Тя
стъпва тихо по лъчите на слънцето.
Тя
минава през залеза, спрял над града.
Тя
отключва вратата на облака.
Тя
се спуска обратно с дъжда.
Тя
потича със капките сребърни.
Тя
се плъзга по листата заспали.
Тя
целува на струйки ръцете ти.
Тя
със устни лицето ти гали.
Тя
попива в пръстта и във мислите ти.
Тя
носи тръпчив аромат на бадеми.
Тя
не знае коя е. Но в огледалото
Тя
безумно прилича на мене...
НЕ СЪМ!
Изглеждам лесна за обичане. Ала не съм.
Сърцето ми е степ с кръжащи птици.
От всякъде повяват ветрове.
Затваря ли се вятър в стъкленица?
Изглеждам лесна за обичане. Заблуда!
Душата ми е морска пяна,снежно-бяла.
Държиш я в шепите си уж,
а тя измежду пръстите ти се стопява.
Дали съм лесна за обичане? Едва ли.
Във вените ми сто реки бушуват.
И ако някой дръзне да се осмели,
да се попита най-напред дали си струва.
Сърцето ми е степ с кръжащи птици.
От всякъде повяват ветрове.
Затваря ли се вятър в стъкленица?
Изглеждам лесна за обичане. Заблуда!
Душата ми е морска пяна,снежно-бяла.
Държиш я в шепите си уж,
а тя измежду пръстите ти се стопява.
Дали съм лесна за обичане? Едва ли.
Във вените ми сто реки бушуват.
И ако някой дръзне да се осмели,
да се попита най-напред дали си струва.
СРЯДА ИМА ШАПКА НА ЗВЕЗДИ
Красиво ми е днес.Небето не е сиво.
По скоро е със гълъбов отенък.
A покривите мъчат се до го докоснат,
протегнали ръцете си - антени.
Ощипвам вятъра. На него му е смешно.
Завива в малката пресечка в ляво.
А горе, в облачните работилнички
започва някой сняг да прави.
И някак цялата звуча като мелодия.
Очите ми не спират да ме пеят.
А мислите ми заприличват на врабчета
и тичат по дъветата да се люлеят.
Красиво ми е днес.Магично-хубаво.
Във въздуха се носи приказка.
Улавям я със поглед. И със длани.
Вълшебно ми е. И е истинско!
По скоро е със гълъбов отенък.
A покривите мъчат се до го докоснат,
протегнали ръцете си - антени.
Ощипвам вятъра. На него му е смешно.
Завива в малката пресечка в ляво.
А горе, в облачните работилнички
започва някой сняг да прави.
И някак цялата звуча като мелодия.
Очите ми не спират да ме пеят.
А мислите ми заприличват на врабчета
и тичат по дъветата да се люлеят.
Красиво ми е днес.Магично-хубаво.
Във въздуха се носи приказка.
Улавям я със поглед. И със длани.
Вълшебно ми е. И е истинско!
АЗ
Аз съм тихо пристанище,
аз съм бурно море,
аз съм облака,аз съм слънцето,
аз съм вечния лед,
аз съм пролетен дъжд,
аз съм белия лист,
аз съм грешка и истина,
аз съм вятърът чист,
аз съм огъня,аз съм вода,
аз съм изгрева,аз съм луна,
аз съм пясък,аз съм коприна,
аз съм камък,аз съм картина,
аз съм пустиня,аз съм мираж,
аз съм от твоите мисли колаж,
аз съм невинна,аз съм вина,
аз съм единствена.
Аз съм жена!
аз съм бурно море,
аз съм облака,аз съм слънцето,
аз съм вечния лед,
аз съм пролетен дъжд,
аз съм белия лист,
аз съм грешка и истина,
аз съм вятърът чист,
аз съм огъня,аз съм вода,
аз съм изгрева,аз съм луна,
аз съм пясък,аз съм коприна,
аз съм камък,аз съм картина,
аз съм пустиня,аз съм мираж,
аз съм от твоите мисли колаж,
аз съм невинна,аз съм вина,
аз съм единствена.
Аз съм жена!
Три минути след залеза
Вятърът запали сините си свещи.
В джоба му Умората заспа.
Сплете някакви куплетчета в косите ми
и над покривите звънна тишина.
Преброих си няколко усмивки-
седем истински и две на пук.
