Стига!

Ако поискам, мога да мълча и сто години!
Така, че, хайде, свиквай със това.
И стига си ми обяснявал колко силно
те наранявам с тази тишина.

Мълчи ми се. Мълчи ми се и толкова!
Различна съм била... И чак те плаша?
Не ме разсмивай... Казах ти. За Бога!
Мълчанията от кога са страшни?

Нали ме има...Някъде съм. Тук.
На същата Земя съм, като тебе.
Но просто искам да е тихо. Всеки звук
сега ми е безкрайно непотребен...

Нищо, че си човек

В това градче, в което се събуждам,
по покривите няма керемиди.
Там всяка малка, светложълта къща
изцяло е покрита само с миди.

Морето е небе. И е отгоре.
А корабите плават на обратно.
Понякога ята от цветни риби
кръжат из синята му необятност.

В червените корали си завързах
зелени водорасли - като люлка.
Между прозрачните воали на медузите
лъчите сутрин тихичко бълбукат.

Но приказките за русалки свършват тъжно.
Русалките не стават на момичета.
Морето, казват, в пяна ги превръща...

Аз, въпреки това, ще те обичам.

А ти ще ме познаеш ли тогава?

Аз утре ще застана на брега
и с поглед ще очаквам всички кораби.
Ще бъда фар и песен на моряк,
който си носи птици в погледа.

Ще чакам там. Докато дойдеш ти.
Дори да пусна корени във пясъка.
Дори когато тежките вълни
по мене се нахвърлят с крясъци.

Ще се завържа с корабно въже,
с най-здравия моряшки възел.
За да не могат злите ветрове
без теб от този бряг да ме изхвърлят.

Накрая сигурно ще стана друга -
ще бъда статуя от сол и миди.
Дано поне очите ми останат -
когато дойдеш, да те видя...

Король Оранжевое Лето

Выходит утром на балкон
Король Оранжевое лето
Берёт гитару в руки он
И целый день поёт куплеты

Он дарит девушкам цветы
Он дарит песни и улыбки
И вплоть до самой темноты
Мотает солнечные нитки

Король Оранжевое лето
Голубоглазый мальчуган
Фонтаны ультрафиолета
Включает в небе по утрам

В своём зелёном сюртуке
И в парусиновых ботинках
С горой подарков в рюкзаке
Он первый гость на вечеринках

Любви и радости полны
Сердца поют и веселятся
А ночью радужные сны
С небес спускаются и снятся

Король Оранжевое лето
Голубоглазый мальчуган
Фонтаны ультрафиолета
Включает в небе по утрам

От милион години е така...

Тъмнината идва на талази.
Никой не погали пак Нощта.
Тя се сви във ъгълчето празно
някъде, на края на света.

Никой не попита как се чувства,
хладно ли и е сама на вън...
Бързат хората...Да не пропуснат
своя празен, нечовешки сън.

Само някакъв висок кипарис
с клони и свали една звезда.
Даже ако имаше китара
щеше да посвири на Нощта.

Само че дърветата не свирят.
А пък Нощите се скитат все сами.
За това със теб не се намираме.

Виж...започна да вали...

Приказка за една гъсеничка

Човек като започне да се опитва да си подреди разхвърляния компютър, понякога намира разни неща, които е забравил...А с тях идват и спомени за хора...за важни за него хора...Но да не се отдавам на размисли, които така или иначе не ми идат отръки. И тъй...

