По това време на денонощието

Заспиват улиците. Къщите. И тъмнината.
Заспиват облаците, гушнали звезди.
По клоните накацал, спи и вятърът.
И старата топола също спи.

Заспиват стъпките на влюбените хора.
Заспиват гларусите, рибите, автомобилите.
Заспиват всички светещи прозорци.
И релсите на гарата заспиват.

Заспиват всички маргаритки и тревички.
Луната също. Нищо, че е скъсана.
Дори сънят заспива много тихичко.
И името ти спи...На устните ми.

И малко се страхувам...

Когато дойдеш,
ще се уча да те сричам-
по погледа ти,
жестовете,
тишината...
По тъмните нюанси
на очите ти...
По дишането,
по гласа,
по аромата.

Ще изучавам
географията върху кожата ти.
По всички точици
и линийки,
и по трапчинките.
Ще бъда сигурно
досадно невъзможна,
по начина,
по който те обичам...

Защото днес се чувствам пеперуда...

Под сенките на думите ми са се скрили
най-нежносините невидими криле.
Днес те са само спомен. Минало.
А времето не може да се спре
и все извива своята безкрайност
край чашките на дивите цветя.
Оплита сребърно-дъждовна паяжина,
в която се улавям. Все сама.
Един-единствен слънчев лъч ще може
да позлати росата по тревите.
Да плъзне длан по меката ми кожа
и просто да ме стопли. Без да пита...
И сенките ще станат просто думи.
И аз ще имам цялото небе.

Аз знам, че Ти си този лъч.
Ще ме целунеш.
И аз за винаги ще се прелея в теб.

Около полунощ

Когато дълго се очакваме със теб,
нощта скъсява тъмнината си.
Облича рокля от лилави ветрове
и тихо се оглежда във Луната.

Посипва устните ми с' звезден прах,
и ти, навярно, ще ги пожелаеш...
И аз, навярно, ще се изчервя.
И после ... ще мълчиме двамата.

Нощта ще се усмихне тайничко
и с боси стъпки ще премине над Земята.
А ние с тебе сигурно ще знаем,
че ей така започват чудесата...

Просто затвори очи...

Когато вали тишина
и спят уморените гълъби
на пръсти пристига Нощта-
спокойна, и топла, и влюбена.

Луната - старинен фенер
чертае пътечка в морето.
По нея растат ветрове
и галят в зори бреговете.

А ти ме сънувай сега.
Сега съм по-твоя от всякога.
Когато вали тишина
и лягат звездите във пясъка...

Като буря през лятото...

Небето сложи тежък, нощем грим -
клепачите му - с цвят опушен облак,
а миглите му - гъсти като дим
прикриха синьото на погледа.
Разпусна гъста, лъскава коса -
приличаше на плитка от графити.
Присви очи и просто замълча.
И заприлича на едно момиче,
което влиза в полупразен бар,
запалва си цигара. И забравя
за всичката си лятна самота,
за Него, за смеха на светофарите.

Небето пуши. Пуши и мълчи.
Небето е момиче след раздяла.
Под маската му от вечерен грим
дъждът като сълзи се разпилява.
А някакъв оркестър свири джаз...
Тромпетите проблясват. Еква тътен.
Момичето от утре е жена.
И някога отново ще се влюби.

Признавам си.

Тази нощ ще събирам Луни.
По-безсънна ще бъда, изглежда.
А над мен (след дъжда) ще вали
звездопад от последни надежди.

Ще мълча. Аз отдавна мълча.
Но отдавна във мене говори
една влюбена в теб тишина.
Една стихнала, трепетна обич.

Ти ще чуеш ли? Сигурно не...
или, може би, да. Аз не зная.
Само зная, че бих искала теб.
Тебе искам! От тук, до безкрая.

Въздушна целувка

И когато се утешиш (човек винаги се утешава), ще се радваш, че си ме познавал. Винаги ще бъдеш мой приятел. Ще ти се иска да се смееш заедно с мен. И понякога ще отваряш прозореца, ей така, за удоволствие... И твоите приятели много ще се чудят, когато видят да се смееш, загледан в небето. А ти ще им кажеш: "Да, звездите винаги ме карат да се смея!" И ще те помислят за луд. Ще ти изиграя много лош номер...

