Два вида светлина

Ти си мислиш, че аз съм Луна
и така ти изглеждам красива.
По небето ти стръмно вървя
в коловоза на някаква диря.

Хвърлям мрежи от меки отблясъци
и докосвам със крехки лъчи
онзи тъмен пожар във душата ти,
в който много отдавна гориш.

Ала, знаеш ли...всъщност грешиш.
Аз изобщо не съм ти Луна!
Аз не светя със чужди лъчи.
Имам собствена светлина.

За това не поглеждай във мен.
Нажежена до бяло съм. Грея.
И привикнал на нощно небе
ти навярно ... ще ослепееш.

Нещо такова...

Късният следобед се разплита
и е пълен с хиляди посоки.
Сигурно преди била съм птица,
за това избирам най-високата.

Чакам залеза, за да се гмурна в него,
да попия златните му пръски.
Очертавам своята крайбрежност
по небето с връхчето на пръста.

И усещам, как по устните ми трепка
нещо топло, истинско, несбъднато,
нещо като зов и обич, като шепот,
нещо като твоята целувка...

Разстоянието от Мен до ... мен

Благодаря на всички, които прочетат,
за това, че няма да коментират :)
Благодаря ви!


Нищо ново. Нищо неказано.
Просто... най-трудният път.
Онзи, дето минава отляво.
От който душите за дълго болят.
Да тръгнеш към себе си,
през тъмните сенки
на някакви призраци-страхове,
да носиш в ръцете си
товара на бремето
да бъдеш един обичаен...човек.
Да сипеш отрова
в листата на розите,
че утре,
когато пият в зори
да вехнат до смърт
крилцата на феите,
понеже Светът е различен.
А ти
не можеш във него
да бъдеш такава.
Понеже не трябвало.
Понеже е трудно.
Така че порасвай!
И стига си плакала.
Повярвай във някое
делнично "чудо".
Пусни еднорозите.
Отглеждай си...прилепи.
Понеже Светът такива приема.
Когато те питат
какви са мечтите ти,
тогава кажи им
просто:
"Големи!"
Задраскай дъгите
със черния маркер
и стига била си
по детски щастлива!
Това, не разбра ли,
въобще не е щастие!
Светът въобще
не приема такива.
Какво? Ти обичаш?
Но, моля те...глупости...
Това не е обич!
То е...
... дявол знае какво.
В света на разумните,
мислещи възрастни
няма такава...
наивна любов.
Въобще, Животът,
е нещо различно.
Сега тръгвай вече.
По трудния път.
Какво, че оставаш
безкрайно далече
от своето Аз.
Такъв е Светът...

Послевкус

Предвкусвам устните ти,
спрели върху моите.
Ръцете ти са пролетни поветрия,
отвели от очите ми покоя
на на набразденото от скука
равноденствие.
Предвкусвам устните ти,
шепнещи в косите ми.
Ръцете ти са летни новолуния,
рисували по мене ненаситност
в пролуките между задъханите
думи.
Предвкусвам устните ти,
върху спящите ми мигли.
Ръцете ти са светли откровения,
събудили копнежите ми тихи
да пожелая силно
да ме вземеш.
И след това оставям по небцето ти
черешов дъх
с кристалче захар.
Когато спя на топло във ръцете ти
а ти докосваш с устни
небесата ми...

С върховете на пръстите...

( когато някой свири Пролетта)

Земята сваля зимната си рокля
полека, бавно, като в транс.
На Слънцето ръцете стават топли
и спускат по гърба и светлина.

Шептят мъглите в сутрини смълчани,
а някъде заспиват ветрове.
В извивките на трепетно начало
Земята ще избухне в цветове.

Под дланите на влюбеното Слънце,
под устните на дъжд, стопен от жажда,
по кожата и обич ще настръхне
и тя ще се събуди за прераждане.

А въздухът ще натежи копнежно,
ще легне върху крехките треви.
И всичко ще е нежно, много нежно.
Тогава
ти ме вдишай.
Замълчи...

Защото всички пътища минават другаде...

Построй ми стълба до звездите.
До онзи облак, с белите ръкави.
Безкрайно нежно целуни сълзите ми.
А после ... ако искаш ме забравяй.

Аз ще остана във високия си замък
и мълчаливо ще те помня, обич...
И нищо, че ще пари раната.
Сама намерих острото на ножа.

Със тебе ни е непосилно да сме заедно.
И се болим почти до изнемога...
Аз, въпреки това, ще ти призная -
не мога с теб. Но и без теб не мога.

Облак. Просто облак.

Виновна съм. Хвърли ме от скалите.
Морето долу няма да заплаче.
Дори изобщо няма да попита
какво за тебе някога съм значила.

Вълните му ще грабнат силуета ми,
ще вплитат водорасли във косите,
ще изгребат до сетен дъх сърцето,
което търсеше парченце истина.

И аз едва ли някога, разплакана,
ще търся твоя път между планетите.
Защото просто съм безцветна сянка.
И няма как да светя във небето ти.

По пътищата на едно въздушие...

А ветровете ми са още необяздени,
понеже няма ласо за крилете им.
Запълват с листопади празното,
останало от ненамерени планети.
Накъдрят огледалото на океаните
и се промушват между сенките на Слънцето.
Пречупват се в напукани сияния
по пътищата на едно зaвръщане.
И все препускат по билата на небетата
по стъпките на облачните колесници.
Ала понякога съвсем, съвсем разплетени
заспиват уморено. И са никъде.
Понякога заплакват подир лятото,
понеже нямат усета за есенност.
И дъждовете зреят във крилетe им,
в неуловимите криле на ветровете ми...

A ти позна ли я?

Може би за тебе съм я пазила
цялата си нежност. От години.
Да затвори белезите от порязано,
набраздени по душата ти ранима.
Ще те прилаская във ръцете си,
да погаля спящите ти клепки,
да те скрия тихо вътре в себе си,
в тайната къщурка на сърцето.
Да опитам с топлите си устни
да прогоня зимата в очите ти.
Да усетиш само с длани пулса ми,
после да го вземеш във гърдите си.
Знаеш ли...за тебе съм я пазила
цялата си нежност. От години...
И сега тя просто те позна.
Нека да е твоя...Позволи и.

Една светулка в тъмната гора

Ако очите ми откажат да се будят
и думите ти се разпръснат из вселената,
ако ти стана непосилно трудна
и се препъвам по завоите на времето,
ако по дланите ти паря, недокосната
и все избирам другия прозорец,
ако препускам грешно из въпросите
и все не мога да им отговоря,
сама ще разбера, че съм неправилна.
И че съм влязла през врата за други.
И че във мене само е останало
едно откъснато крилце на пеперуда...
Но въпреки това, било е истина.
Познавам го по стъпките в сърцето ми.
Дори да го превърнеш в шепа минало,
то винаги ще си остане светло...

Пази ме...и себе си пази

Понякога си мисля,
че съм порцеланова -
със тези чувства,
дето все се чупят,
със крехките си,
бели блянове,
които често
звънко
се пропукват...
И затова оставам
зад витрината.
Понеже
се страхувам
от докосване.
Стъклата сигурно
не могат да ме скрият...

Ще можеш ли
в сърцето си
да ме поносиш?

А аз ще мога ли
да се запазя цяла?
Или отново
ще се счупя
през средата?
И всъщност...
искам да остана бяла-
едно парченце порцелан.
В душата ти.

(когато се порежеш на порцелан, боли ужасно много)

Вятър да си...

Вятърът скача на ластик между жиците,
после хвърля прах по стъклата.
После литва в крилете на птиците,
после пак се превръща във вятър.

Крие се в клоните на онази топола,
за да скочи изведнъж върху хората.
И въобще - упражнява глаголите,
без да чувства и капка умора.

А сега се е скрил там, зад ъгъла
и причаква човека с каскета.
Сигурно ще го грабне бързичко
и ще го хвърли в небето.

Вятърни работи. Забавлява се.
Зимата е такава скука.
Ей го на - по асфалта търкаля се.
И изобщо не му и пука...

Почти на време...

Небето сяда бавно върху покрива
между една антена и един комин.
Дърветата са тежки, като котви
в морето на пропуканата зима.

А Слънцето приличаше на кораб,
но май му стана скучен този бряг.
Прибра лъчите си. Избра посока
и вдигна избелелите платна.

На мене изведнъж ми стана тихо.
Поисках дъжд. Поисках да вали.
В сърцето ми покълна малко стихче
и осъзнах, че си ми липсвал ти...

Да стигна до брега на твоите мисли...

Във мекото докосване на здрача,
под първата изгряваща звезда,
Луната се опита да заплаче,
но просто се превърна в тишина.

Прозрачна птича песен се откъсна
от клоните на близките дървета.
Разсеяният вятър я разпръсна
и нотите и стигнаха небето.

Градът облече нощната си дреха
със шарени рекламни светлинки.
Задъхано в ухото ми прошепна,
че някъде ме чакаш. Точно ти.

А аз ти носех семенца от слънце.
И думи, от които се настръхва.
Почакай ме. Аз знам, че ще ме чуеш.
По лунните лъчи към тебе тръгнах...

Понеже вярвам, че те има...

Магическо време. Луната брои
пресечките стръмни в небето.
А някакъв вятър самотно кръжи
край малка зелена планета.

В червената ваза въздишат цветя.
Часовникът чопли секунди.
А някъде пада вълшебна звезда.
А другаде случва се чудо.

Аз тръгвам (отново) по Млечния път
и всички посоки са верни.
Под мене проблясва усмихнат градът
и знае - ще те намеря...

Няколко секунди за усмивка...

Този слънчев лъч е като тебе.
Провира се през облака и прави "зайче".
Подрежда някакви нелепи слънчогледи
върху студената, намусена мозайка.

Тропосва по ръкава ми райета,
а после влиза в чашата със чай.
И чаят става целият в пайети
от тази вироглава светлинка.

Накрая спира във очите ми за малко
и слага в тях парченца кехлибар.
И след това си тръгва на обратно,
оставил ми трошичка топлина.

*на един леприкон, който даже не подозира :)

Кой ми носи сънища :)

Тази вечер Полунощ закъснява.
Идва сънена, към дванайсет и нещо.
Сваля си шапката и се прозява.
Отгоре на всичко - било и горещо.

Успала се малко...така де, простимо.
После чакала автобус. А той все не идвал.
От джоба си вади мъничка картина -
морето по залез и шепичка миди.

Аз само я слушам. И така ми е хубаво.
Тя има трапчинки и луни във очите.
Понякога даже държи да танцува.
Понякога просто звездите разплита.

Полунощ е красива. И пием по чай.
После тя ми подава сън във кутийка.
-След малко - и казвам - отивам да спя.
Тя ме целува и тихо отлита.

Досънуване...

Разкажи ми как ме търси тишината ти.
Как ме срича със задъхан шепот.
Как вървя по линиите на ръката ти
и пресичам линията на сърцето.

Разкажи ми как замлъкват думите
в ъгълчето на пресъхналите устни.
Как небето плаче от безлуние
в ризата на облак разпокъсан.

Разкажи ми... Направи магия
някак си да дойда във съня ти.
После в топлите ти шепи да се скрия
тиха, малка, твоя и безплътна...

Единственият начин да те имам...

Дали съм ти по силите? Не знам...
Аз даже и на себе си съм трудна.
Живея някъде на края на света
в едно забравено от всички пълнолуние.

Събуждам изгревите. Някъде към пет.
И после ги разхождам над морето.
От мидички направих си сърце.
(Понякога намирам перли в него.)

Понякога се влюбвам. Все във тебе.
И ставам истинска. Досущ като момиче.
И даже мъничко съм по-вълшебна.
Обаче си мълча, че те обичам.

Защото ме е страх, че ще се счупиш
от любовта, натрупана във мене.
А аз така не искам да те губя!
И си мълча накрая на вселената...