Слънцето прибра лъчите си
в златно-розов облачен сандък.
Улиците се потапяха във вЕчерност.
Сградите се сменяха с декори.
Времето, забравило часовника си,
скри се зад оградата на двора.
На терасата стояхме сгушени
само двете - аз и мисълта за теб.
Беше ни такова меко, плюшено,
с вкус на шоколадов сладолед.
А пък няколко пресечки по-нататък
ти въздъхна, малко уморен.
После се усмихна. Аз те чаках
в ъгълчето на забързания ден.
В джоба му Умората заспа.
Сплете някакви куплетчета в косите ми
и над покривите звънна тишина.
Преброих си няколко усмивки-
седем истински и две на пук.
Слънцето прибра лъчите си
в златно-розов облачен сандък.
Улиците се потапяха във вЕчерност.
Сградите се сменяха с декори.
Времето, забравило часовника си,
скри се зад оградата на двора.
На терасата стояхме сгушени
само двете - аз и мисълта за теб.
Беше ни такова меко, плюшено,
с вкус на шоколадов сладолед.
А пък няколко пресечки по-нататък
ти въздъхна, малко уморен.
После се усмихна. Аз те чаках
в ъгълчето на забързания ден.
Вълшебна пръчица
даааа...има някакъв конкурс за литературно произведение на тема "Ако имах вълшебна пръчица" и няма да ви кажа за какъв наплив от гугъл-търсачи става въпрос! Такъв трафик от търсачки тоя блог не е имал никога :D
Е, мерси!
Успех пожелавам на всички мераклии да участват, ама им препоръчвам да е с лична творба :)
21.01.2009
От връхчетата на миглите, чак до устните
проблясвам, направо искричка.
Извадих от джоба усмивките.
И слънцето си. И всичко.
На магичната пръчка звездичката
днеска отново засвети.
Аз нали съм вълшебница?
Не вярваш ли? Гледай. Ето!
С премигване само успявам
да накарам Луната да блесне.
Със пръсти изщраквам - цветята
разцъфват. И даже е лесно...
Нали съм вълшебница? Зная...
Понякога ставам сърдита.
Ала понеже съм истинска,
чудесата от мен не отлитат :)
П.П. Ама аз наистина имам вълшебна пръчица със звездичка, даже две - жълта и червена :)))
Е, мерси!
Успех пожелавам на всички мераклии да участват, ама им препоръчвам да е с лична творба :)
21.01.2009
От връхчетата на миглите, чак до устните
проблясвам, направо искричка.
Извадих от джоба усмивките.
И слънцето си. И всичко.
На магичната пръчка звездичката
днеска отново засвети.
Аз нали съм вълшебница?
Не вярваш ли? Гледай. Ето!
С премигване само успявам
да накарам Луната да блесне.
Със пръсти изщраквам - цветята
разцъфват. И даже е лесно...
Нали съм вълшебница? Зная...
Понякога ставам сърдита.
Ала понеже съм истинска,
чудесата от мен не отлитат :)
П.П. Ама аз наистина имам вълшебна пръчица със звездичка, даже две - жълта и червена :)))
По синелуние...
Сънувам в синьо. С островърхи покриви.
Със вятърни петлета по билата.
Със мидички, наместо керемиди,
в които крие перлички Луната.
Сънувам как ме хващаш за ръка.
И как ме водиш към едно далече…
И как във люляково-синя мараня
очите ти ми обещават вечност.
Сънувам устните ти.Да чертаят път
по теменужената кадифеност на дланта ми.
И после ставам твоя. До задъханост.
Под синята Луна, дошла в съня ми.
Със вятърни петлета по билата.
Със мидички, наместо керемиди,
в които крие перлички Луната.
Сънувам как ме хващаш за ръка.
И как ме водиш към едно далече…
И как във люляково-синя мараня
очите ти ми обещават вечност.
Сънувам устните ти.Да чертаят път
по теменужената кадифеност на дланта ми.
И после ставам твоя. До задъханост.
Под синята Луна, дошла в съня ми.
Без художник...
Нощта смалява моя видим свят
до светлото на лампата отсреща.
Във тъмното остават непознати
невидими, ненужни вещи.
Усещам се съвсем сама в безкрая -
аз, лампата и шепичка череши.
Не ми е страшно. Даже и не зная
защо внезапно чак ми стана смешно.