"Малкият принц", Екзюпери

Ако някога изчезна, и ме няма,
не вярвай, че съм си отишла.
/Аз, всъщност, никога не съм оставала.
Аз просто съм една измислица./
Но ти недей да ставаш тъжен.
Обещай ми!
Защото знаеш ли, аз винаги съм с теб.
Защото аз съм слънцето във дланите ти,
ключът за в къщи, резенче небе,
цветът на вишната, смокинята във двора,
момичето от пясък на брега.
Притичва сянката ми между бързащите хора
по шумните площади на града.
Аз винаги съм там. И тук. До тебе.
Дори и някой да ти каже, че ме няма,
не вярвай. Аз съм на небето.
На моята звезда. От там ти махам...

Когато бурята отмине...

Дойдоха ветровете-великани
и в техните невидими ръце
морето закипя и стана пяна,
а облаците - бягащи коне.
Зачаткаха копитата им по небето
и сивите им гриви се развяха.
А долу птиците прегръщаха дърветата
и търсеха почивка за крилата си.
Прозорците затвориха очи,
а улиците млъкнаха внезапно.
Очакваха дъждът да завали.
А аз очаквах да се скрия в тишината,
която изпреварва всеки гръм.
Да стана мълния - една резка в небето.
И всъщност, ми се ще да съм
мъничък белег във сърцето ти.

Чети го със затворени очи...

Измислям тииии... поле по сенокос!
С парфюм от мента, мащерка и детелина.
След залез е, но още не е нощ,
и всичко е забулено във синьо.
Сега ще пусна шепичка светулки,
две щипки вятър и любов на вкус,
оркестър от щурци със пет цигулки,
които свирят малък нощен блус,
една Луна, която се усмихва,
и няколко разрошени звезди,
едно пакетче мое сърцебиене
и шепот на заспиващи треви.
Ти затвори очи и просто си представяй...
Ще се смутя, но пак ще те целуна
по ъгълчето на устата ти, във ляво.
И след това ще се стопя във въздуха.
Но ти ще имаш цялото поле,
светулките, щурците и тревата.
Ще имаш мен. Разбира се. И мен.
Какво като сега съм само вятър...

Еуфория, или защото в мен живеят пеперуди

Понякога се чувствам по-щастлива
от най-внезапния немирен дъжд.
В зениците ми ловко се прикрива
усмивката на най-добрия мъж
и аз се скривам цялата във нея,
да мога да я върна някой ден.
Да мога в погледа му да прелея
небето, лятото и ... мен.
Днес е понякога.И аз съм по-щастлива
от всички полудели пеперуди.
Измислям си криле и се издигам
над всичко, дето ми е трудно.
Почти изглежда че е безпричинно
и някак си е просто ей така...
Обаче аз си знам - обичам
най-приказния мъж на този свят!

От обич...

Аз, всъщност, никога не съм те търсила.
Но пък те чакам цял един живот.
Строях си замъци от пясък и от въздух,
а после ги напълвах със любов.
Измислях си те всеки ден по малко.
Но никога не ти измислях имена.
Понякога за кратко се разплаквах,
но после се превръщах във жена
и знаех, че не може да те няма.
Понеже аз съм тук. Значи - и ти.
Звездите нощем правех на екрани
и прожектирах в тях безброй мечти.
Когато дойдеш, сигурно ще се разпадна
на късчета любов и светлина.
Или ще стана шепа сняг във дланите ти
и просто ще се разтопя...

Ами...лято :)

Когато Слънцето се спуска уморено
и стъпва босо по горещия асфалт,
липите свирят музика за улици
с листа и клони и с една пчела.

А въздухът припада и полепва
по разни голи, смугли рамена.
И толкова е лято, че е тежко.
Бих искала да съм един фонтан.

Небето е безсрамно яркосиньо.
Мълчи и гледа. Гледа и мълчи.
Земята вярва, че е балерина
и просто се върти и се върти...

За един сън...

Само на сън те целувам.
На яве не смея.
Плаха съм, много.
И много мълча.
Но когато заспивам,
така те копнея,
че не мога да спра
и не мога да спра...
За това те целувам
едва доловимо...
Плъзвам галещи пръсти
по твойто лице.
И от обич замирам...
от обич замирам.
Не отваряй очи.
Чу ли? Недей...
Остави ме със устни
да напиша по твоите
как до премала
те искам до мен...
Остави ми съня.
Остави ми го. Моля те.
А аз във замяна
ти оставям сърце...