Зад уморените стъкла се спуска сън...

По спящите дървета кацат тихо
събудените лунни ветрове.
Заспалото прозорче се усмихва
през тънкото си шарено перде.

Сънува, как ти утре ще преминеш
по тази улица. Във три и десет.
И как ще спреш, ще се усмихнеш
и после всичко ще е лесно.

Ще ме познаеш само по очите.
И след това ще ме целунеш.
Как знам ли? Ами...не ме питай.
Сега прозорчето сънува...

Различни небета

Махни това небе! Горчиво е
от облаци, препили с дъждове.
Във него даже птици от хартия
не биха си отворили крилете.

Махни това небе...И ме завий
с листо от мак.Да мога да се стопля.
Накарай слънцето с подострени лъчи
по раменете ми да избродира пролет.

Вземи ме в теб. И ми стани небе.
Рисувай изгрев с устни по лицето ми.
Единствено така ще оцелея.
Ще бъда себе си. Хилядоцветна.

Не толкова далеч...до хоризонта само...

Там някъде раздават светлинки,
такива, малки, като от светулки,
където хоризонта тихо спи
преди от тежки облаци да се напука.

Там някъде ти ставаш по-добър
и носиш си усещане за "в къщи".
Луната ти прилича на чадър.
Валят звезди. И всичко си е същото.

Там някъде по устните ми пишеш
със сляпата любов на твойте устни.
А аз се мъча просто да те вдишам,
защото ме е страх да те изпусна.

Там някъде сме само очертания,
които се преплитат и се сливат.
И вече няма дълги разстояния.
Живея в теб. И няма да си ида.

Понякога по мен полепя скреж...

...и днес замръзнах. И ме няма.


Видях тъгата ти - зелена тишина
под сянката на обич непосилна.
Очите и - очите на жена,
която трудно се превръща в минало.
Видях тъгата ти. А ти видя ли мен?
Едно оранжево цветче надежда,
което с тънко коренче плете
една непоносимо друга нежност.
Което се опитва със листа
да бъде слънце, тука, под земята.
Което се преструва, че не знае
че дните му до теб са страшно кратки.
Тъгата ти, със тежките очи
не иска да го виждаш. И го къса.
И после най-измамно ти шепти
и връзва нишките в душата ти на възел.
А онова оранжево цветче
навярно можеше и камък да разпука.
Да се протегне към едно небе
погалено от утринния въздух.
И после в шепите ти двете му ръце
привечер доверчиво да се сгушат...
Но забрави... Останал си далеч
в зелената тъга до смърт заслушан...

ISLAND BLUES

На моят език...

Ти чу ли като никнеха тревите
и боцкаха отвътре по Земята?
А някъде една червена птица
открадваше от Слънцето крилата си.

Небето среса облаците си "на път",
а после вятърът отново ги разроши.
Ти чу ли как листата тихо спят,
преди дърветата да се почувстват пролетни?

Не си...нали? Това за теб е лудост.
И аз съм пак наивна и неясна.
Добре. Така да е...Тогава как ще чуеш,
когато ти разказвам любовта си?

От другата страна на настроението...

Фантазирам...Не мога да спра.
Ти вървиш през мрака прозирен.
Следваш моето плахо "Ела..."
и изгрялата в тъмното диря.
С топли длани докосваш вратите,
зад които е жив моят свят.
Само с поглед, без думи, ме питаш.
Само с поглед отвръщам ти "Да..."
После тихо прекрачваш през прага
и изпълваш света ми със себе си.
Ти си топъл, обичащ и галещ,
а пък аз се промъквам в сърцето ти
и така ми е толкова хубаво,
че по устните плъзват сълзи.
Аз съм толкова твоя и влюбена,
че душата ми даже крещи.
Всъщност, знаеш ли, твойте ръце
безумно, безумно ми липсваха.
Днес светът ми е пълен със теб
и всичко е толкова истинско...
и всичко е само фантазия,
която не мога да спра.
А без тебе светът ми е празен.
Ти не чу ли? Аз казах "Ела..."

Теб

Тя иска да повярва, че Нощта
ще скрие в шапката си тъжното от вчера.
Ще мине босонога над града,
запалила звездите си - фенери.
Ще се наметне с вятърен воал
и тихичко ще слезе на Земята.
Във шепи ще и донесе Луна
и капчица небесна необятност.
Ще нарисува на стената и море
със корабче с хвърчило вместо знаме.
А после със Съня ще и даде,
това което иска, но го няма...

Когато валяха звезди...

След всеки порив да си тръгна ме завръщаш
необяснимо как. Или защо.
Заспивам, стихнала във твоята прегръдка,
превърнала ръцете ти в любов.

По клепките ми устните ти сричат
онези думи, дето ме разплакват.
Но всичко е на сън. И е магично.
(навярно за това е звездопадът...)

А утре, може би, ще си отида...
Ти няма да поискаш да ме спреш.Дори да можеш.
От мен ще ти останат шепа стихове.
И ... цялата ми непризната обич.

И за това пропускам да ти кажа...

Понякога гласът ти ме намира
и чак забравям колко си далечен.
Тогава те обичам до безсилие.
Но все остава в мене неизречено.

Понякога ти пиша със бездумия,
когато те обичам мълчаливо.
Когато те обичам до задъхване.
Когато те обичам до горчивост.

Но мостът е конец.А страховете ми
тежат. Тежат като Земята...
От тук до там е дълго като вечност.
Аз съм толкова непростимо кратка.

Дишай дълбоко!

Аз съм някакъв мъничък спомен -
петминутен, случаен и кратък.
Даже до днес не съм ти говорила.
Да, обаче, сега ми е скучно от чакане.
За това ще премина набързо през тебе,
ще подскоча по няколко опнати мисли,
ще си взема парченце от твоето време.
А пък ти ще решиш, че съм само измислица.
Че не помниш смеха ми, че съм нещо сънувано...
дежа вю, може би, или нещо такова.
И не си ме докосвал, не си ме целувал.
Ще махнеш с ръка и...изчезнах. Готово.
Аз отново ще стана мъничък спомен,
между другите, дето са страшно значими.
Но и двамата с тебе прекрасно го знаем -
само аз го умея това сърцебиене...

Libertango

Защото Дъждът ме е разказал на Луната...

Ето - поредният дъжд
тихичко шепне в чадърите.
Лампите сгряват с дъха си
тези премръзнали улици.
До едно мълчаливо дърво
две улични котки се влюбват.
Сянка на мъж със балтон
бавно завива зад ъгъла.
На мен ми е мокро. И празно.
И малко студено дори.
Във локвите плуват изрязани
парченца от пълни Луни.
Дали бих могла да си взема
само едничко от тях?

А ти, ако беше до мене,
би ми свалил и Луната.
А ти, ако беше до мене
щях да съм толкова влюбена.
Сега ми е просто студено.
И просто съм дъждолунна...

За пеперудите...

А мене ме е страх от тъмното...

Още дълго няма да заспят
звуците на твоето отсъствие.
Ще те шепнат с тъжния си глас,
скрит в извивката на топлите ми устни.

Ще се счупи нощното небе
и звездите тихо ще закапят.
В моите протегнати ръце
само липсата ти бавно ще догаря.

А луната ще обърне гръб.
И ще стане тъмно, много тъмно.
Още дълго няма да заспя...
Да дочакам ти да ми се сбъднеш.

Може би е по-добре така...

По пътеката на облаците капе нощ.
Става хладно. Свива се небето.
Днес звездите май са от стъкло -
отразена в тях, Луната свети.

Аз се чувствам някак не така,
както винаги, когато те мечтаех.
Днес съм се превърнала във тишина
и съм вятърна направо до безкрайност.

Все едно ми е дали те има теб.
Все едно ми е дали ще ме намериш.
Разпилявам се по нощното небе
и заспивам тиха във ръцете му.

А по топлото ми рамо капе нощ.
Плъзват хладни длани ветровете.
Вече ми е толкова все едно...
Просто ще остана ненамерена.

(:

Зимата изтърва Слънцето.
И то търчи по небето на воля.
Разни намусени облаци
мъчат се да го гонят.
То се спъва в антените,
пада за малко и става.
Тича, и даже се плези.
После завива на ляво,
крие се зад комините,
маха с лъчи над клоните,
скача с усмивка в синьото.
Нека да го догонят де!
Зимата дърпа ухото му.
Слънцето киха (след мене).

Беше едно междучасие
днешното слънчево време.

поне в една твоя мисъл...

Хайде...Съблечи ми страховете.
Вече ми е толкова уморено...
Аз съм някакво пустинно цвете
в някаква измислена вселена.
Нека да усетя по нозете си
как тревите плачат на разсъмване.
Нека във косите ми разплетени
да се къпят нощни пълнолуния.
Остави ме гола. Да подишам
истинският въздух на Земята.
Остави дъждът да се подпише
с капчици по пътя на гръбнака ми.
Нека слънцето да ме целува като влюбено.
Да бележи кожата ми с топлината си.
Нека пада върху мен задъхано
порива на истинския вятър...
Съблечи ми страховете. До последния.
Нека да усетя твойте длани...
После сигурно ще се стопя безследно.
Но ще съм била...Ще съм останала...

Приливи, отливи и други неща...

( не съм виновна )


Днес съм дива. И не съм добра.
Остави ме...Нека да избягам!
Днес в зениците ми влязла е Луна
и ме прави страшно неразбрана.

Чак по вените ми тръгва да тече
непокорност, просто невъзможна!
Близва ме с езика на змийче
и ми прави мълнии по кожата.

И не мога да съм ласкава и нежна.
Днес съм тъмна, с дяволи в очите.
По-добре въобще не ме поглеждай.
Остави ме. Нека си отида.

Днес в зениците ми влязла е Луната
и ме прави друга. Чак до лудост.
Ще се върна...Някога, когато...
Ще се върна. Знай, че ще се върна.

А ти ще ме усещаш след това.

Усещам те. По мириса на вятъра.
По тихото шушукане на светофарите.
И по цвета на вчерашното слънце.
И по ваниловия вкус на залеза.
Долавям те. По пулса на дърветата.
По дишането на крайбрежната алея.
Долавям те във погледа на гларуса.
Долавям те из тайните във мене.
Предчувствам те направо до настръхване-
със устните си, с пръстите, с косите.
Предчувствам как те има. И ме имаш...
в секундата преди да си отидеш...

По вода...

А аз ще те разкажа на реката...
Ако поиска - да те отнесе.
Или да те превърне в шепа пясък
и утре да те вземат ветровете.

Или да те завърже с коренищата
на дивите, разплакани върби.
Или пък просто да не прави нищо...
Реката знае... Ще реши.

Аз само ще разкажа на реката.
И после ще си тръгна. Изживяна.
След мене ще заплаче мълчината
по бавните води на Ропотамо.

Човекът, който нямаше нужда от думи...

Това стихче ще има предисловие по-дълго, от самото него.
Случи се така, че малко след като прочетох тези думи:

"Мрежата служи да се улови рибата - след като рибата е уловена, мрежата трябва да се забрави.
Примката служи, за да се улови заекът - след като заекът е уловен, примката се забравя.
Думите служат, за да се улови смисълът, щом като смисълът е уловен, думите могат да бъдат забравени.
Да можех да намеря някой, който е забравил думите, за да си поговоря с него..."

на Джуандзъ, видях тази снимка. И някак си усещанията от двете неща се преплетоха в мен и просто изплува образът на

Човекът, който нямаше нужда от думи...

В очите му гнездяха много истини.
От трудните. За Бога и живота.
И като тънки нишки от безсилие
завързваха душата с хоризонта.

А хората си мислеха "Безумен!"
И много дълго с него не привикваха.
А той, откакто бе забравил думите,
говореше на птиците езика.