ПРИКАЗКА ЗА ЕДНА ГЪСЕНИЧКА

На едно черешово дърво (тип дива череша) в една най-обикновена гора живеела една гъсеничка. И не само тя де. Там живеели две врабчета, четири калинки, един кошер цял с диви пчели, седем-осем мухи, няколко комара и един възрастен Паяк. По някога на гости им идвали две оси-близначки и Водното Конче от Близкото Езеро. И...в общи линии, живеели си всички задружно, обичали се, помагали си, обаче...гъсеничката се чувствала някак тъжна. Усещала в погледите на приятелите си нещо като смесица от съжаление и надменност, а понякога дори и отвращение. Тя не разбирала защо е всичко това. А и никой никога не и казвал нищо, с което да я нагруби или поне да и подскаже защо тя се чувства така и наистина ли приятелите и крият нещо от нея. Минавали си така дните, живота между листата на дървото кипял, вихрели се купони с череши и мед, а гъсеничката все тъгувала по малко. Един ден мъничкото и гъсеническо сърчице не издържало и тя решила да сподели подозренията си с единствения, който чувствала най-близък и в чийто поглед откривала само приятелска топлота - стария мъдър Паяк.
- Право си, приятелче...-промълвил той със старческия си паяков глас...-Това, което долавяш в очите на нашите приятели, наистина го има...Пренебрежение...Не много, но го има. А ти наистина ли не знаеш защо е? Помисли...кое е това, което те прави различен от тях? Защо те мислят, че са над теб?
Гъсеничката замълчала тъжно. Мислила, мислила...но не откривала причината. Та нали всички на едно дърво живеели, под еднакви листа спели, деляли и радости и скърби заедно... Паякът забелязал, че на малкото гъсениче му е трудно да проумее защо, и заговорил:
- Преди време и с мен се държаха така. Само, че аз им доказах, че грешат. Но аз имам моите невидими нишки, с които плета мрежите си...И беше лесно да им покажа, че всъщност, ако поискам и аз мога да ЛЕТЯ! Крилете, приятелче...крилете. Ние с тебе нямаме криле...
Очите на гъсеничката се напълнили със сълзи...
-Какво да правя, дядо Паяк? Как да полетя? Искам да бъда като тях. Искам за ден поне да мога да разперя криле и да полетя!
Мъдрият Паяк обаче не знаел. Прегърнал малкото гъсениче и му казал да отиде да се наспи, а на сутринта ще измислят нещо. Може да му дойде някаква идея на сън. Гъсеничето запълзяло към своя клон. Искало му се да се стопи, да изчезне от мъка...да го няма на тоя свят. Наместило се в малкото си легълце и се увило в одеалцето си. Треперело. От студ и мъка. Увило се още по-плътно. И още...и още...докато не заприличало на малко тъжно пашкулче.
На другия ден Паякът се учудил, че гъсеничето не идва на закуска. Другите гадинки също се притеснили. Решили да видят какво се е случило с гъсеничето.
Дохвърчали до неговия клон, надникнали в легълцето му, но там гъсениче нямало! Имало само някаква омотана в одеалца шушулка.
Първо едната калинка се осмелила и побутнала шушулката. От вътре нещо прошавало, но само толкова. После едното врабче попитало:
- Хей, гъсениче, няма ли да ставаш?
-Оставете ме на мира! -измърморил един тъжен глас от вътре.- и без това само ви пречех, и без това ме презирахте, че нямам крилца. Сега ме оставете!
На буболечетата им станало страшно тъжно, за дето са пренебрегвали малкото гъсениче. Почувствали се ужасно виновни. И решили, по един от тях да стои "дежурен" при гъсеничето и да му прави компания и да го наглежда. Редували се така дни наред.
Изведнъж, в едно слънчево утро, тъкмо когато дежурен бил дядо Паяк, одеалцата в леглото на гъсеничето се размъдали. Първо се подала една антенка.
-Охо! Добро утро!- зарадвал се паякът, познавайки тъничиките гъсеничовски антенки. - Някой май се е наспал, а?
От одеаленото пашкулче се подала втора антенка.
-Бавно се събуждаме нещо, май? - продължил Паякът.- Ми, така е...толкова време спане, и аз нямаше да мога да се разгъ....Кхъ...А? Кашлюк...хлъц!
Всичките осем очи на стария Паяк щръкнали и той забравил ума и дума. От пашкулчето изпълзяло не малкото невзрачно гъсениче, а най-красивия лазурносин пеперуд на света! Крилцата му били поомачкани още, но въпреки това блестели на слънчевата светлина. И целите били изпъстрени с яркожълти точици.
Докато младия пеперуд протягал крилца, дядо Паяк се осеферил и бодро надул треньорската свирка, която всеки носел на врата си, докато давал дежурства при спящото гъсениче, за да може в случай на случка да извика другите. А това си било жива случка! Даже каква ти случка! Това било събитието на века!
Още на второто изсвирване на клона накацали всички буболечета от Дивата Череша, и двете врабчета, барабар с гостите оси-близначки и Водното Конче от Близкото Езеро. Леле какво ахкане и охкане настанало! Всички изпаднали във възторг от новите криле на малкото гъсениче. А когато то ги разтворило и полетяло към небето, а слънцето прозирало през тях, карайки ги да излъчват светлина в очите на буболечетата се промъкнала и малко завист. Съвсем благородна, де.
А младия пеперуд танцувал, гален от Слънцето и Вятъра и се чувствал щастлив така, както може да бъде щастлив само някой, чиято мечта се е сбъднала.
24.05.2008