Всичко е дяволски лесно...

Какво да бъда днес? Не знам?!
Картина на Сьора - не ми отива.
Бях малко дъжд и повече Луна,
бях твоя, ничия, и самодива.

Бях таралеж и дива ябълка.
Понякога си мислех, че съм лодка.
Бях захарно петле /съвсем за малко/.
Бях много шеметна и много кротка.

Но днес ще бъда нещо по-различно -
ще бъда себе си. /Аз съм небе!/
А ти, ако решиш - обичай ме.
Или, ако решиш - недей...

Зад мълчанието

Когато ставам мълчалива, е защото
думите отказват да силни.
Замлъкват във гърдите ми. И толкова.
И само тишината в мен прелива.

Остават чувствата, които наедряват
и няма букви, със които да напиша
за тази обич, толкова голяма
и толкова обикновена - като дишане.

Тогава просто ставам много тиха.
Мълча ужасно дълго. Не нарочно.
Тогава в мен остават само стихове
и обич. Много, много обич...

За да не свършва лятото...

Когато спра да бъда лунапарк
и захарните ми памуци свършат,
когато пъстрата ми светлина
престане да изглежда същата
и въртележките утихнат уморено,
а кончетата просто отлетят,
и стрелбищата, спуснали мишени
се целят в полунощната Луна,
аз ще поискам да остана празна
и всички хора нека си вървят.
Във джоба на сърцето си ще пазя
един последен мъничък билет
за Теб...последната разходка
ще бъде с теб по звездното небе
с онази стара, поизлющена гондола,
събрала тонове любов и смехове...
Ще бъдем само двамата. Звездите
край нас ще пръскат малки светлинки.

И аз тогава пак ще те обичам
тъй както днес. И вчера. И преди...

А това не е стих.

Обичам ли те? Господи...не знам!
Ако е обич - значи ми е първата.
Защото никога и никой до сега
не ме е карал толкова да чувствам,
че цялата съм станала небе,
в което Слънцето отказва да залезе.
Изгрява непрекъснато. И без да спре
оплита мислите ми в топли мрежи.
Че лятото е дълго цял живот,
а пък животът е безкраен и несвършващ...
Това ли е? Това ли е любов?
Да нямаш дом, а да се чувстваш в къщи
навсякъде, където има Теб,
навсякъде, където те долавям.
Не се побирам във едно сърце -
ужасно тясно е във него. Обичта ми
е страшно много. И тежи.
Пулсира в мен и иска да прелее...
Не казвай нищо. Моля те...Мълчи.
За първи път обичам. И не смея
да кажа нищо, тъй като не знам
дали със думи няма да начупя
на тази обич крехката душа.
А тя ми е безкрайно скъпа...
Обичам те. Наистина е обич.
Не знам какво било е до сега,
но просто е различно. И не може
да го объркам пак със любовта...
И всички тези думи са излишни...
Защо ги пиша - даже и не зная.
А можех да не кажа просто нищо.
Обичам те. Обичам те. Това е.

И утре пак...

От думите ти ли, от тишината ли,
така ми се прииска да те стигна...
Да те докосна за секунда, вятърно
и да се скрия между миглите ти.

Ако остана там за цяла нощ,
навярно ще сънуваш самодиви -
край огъня в среднощ едно хоро
до изгрев слънце чак ще се извива.

Ще си помислиш, сигурно, че аз не съм
като жените, дето ги познаваш.
Не вярвай на това...Та аз съм сън,
под миглите ти цяла нощ останал...

За Луната, отново...

Тиха нощ...сякаш някой е скрил
всички звуци на много дълбоко.
Във небето смълчано премигват звезди
и приличат на мънички лодки.

А Луната сред тях е един параход
и издишва кълбета от облаци.
Натоварена с тонове най-различна любов,
тя безкрайно мечтае за още и още...

Сбира с поглед усмивки на нежни момичета;
малки думички, шепнещи галещо;
и сълзи на момчета, които обичат;
и целувки, с които Тя Него изпраща.

Как да спра да я гледам? Как да спра?
Тя единствена сигурно знае
как понякога ставам малка, земна Луна
и от обич до бяло изгарям...