А той, откакто го отрекоха човеците,
си имаше единствено небето.
Тогава го познаха само птиците.
И само те усетиха крилете му...

Концерт за ... никой

Дъждът изсвири своето стакато
по черните клавиши на асфалта.
Мелодията се разпръсна сляпо
из празните ъгли на светлината.

А нямаше един човек да чуе,
как капките разказват с кратки срички
за облаците, скрити в думите
с които някога си ме обичал...

А нямаше един човек да чуе,
как нотите се удрят във прозореца.
Как вятърът в ръцете ми нахлува
и с думите ти нещо ми говори...

Дъждът изсвири своето стакато -
концерт за празна улица и самота.
И после си замина в тишината,
която слезе бавно над града...

за Смисълът...

Мрежата служи да се улови рибата - след като рибата е уловена, мрежата трябва да се забрави.

Примката служи, за да се улови заекът - след като заекът е уловен, примката се забравя.

Думите служат, за да се улови смисълът, щом като смисълът е уловен, думите могат да бъдат забравени.

Да можех да намеря някой, който е забравил думите, за да си поговоря с него.

Джуандзъ, III в. пр.н.е

Едно условие само...

"Червеното - цветът на любовта!"
Клиширано до лудост е направо!
Омръзна ми. Червени сърчица
не искам да погледна, да ти кажа.

А аз, съвсем не знам защо,
но виждам думата "любов" във жълто.
Изгряла като слънчево кълбо
по вените ми леко се търкулва.

Та тъй. До тук с любов в червено.
От утре искам само жълта обич!
Ако решиш, че влюбил си се в мене,
кажи го в жълто. Знам, че можеш :)

Посявам в мислите ти анемонии...

Посявам в мислите ти анемонии-
изящни, с нежна красота.
Невинни уж.Ала отрова
тече по крехките стебла.
Не няма да умреш, не бой се.
Ще мислиш просто само мен.
Ще ме обичаш до експлозия.
Ще бъдеш сякаш претворен.
Посявам в мислите ти анемонии...
А мойте мисли чезнат все по теб.
Търся те в случайни силуети,
във отражения, в утайка от кафе.
И щом доксна с устни твойте устни
и вкуся анемонения сок,
ще принеса във дар любов възкръснала,
ще стъпя плахо в твоя бял чертог.


***
Един такъв, съвсем небрежен,
дойде при мен и просто ме обикна.
Без никакви претенции.Без ултиматуми.
А аз дори и не успях да мигна.
До онзи ден, дори не те познавах.
А днес ...съм влюбена неистово.
Изобщо не разбрах как стана...
Обаче съм щастлива,че е истина.
До вчера все се питах как,защо,
поетите възпяват любовта...
Но ето-ти дойде и ми показа.
И аз повярвах във това.
Две думи...Само две.Прошепнати...
Със топлина,със искреност, със нежност.
Не спираш да ги казваш.Аз не спирам...
Така започва нашата безбрежност.
И влюбени със теб, творим безвремие.
Рушим пространства,срутваме стени.
И няма жива сила на Земята,
която може да ни раздели...
Защото те обичам до полуда!
Защото знам, че ме обичаш до забрава.
Защото щом душите ни се търсят,
на другите какво ли им остава...


DEJA VU

Над заспалия град нежно пада мъгла.
Ние двама въвим по смълчаните улици.
Бледи призрачни лампи светят едва
и споделят със сенките свойте безсъници.

Сякаш всичко това е било и преди-
тази улица пуста и луната вековна.
Ние пак така мълчаливо вървим,
сплели длани и мисли в прегръдка любовна.

Във времето сякаш наш`та обич прескача.
-Няма срещи случайни!-прошепва съдбата.
Луната усмихва се тайнствено в здрача.
Над заспалия град нежно пада мъглата.


ВЕЧНАТА

Първо бях жрица.Лекувах с треви.
По летежа на птиците предричах съдбата.
По новолуние умират звезди...
Преродих се. Съвсем непозната.

Бях робиня.Наложница бях.
Фаворитка в султански харем.
Презирах го.Сама се презрях.
Знаех- други ще има след мен...

Бях кралица.Безмилостна.Властна.
Сривах противници.Сривах мъже.
Отрова във пръстени.Смърт тъй изискана.
Просташко е някак да умреш на въже...

Бях пастирка.Чух ги във църквата.
Аз им повярвах.Луда ли бях?
Поведох народа.Битка жестока.
После...клада и огън...Горях.

Флиртувах със камери.И с политици.
Бялата рокля, кокетния смях...
Слава.Мъже.Алкохол.Наркотици.
Смъртта...май сама я избрах...

Чертаех през времето своята диря.
Бях светица.И грешница бях.
Пъстри парченца душа си събирах.
И ето ме днес- съвършена жена!



ЕДИН КЪМ ДРУГ

Пътувахме един към друг през времето,
без даже да разбираме това.
Пресичахме пътеки криволичещи
строяхме мОстове ... Любов? Съдба?

По звездни карти търсехме ориентир,
загубили контура на Земята.
Но вярващи, че някой ден,
ще се открием.И ще се дочакаме.

И бъдещето, скрито,кротко дремеше,
в кристална топка на магьосница.
А любовта пътуваше към нас
със свойта чувствопълна конница.

Сега сме тук, открили се в пространството.
От бяла чародейка сме орисани.
Чертаем вече заедно своя път
и звездните атласи пренаписваме...



БЪДИ МИ...

Бъди ми горски мъх във юнска вечер.
Бъди ми полъха на утринния бриз.
Бъди ми звезден прах. Бъди ми лято.
Бъди ми извор див. И чист.

Бъди ми мед във липовия чай.
Бъди ми лунната пътека във морето.
Бъди ми бряг. Бъди ми дъжд.
Бъди ми всеки удар на сърцето.

Бъди ми музика среднощна.На цигулки.
Бъди ми пареща, изгаряща сълза...
А аз за теб какво да бъда...
...Ще бъда само твоята жена.


***
Заставам на прага на свойта душа.
Завърнах се днес от краткото бягство.
Донесох и дар-отстрани се видях-
неподвластна съм още на измамни богатства.

Пораствам.Разлиствам се.Ставам жена.
Коварно невинна и суетна небрежно.
И страшно ми беше.Но после разбрах-
оставам си аз. Сърцето е нежно.

И вече по-женствена, но по детски усмихната
аз пак ще заплитам лъчите в косите си.
И пак ще играя с Луната на жмичка,
и пак ще събирам звезди във очите си.

И пак ще рисувам слънца тебеширени
по стените олющени на къщите стари.
Ще целувам морето, ще се смея със вятъра
(те са моите вечни другари).

Момичето вчерашно днес е жена.
Измамно наивна, суетно небрежна.
Но още от моята женска душа
с усмивка широка момиче поглежда.



***
Не заспаха нощес звездопадите
и валяха, валяха звезди.
И учудено гледаха сградите.
И морето притихна дори.

Само вятърът-шепотник стар-
се промъкваше тихичко в мрака.
После сгуши се в млади листа
и навярно зората зачака.

И тогава ти ме целуна,
а пък аз ...затворих очи...
Беше приказка? Не, не сънувах.
И валяха ,валяха звезди...


Ако...,но...

Ако съм роза...
Ти си капките роса във утрото
проблясващи по моите листенца.
Пчелата,за която се разтварям.
И песента си нощем на щуреца.

Миг пролетен си и ме караш да цъфтя.
Вятър си, най-нежния за мене.
Лунен лъч, целунал ме в нощта,
а в слънчев се превръщаш денем.

Въздуха си-цяла ме обгръщаш.
Дъжд си и по мен се стичаш.
Като земята си ми нужен да живея.
А аз съм влюбена във теб.И те обичам.

Но съм жена,и...
Ти си този, който съм сънувала.
Мъжът, заради който съм живяла.
Единственият,който ме допълва
и с тебе заедно се чувствам цяла.

Превръщаш дните ми в поезия.
Със теб се чувствам защитена.
Обичана се чувствам и щастлива.
И сякаш...че съм преродена.

За мен си всичко,дето съм желала.
Единствен си.На никой не приличаш.
Не стигат думите да те опиша...
И аз съм влюбена във теб.И те обичам.


ПРОГНОЗА ЗА ВРЕМЕТО

Когато няма Слънце-сама си го измислям
и пак с лъчи оплитам облачния ден.
А облаците даже , отказват да се мръщят,
защото ги целувам и те се влюбват мен.

Дори и ветровете притихнали се спират,
защото зная как и тях да запленя-
изпращам им усмивка, погалвам ги грижовно
и те заспиват кротки във моята коса.

Дъждът...и с него двама на воля си играем.
Не ми е пръв приятел, но не ми е враг.
Посядаме си кротко, капчуково си пеем
пред бабината къща на дървения праг.

А ти ми се усмихваш и казваш че съм чудо
и всички синоптици умирали от яд.
И точно за това във мене бил си влюбен-
защото няма друга с като моя свят.

EX...

По заскрежените ми устни
нощта рисува топлина.
Измамна.Плоска.Бездиханна.
Разтапяща се от леда.
Копнея само да докосна
това канелено небе...
Целувах принцове.
Превръщаха се в жаби...
Проклятието кой ще спре?

Или по старото поверие
да тръгна тихо край брега
и на листо на водна лилия
да търся своята съдба...
Едно самотно малко жабче,
Принц чаровен,може би...
Да вярвам ли във приказки?
Не зная.
От другото... така боли!



РОКЛЯ

С ножица от лястовича опашка
си отрязох парченце дъга.
Взех си игла от белия бор,
изпредох конец от лятна трева.

Седнах на люлка от облаци тихи,
вместо с въжета-с лунни лъчи.
Ще си ушия рокля.Най-красивата!
От завист- Слънцето да замълчи.

И после алено-синя и жълто-лилава,
зелено-оранжева, лумнала в цвят,
ще скоча от облака,ще прегърна Земята,
и пъстри огньове ще разгоря.

Ще изпращам усмивки фойерверково пъстри.
С плитра и четка в ръка
ще рисувам по сивото, оцветявайки скуката.
Нали съм момичето с рокля-дъга!



ДРУГАТА

По керемидите на тихи покриви
гнездят отблясъци на сънени звезди.
В чемширен лабиринт и жълти рози
увяхват разни сбъднати мечти.
Нощта преглъща капките, изплакани
от сребърните мигли на Луната.
Нахапано до смърт безвремие
горчи по устните на тишината.
Изтръпнали от нежност длани
копнеят да докоснат Юга.
Но мен ме няма.Тръгнах снощи.
По лунната пътека.
Днес съм друга...



ПЪТЯТ КЪМ ТЕБ

През полета от синя тинтява,
по пътечки от заешки стъпки,
под дъжда кехлибарен на залеза,
днес душата ми (цялата в кръпки)
идва тук. В твоята къща.
И нахално си свива гнездо
на диванчето,там, до прозореца.
Като есенно тъжно листо
се отронва сълзичка по бузата.
После-друга.След нея-река.
И изливат се минали обичи,
разни болки, измами ,вина.
После тихо, спокойна заспива,
приютила глава на гърдите ти.
Ти се чудиш- от къде се е взела?
Май е същата-Тя-от мечтите ти.
Не така съвсем съвършена,
малко грешна, но много добра,
не съвсем кристалено снежна,
но пък истинска-твоята Тя.
Дай и изгрева, щом се събуди.
Тя, душата ми, цялата в кръпки,
все към теб до днес е вървяла.
И открила е верните стъпки...


СЪТВОРЕНИЕ

Тя се буди от първия лъч
и разлиства тревите сънуващи.
Шепне тихо красиви слова
на цветята, в зората покълващи.
Пие езерни чисти води
и се къпе под ябълков цвят,
после с облаци розово-сини
праща обич на целия свят.
И я галят с крилете си птиците,
и замира от нежност земята.
Става тихо, красиво и влюбено.