А после ще дойде и вятърът...

Аз много от отдавна не те помня.
Защото те забравях с всички сили.
Вградих те в мен, и после те изроних.
А белезите днес съм вкаменила.

Това, че те сънувам, не е нищо...
И не е важно, че след теб е празно.
Аз цялата съм есенно стърнище
и тихо под мъглите доизгарям.

Та, кой си, казваш?
...Не, не си те спомням...
Да плача?
Аз?
Прощавай, но грешиш.
Това е просто дъжд, дошъл отгоре
последните искри да угаси...

случва се...

Той веднъж ми хвана еднорог
и го пусна да препуска из съня ми.
Аз не питах как, или защо...
Просто подозирах, че е влюбен.

После пък ми даде огърлица
от роса, събрана в юлско утро.
Аз отново нищо не попитах.
Само мълчаливо го прегърнах.

После той си тръгна. Ей така.
Беше късно вече за въпроси.
Само еднорогът от съня
продължава Него да ми носи...

Отражения

Дъждът танцува, като за последно,
в кристалните дворци на моя свят.
Дори Луната спря - да го погледа
и сложи в капките му светлина.

Засвириха еоловите арфи
под дланите на Вятър тънкопръст.
А някъде, високо между арките
Луната се целуна със Дъжда...

И как сега, кажи ми, да тъгувам?
(макар да имам сто причини за това)
Луната, влюбена в Дъжда, танцува
в кристалните дворци на моя свят...

На път за никъде

Момичето извади телефон
и много дълго си говори с някой.
Звучеше влюбено. И толкова самО...
И бавничко вървеше в тъмнината.
По стъпките и светваха звезди,
а тя едва ли знаеше, че го умее.
Говореше със някой, без дори
да подозира как след нея
по хорските настръхнали лица
се връщат плахо няколко усмивки
и как Луната слиза над света,
защото иска да остане близко
до тихата и, жълта топлина,
с която казва колко го обича,
до късчето изгряваща дъга,
която свети във това момиче.
А то вървеше толкова само,
макар, че си говореше със някой.
И после никой не разбра защо
Луната се обърна и заплака.

Отвъд приказката...

Вълшебният ми замък опустя.
Отидоха си приказните феи.
В градините с изсъхнали цветя
едва ли някога ще е неделя.
Едва ли някога отново ще са тук
Вълшебниците с островърхи шапки.
Сега от тъжния, ръждив капчук
се сипят онемели капки.
Пегасите ми станаха коне.
Остана само пепел от крилата им.
Заключено е онова небе,
в което се надбягваха със вятъра.
Часовникът удари полунощ.
И приказката се превърна в...нищо.
Под тънкото напукано стъкло
остана обич. Толкова излишна...

Ти, дъжда и аз

Не мога да ти кажа колко много
в очите ми приличаш на дъжда.
А той сега замислено потропва
по стъкленото тяло на деня.
А той сега е близък и далечен-
такъв, какъвто винаги е бил.
И думите му падат, неизречени.
...от този дъжд ужасно ме боли.
А исках да ти кажа страшно много,
ала не знам езика на дъжда.
Той ще си тръгне, скрит във някой облак.
А аз ли? Аз съм тишина...