По възелчетата на едно сърце...

Не знам коя съм. Нито искам
да бъда по-различна от това.
Над мен звездите са ужасно истински
и лесно се докосват със ръка.
Във мен покълват приказки по здрач,
в които няма никакви поуки.
Понякога съм езерна вода,
която облакът е сложил във капчука.
Когато времето на покрива ми спре,
ти подарявам залези в червено.
Когато плача, ставам на море
и устните ми стават по-солени.
Във полунощ съм повече жена,
но вътре в мен усмихва се момиче.
И ставам плаха. И мълча.
А всъщност, просто ... много те обичам.

От сънища и дъжд...

Аз съм толкова, толкова влюбена
в аромата на дъжд по листата...
Цяла нощ на сън съм се губила
между шепот на вятър и капки.
Цяла нощ по тревите съм стъпвала
босонога, с коси разпилени.
Мълчаливо дърветата шушнеха
свойте тайни зелени поеми.
По ръцете ми плъзваха длани
тънкосребърни лунни лъчи.
От среднощния дъжд над поляните
заискряваха мокри звезди.
Аз се влюбвах до лудост в дъжда,
във водата, дошла от небето.
А когато се съмна, разбрах -
цяла нощ съм се влюбвала в тебе...

А знам, че няма смисъл...

Мълча отвътре. Есенни листа
незнайно как обрамчват лятото.
А аз мълча. Единствено мълча
и цялата се сливам с тишината.
Протягам длан към теб. Прозрачна длан,
в която спи една любов. От сто години.
От сто години искам да я дам
на теб. Но не достигам
сърцето ти. Кристалното сърце,
в което се оглеждам. И съм друга.
Такава, че рисувам ти небе,
в което лесно може да се плува.
Такава, че ти пиша по дъжда
и пускам корени във плаващите пясъци.
Но все мълча. Обичам да мълча.
И тайно да ти давам обичта си.

Където свършват думите...

Обичам го...Не съм ли ти разказвала?
Обичах го, дори когато
невидима бях.И заедно със вятъра
се сгушвахме във дългите коси на лятото.
Обичах го, когато бях прозрачна
и със дъжда се плъзгах по тревите.
Обичах го, когато тихо крачех
незрима и мъничка сред звездите.
Обичах го, когато бях русалка.
Когато бях принцеса го обичах.
Обичах го когато ставах бяла
и криех себе си във думите на птиците.
Обичах го, когато съм го губела
в спиралните очи на необята.
Обичам го...Не съм ли ти разказвала?
Безкрайно повече от свободата си...

Инструкции за оцеляване

Защото винаги се влюбвах в бедствия,
очите ми са станали морета.
Във тях Луната просто е последствие
на думите, закърпили сърцето ми.

Сега отказвам да обичам ураганите.
Не вярвам в земетръси и в порои.
След тях пресъхнаха до пусто дланите,
в които Слънцето заспиваше спокойно.

Сега ще спра да търся невъзможното,
и обичта, и всички други глупости.
Небето ли? Изглежда разтревожено...
Но някак си ще трябва да възкръсне.

Избрала съм да е така...

Не помня залези, различни от онези,
в които птиците се влюбват до полуда.
По мислите ми правят малки белези -
като от повей на крило на пеперуда.

От тях очите ми приличат на небета,
в които синьото е дяволски ненужно.
И топля късче обич във ръцете си,
макар да знам, че сигурно е незаслужена.

Но помня само тези залези, безотговорните,
които идват и си тръгват. И не питат
дали без тях на мен ми е просторно.
Дали без тях ще мога да съм птица...

Ако вратата е заключена...

Подслушвал ли си под прозореца на лятото
как си шепнат брегът и морето?
Как се галят... Разменят си мидички
и докосват неволно ръцете си?

Поглеждал ли си крадешком как слънцето
съблича роклята си от жарава?
Горещо му е. И си вее. Вместо с ветрило -
със криле на гларуси.

Не крий очите си под сламената шапка!
И без това си вятър и половина!
Не стой така пред къщата на лятото,
а просто влизай.
Даже през комина!