В този ден
Бог създаде
Жената...

КЪДЕ

Кой ми открадна усмивката?
Ти? Или другият беше?
Всъщност... няма значение.
Въпросът ми ,май, е погрешен.
Все едно. Нея я няма.
А уж бях щастлива.И влюбена...
Е да, само дето оказа се,
че сърцето ми плаче.Изгубено.
Не искам отминали обичи.
Не искам и ти да ме съдиш.
Обаче на теб ти е хубаво
пак първия камък да хвърлиш.
Добре. Направи го! Отново...
А преди си имах усмивка.
Сега имам само вина.
Искам цигара.
Почивка!


САМОТАТА Е МЪЖ

Във възел от планински ветрове
завързвам чувствата си избледнели.
Под сянка на орел заспивам.
Плете луната облачни дантели.
Притихва шепота на водопада,
наричан със ирония "любов".
А самотата, всъщност май е мъж.
Със строг костюм и фрак вместо сако.
Приемам го във съня си сенчест.
Запалваме цигари.А и спомени.
Не, няма да живееш в мисълта ми.
Изсъхнаха отдавна твойте корени.
Сега със мистър Самота сме двамата.
На него с мене май му е приятно...
А ти си тръгвай.Свободата
е само твоя.Няма път обратно.



МЕЧТАТА НА МОМЧЕТО

Със палитра на смахнат художник
и със хъс на възторжен водач
Слънцето рисува залеза.
Бавно се стеле вечерният здрач.
Всичко губи ясни очертания,
Контурите преливат в сянка,
приказките се събуждат
от кратката си дневна дрямка.
Едно момче със плахи пръсти
докосва Свечеряването пак.
И пак мечтата му възкръсва
по даден от сърцето знак.
Едно момче...какво си има?
Безкрайна, тежка самота...
Не е обичал никога. Не е обичан.
Единствено говори със Смъртта.
Но вече няма страх от нея.
Разбрали са се от преди-
преди завинаги да го прегърне,
да го остави да лети.




ТАКА СЕ СЛУЧИ...

Събудено от странна болка,
прилична малко на любов,
сърцето впрегна в своята двуколка
жребеца си. А пътят-нов.
Понесе ме през нощни калдаръми,
разтърси позаспалата ми същност
и ме стовари пред вратата
на тихата ти, празна къща.
Почуках с пръсти отмалели
(звънецът ти отдавна не работел).
Ти ми отвори. И се влюби.
А славеите пееха. Без ноти.
Прекрачих прага. И те заобичах.
Сълзите бяха просто изкупление.
Не исках друго.Само да те има.
Да се превърнеш в чакано спасение.
Да мога най-накрая да заспя,
под устните ти, търсещи покоя.
Отдадена до край. Докрай приета.
До вчера ничия. Днес- само твоя.

КОГАТО ДУМИТЕ НЕ СТИГАТ

Когато думите не стигат
да кажа колко много много те обичам,
аз мога с поглед само
да изрека,докрай че ти се вричам.
Когато нямам вече думи,
всяка частица на моето тяло
иска да ти покаже
че единствено твоя ще бъда.Изцяло.
Когато думите станат безсилни
да говорят за любовта ми към теб,
ще се превърна в лист от душата ти.
В стон.В ненаписан още куплет.
Ще ме чувстваш във себе си.
Ще те паря отвътре.
Ще боля.Ще те топля.Ще ти бъда душа.
Съвсем безсловесно,
съвсем тихомълком,
във теб ще разливам без звук любовта...


ВЯТЪРНА ПЕСЕН

Като музика по мен разливаш любовта си.
капки-ноти стичат се в сърцето ми.
Разлистваш петолиния сонатни
със думите си влюбени и песенни.

В еолова арфа превръщаш душата ми.
Просвирваш със полъх най-нежните струни.
Мелодия ваеш от чувства отронени-
прошепнати тихо вятърни думи.

Заспивам под нотите,които ме галят.
Събуждам се в лодка сред тихи води.
Нежният повей целува ме влюбено.
Вятърна песен...А знам, че си Ти.



САМО...

Търсещи пръсти целуват клавишите.
Старо пиано отронва тъга.
Свещи,догарящи с бронзов отблясък
истина търсят в акорд от вина.
Времето плаче ,скрито в часовник-
старинен и прашен,махагонов пазач.
Поклаща махалото.Сякаш пропъжда
събрания в ъглите тъмносин здрач.
Горчи от безсъние.Запалвам цигара.
Нежна мъгла ме обгръща във сиво.
Духвам свещта.Истина няма!
Пианото млъква.Тихо...
Красиво.



НЕИЗРЕЧИМО

Недописано синьо море.
Искам там да се върна след края.
Преоткрила,че даже звездите,
са понякога малко разкаяни.
И в очите ми ,вместо сълзи,
да проблясват със перлен отблясък
две усмивки и стръкче тъга.

Как се пускат корени в пясъка?

Недописано синьо море...
Падат думите, мъртви от празност.
Тишината е бивша мелодия...
Да умееш да чуваш, е важно.



ДА СИ ЗНАЕШ...

Време нося в сините си вени.
В очите ми-парченца южни нощи.
Косите ми са утринно безветрие.
Такава искаш ли ме още?
Душата си превръщам в дансинг
на твоите експериментални чувства.
Да ваеш скулптури от пясък...
и да си мислиш,че твориш изкуство.
Добре, да продължиме още малко-
ти ще се правиш ,че обичаш,
а аз съвсем наистина прехласната,
ще го играя "твоето момиче".
Обаче искам да ти кажа-
не си мисли, че можеш да ме имаш.
Като циганка съм.И ...обичам ли-обичам!
Намразя ли те,значи е за винаги!


НЕ СЪМ ДЖЕНИ...

Да те целуна искам просто...
Дори да не е в цъфналата ръж.
И да не спирам.Да не спирам...
Да бъдеш най-целуваният мъж.
И да ти кажа,че макар далече,
във нощите си чувствам твоя дъх.
Пресичам лавандулени полета.
По дланите ми пари слънчев лъх.
И после във подножието на върха,
в една къщурка (като на Пинокио)
да бъда твойта сбъдната мечта-
момиче приказно и лунноко.
А щом се свечери и през прозореца
надникнат минзухарени звездите,
ти да ми кажеш ,че безумно ме обичаш,
аз да ти кажа ,че безумно те обичам.
И в утрото, разбудени от песента,
на птиците под стряхата гнездящи,
да бъдем вече с теб едно.
Отрекли миналото.Настоящи.

ЩАСТЛИВА СЪМ...ДО КОМИНА

ЩАСТЛИВА СЪМ...ДО КОМИНА

"Аз от малка съм си такава -
най-щастливата. Чак до скомина."
Миряна Башева
"На тези, с които случайно се срещаме"


Щастлива съм.Така щастлива!
Защото тебе има те до мен.
И обичта ми-река се разлива.
В очите ти се буди моят ден.

Обичам те!Безумно те обичам!
Света край мене разцъфтява като пролет.
Учудени усмивки все надничат
и радват се на дивия ми полет.

Щастлива съм,защото те обичам,
щастлива съм,защото те открих.
Изобщо...цялата на щастие приличам
и паля огънчета в моя стих.

Нали ти казах-Аз от малка съм си такава -
най-щастливата. Чак до комина!
Вече ,май... три пъти повече даже.
Откакто си тук, откакто те има.


НЕДОВЪРШЕНО НЕБЕ

Със тебе двамата,
започнахме да си строим небе.
Понеже къщите са тесни за мечтите ни...
Криле ушихме.За телата си...
За да догонят в полета душите ни.
Сглобявахме дъгата.Цвят по цвят.
Посяхме слънчеви лъчи в саксиите.
От облаци постелих ти легло.
А ти ме нарисува лунна в синьото.
Бродирахме звезди.И малко дъжд.
На гости идваха ни птици окъснели.
На тръгване оставяха перца,
защото исках рокля от дантели.
И ти ми я направи-най-ефирната!
От птичи пух...и нежните ти устни.
А после боси тръгнахме към Залеза...
Да се разлюбим... беше твърде късно.


МОЛБА

Онзи влак, със неуморното сърце,
дето релсите му все към тебе водят
идва пак.И ще ме отнесе
към ръцете ти.И към очите твои.

Пощурели от безумна обич слънчогледи
край прозорците препускат като луди.
Жълти ниви с точки от червени макове.
Търсещи, искрящи пеперуди...

Влюбената ми душа отдавна се изплъзна
от оковите на тленното ми тяло.
Втурна се във полет устремена.
Да се слее с твоята.Да бъде цяла.

Тя лети по релсите към тебе,
изпреварила и времето и влака.
Моля те , не я оставяй да се лута.
Слез на гарата. И я очаквай.




ИЗПРАЩАМ ТИ ЛЮБОВ

Като бели платноходи
по небето облаците скитат.
Край мачтите от слънчеви лъчи
моряци-гларуси прелитат .
А аз на моето пристанище,
така далече съм от теб сега
Товаря куфари със обич,
примесена със мъничко тъга.
По всеки облак-кораб ти изпращам
късчета от моята любов,
на сърцето ми копнежите,
тихият му, тръпнещ зов.
И когато пладноходите
стигнат твоето небе
и излеят над лицето ти
дъжд проливен,ти недей
да се пазиш под чадъри,
и да търсиш сушинка.
Знай, това е обичта ми,
рукнала по теб с дъжда...



КОГАТО ТЕ НЯМА, КОГАТО СИ ТУК

Когато те няма, в сърцето е тихо
и няма го приливът с име любов.
Няма ни слънчице, няма ни вятър
зад тежка врата със метален обков.

Когато те няма,нощта е безлунна,
звездите превръщат се в хищни оси,
чиито жила до болка ме парват,
щом ги попитам ще дойдеш ли ти.

Но щом си със мен и чувам гласа ти,
в душата ми плисват вълни топлина,
покълват перуники , повява южнякът,
в небето изгрява нова звезда.

Когато те има аз ставам сияние,
и светя ,попила от твойта любов.
Обичам те!-казваш ти, казвам аз.
Две думички само.Един благослов.

иска...м те

Нежен, лиричен,
нахлуваш в съня ми.
Тъй романтичен
пристъпваш в деня ми.
Караш лицето ми
да засиява,
а пък сърцето...
съвсем онемява.
Дните и нощите
сливаш в магия.
Искаш ме, искам те...
ще те открия
в стих и във мисъл.
Любовен куплет
за мен си написал-
нали си поет!
За теб съм изписала
нежни слова
и съм ги скрила
във мойта душа.
Ела и вземи я,
без да ме питаш.
Докрай изчети я-
разтворена книга.
Искам те, иска...м те,
мое момче...
Само кажи ми,
къде си? Къде...



ЩЕ ТИ КАЖА,ЧЕ...

Обичам те ей толкова много-
високо чак до небесата!
Любов голяма, като океана,
и обич истинска-като Земята.

И липсваш ми ,като комин за щъркел,
като вълна за бряг ми липсваш...
Откривам те в дъжда, напъплил,
в очите ми, когато задъждяват...



ВЯТЪРЪТ ПОД КРИЛЕТЕ МИ

Докосна ме прегръдката ти вятърна.
Политнах-от глухарче пух.
Сърцето ми крещеше,че съм влюбена.
И ти навярно, също си го чул...

Понесе ме в небето като птица
и аз, разтворила криле, летях.
Четях "Обичам те!" във твоите зеници
и не усещах студ и страх.

Високо ме понесе любовта ти.
А ти ми подари небе...
И за да мога да го притежавам-
във вятър се превърна под моите криле...