Червени топчета със вкус на пролет,
попили в себе си лъчи и топлина...
По устните ми киселее сокът им.
Натюрморт със череши и жена...
до светлото на лампата отсреща.
Във тъмното остават непознати
невидими, ненужни вещи.
Усещам се съвсем сама в безкрая -
аз, лампата и шепичка череши.
Не ми е страшно. Даже и не зная
защо внезапно чак ми стана смешно.
Червени топчета със вкус на пролет,
попили в себе си лъчи и топлина...
По устните ми киселее сокът им.
Натюрморт със череши и жена...
От другата страна на дъгата...
Довиждане ли каза? Не те чух.
Заслушала се бях във хоризонта.
Говорех си със птиците на ум.
И...ето ме. Сега съм тук. За сбогом.
Ще тръгна пак към своята дъга.
Единствено под нея съм щастлива.
По онзи път...със жълтия паваж...
( в мен Дороти и Оз са още живи).
Ще си поискам да се влюбя някой ден.
Какво пък...Нека е за кратко.
На теб...какво ще ти остане подир мен?
По стъпките ми никнат незабравки...
Заслушала се бях във хоризонта.
Говорех си със птиците на ум.
И...ето ме. Сега съм тук. За сбогом.
Ще тръгна пак към своята дъга.
Единствено под нея съм щастлива.
По онзи път...със жълтия паваж...
( в мен Дороти и Оз са още живи).
Ще си поискам да се влюбя някой ден.
Какво пък...Нека е за кратко.
На теб...какво ще ти остане подир мен?
По стъпките ми никнат незабравки...
С ножичка и лепило...
Какво си имам... само празна рамка.
Но е лесно да те нарисувам в нея.
И някога, под топлото на дланите ми,
поискам ли, аз знам – ще оживееш.
Очите ти направих от дъжда,
който така и не дойде при мене.
От вятъра направих ти коса.
И устни от морето съм ти взела.
Отрязах си парченце от небето
и те облякох в риза, тънка като лято.
От птиците поисках шепа ноти,
които избродираха душата ти.
Позна ли се? За мене ти си всичко.
Един колаж от слънце и от дъжд.
Стихийно-светъл. Облачно –усмихнат...
Възможно-невъзможен... влюбен мъж.
Но е лесно да те нарисувам в нея.
И някога, под топлото на дланите ми,
поискам ли, аз знам – ще оживееш.
Очите ти направих от дъжда,
който така и не дойде при мене.
От вятъра направих ти коса.
И устни от морето съм ти взела.
Отрязах си парченце от небето
и те облякох в риза, тънка като лято.
От птиците поисках шепа ноти,
които избродираха душата ти.
Позна ли се? За мене ти си всичко.
Един колаж от слънце и от дъжд.
Стихийно-светъл. Облачно –усмихнат...
Възможно-невъзможен... влюбен мъж.
Имало едно време...
Тази Нощ е момиченце. И не иска да спи.
Сяда до мене и моли за приказка.
И във нейните сини, тъмносини очи
две съзвездия светли неочаквано плисват.
Хваща моята длан с посребрени ръце
и ме води на някъде. Аз не искам да питам.
Тръгвам след нея. С боси нозе.
На далеч ли отиваме? Няма приказки близо.
А по пътя градът постепено топи се.
Сякаш винаги бил е внезапен мираж.
И край нас много бавно картини разлиства
един страшно истински вълшебен пейзаж.
Уж ме води Нощта, а сме в моята приказка.
(Малко банална – за любовта.)
Тя ме слуша внимателно. Слуша притихнала.
Както слушат с душите си всички деца.
Аз не зная говоря ли...Всъщност, мълча.
Ала явно Нощта и без думи разбира...
Само краят не знам ... А защо ми е край?
Любовта си остава.
Аз и ти си отиваме...
Сяда до мене и моли за приказка.
И във нейните сини, тъмносини очи
две съзвездия светли неочаквано плисват.
Хваща моята длан с посребрени ръце
и ме води на някъде. Аз не искам да питам.
Тръгвам след нея. С боси нозе.
На далеч ли отиваме? Няма приказки близо.
А по пътя градът постепено топи се.
Сякаш винаги бил е внезапен мираж.
И край нас много бавно картини разлиства
един страшно истински вълшебен пейзаж.