Настроение за споделяне

Луната се нащърби. Остаря.
А по дърветата цъфтяха славеи.
Небето пак се влюби във Нощта
и сигурно до сутринта ще и раздава
с огромни шепи купища звезди,
парфюм от вятър, тъмносиня рокля.
Нощта ще се усмихва. Ще мълчи,
свенливо скрила погледа си в облак.

А аз ще си измислям сетива,
с които да улавям любовта им.
Ще ставам птица, лодка и жена,
която всеки мъж не би забравил.
Ще гледам дълго старата Луна.
А тя нащърбено към мен ще свети.
Когато ми омръзне да мълча,
ще си говоря с лунните човеци.

Би било почти като стих...

Аз днес съм по-красива от дъжда,
поникнал в дланите на скитащите облаци.
По изтока на Слънцето вървя
и стигам с погледа си до високото.

В ръцете ми заспиват всички тайни,
които огънят е вплитал в мен.
И за това в очите ти изгрявам
и цялата приличам на небе.

Аз днес съм по-красива от дъжда.
И храня с думите си тишината.
Преливам се в една дъга,
която пише стихове за теб върху водата.

Просто усещане...

Разлистú ми сърцето със пръсти разнежени,
изпиши всички страници с обич.
Аз съм твоя (не знаеш ли?) от хиляди вечности.
Да съм нечия друга - не мога.

И не смея да питам закъснелите птици
теб дали са те виждали някъде...
Аз мълча и те топля - сълза под ресниците.
И умея ... Умея да чакам.

Ти целувай мечтите ми с устни-безплътия.
Остави ми по тях отпечатъци.
Аз за тебе превръщам нощта си в безсъние.
И във дом за надежди - душата си...

И е така необятно...

Разстилам кратки, сини разстояния
между далечни, жълти брегове.
Светът е нов. Неизживян е.
И тихичко във мен расте.

Навярно нищо няма да остане,
когато мигна със очи.
Но не сега. Сега е рано.
Сега съм люлка на звезди.

А ти какво си ми? Недоизмисленост.
И шепа сладка самота.
Вселената нашепва приказки
и в тях се случва Любовта...

Аз не зная...

Как се рисува любов, любими?
Как се рисува любов?
С твоя дъх, заровен в косите ми
и със шепотен зов...
С твойте длани, прегърнали раменете ми
и със устни копнежни.
С тъмни ириси, озарени от нежност
и със мигли премрежени.
С топли пръсти по скулите
на зазоряване.
Със усещане, че всъщност сме заедно,
макар да ни няма...
Как се рисува любов...
Как се рисува, любими?
Ето ти облак-платно...
напиши ми...

От незаспиване

/а днес си обещах да не напиша стих.../


Здравей. Нарекох те Любов,
понеже просто нямаш друго име.
Сега ти пиша стих.
Не знам защо.
Защото, може би, сега те има.
Защото тази незаспиваща Луна
се взира в мен...почти със укор.
И аз, естествено, не мога да заспя.
И аз, естествено, оставам будна.
Ти може би не спиш.
Или пък спиш.
Не знам. И знам.
И всичко ми е странно.
Но, знаеш ли, така ми се лети...
И всичко е ужасно нереално.
След малко ще е утро.
А пък аз
безсънно си стоях и те мечтаех.
Нарекох те Любов.
Така избрах.
А ти навярно даже и не знаеш...

Луната знае всичко

Понякога те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари.
Над теб блещукат сънени звезди
и сигурно за мене ти разказват.
И става тихо в този странен град.
Замлъква всичко. Всичко оглушава.
И аз долавям твоя пулс в нощта
да бие с моя, точно там, от ляво.
Тогава те целувам, мили мой...
На прага на съня си те целувам.
Не знам дали си го усещал, но
от сто живота вече те сънувам.
И за това те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари...
И те прегръщам, след като заспиш.
И те обичам, мили мой...
Не го забравяй.

До където погледът ти стига...

Небето се подпира, уморено,
на хълма, пренаселен от череши.
Обагри облаците в огнено червено
и викна вятърът - да ги разреше.

Щурците, по традиция безгрижни,
празнуваха поредното си лято.
Тревите се смълчаха и замижаха
във тръпнещите длани на земята.

Какъв ти залез! Някаква магия
се спусна тихомълком над света.
И той въздъхна тихичко, за да я скрие
в окото си, подобно на сълза.