СЪНУВАМ

Нощта пристига като Дядо Коледа-
със цял чувал прекрасни сънища.
Оставя ги под чакащи възглавници
и хуква пак по свойте пътища.

Под моята възглавница,обикновено,
оставя разни приказки нечувани,
в които аз заспивайки се гмурвам,
превръщайки ги в истини сънувани.

Но тази вечер май ме е пропуснала
Нощта със сънищния си чувал...
Обаче тя не знае, че те има
и ти от свойте сънища,че си ми дал.

И тя не знае колко са красиви,
защото ти ми ги разказваш сам.
А ако знае-просто ще завиди
и даже ще я хване срам.

Разказвай, ми не спирам да те слушам!
Красиво е във твоите мечти.
Сънувам във прегръдката ти сгушена.
В очите ти-валят звезди...

Усещам те ,като трева през май,
душата гола да ми галиш,
да се разливаш в мене-ментов чай,
и нежна цялата да ме направиш...



КОГАТО СЕ СЪБУДЯ...

Очите ми чертаят пътища
през ниви от зелена ръж.
По тях минавам в свойте сънища
със теб-Единственият мъж.

Над нас простира си лъчите
едно усмихващо се Слънце денем.
Цъфтят камбанки из тревите.
Защото ти си ги посял.За мене.

А вечер силуетите ни се поръбват
в сребристо от Луната мълчалива.
Разнежени щурци се влюбват
и музиката им в звезди прелива.

И ние с теб вървиме все нататъка...
Ръката ми във твоята е сгушена.
Над нас Небето става пеперудено.
Под нас тревата се превръща в плюшена.

И няма дъжд-вали любов-
нали сънят ми е от теб измислен.
Когато се събудя, целуни ме.
За мене винаги ще си Единствен!

НА ЕДИН ДЪХ

Като топъл летен дъжд,
неочакван и неканен,
бликнал някак изведнъж,
освежаващ и внезапен,
се изсипа върху мен,
върху прашните ми нощи,
върху тихия ми ден,
и сърцето ми горящо.
Плъзна капчици-искри
по душата ми ранена
и кръвта ми съживи
в поизтръпналите вени.
Колко нужен си ми бил!
Как ужасно си ми липсвал!
Без дори да подозирам,
точно този дъжд съм искала-
и горещ, и много нежен,
и искрящ и съживителен,
романтичен и копнежен,
тъй различен и чувствителен.
И сега,подобно цвете,
във напукана земя
аз протягам си листенцата
към кристалната вода.
Капчиците ти отпивам
и разлиствам се пред теб-
като бяла маргаритка
във пресъхнало поле.
Ти не спирай да валиш!
искам още да те пия.
А пък щом се умориш,
в дланите си ще те скрия.
И легло ще ти постеля-
венчелистно и уханно,
от листенцата ми бели
и от утрото ми ранно...

Като дъжд внезапно-летен,
неочаквано желан
ти дойде и във сърцето ми
маргаритка разцъфтя...

Една нощ...

Като котешка стъпка ще мина по тебе,
ще мириша цялата на сън.
Ще се мушна във ръцете ти заспали
А звездите ще потръпват вън.
Устните ти ще погаля с дъх,
ще заровя пръсти във косите ти,
ще заспя така, във тебе вплетена-
също както във мечтите ти.

А щом разцъфнат минзухарите на изгрева,
ще те събудя с няколко целувки-
със устни меки и сънливи още,
даряващи най-нежните милувки.
И щом очите си отвориш
и името ми нежно прошептиш
аз ще потъна цяла в твоя поглед,
оставяйки те да ме изгориш...

ХАМАК ОТ ЛЪЧИ

Небето е поляна от синчец,или от незабравки,може би.
А слънцето, като самотен нарцис,цъфти сред сините треви.
Протяга своите листенца,за да докосне моя град.
Да си откъсне малко обич,да стопли синия си свят.

Протягам му ръка.С усмивка.И то ме залюлява сред лъчи.
Хамак ми сплита,за да ме прегърне и гмурва се във моите очи.
А Вятърът (какъв нахалник!), лудешки се завърта покрай нас.
Превръщам се във слънчев лъч и светя!И спускам се в нозете на Бургас.

Усмихнатото Слънце ме търкулва по тихите алеи край морето.
И аз, искряща цялата от обич, докрай раздавам си сърцето.
А после,малко уморена, превръщам се отново във момиче.
Нощта се спуска.Слънцето заспива ,усмихнато,защото го обичам...

ЛУНАТА ПИШЕ...

Свикнах с твоите вълшебни сънища,
в дъхави, топли нощи...безсънни.
Да сънувам приказки на яве,
почти докато утрото разсъмне.

А онова лятно вино,така ме опива
с аромата си на ягоди и на череши.
И... на пролетни ангелски устни.
...Тази песен тогава звучеше...

Беше твоят нощен подарък за мен.
И звездите се зъвртяха в небето...
А Луната учудена, плахо погледна,
и надраска с лъчи после нещо в морето.

Може би пишеше своя лунен сонет,
върху лист от вълни и от пяна,
вдъхновена от лятото,вдъхновена от обич,
вдъхновена от нас, когато сме двама...

Мастилото лунно попиха вълните,
а после шепнешком, говореха с брега
за онези двамата, приказно-среднощните,
дето не заспиват и вярват в чудеса...

НА МОЯ БРЯГ СЕ СЛУЧВАТ ПРИКАЗКИ

По този бряг поникват приказки.
На този бряг се случват чудеса.
Русалка нощем, взирам се в Луната,
А денем се превръщам във вълна.

Понякога излизам на брега.По залез.
И вятърът танцува покрай мен.
Косите ми от морска пяна гали,
а после стихва в погледа ми.укротен.

Морето нежноръко ме обича. Много.
Защото аз съм му единствена.Една.
Защото само аз едничка мога
да бъда и русалка, и вълна.

Защото съм родена на брега му.
И съм сънувала във водораслено легло.
И само аз със рибите говоря
език беззвучен.С думи от любов.

И само аз посявам раковини в пясъка.
И после ги поливам с доброта.
Затуй на този бряг поникват приказки,
и затова се случват чудеса.

ЮНСКИТЕ НОЩИ

Юнските нощи са много особени-
свежи и топли, с рояци звезди,
и с Луна, като древна магьосница,
дошла да сбъдва всякакви мечти.

В една такава юнска вечер
те срещнах,сякаш на шега.
Или за тебе бях си пожелала,
когато гледах падаща звезда?

Или когато минах под дъгата,
ти чакаше ме там, зад нея.
И Слънцето проби мъглата,
решено и в нощта да грее.

Цъфтяха нощните липи от радост,
а аз -разцъфнала до тях.
Май ще повярвам в звездопади,
щом ти си истински,какъвто те мечтах.

Юнските нощи са много вълшебни.
Я виж небето- звездна карта,
в която е написала съдбата,
че нас ,навярно, Щастието чака.

СЪНУВАМ,ЧЕ ЛЕТЯ

Сънувах водни кончета.С крилца като дъги.
И минзухарена поляна.С пеперуди.
В небето Слънцето залиташе от смях.
Дъждът замерваше тревата с изумруди.

Сънувах вятъра-измамник бос,
подмамващ лястовиците да го догонят.
И аз ,понеже нося птичешка душа,
след тях се втурнах, в птичи полет.

Сънувах,че летя. И беше синьо.
под мен оставих всички прашни пътища.
Криле разперих.Пиех свобода.
Защото... срещнах Разказвач на сънища.

ХОДЕЩАТА ПО ВЪЛНИТЕ

"Я давно не верю снам изменчивым
О бегущей по волнам женщине..."
Филип Киркоров, "Бегущая по Волнам"


Ще преплувам до изгрева.До първия лъч.
Или не - ще вървя по водата!
Не е трудно, веднъж съм опитвала.
И направо... си беше приятно.

Ще танцуват край мене вълни-ранобудници,
дантелена пяна ще ми разстилат.
Ще се смеят ,навярно, нахалните гларуси,
но пък те...какво ли разбират.

Даже Бризът, ще се чуди сънува ли.
Ще помоли някой да го ощипе.
От моста рибарите ще се взират замислено.
Може би... ще си търкат очите.

А пък аз ще вървя по водата към Изгрева.
Към първия лъч ще протегна ръце.

Утре, навярно, и някой друг ще се пробва.
Само му трябва...като мойто сърце...

ИЗПОВЕД НА ЕДНА ФЕЯ

Понякога навярно си уморен от мен.
От моя свят. От мойто непорастване.
И от това,че жълтото не си е просто жълто,
а е ``цветяно жълто, с вкус на праскови``,
и че колите са бръмчащи пеперуди,
летящи над асфалтови поляни,
и от безсънните ми нощи,
и от това,че ставам рано,
и от това,че роклята ми е на точки,
и че обичам Аладин и Шрек,
и предпочитам мляко или чай,
вместо да си ``умирам``за кафе,
от гълъбите на терасата,
от елфите във дланите ми сгушени,
и от професията ми...на фея..,
от залезите ми божурно-теменужени,
от изгревите,дето според теб,
съвсем на нищо не миришат,
а те ухаят целите на синьо,
обаче ти не знаеш как да дишаш.
И също сигурно си уморен
когато плача без причина,
или се смея,ей така,
или и двете едновременно.В комбина.
Навярно ти е писнало от моя свят.
И казваш ми,че в приказки не можело да се живее...
Обаче, тука мисля, че грешиш.
Аз превъзходно го умея!
Недей да искаш да се променя,
защото вероятно ще ти липсвам.
Светът ти ще потъне в сивота
...когато феята отлитне.

СКИТНИЦА

Като бръшлян пропълзявам по тебе-
със устни, с коси и със пръсти.
Замлъкват щурците.Настава беззвездие.
Месечината ,в бяло ,се кръсти.
Тръпчив аромат на треви и на билки,
окосени във утро безветрено.
И пух от глухарчета.В криле пеперудени
омагьосвам си устните.Временно.
Запалвам искрици по твоята кожа
и после, в роса се превръщам.
Подмамва ме Вятърът.Вкусът му опива.
Подгонвам го. После се връщам.
И сгушвам се в теб-на котка приличам,
бездомна, нахална. И сита...
Заспивам така.Душата ми-скитница...
Хукна след вятъра...
Без да попита...

ПРОСТО...ТЕ ОБИЧАМ

Открих те без да искам. Слепешком.
Треперех цялата. И вече те обичах.
Сърцето ми усмихваше се мълчешком.
Душата ми превърна се във птица.

Понякога ми беше страшно.Без причина.
Но ти разстрелваше безмилостно страха.
В снега прокарваше за мен пъртина.
И заедно с мен във пламъци горя.

Ще бъда твоя.Винаги.До края.
И не на думи.Не, не се заричам.
Аз вярвам във това.Аз вярвам,зная.
И ти повярвай.Просто...те обичам.

ЛОША СЪМ

Един облечен в бяло гларус
опитва се да отвлече Луната
и като странна светла сянка
промъква се във тъмнината.
Присядам на перваза на прозореца.
Ти виждаш във това картина-
във бяла рамка-звездното небе
и аз...красива и невинна.

Усмихвам се. Мирише на море.
На бриз. На обич закъсняла.
Грешиш.Не съм невинна тази нощ.
Изобщо!...Уo soy mala...
В очите ми,с цвят на кафе
припламват огънчета диви...
В кръвта ми-ритъм на merengue,
по вените ми бясно се разлива.

"Te mando flores, mi amor,
червеното безкрайно ти отива."
Нали?!Отдавна си го знаех и сама.
Обаче розите са толкова бодливи.
No te pido flores, caro mio...
Не съм принцеса. Свърши бала...
Сега съм просто твоето момиче...
И тази вечер...Уo soy mala...