Луна, Луна...

Още снимки от историята на тази Луна - тук

Две изречения само...

Тази лодка, далеч от брега
ми напомня по нещо за тебе -
с уморените тъжни весла,
дето биха били слънчогледи,
ако стане морето земя,
ако зимата стане на лято,
ако всичко се случи така,
както би било точно когато
ти застанеш най-после до мен,
пренебрегнал причината "време",
а пък времето вземе, че спре,
и остане такова, зелено,
за да можеш да стоплиш във шепи
тези длани, без теб опустели,
тези думи, дошли от сърцето,
дето само за теб са живели...
би било малко вълшебно,
би било точно така.
И защо ли на теб ми напомня
тази лодка, далеч от брега...

Колкото мога да чакам...

Ела! Във моя сън е плитко.
Луната слиза ниско, като пладне.
Тревите са високи, като облак.
И всичко е почти като реално.

И аз съм същата почти. Обаче твоя.
И само мъничко съм като вятър.
А пък нощта е корабна пробойна,
в която се разлива тишината.

Нали ти казвам - също като истински,
Сънят ми се събува. Влиза вътре.
И ти ела. Да ми измислиш приказка.
Измисляй ми...докато стане утре.

На зиг-заг и на точки...

Аз съм една рошава мисъл,
зад стените, които си вдигнал.
Все подскачам немирна и боса.
Не ме търсиш, но пак ме намираш.

Живея точно на ръба
на твоето червено сърцебиене.
И в нощите ти имам аромат
на шоколад, на мента и ванилия.

Какво да правиш...просто си безсилен...
И си признай - не искаш да си тръгвам.
Без мене ще останеш без магия -
самотен, сив и правоъгълен.

През прозореца...

Сенките са дълги, като скука
и катерят тъжните стени.
Уличната лампа е светулка,
само че не може да лети.

Къщите мечтаят да са лодки
и да тръгнат някъде на път.
Тихомълком преминава котка
(само тя и клоните не спят).

Ако можех да съм нещо друго,
щях да бъда копче. Или шал.
Или пък да бъда просто въздух,
който се разхожда над града...

Разбирам го...

Небето има сламена шапка през юли.
Сега е просто с качулка.
Понеже е зима, и вятърът брули
фалшиви ноти в улука.
Понеже е зима и е студено,
небето не носи риза.
От този кожух е така уморено,
че чак не му се излиза.
Стои си скрито във своята къща
и чака да стане пролет.
Тогава да видиш как се превръща
във синя писта за полети!
Е, да, обаче, сега е зима.
Небето слага ушанката,
(добре, поне, че нея я има)
и се спотайва във сянката...

Изумително!

Почти като теб...

Където се докосват ветровете,
над спящите дървета през нощта,
проблясва за секунда нещо светло
и сякаш се превръща във звезда.

Минава като шепот в тъмнината
и тихичко звъни с прозрачен глас.
Почуква с плахи пръсти по стъклата
и в стаята ми влиза Тишина.

Присяда на леглото срамежливо
(навярно както би направил ти).
И с леките си длани ме завива
и слага сън във моите очи.

А после ... сигурно си тръгва.
Не зная...аз отдавна спя.
Но знам - ще спре за миг на ъгъла,
преди да се превърне във тъга.

На няколко преки от утрото...

Във очите на зимата слиза нощта,
яхнала черен кон с ледена грива.
Само една непокорна звезда
свети над мен. И е просто...красива.

Аз мълча. Аз мълча и не зная защо.
Но така ми е толкова леко...
Спи умореното Земно кълбо,
скрито в небесните шепи.

Спят страховете ми. Ти също спиш...
А на мен ми е толкова светло!
Тази звезда непокорно блести
и ме вика по свойта пътека.