Обещай ми...

Защо не идваш? Пуста е нощта
и във косите и препуска вятър.
Без теб наистина не мога да заспя
и стискам в дланите си тишината.

Къде остана? Тъжен е градът
и всичките прозорци са му тъмни.
Без теб очите ми наистина мълчат
и чакат безнадеждно да се съмне.

Нали ще дойдеш? Шепотът съм аз
и разпилявам себе си в небето.
Кажи ми, че си тук... А аз ще знам,
че тази нощ заспивам във ръцете ти.

Ще ме опазиш ли...

Аз много, много дълго не заспивам.
Почти докато не заспи нощта.
Под клепките си тихо те откривам
и после те пренасям във съня.
Рисувам с пръст по дясната ти длан
едно сърце. И после го целувам.
Оставям му и пулс, и топлина
от мекото докосване на устните.
Стисни го в шепата си. То тупти.
И цялата вселена е побрало...
Сънувам ли те, обич? Може би...
Но с теб се чувствам себе си. И цяла.
Сега заспивам. Води ме Съня...
По миглите ми спуска лъч Луната.
Но знам че в теб, във дясната ти длан,
на сигурно съм скрила обичта си.

Необяснимо е...

От птиците на вън,
от тишината в мене,
от думите,
които някой шепне,
пролазва странно нежно
по тънките ми вени
усещане за нещо,
голямо като вечност.
И стъпва вечерта
по цветните балкони-
разрошена досущ като момиче.
Очите и приличат
на слънчеви балони
и залезът във тях
на капчици се стича.
От някъде липи
миришат ли, миришат.
И гларусите пеят
с пълно гърло.
Отдавна ветровете
изпаднаха в затишие.
Навярно утре сутрин
ще се върнат.
Сега е просто вечер.
Така необяснима.
Протягам си мечтите -
да я взема.
И цялата в дъха и
беззвучно се разтварям
от птиците навън,
от тишината в мене...

Подари ми този сън...

Постой при мен. След малко ще заспя.
Но ти не тръгвай. Остани до мене.
Виж - гаснат светлинките на града
и някак си звездите стават по-големи.
Усещаш ли как плахата ми длан
се сгушва доверчиво във ръката ти?
А вън една усмихната Луна
танцува в облаците, сякаш те е чакала.
Не тръгвай още...Остани до мен.
Незримо-истински, поискай да съм твоя.
Бъди ми тази нощ едно небе,
в което да покълна като полет.
Когато стъпя, босонога, във съня,
ме целуни. Аз искам нежността ти.
Не тръгвай още...Крехка е нощта
и устните и галят тишината...

Което никой друг не може...

Прозрачните коне на моя сън
те носят през косите на вселените.
Вали любов. Любов вали на вън
по всички безпосочия на времето.

А аз се пиша с шепот под очите ти
и стъпките ми водят до Луната.
Обичай ме. Обичай ме, обичай ме!
Какво, като на сън си само вятър...

Какво, като не ме целуваш на разсъмване?
Аз мога да ти подаря безкрая!
Звезди, като вулкани в тъмното.
И правото безспир да ме мечтаеш...

А теб те няма само

Иска ми се да си тук, до мен,
когато ти тежи от преумора.
Да скрия думите ти със ръце
и ей така, с очи да си говорим.
Да бъде тихо. Много, много тихо.
Светът да чезне в пазвата на мрака.
Луната мълчаливо да се вплита
във дланите на облака разплакан
Да те докосна с устни. Пак. И пак.
Отново, и отново, и отново...
В прозореца да пада лунен прах,
примесен с капчици-сълзи на облак.
А ние с тебе просто да мълчим.
И да е тихо, топло и уютно...
Едва тогава можеш да заспиш
вместо с възглавница - на скута ми.

И просто без причина...

Понеже валя, а аз не заплаках,
макар, че ми беше тъжно без теб,
понеже след малко ще слезе сумракът
в очите на днешното лошо небе,
понеже е хладно /но не и в ръцете ти/,
понеже Луната расте ли расте,
понеже събирам звезди на парчета
и с тях си сглобявам едно ново сърце,
понеже, понякога, тихо те галя,
макар, че те няма, всъщност, до мен,
понеже лъчите небрежно търкалят
по шумните улици дъх на кафе,
понеже Земята на карта е плоска
и хиляди пътища водят към Теб,
понеже, обаче, не зная посоката,
измислям си нови и светли криле,
които да вдигнат най-нежното в мене
високо, високо, до петия облак,
и ти да ме видиш, и ти да ме вземеш,
и аз да съм толкова, толкова твоя,
че чак да забравя очите си в твоите,
в ръцете ти себе си чак да забравя...
Понеже е привечер, понеже е пролет,
понеже сега те мечтая, мечтая...