ПОЧТИ ЕЗИЧЕСКО

Ще те пречистя. С изворна вода.
Понеже тази, в църквите,макар и свята,
не може да изтрие любовта,
която е ръждясала в сърцата.

Ще те благословя, но не с молитва,
отправена към Бог или Мария.
Със стих ще го направя, който литва,
когато в него любовта си ти открия.

Ще те въздигна. Там ,в душата.
От обич ще ти построя пиедестал.
Това ще бъде моята отплата,
че място във сърцето си ми дал...

ЩЕ ТЕ ЦЕЛУНА...СУТРИНТА

Ще се превърна в малък слънчев лъч,
във утрото пронизващ небосвода,
ще се приплъзна през отворения ти прозорец,
а след това ще пропълзя по пода,
ще се промъкна по леглото ти заспало
и по сънуващите ти ръце.
Накрая ще се спусна засияла
и ще се спра на твоето лице.
И ще целуна първо спящите ти клепки,
а после и челото, без преструвка,
и чак тогава устните ти ще опаря
с най-слънчевата си целувка...

До утрото

Когато свойте плитки тъмнокоси
Нощта разпусне и покрие с тях света
и по небесните поляни хукнат боси
звездите диви и влюбчивата Луна,
в каляска от разрошени божури
със пъстрокрило-пеперуден впряг
лилави сънища към теб изпращам
със дъх на първи,недокоснат сняг.

Във тях пристъпям много плаха, тиха
облечена във теменужена мъгла.
Денят ти сив от мислите изтривам
и ставам твоя,чак до сутринта.
А с изгрева, от гларуси събуден,
по стълба ,сплетена от слънчеви лъчи,
аз си отивам-сън недосънуван.
Ще се завърна пак,когато свечери...

Влюбеният дъжд

Какво като вали!? Във мен е слънчево.
Аз цялата съм жълта светлина.
Пресичам боса мокрогърби улици,
прескачам дъждопийни локви и тъга.

Какво като е сиво!? Аз съм пъстра.
Душата ми е шарена дъга.
Чадъра си го нося като лодка-
събирам там капчукова вода.

Дъждовно-омърлушените хора гледат странно.
Със сиво-кални погледи замерват моя ден.
Не,не обичам дъжда...Но пък той ме обича
и нежно-влюбено покапва върху мен.

Чертае тесни криволичещи пътеки
по голите ми летни рамене
и после спуска ги надолу по ръцете,
и не ,съвсем не иска да се спре.

Подтичвам наваляна по асфалта.
Дъждът целува с трепет моето лице.
Ех, тези капки...Нека да целуват!
Аз бързам пък,за да целуна теб.

Такава мокра, със сърце от слънце,
с душа ,ушита от дъга,
ще спра пред теб, ще се усмихна
и всичкия си дъжд ще ти даря.

Запази ме...

Минава полунощ. Ти спиш.
Звездите са излъскани до блясък.
Луната опетнена си мълчи.
И вместо нея-птичи крясък.
Почуквам на прозореца ти. С дъх.
Дали ще се събудиш да отвориш?
Облечена съм само в горски мъх.
И идвам да ти отговоря.
Защото в предния си сън
ти ме попита има ли ме или съм измислена.
Сега съм тук. Стоя отвън...
Незнам лъжа ли съм ,или съм истина.
Дали съм измечтаната от теб
и после сбъдната от някаква магия,
или съм истинска, от плът,
дошла в съня ти да се скрие?
Не искай да съм истинска.Недей.
Ако съм истинска, навярно ще боля...
Сънувай ме.Пиши ме.И ме пей.
Кое по-истинско е от една мечта!?

Венец от глухарчета

Нощта ухаеше на цъфнали магнолии
и вместо свещи, палеше звезди.
Звучеше музика от арфи и обои,
приспиваща зелените треви...

Там ,под разцъфнали в розово храсти,
на поляна от мъх и песен на птици,
танцуваха елфите загадъчни танци,
край огън, разпукващ златни искрици.

Реката се стелеше кротка в нощта,
безмълвна и гладка,сякаш заспала.
По водите и тъмни лилава луна
светли пътечки бе начертала.

Горските феи с вълшебен прашец
посипваха мрака и той заблестя.
От жълти цветчета оплетен венец
кралицата тяхна дари ми в нощта...

А после

Луната лилава прозя се сънливо.
И елфите спряха магичния танц.
Звездите угасваха.А бе тъй красиво...
Но идваше ден, окъпан в зора.

Дали съм сънувала танца на елфите,
и Кралицата-фея, и цветни венчета?
Светулки ли бяха наистина феите?...

По пода на стаята...жълти цветчета...

Крайморска лоза

Когато ти ми подари ветровете,
аз се превърнах в крайморска лоза.
Вкорених се дълбоко в сърцето ти,
и разтворих в душата ти свежи листа.

Там пораствах, под твоето слънце.
Пиех лъчите ти,вместо вода.
Узрявах. И всяко гроздово зрънце
аз обрекох на теб след това.

Като амброзия сега ме отпивай.
Глътка по глътка споделена любов.
Обичта си в тъмните гроздове скривам
и за тебе вкусът им е толкова нов.

Потичам по вените ти-рубинено вино.
Разливам щедро във теб сладостта.
Опиянявам те.И съм крехка, и силна.
Като южното вино от крайморска лоза...

Подарявам мечти

Разнолики са мойте мечти.
В мен покълват,от слънце целунати.
Вятър бездомен в сърцата им спи.
Обич пият с вода от лагуната.

А когато съвсем разцъфтят,
ги кръщавам с имена неизречени.
Криле им дарявам. Нека летят!
Живи и истински,съвсем разсъблечени.

Облаци нека ги грабнат в прегръдка.
Пъстроцветни,крилати и вихърно смели.
В сърцето мое,като в мидена черупка,
ще си отгледам нови,бисерно-бели.

Нека отлитнат със вятъра южен.
С целувка изпращам ги.С букет от лъчи.
Незабравково сини ,с аромат теменужен
разнолики и истински. Подарявам мечти!

А ние с тебе...

Пияни от носталгия вълни
се втурват бреговете да целунат.
Разплели водораслени коси,
вакхански танци във нощта танцуват.

А ние с тебе, още силно влюбени,
опитваме се да спасим онези
бездомни обичи, от хората прокудени,
вместо сърца с картонени протези.

А ние с тебе, все така обичащи,
превръщаме душите си в приюти,
за всички обичи, самотни, питащи,
отритнати,забравени, нечути.

Намига в жълто пристанният фар.
Самотен гларус с клюна си почуква.
А светлинките край брега-гирлянд.
Надежда в тъмното блещука.

За лека нощ

Защо не спиш?Не ти ли се сънува?
И на звездите горе май им се приспа.
Виж как във пухкавите облаци потъват,
като в огромни теменужени легла.

Да ти разкажа приказка тогава?
За гъбката с червената качулка
и паячето, дето е нещастно,
защото влюби се в една светулка.

А ако искаш, песен ще изпея.
Онази, дето много я обичаш,
за вятъра, разнесъл над полето
усмивката на снежното момиче.

Ще те погаля с длани,с думи и с очи.
Със устни всичките тревоги ще изтрия.
Ще мине болката. Съвсем ще отшуми.
От всичко лошо обещавам да те скрия.

Сега заспивай. Аз ще те обичам.
И няма да съм само във съня.
Щом се събудиш, пак ще те целуна
със първите лъчи на утринта.

Цветята на дъжда

Дъждът не спира да вали...
Навярно тъй обича да се забавлява-
рисува първо локви по асфалта,
а после в тях балончета си прави.

Е, да, на него му е весело,нали...
Замерва булеварда с тежки капки.
Изплезвам му се през прозореца сърдито.
Обаче съм сърдита, но за кратко.

Защото тъй загледана във локвите,
полегнали по черния асфалт,
откривам как,разцъфнали,чадърите
си правят пъстроцветен карнавал.

Червени, сини, жълти и на точки,
танцуват полудели под дъжда.
И тротоарите приличат на градини,
в които никнат приказни цветя.

Е, как да продължа да му се сърдя?
Нали когато спре дъждът,
чадърените му цветя увяхват,
а тъй красиво е,когато разцъфтят!

Сънливо

Две мидени черупки и рапан...
Прегръщам те.Най-хубавият ми подарък!
Над нас блестят светулкови звезди.
Луната, в профил,сякаш се прозява.

Понеже и на мен ми е сънливо,
облягам се на топлото ти рамо.
Морето може ли да бъде тилилейско,
или горите могат само?

Защото, тъй ,като го гледам тази вечер,
съвсем на тилилейско ми прилича.
Едно такова...като от приказка излязло.
За някакъв вълшебник и едно момиче.

Не я ли знаеш тази приказка? Възможно...
Аз май си я измислям във момента...
Обаче ми е толкова сънливо...
И все пак, тилилейско е морето!

Приказка за една душа

Отболяха ме счупени обичи.
Отшумяха лъжовни любови.
Възроди се Душата посърнала,
да обича се втурна отново.
А дали си научи уроците,
от предишните грешки написани?
Или пак ще обича безпаметно?

Май така е Душата орисана...

Все обича, обича до болка.
Разпилява се цяла от обич.
След това наранена, измамена,
да повярва,че свършва-не може.
И зазижда се в кули бетонени,
и зарича се-Край! Вече няма!
Пие чай от изсъхнали спомени
със горчиви парченца измама.
Защитена е уж, тъй си мисли,
но внезапно - кулата рухва
и една нова обич, нечакана,
като пролетен изгрев избухва.
А Душата не мисли-прегръща я.
Колко малко и трябва на нея-
две очи- да прокудят тъмата,
две ръце,във студа да я сгреят.
И...отболяват я счупени обичи,
отшумяват лъжовни любови...
Тя обича отново безпаметно,
да обича да край е готова...
Тя е толкова крехка, наивна,
доверчива е мойта душа.

Ето-пак щастлива и влюбена,
тя за полет разтваря крила!

Лятото, което ме обичаше...

Във пясъка вчера видях
босите стъпки на лятото.
Усмихнах се. Колко копнях,
цяла зима бях го очаквала!

И ето го днес-русо и рошаво,
с трапчинки и сини очи,
с лунички по бузките розови
към мене нахално върви.

Посява треви изумрудени.
Събужда цветята от сън.
И плаши площадните гълъби
с камбанено-празничен звън.

А мене ме грабна в прегръдка
(защото обича ме още)
и вместо подарък изпя ми
песента за бургаските нощи.

Обичам бургаското лято!
Такова едно...непослушно.
Мирише на бриз,на вкус е солено,
усмихва се в синьо-въздушно.

И май докрай ще си остана
влюбена във жарките му дни.
Сгушвам се във морската му нежност.
И то е влюбено във мен, нали?

Изсънувах си...

Изсънувах си новата приказка.
По черешово време сънувах.
Разсъниха се вече божурите.
Цяла нощ по тревите танцувах.

Посребря ми душата от музика.
Зазвуча като славей Нощта.
Аз сънувах ли, или наистина
преродила се бях в Пролетта?

Аз сънувах ли или наистина
по следите ми всичко цъфтеше,
а Луната-усмивка във тъмното-
над съня и цветята ми бдеше?

Изсънувах си новата приказка.
Сън божурен, черешов сънувах.
Разцъфтели са белите люляци.
Под Луната-усмивка танцувах...

Понеже нямам си криле...

По "Страната Която Не Е"на Астрид Линдгрен



Това е онзи час, съвсем вълшебен,
във който милват се денят с нощта,
часът, във който лятото ухае
и посребрените липи блестят.

Това е тайнственият час,когато,
макар наужким, мога да летя,
морето става гладко и заспива
и светва пъстролампено градът.

Понеже нямам си криле,душа разпервам.
Летя. Градът смалява се под мен.
Небето е палитра на художник,
в която чезне гаснещият ден.