Ако тръгна на там, ще забравя за теб.
И навярно ще стана щастлива.
А нощта ще остане на твойто небе,
яхнала черен кон с ледена грива.

Да те обичам писано ми е било...

Колко, мислиш, може да се напише
по повърхността на една сълза?
Седем думи и много затишия.
Между тях - силует на жена.

После хвърляш сълзата по вятъра,
както идва внезапният дъжд.
Тя не трябва да има читатели.
И се скрива в ръцете на мъж.

После той, без дори да разбира,
все сънува предпролетна нощ...
И в сърцето му тихо пулсират
седем думи. И много любов.

A toi

Има песни, чиито думи въобще не разбирам...но сърцето ми разбира всичко, до последния затаен дъх...

Нищо ново под ... Луната

Никой не подарява цветя на Луната.
Кой ще и стигне високото?
Всички залепят нозе за земята
и ги превръщат във корени.
Тайно понякога си мечтаят за нея,
ала криле не поникват...
И тя продължава така да живее.
И малко по малко привиква...
Пише по голите хребети думи,
а лъчите и стават заоблени.
После узрява в едно пълнолуние,
загърната в риза от спомени.
А който се влюби безумно в очите и,
завинаги става обречен.
Луната отдавна е луда по Вятъра.
И е безкрайно далече.

Не е трудно за разбиране

Не мога да съм късче облак,
защото аз съм цялото небе.
Понякога, измамно кротка,
синея слънчева над теб.
А след това сърдито-сива
валя поройно. Много дълго.
И после шарено извивам
една дъга. И ставам хубава.
Понякога проблясват мълнии
и чак е страшно да си с мен.
Понякога със пълнолуния
изпълвам скучния ти ден.
Понякога съм звездопадна.
(тогава си ме пожелай!)
Понякога съм просто...празна.
И мога само да мълча.
Дали съм изгревна, или залязвам,
дали съм вечер или ден...
Не знам.
Но аз не съм парченце облак.
Аз просто съм едно небе.

То се усеща със сърцето...

Докато чакам истинския дъжд
да кацне по стрехите потъмнели,
ще нарисувам птици по первазите
на дългата скучаеща неделя.

Ще избродирам слънчогледи по пердетата
и от прозореца ми ще прозира лято.
А с корените си, навън дърветата
ще слушат сънищата на тревата.

И после, със разпуснати коси
по улиците ще премина през мъглата.
Защото истинският дъжд ще завали.
Понеже нещо му подсказва, че го чакам...

Да задържиш в шепата си...

Аз, всъщност, те обичам за това,
защото знам, че няма да ме притежаваш.
Ще бъда птича сянка на ръба
на всичките ти пролетни пожари.

В индиговите ириси на нощите
ще те събуждам, като лятно пълнолуние.
Ще ме проклинаш след това, защото
в дълбокото съм морска буря.

И всъщност, затова ще те обичам,
когато пиша името ти по стъклата.
Не знам достатъчно ли е, но ми е всичко.
Останалото ми е...вятър.

Обяснимо е...

Обърканите сенки на дъжда
чертаят по прозорците пътеки.
И всичко е различно, за това
се чувствам някак безгранично лека.
По хоризонта кацат светлинки,
които вятърът раздухва. И изгарят.
Небето е вода, която спи
в протегнатите длани на безкрая.
Момичето ти (тоест, аз) е звън
във празното пространство на Всемира.
А ти повтаряш още онзи сън,
във който мислите и те намират.
Но всичко е различно, за това
часовникът звъни - да се събудиш.
Обърканите сенки на дъжда
понякога се чувстват пеперуди...

...или ще се изгубя

Нося си гердан от мигове-
натрошени, пъстри стъкълца.
Някога се чудя - ще ми стигнат ли
да маркирам пътя към дома.
За да мога, щом ми страшно,
да се върна там, където бях.
Нищо, че изобщо не ме плашат
вълците от тъмната гора.
Може да ми се прииска някой
да ме вземе в двете си ръце.
Да познае, че нощес съм плакала,
скрита в чашката на някое лале.
После да ми подари вселена.
И да сбъдне няколко мечти.
И накрая тихо и смутено,
сплели длани, с него да заспим...