Капризи на времето...

Небето днес реши да гледа кино.
И си избра екран - Земята.
Направи тъмно. Спря да бъде синьо.
И стисна силно облаците във ръката си.

Закапа дъжд. Изглежда, по сценарий.
Огромни капки - колкото море.
Земята първо беше много жадна
и пиеше, безсилна да се спре.

Ала това не беше много интересно...
И на небето, май, му стана страшно скучно.
Начупи ситно облаците на парчета
и те подскачаха върху земята като пуканки.

А после филмът спря. Просветна киното.
Небето просто си отиде. Не видя
как след забавата му тъжно се усмихваха,
умиращи, актьорите - цветя...

---
въпреки, че не се вижда много добре - ето забавлението на небето днес :(

Поне така си мисля...

Ще духне Слънцето от жълтата си шепа
безброй лъчи, с които ще целува.
А Вятърът ще грейне над дърветата,
солен, като подводно плуване.

По ходилата на морето ще полепват мидички
и то ще тича към брега да ги събуе.
Вълните ще хихикат много тихичко,
така че пясъкът да може да ги чуе.

Чадърите ще опнат пъстротата си -
раирана, на точки, на цветчета.
А птиците ще носят на крилата си
най-топлите парченца от небето.

Ще бъде лято. Страшно много лято!
Рефренно лято от любима песен,
което сее макове между житата...
След него няма как да дойде есен.

Изненада. И благодарност. /втора част/

Да видиш ти...интернетът е голям и изненади дебнат от всякъде :)
Хубавото е, че са хубави!
Този път изненадата дойде от къщичката на Агая /Привет, много ми харесаха светещите прозорци :)/ и е, доколкото разбрах, един Оскар /хмхмхмх/...
Аз с най-голямо удоволствие ще го приема, ще мина по червената пътека, съпроводена от неистови аплодисменти, заглушаващи "Одата на радостта".
Ще застана пред микрофона, ще се изчервя, и отначало с плах глас ще благодаря на Аги за наградата.
А след това ще благодаря на мама, на татко, на бабите и дядо, на госпожата от началното училище /съвсем наистина, защото обичта към поезията и факта, че самата аз опитвам да пиша се дължат изцяло на нея/ и след това ще кажа това, за което всъщност съм се изправила пред микрофона.
Седем важни за мен неща...или седем важни неща за мен? Или седем "тайни"? Не разбрах точно...Но, да опитаме. Каквото се получи.
1.На първо място по важност за мен със сигурност са сестра ми и племенникът ми. Не знам кой по- ми е важен и дали въобще може да се прецени кой от тях обичам повече. Опитвала съм. Не става. Ако от тази обич, която изпитвам към тях, се умираше, отдавна щях да съм уморила и деветте си живота /ако бях котка, например/.
2.На второ място - един приятел, чието име няма да споменавам, най-малкото, защото едва ли някой от четящите тук го познава. Само искам да кажа, че думата приятел е създадена за него. Пожелавам на всеки по един такъв. А на него благодаря, благодаря, благодаря и го обичам много!
3.На трето - Бургас. Еми не мога без Бургас! Съжалявам, но няма град на света като моя град! И въобще не търпя други мнения по въпроса!
4.На четвърто място - слънцето. Много ми е важно. Не знам хората дали знаят, обаче лично аз съм на слънчеви батерии. И като няма слънце - спират ми всички тоци и съм начумерена.
5....да разнообразим с една тайна, а? Не мога да казвам "р".
6.Не мога да се сърдя дълго, каквото и да ми причинят. Избухвам, карам се, викам, плача и след двайсет минути даже не помня кое е предизвикало всичко това...
7.Имам непреодолима страст към парфюмите...Която обаче се укроти, когато намерих Него! Единственият! Създадения за мен Essence De Femme. :))