Летят край мене жълти парашутчета-
подарък са ми от шептящите тополи.
с криле ме поздравяват шумни гларуси.
За малко да летят до мен се молят.

Часът на Свечеряването е магия.
Врата към Страната Която Не Е.
Пътувам на там. Всяка вечер пътувам.
А всъщност пътувам...към свойто сърце.

А розите...

Там розите пълзяха по стената
и вдъхваха на камъка живот.
Прозорците очакваха зората,
а тя приличаше на Дон Кихот-
съвсем уверено се бореше,
не с мелници,със нощната тъма.
А котката с Луната си говореше
(обсъждаха една звезда).
Приличаха на пеперудени целувките
и бяха с портокалов аромат.
Забравили света и недомлъвките,
със тебе преоткрихме любовта.
Очите ти извайваха ме в мрака.
Във дланите ти стоплена заспах.
А розите пълзяха по стената
и вдъхваха на камъка душа...

Таралежено

Когато съм сърдита, съм пустиня.
Отглеждам само кактуси във мен.
Пресъхва всеки извор и изгарям,
а пясъкът е кърваво червен.

Когато съм сърдита става остро.
Тревата даже остра е, боде.
И таралежите ,подобно котки
умилкват се във моите нозе.

Когато съм сърдита,цъфват тръни.
Звездите са с подострени лъчи.
Бодлив е вятърът и злобно хапе.
И няма дъжд.Валят игли.

Но после ми омръзва да се сърдя...
Прегръщам те.Не, вече не бода.
Приспивам всички мои таралежи.
Дъждът се лее.Без игли. Вода...

Понякога

Понякога приличам на звънче,
съня ти нарушило, без да пита.
Понякога съм златното ключе,
отварящо вратата към мечтите.

Понякога съм плюшена играчка
и роня сухи плюшени сълзи.
Понякога звуча като задачка,
която ти не можеш да решиш.

Понякога на вкус съм като пролет,
която завладява сетивата.
понякога съм дива птица в полет,
а ти ме гониш долу из полята.

Понякога съм призрачна въздишка,
изтръгната от твоите гърди.
А искам да съм сребърната нишка,
която цял живот да следваш ти...

Сянката ми

Звънят липите от пчели.
Дори и вятърът се е заслушал.
Един врабец наперено си чикчирика,
а друг до него мълчаливо се е сгушил.

А слънцето, като ленива котка,
по небосклона мързеливо се изляга.
По обед сенките изчезват.
И моята на някъде избяга.

Навярно и е писнало от мен.
Решила е да си почине малко.
Омръзнало и е да я катеря
и да я спускам по пързалки.

Обаче знам, до час ще се завърне.
Небрежно ще се лепне пак за мен.
Ще ми разкаже две-три тайни.Ще ме обича...
...до обеда на следващия ден.

По вятъра тръгнах

Облякох си рокля от диви цветя.
Слънцето даже с усмивка намигна-
изплува в небето сияйна дъга.
По вятъра тръгнах-при тебе да стигна.

Нося ти песни на пролетни птици.
Нося ти мирис на млади треви.
Нося лъчи на ранна Зорница.
По вятъра тръгнах.Дочакай ме ти!

В очите си скрила съм златна Луна,
с ръцете си-морска нежност прегърнах.
В сърцето си пазя за теб любовта.
Дочакай ме само! По вятъра тръгнах...

Пътуваща песничка

А жиците чертаят петолиния.
Рисуват ноти лястовиците по тях.
Солисти стават пламналите макове
в оркестър от разветрена трева.

И релсите се втурват устремно
към Слънцето-един изгрял чинел.
А влакът днес е барабанчик,
тактуващ ритъм равнодел.

Да композират лястовиците!Таланти!
Препуска пулсът ми със песента.
А текстът и е кратичък и лесен:
Пътувам към дома, пътувам към дома!

Захарна приказка

Луната се търкулна като меденка
сред свойте курабиени звезди.
А захарно-памучни облаци
очакваха бонбонен дъжд да завали.

И блоковете станаха от шоколад.
Светлееха прозорците-бадеми.
Един бисквитен тротоар
ухажваше асфалта карамелен.

Като Хензел и Гретел сме...само без вещица.
Отчупваш ми парченце нощ канелена.
А меденковата Луна така притихна.
Гушни ме, малко ми е сладоледено...

Поне да завали!

Днес небето в сиво се е пременило.
От облаци оплело си е одеал.
А Слънцето сърдито се е скрило,
обидено, че го нарекох портокал.

Уж идва лято, а от студ потръпвам.
Добре поне, че Вятърът заспа...
Ще завали. Какво пък?Нека да изкъпе
дърветата, тревите и пръстта.

Обаче като няма Слънце на небето,
душата ми помръква мълчалива.
Във ла минор затупква и сърцето
и някак ми е празно, некрасиво...

Поне да завали! Да си попеем
с капчуците и мокрите врабци.
А после, току-виж Дъга изгрее.
Е, хайде де! Поне да завали!

Неотговорени въпроси

Дали на вятърът му е студено, като духа?
Дъждът намокря ли се от водата?
Защо по залез слънце е лилаво?
И кой отхапал е парченце от Луната?

Защо престанахме да вярваме във чудеса?
защо държим да бъдем винаги логични?
Нима забравихме, че сме били деца
и се обрекохме на прозаичност?

Не искам да съм възрастна и безчудесна...
Във моя свят все още има феи!
Ще яхна еднорога си и ще препусна
из приказките ,дето в мен живеят.

Магия по залез

Прозява се слънцето.Прегръща го здрача-
този магьосник с лилави очи.
Тополови пухчета разсеяно крачат,
а после се сплитат с мойте коси.

Розови облаци, поръбени в златно,
въздишат суетно и чакат луната.
Въздухът липов е.Птиците-сребърни.
Вятърът...скрил се е.Звъни тишината.

Гребвам си шепичка пурпурен здрач,
капвам му малко аромат на кайсия,
смесвам ги с щипка звезден прашец,
пошепвам :Обичам те!...
Направих магия!

Ако някога...

Ако някога със тебе се изгубим
и ти до мене редом не вървиш,
повикай ме тихо по име,
тъй както молитва шептиш.

И ще те чуе сърцето,
ще пламне във мене искра
и взела от нейния огън
към теб ще намеря следа.

По птиците бели стих ще ти пратя,
по вятъра пролетен-песен-магия.
Ще бързам към тебе,безумно обичаща.
Щом ти призоваваш ме-ще те открия!

Ще ме обгръща мъглата навярно...
Пред мен ще израстват черни гори.
Но аз ще те търся,ще вървя по гласа ти,
искрата от обич във мен щом гори.

Повикай ме тихо по име,
тъй както молитва шептиш,
ако някой ден не съм до тебе,
а сам не искаш да вървиш...

Калинка

Една калинка долетя незнайно от къде.
На бялата ми блуза кацна кротко.
Усмихна се и синьото небе
на пролетната и разходка.

За миг превърнах се в дете отново
и със калинката си поговорих:
- Хей, вземи една усмивка
и бързичко литни нагоре.

Един човек отдавна чака
да кацнеш и на неговата длан.
Лети, калинке, но върни се.
Кажи ми , че отново е засмян.

Не питай

Недей да ме питаш защо те обичам.
Любовта не търси отговори и причини.
Пристига мълчалива, ала властна.
Понякога си тръгва...щом изстине.

Недей да ме питаш...Аз също не знам.
Сърцето единствено може би знае.
А може би не... Но някъде там,
то ще те пази дори и след края.

Защо те обичам?! Излишен въпрос...
Недей да ме питаш.Замълчи...замълчи.
Само те моля-пази ме обичаща,
даже когато от обич...горчи.

В такава нощ...

Омагьосвам те.Със поглед.С думи.С жест.
Тъгата във очите ти пропуква се и стихва.
Целуваш ме. Аз сгушвам се до теб.
Навън раззвездената вечер се усмихва.

Нахален вятър шмугва се между пердетата,
напарфюмиран, с мирис на липи.
А след това засрамено притихва
и скрива се във тъмните ъгли.

Ти слушаш приказката ми замрял,
притиснал устни в топлото ми рамо.
Харесва ти във моя свят магиен
и искаш още...още малко само.

Не гледай мен! Виж-погледни небето!
Звездите са камбанки- всяка пее.
Изобщо не е чудо! Нима забрави?
Просто Малкият Принц отново се смее.

В такава вечер стават чудеса.
И звездобройците, запретнали ръкави,
забравят да броят звезди,
а приказки за влюбени раздават...

Лунна приказка

Нощта се спъна във високите етажи
и падна тежко над града.
Разпъна шатрата си звездна
една лимонена Луна.

Притихват улиците уморени
от хорски стъпки и автомобили.
Дърветата сънуват изгрева,
вечерен здрач в короните си скрили.

Не ми се спи. Обичам нощите-
Луната е една Шехеризада.
Не вярваш ли? Заслушай се!
Виж там-звездичка пада.

Повярвал в приказката и вълшебна,
тръгни по нейните пътеки в мрака.
Прескачай облаци.Надбягай вятъра.
Побързай! Аз те чакам...

Преди да завали

Днес Утрото усмихва се разчорлено.
Конфети от черешов цвят са навалели.
Врабчетата подсвиркват си нехайно.
Тревите росни- плитки са разплели.

Два облака кроят замислено
памучна рокля за небето срамежливо.
Ветрецът бавно преминава-
май днеска му е доста мързеливо.

Мирише ми на диви ягоди. И мента.
И аз не знам защо и откъде...
Виж-облаците май привършиха-
облечено е синьото небе.

А мене ме е страх от гръмотевици!
В прегръдката си скриваш ме, нали?
От тебе е било на мента. От мен-на ягоди.
Ще ме целунеш ли преди да завали?

Моят храм

Моят храм е изваян от стъпки-
тези, дето към теб извървях.
Няма свещи. И няма икони.
Аз самата на кръста горях.

Моят храм са очите ти сутрин
и ръцете ти топли в нощта.
Без молитви. И без песнопения.
Всеки грях ще простя с тишина.

Моят храм е и в Ада ,и в Рая.
Да пристъпиш във него дали си готов?
Аз не съм божество. Дар не очаквам.
На олтара сложи само твойта любов...

Ние, котките...

Ние , котките, сме леко загадъчни.
Носим мистична и дива душа.
Леко небрежни, дори непорядъчни.
Осанка изискана.Изящни тела.

Ние, котките, сме толкова тайнствени!
Извечните истини-в очите ни скрити.
Грациозно се движим, гледаме царствено.
Горди.Пленителни.В магия обвити.

Вие присъствате в нашия свят.
И смешно се мислите за господари.
А всъщност...изобщо не е така.
Ние, котките, това го правим!

Ако някой ден...

Ако някой ден реша,
че не те обичам вече,
ако тръгна си от теб,
ако кажа ти, че пречиш,
ако с думи те раня
и надеждите ти взема,
ако искам да съм с друг,
ако бъда зла, надменна,
ако мисля си че ти
с нищо мен не си заслужил,
ако пратя ти мъгла
и тайфуни да те брулят,
ако някой ден така-
без причина те напусна...
Ти не вярвай във това,
и не казвай, че е късно.
Завържи ме във прегръдка,
със целувка прикови ме,
укроти ме с капка нежност,
накажи ме с твой'то име.
Нищо, че очите ми
с мълнии ще те пронизват,
нищо, че светът край нас
мълчешком ще се изнизва.
Разреши ми пак за миг
в твойте длани да изгрея.
Знам, че много ще боли
докато докрай изтлея...
Знам...Но знам, че ти,
ако истински обичаш,
ще успееш да спасиш,
туй, в което се заричаш.
Ала ако някой ден
ти си тръгнеш без причина
аз ще мога ли така?
Или просто ще загина...