Малко объркано и незнайно защо...

Има нещо толкова топло в гласа ти,
че настръхвам и само мълча.
По снега неотъпкан минавам
като котешка боса следа.
И се свивам в ръцете ти тихи
под едно звездочело небе.
Там Луната защо се усмихва?
За това, че сме спрели със теб
под един светофар истеричен,
който свети зелено на пук.
А тъгата на струйки изтича
от отсрещния щърбав капчук.
И гласът ти е толкова летен,
че изобщо не е януари.
Дай със устни да стопля ръцете ти.
Аз от твоите цялата паря.
А Луната-усмивка наднича
между клоните олисели.
Знаеш ли как те обичам?
Колкото осем вселени!

Шшшшш...тихо!

Кострома - Любэ

Хундервасер

Не всичко, което лети...

Сърцето на Неделята, безумно синьо,
преля в един ванилов следобяд.
Дори самотен гларус не премина
през звънката, прозрачна тишина.

Не духна вятър. Котка не измяучи.
Колите бяха спрели да бръмчат.
А аз полека се превърнах във глухарче,
понеже все сънувам, че летя.

Изхвръкнах над града и станах песен
със някакъв наивен, лек рефрен.
Да ме изпееш, сигурно ще ти е лесно.
И после ще се влюбиш тайно в мен.

Да знаеш, ще ти бъде трудно.
Какво съм аз? Глухарче сред снега.
И сигурно преди да ти се сбъдна
ще се стопя...

Какво да ти обяснявам...

Думите ти са ужасно правоъгълни.
И така ми става някак скучно.
Няма пламъче във тях - студени въглени.
А това направо ме измъчва.

Иде ми да взема нещо...ножица!
Да изрежа формички по тях, звездички.
После да ги пусна през прозореца,
че да могат малко да подишат.

Знаеш ли, те могат да са цветни.
Могат на хвърчило да приличат.
...но за теб е просто безпредметно.
Ти не можеш даже да обичаш.

Следите, които няма да оставим...

По сините гръбнаци на вълните
се плъзгат лунните лъчи.
Приличат на ръце, които галят.
Брегът мълчи.

Изглежда, някой го омагьосал,
да бъде цяла зима сам.
Навярно вече му е дотежало
от тишина.

Добре, че птиците долитат
и носят своя птичи смях.
Защото иначе би се разплакал
този бряг.

Добре, че вятърът препуска
по пясъчните му коси.
А ние с теб...защо сме тука?
Да помълчим...

И после всеки ще си тръгне
по този омагьосан бряг.
За да не можем да се върнем...
ще падне сняг.

Не може иначе...

Разделите са с много остри ръбове.
И режат със прегръщащи ръце.
Аз за това така не се сбогувам -
да не боли ни теб, ни мен.

Разделите подобно малка мигла
те боцкат във очите. И сълзят.
И за това реших да си отида
без твоето "Приятен път..."

Разделите горчат от изгоряло...
А твоя вкус да си запазя пожелах.
И за това си тръгнах без раздяла.
И за това, навярно...загорчах.

Това, което мога...

Покривите са като поръсени със пудра захар
и сияят в синкавия здрач.
По тях на пръсти качват се Луната
и първата Вечерница-звезда.

Комините издишат струйки пушек
и очертават силуети във небето.
До топлите им тухли са сгушили
настръхнали и боси две врабчета.

Прозорците са жълти като лято,
а улиците - хрупкави от сняг.
А аз пък съм вълшебница, която
изплита сънищата на града.

Часовниците спират...

В секундата, преди да стана прах
ще затрептя като сълза в очите ти.
Със устни ще докосна твойта длан,
и ще призная колко те обичам.

А после ще си тръгна ей така -
жена без сянка, боса и безгрижна.
И цялата ми жълта топлина
от твоите ръце ще се изниже.