И сега, уважаема публика, да ви представя моите номинации:

1.jina - защото тя е човекът, на когото мога да доверя и най-щуравите си приумици и да знам, че ще намеря перфектният съмишленик :)
2.skyblueirina - понеже тя е пазителката на моите тайни и момичето, на чието рамо си позволявам да поплача понякога.
Обичам ви двете!
3.ANONIMNIQ - той е човекът, заради когото се осмелих да публикувам стихчета в мрежата. Ама той не знаеше, де :) Просто веднъж попаднах в СтиховеБГ и прочетох стиховете му. После една седмица не събирах смелост да се регистрирам. Ама накрая събрах :)
Обаче ме беше срам да публикувам. Но той ми даде увереност. Освен това когато се сърдя на целия свят и не ми се говори абсолютно, абсолютно, абсолютно с никого, и все пак ужасно ми се говори с някой /еемиии, и такива настроения имам.../ - Той е човекът!
4.Ян. :Р Знам, че хич не обичаш такива неща, ноооооо ако ти не заслужаваш тази номинация, не знам кой заслужава. Не само защото си превел всичко, което ми е хрумнало да напиша, а защото си превеждал обърканите ми мисли и разпилените ми чувства в ред, познаваш целия ми спектър от настроения /и ги търпиш, на всичко отгоре/ и просто защото си ти.
5.Chinaware, защото е истинска принцеса, ако искате да знаете! Защото обожавам да я чета. И защото много обичам ягоди, а пък нея с ягоди я свързам /това вече не зная защо :)/
6.Ружена. Много, много, много харесвам стиховете и. Освен това изпитвам едно необяснимо чувство на доверие към нея. Не мога да го обясня, наистина не мога, но ми е много мила.
7.Емо...за да напише нещо в тоя блог най-после! :D Е, разбира се не за това /само :Р/:) Емо е един човек, на когото се възхищавам до небето! /До облаците, Емо!:))/ Идея си нямате колко е умен! Идея си нямате колко хубаво пише! Идея си нямате колко хубаво свири!
Емо, а аз помня, че обещах да ти изпратя нещо...ама още не съм го преписала от книгата:(/

Ами...май е това. Не знам дали искате да продължите тази традиция с важните неща и номинациите, но ще е хубаво, ако го направите.:) Хем ще имате възможност да усмихнете хората, на които държите:) Но...въпрос на избор.
Още веднъж благодаря на Аги за "статуетката" :) Ще си я подредя на първото рафтче в сърцето!

Неща, които не знаеш

Знаеш ли,
че ме е страх да спя на тъмно?
А нощната ми лампа е зелена.
Понякога прилича на разсъмване.
Понякога е малко уморена...
А знаеш ли, че някаква звезда
живее в ъгъла на левия прозорец?
Разказва приказки /между един и два/.
Кой казва, че звездите не говорят?
И сигурно не знаеш, но чаршафите
понякога тъгуват, че те няма...
Мърморят тихо сънените шкафове,
а после ни сънуват. Заедно.
И цялата ми стая, заедно с мен,
не спира да те чака, и те чака...
Понякога се скривам с две ръце
да не познае утрото, че пак съм плакала.
Не знаеш сигурно, но всяка нощ
преди заспиване ти пиша сънища...
Които скривам в твоето легло
и много, много дълго те прегръщам.

Отвъд всичко...

Зад тези думи няма нищо друго,
освен едно небе и малко залез.
И те изтичат някъде зад хълма,
по който бягат пролетни поляни.

И думите остават много плитки-
едва до глезените на дърветата.
Поне да бяха бели маргаритки,
а те - отломки от сърцето...

Не...Във тези думи няма нищо...
Освен небе, което си отива.
И облаците тихичко въздишат,
но страшно ми приличат на щастливи.

Вълшебник?

Една оранжева и щура пеперуда
се спря в зеленото на дивата лоза.
Под нея розите завиждаха до лудост,
защото просто нямаха крила.

Листенцата им бяха цветни, като нея.
И нежни бяха. Даже с аромат.
Понякога два вятъра ги вееха,
но те така и не успяха да летят.

И аз се чувствам роза, да ти кажа.
Безкрила и поникнала във коловоза...
И чакам някой, който да направи
от моето цветче летяща роза.