ще ти подам ръка. А лампите ще тръпнат
когато с теб смутено се целунем.

... на точки

Аз ще си отида. Много тихо.
Сякаш никога преди не съм била.
Мястото ми не е тук. Звездите
викат ме отдавна там. При тях.

А на теб ще ти напиша за последно
някакво разсеяно писмо.
Всеки път, когато го погледнеш,
да се чуди в теб един въпрос.

Ще оставя само бели листи.
Много бели листи. С многоточия.
Ще си тръгна. Трудна, като истина.
И съвсем внезапно. И нарочно.

Ако някога ти стане страшно скучно,
боядисай всички листи във червено.
Затова съм ги изписала със точки.
Превърни ги във калинки. Вместо мене.

Почивка за Време

Неделя Сутрин. Ментов чай.
Балконите едва се будят.
Лениво Време... Свило е
криле до онзи дремещ гълъб.
Дърветата мълчат. Мълчат
и плочките на тротоара.
И само котките на ъгъла
по котешки си разговарят.
Такава тиха тишина...
Неделя сутрин. Чай от мента...
Животът сякаш е поспрял
наоколо да се огледа.
И после пак ще продължи –
задъхан, шумен и задавен.
Сега е просто мързелив.
В неделя сутрин. С чаша чай.

П.П. Неделя Следобед е още по-мързелива.

Моята половина от Съня...

Слизат моите Сънища.
Тихо. На пръсти.
И през прозореца влизат,
яхнали лунни лъчи.
Всяка нощ са различни.
А уж са си същите...
И във тях твойто име
отново мълчи.
Аз не зная ти кой си.
И даже не искам.
Само знам, че те има.
И някъде там
ти заспиваш, мечтаещ,
че мене ме има.
Ти сънуваш в ръцете си
мойта женска ръка.
Лека нощ, Моя Обич...
Тихо, на пръсти,
тази нощ те целунах.
Макар и на сън.
Утре с тебе навярно
няма да помним...
Ще усещаме само,
че е станало чудо...

Настроение от дъжд

Замъкът на ветровете се пропука.
И изтече в шепите ми тишина.
Някой ме превърна във светулка.
А един бездомен вятър ме отвя.
Някой духна моето глухарче.
Прецъфтяха светлинките в мен.
Имам нужда просто да поплача.
Само нямам ничии ръце...
Замъкът на ветровете стене тихо.
Как да се завърна у дома?
Падат капчици-звезди в тревите.
Бях светулка... Вече съм мъгла...

една различно красива самота...

Самотата на мъжа и жената

...от себе си

Аз вече няма да се влюбвам никога.
Навярно и така ще оживея.
Ще скрия всичките безумни мигове,
в които спомените ми са разпилени.

Сърцето ми ще стане страшно скучно.
И пълно цялото с ехтяща празнота.
Да бъде мълчаливо го научих.
И ... толкова. Какво е любовта...

Изглежда то обаче не поиска
във рамка от необич да е вплетено.
Намерих на гърдите си написано:
„ Отивам си. Обичам те.
Сърцето ти”.

По никое време

Тази разсеяна Есен!
Забравила прозореца отворен!
И ей го Лятото-
промушва се през процепа
и хвърля слънчеви лъчи отгоре и.
Плете със златните си куки светлосенки
по пъстрите пердета в жълто-алено.
Усмихва се нахално в локвите
и мърка в котките по тротоарите.
Чертае шах по плочките под кестена –
едно квадратче слънце, друго – сянка.
Не му се тръгва. Хич не му е есенно.
И иска да остане още малко.
За пет минути само. Колко му е!?
И после ще си тръгне. През вратата.
Разсеяната Есен се усмихва.
Е, нека бъде! Пет минути лято ...

Безтегловност

Тя много дълго ще забравя да обича.
И много дълго ще си спомня теб.
Ще има куфар със надежди. За отричане.
И няколко минути. За да спре.

И после много дълго ще се връща в себе си.
За да си бъде непозната. Даже чужда.
Ще има спомени. Изрязани от вестници.
И сънища, които я събуждат.

Когато всичките и думи я напуснат,
тя много дълго ще мълчи. И ще е тихо.
И много дълго в теб ще се откъсва
едно цветче...от кратки нощни стихове...

Незаспиване...

От всичките безсъници на този свят
аз си избрах онези, най – безшумните.
До мене лягат, но не искат да заспят.
И как да искат...те са си безсъници.

Поне са нежни...Нежни като теб...
И някак си красиво не заспиваме.
Рисуват ми препускащи коне
сред дългокосите треви на летни ниви.

Разказват ми със шепота на дъжд
за някой, който мога силно да обикна...
Чертаят в мрака силует на мъж,
с очи, които ме очакват. И ме викат.

И после пеят...Пеят със гласа
на всичките приспивни песни на земята...
Ръцете им ме залюляват...и аз спя...
Сънувам те...
Безсъници ли бяха?