Секундата, преди да стана прах,
ще бъде вечност в мъжките ти шепи.
И в нея лесно ще се поберат
самотните акорди на сърцето ми...

Ляво на борд!

Ще събера останките на всички спомени,
ще ги навържа, да направя сал.
Ще те изтръгна от сърцето си, до корен.
И ще отплувам към солената Луна.
По пътя ще си сплитам тънки мрежи
от вятър и от шепот на мъгли.
Небето е наистина безбрежно
и цялото е пълно със звезди.
Които ме познават (вече знаеш).
Понеже с тях говорехме за теб.
Сега ще те забравяме. Отново заедно.
(А ти самичък ще забравяш мен).
Когато салът ми достигне до Луната,
ще ти помахам от високо. За довиждане.
Сега ми пожелай попътен вятър,
че бързам. Приливът приижда...

Лесно е...

Зазидаха последното небе
със думи, изковани от мълчание.
Превърнаха крилете ми в ръце,
а полетът ми - просто в падане.
Простреляха дори и парашута,
да може повече да ме боли.
Брояха после кратките минути
до думите " Сега скочи!"
Направих го. Прицелих се в Земята
и скочих от високо. Без крила.
Нарочно бях пропуснала целта си.
И ето, че не падах. Пак летях...

Някога, през декември...

Под снега ли...

Аз не съм се влюбвала през зимата.
Сигурно заради този сняг -
падал е по клепките ми и е скривал
тъжните очи на любовта.
Тя е чакала да я намеря някъде,
да я стопля в шепа, с дъх.
Аз обаче съм вървяла срещу вятъра,
в хладната прегръдка на снега.
И сега, навярно, е замръзнала -
истинската ми, несбъдната любов.
Скрито във висулките на ъгъла,
спи сърцето и, превърнато в стъкло.
Свърши вече с летните ми обичи.
Свърши с пролетното сърцебиене.
Ще се влюбя тази зима! Повече,
от когато силно съм обичала.
Ще се влюбя насред тихите алеи,
най-внезапно ще се влюбя сред снега.
Само, ако в тези преспи бели,
видя тъжните очи на любовта...

Когато съм от теб далече...

Ти ми липсваш, не защото си далеч.
(И когато беше близо, пак ми липсваше.)
Липсва ми усещането за ръце,
във които доверчиво да заспивам.
Липсва ми докосването на душите,
споделената среднощна тишина.
И защото все ми липсваш, си отидох.
Нищо, че разплаках Любовта...
И не е ли все едно дали ще плаче
с теб, или далеч от тебе?
Тя отдавна е останала сираче.
Ти така и не поиска да я вземеш.
И сега недей да търсиш път назад.
Аз не искам да ми липсваш и от близо.
На възглавницата ти с една сълза
всичката ми обич е попила...

Пожелавам си...

Защо сте тъжен, господин Луна?
Седнете на перваза на прозореца.
И аз съм тази вечер като Вас -
със никого не искам да говоря.
Събрала съм си шепичка сълзи
и всяка носи неговото име...
Изплача ли последната - ще отболи.
И ще е все едно не го е имало.
Елате в стаята ми, господин Луна.
От две тъги ще стане по-горчиво.
Но крехката Ви, бледа светлина
на моите сълзи така отива!
Превръща ги във падащи звезди,
когато се търкулват по лицето ми.
А ние с Вас мълчим, мълчим,
загубили доверие в Небето.

Излитането разрешено...

Вървя по релсите. Отдавна няма влакове.
Тревите са високи. И зелени.
През лятото, навярно, има макове.
Обаче аз живея в безсезоние.
Вървя по релсите, които водят някъде.
И те самите са забравили къде.
Ръждясали от дъждове и чакане
чертаят своето "Напред, напред".
Усмихват се на стъпките ми леки,
понеже чувстват мъничко живот.
От релси се превръщат във пътека,
която бяга от една любов...
Светът зад мен не знае, че ме няма.
На мен пък ми е все едно дали го има.
Вървя по релсите. И бавно те забравям.
А всички светофари светят синьо...