Такава съм

Измисли ме. От нощите безсънни.
Изпя ме. От горчива тишина.
От черна мъка ти ме нарисува.
Написа ме със кървави слова.

Създаде ме неистинска. Безплътна.
Превземах твойте мисли мълчешком.
Невидима бях. И нетленна.
Душата ти бе мой единствен дом.

Но днес съм тук.Реална.Земна.И от плът.
Пулсирам в твойте длани пълнокръвна.
Но запомни, че нараниш ли ме веднъж,
отново във мечта ще се превърна!

Слънчево

Донеси ми малко слънце,
увито във парче небе!
Или недей,сама ще си го взема,
ти само повдигни ме на ръце!

И ще подскочи като плажна топка
зелената усмихната Земя,
да ти помогне да ме вдигнеш нависоко-
букет от слънчеви лъчи да си сбера.

И слънцето ще слезе по-надолу,
да го достигна лесно със ръце.
Небето синьо късче ще ми връчи,
изпъстрено с дъги и със криле.

И най-красивия букет ще имам,
от слънчеви лъчи и синева!
А после влюбена във теб и укротена
на рамото ти тихо ще заспя...

Завинаги

Не беше ли началото на лятото,
когато аз във теб се влюбих?
Да, спомням си китарения вятър
с крила на пъстри пеперуди.

И помня първата целувка-
сърцето ми кънтеше във гърдите.
А после легнахме на пясъка
и ти ме нарисува във звездите.

Дали за тебе ще остана
завинаги Единствена Луна?
А ти за мен- любимия
ловец на пъстри хвърчила?

Завинаги...Но ДНЕС нали те имам!
Нали СЕГА си моят кораб бял,
а аз съм твоето море и твоят пристан,
и всичко за което си живял!

Картината, която ти...

Във рамката на нощния прозорец
картина ти ми нарисува.
С една Луна, безброй звезди
и облаци, които се целуват.

За да не бъде тъй сама Луната
ти свещ на масата постави.
-Картина!- каза ми...А бе магия!
Среднощно чудо с мен направи.

И как да ти повярвам ми кажи,
че стиховете скучни ти се струват,
щом можеш със един прозорец само
картини омагьосващи да нарисуваш!

Нещо за вълшебниците, което не знаеш

Едно сънливо слънце
нацупено се мъчи да изплува.
Морето бавно се протяга,
а гларусите влюбено танцуват.

Притичва бързо рошав вятър.
(Не знам дали е бризът.)
Прокарва пръсти през косите ми-
разглежда ме отблизо.

А въздухът е с аромат на синьо.
Тук, на брега, го има само...
Защо ме гледаш тъй замислен!?
Вълшебниците стават рано!

Старите замъци*

Пристъпвам смутена през портите каменни.
Градината тъне във преспи от сняг.
По моста порутен минавам през времето
на реката замръзнала на отсрещния бряг.

Дърветата молят се да върна живота им.
Звездите изтръпват от блясък студен.
А гарван- пазител на старите замъци
със няма надежда се взира във мен.

Високите кули-силуети от черна скръб
изпъкват на фона на бяла луна.
За първи път стъпвам тук.А сърцето вълнува се,
все едно след години е пак у дома.

Дали съм принцесата ,дето замъка чака я?
Дверите тежки се разтварят пред мен.
Пристъпвам през прага. Боли тишината.
Самота оковала е всичко във плен.

По стълбите каменни праха се разстила.
Стените простенват от студ и тъга.
Пазителят-гарван на прозореца каца.
И вече е сигурен в това, че съм Тя.

По стъпките мои в градината ледена
млади тревици разпукват снега.
Луната свирепа потъва във нищото,
отстъпила място на дръзка зора.

Замъкът стар отронва въздишка.
Реката свободна запява на глас.
Със грохот вековният лед се пропуква.
И вече не питам дали Тя съм аз ...


*по стиха на Георги "Старите замъци"

Остави ме така...

Не ме буди. Така красиво е в съня ми.
До мене просто тихо приседни
и погали косите разпилени,
очите нежно целуни.

Луната паяжини ще рисува
по уморените стъкла
и аз все още ще сънувам.
А ти постой до мен така...

Не ме буди. Ела в съня ми.
През времето и тишината премини.
Гмурни се в моя свят лазурен.
Но, моля те, не ме буди...

Мечтаеш...

Мечтаеш лятото.Узрялото му слънце.
И въздух, натежал от мараня.
Диханието леко на морето
и ниви-в златно грейнали жита.

Мечтаеш лятото. На глътки го отпиваш.
Отхапваш прасковената му плът.
Докосваш жълтоглави слънчогледи
и молиш ги във теб да разцъфтят.

Мечтаеш лятото? Мечтаеш мене!
За тебе аз съм слънчевата светлина.
И ароматно-прасковена съм, и морска.
Целунеш ли ме-в теб ще разцъфтя.

Прераждане

От миражните стъпки на вятъра,
от плясъка тих на вълните,
от писък на утринни гларуси,
от белия смях на звездите,
от пламъци слънчево-огнени
се раждам и тръгвам към тебе,
разкъсвайки алчните спомени,
от които ти бил си обсебен.
Рисувам със устни лицето ти,
избърсвам сълзите със длан,
а после горяща и истинска
и нова душа ще ти дам.
А после смирен и пречистен,
положил глава на гърдите ми,
заспиваш,повярвал във приказки,
презрял всички вчерашни истини.

С тях...

Един след друг напускат залива.
Скалите онемяват от тъга.
Понася ги в прегръдката си вятъра.
Морето посивя от самота.

Блестят перата-перли лъскави.
Размах широк и шепот на криле.
Целува ги за сбогом слънцето-
искрици бели в синьото небе.

И сякаш, че със ятото от лебеди
отива си и част от мен.
Мечтите си във пясъка заравям
и чакам да покълнат някой ден...

Ето ме

И не веднъж в съня си си ме викал.
И не веднъж за мене си копнял.
И не веднъж луната си разпитвал
дали наистина си ме видял.

Ужасно дълго си ме търсил...
И чакал си ме цял един живот
да стъпя тихо и на пръсти
в душата ти по мраморния под,
и да прегърна тежките колони,
които си издигнал сам,
със топли длани да погаля
студът пълзящ във твоя храм.

И ето ме - пристигам във съня ти.
И ето ме - нали за мен копня?
А на луната...моля те, не вярвай.
Луната има две лица...

Нощен бяг

Отведи ме оттук надалече!
Понеси ме през нощни ливади.
Нямам минало. Свърши се вече.
Аз прескочих всички огради.

Хайде конче! Нощта ще ни скрие.
Само тихи звезди ще ни светят.
Вплела пръсти във твоята грива,
аз препускам през росни полета.

В хоризонта зората се ражда.
Все на там ще пътуваме двамата.
А зад нас ще умира от жажда
този свят, покорен от измамата.

Всички клади зад нас ще оставим.
Те изгарят на тях всяка истина.
Понеси ме през нощни ливади!

Свободата обичам единствено...

Съдба

Какви ли мойри ме орисаха,
че с тебе съм наказана сега...
Навярно в листа на живота ми написаха
"Нещастна да е в любовта!"

Защо иначе в тебе ще се влюбя?
Защо иначе всичко ще търпя?
Защо заради тебе се погубвам?
Защо, ако не е съдба?

И искам да въстана срещу нея.
И искам да забравя любовта.
Но зърна ли очите ти- немея.
Защото ти си моята съдба!

Две

1
С какво съвършенство пристига нощта!
Гениален пейзаж на безумен художник.
С каква простота догаря свещта
в едно огледало на празен триножник.

Три капки вино остават до там-
до пияното дъно на празна бутилка,
където отчаян се давеше сам
вечерният мрак във червена мътилка.

От близката църква долиташе звън
и ангели слизаха в бели одежди
при онзи бездомник в пророчески сън
в бутилка открил благородни надежди.

Луната страхливо се скрива от срам.
Потъва във облаци кадър след кадър...
Той плаче,изгубен в един лабиринт...
Самотен,отритнат,добър минотавър.

2


По детски наивно ,по ангелски знак,
бледото утро пристига смутено.
Избърсва със длани вечерния мрак
и слънцето блесва наново родено.

Във малката стая на прашен таван
мирише на вино и снощни целувки...
Изгаснала свещ...Протъркан диван...
И котка ,заспала на чужди обувки.

Няма я църквата...А дали е била?
Или само душата ми, както изглежда,
измисли си този бездомник с крила,
който предрече, че има надежда.

Луната навярно почина от срам...
И слънцето гордо по небето закрачи.
...И никой не чу, как някъде там,
един минотавър самотен си плаче.

Завръщане

Приласкай ме,море.Прегърни ме.
Целуни ме със устни солени.
Всички бивши копнежи върни ми
и надеждите-преродени.

Пак се връщам,море. Босонога,
малко тъжна,пред теб коленича.
Помниш ли? Първо бях твоя...
После станах момиче.

Първо бях пяна
и черупка на мида.
...После станах голяма
и...от теб си отидох.

Днес се връщам,море.
Нищо, че съм пораснала!
Аз съм твое дете-
песъчинка угаснала .

Прегърни ме, море. Приюти ме.
Влей ми пак от твоите сили.
А вълните- приятелки мои-
всичко грешно от мен са отмили.

Настроение

Заставам на морския бряг,
а жълтата лодка отплува...
Сама, по-сама, най-сама...
Пътувам, пътувам, пътувам...
А може би в пясъка бял
съм пуснала котва-мечта?
Рисувам сега настроения-
сама, по-сама, най-сама.
Какво съм? Жена? Морска птица?
Или песъчинка? Не зная...
Пътувам, пътувам, пътувам
към края, в безкрая на края.

Изведи ме от тук...

От тези цветове се натъжавам -
ръждиво-сива ставам. Като тях.
И зимата безмълвно ме затваря
във замък с пепелява тишина.

Провесва ми едно небе отгоре-
със дрипави, задъхани мъгли.
А аз със него как да си говоря?
Не мога! И ми се мълчи...

Ти можеш ли да ме завърнеш пак?
Да бъда като себе си, когато
рисувам с пръсти слънце и дъга.
Ти можеш ли да ми напишеш стих за лятото?

Чака ли ти се?

Нали ме знаеш -
бавно ще те омагьосвам.
Всяка вечер -
с по няколко точици.
И глътка по глътка
вода ще ти нося.
От ненапитата.
За магьосници.
Все ще отлагам
момента на случката.
Няма да знаеш
къде ще е краят.
Аз отдавна
така съм научена.
Ти пък обичаш
да ме мечтаеш...
После сама
ще разпусна косите си,
тъмни и диви-
абаносов разкош.
И при тебе ще дойда.
Влюбена.
Истинска.
В хиляда и първата нощ.

...и само тогава съм себе си

Когато ехото на твоя дъх
по раменете ми въздушно отзвучава,
когато дланите ти уморено спят,
а устните ти тихо ме забравят

рисувам с пръст по твоите гърди
едно небе, в което да се скрия.
Едно небе с отворени врати,
в което влизам бавно и заспивам.

Навън е нощ и стапя се светът.
В небето на гърдите ти сънувам.
А ехото на топлия ти дъх
по кожата ми пише нежнодумия...

И ми стига...почти

Когато идваш толкова случаен,
досущ си като слънцето на февруари.
Разместваш облаците на обратно -
навътре сивото, навънка - шарено.

Предсказваш ми по линиите на ръката,
че точно тука ние се пресичаме.
Не искам да те слушам за нататък.
Във тази пресекулка те обичам.

И нищо, че е пет секунди щастие.
От много, казват, че се оглупявало.
А аз от малка вярвам във случайности.
И тъй се влюбвам все -от дъжд на вятър.