Уж ме води Нощта, а сме в моята приказка.
(Малко банална – за любовта.)
Тя ме слуша внимателно. Слуша притихнала.
Както слушат с душите си всички деца.
Аз не зная говоря ли...Всъщност, мълча.
Ала явно Нощта и без думи разбира...
Само краят не знам ... А защо ми е край?
Любовта си остава.
Аз и ти си отиваме...
Историйка от края на града...
Човекът, който раздава усмивки,
оставя на прага си късче тъга.
Надвечер тръгва по пътища тихи
със шапка, препълнена с капки роса.
Във малкото джобче на синята риза
си носи туптеж на щастливо сърце.
В очите му вечер съзвездия слизат
и носи Луната със голи ръце.
Чадърът му пази дъжда от изсъхване
и птиците там си свиват гнезда.
Завързал е вятър - като вратовръзка.
И знае езика на Любовта.
Когато е тихо звънтят по асфалта
белите стъпки на този човек.
Раздава усмивки...на всеки – по малко...
Човекът, с туптеж на щастливо сърце...
оставя на прага си късче тъга.
Надвечер тръгва по пътища тихи
със шапка, препълнена с капки роса.
Във малкото джобче на синята риза
си носи туптеж на щастливо сърце.
В очите му вечер съзвездия слизат
и носи Луната със голи ръце.
Чадърът му пази дъжда от изсъхване
и птиците там си свиват гнезда.
Завързал е вятър - като вратовръзка.
И знае езика на Любовта.
Когато е тихо звънтят по асфалта
белите стъпки на този човек.
Раздава усмивки...на всеки – по малко...
Човекът, с туптеж на щастливо сърце...
Приказка от тетрадката на Есента
По сивото сако на Тротоара
Листата слагат жълтите си кръпки.
Така той вече не изглежда старец,
със спомени от стъпки. Много стъпки.
Над него Клоните клюкарят за Дъжда,
който се влюбил в Уличната Лампа.
Смехът им, рижав като котарак,
отлита някъде със порива на Вятъра.
В пролуките между високите Листа
се виждат няколко парченца от Небе.
И с тях, закърпения с жълто Тротоар,
мечтае да се срещне някой ден...
Листата слагат жълтите си кръпки.
Така той вече не изглежда старец,
със спомени от стъпки. Много стъпки.
Над него Клоните клюкарят за Дъжда,
който се влюбил в Уличната Лампа.
Смехът им, рижав като котарак,
отлита някъде със порива на Вятъра.
В пролуките между високите Листа
се виждат няколко парченца от Небе.
И с тях, закърпения с жълто Тротоар,
мечтае да се срещне някой ден...
Една обикновена любовна история...
Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Есенна съм някак. По душа.
Правя облаците страшно многодъждни.
После сядам на небето и мълча.
Късам жълтите листа с ръце от вятър.
(Просто нямам маргаритки. А пък днес
много ми се иска да узная
Той обича ли ме... Или не.)
Тук – таме закачам малко слънце.
Вместо пръстен или обеци.
Хладно ми е, сякаш, на разсъмване.
И покривам раменете си с мъгли.
Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Влюбена до лудост във Април.
Няма как сезонно да се свържем...
Извинете ме...
Ще завали.
Есенна съм някак. По душа.
Правя облаците страшно многодъждни.
После сядам на небето и мълча.
Късам жълтите листа с ръце от вятър.
(Просто нямам маргаритки. А пък днес
много ми се иска да узная
Той обича ли ме... Или не.)
Тук – таме закачам малко слънце.
Вместо пръстен или обеци.
Хладно ми е, сякаш, на разсъмване.
И покривам раменете си с мъгли.
Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Влюбена до лудост във Април.
Няма как сезонно да се свържем...
Извинете ме...
Ще завали.
 | Една обикновена любовна… Автор плэйкаста: caribiana Создан: 17 августа 2009 19:07 |
Правилният начин за изпращане на писма до поискване
Бяга Вятърът по тротоара, бяга бързо.
И усмихнат до ушите ми изглежда.
Някакво листче в ръка подхвърля,
а пък Слънцето го гледа изпод вежди.
Кой така го е усмихнал този Вятър?
Нещо пише май на този лист, нали?
Нещо, дето дава му крилатост
и го кара да хвърчи и да хвърчи...
Аз мълча, понеже зная всичко.
Та нали сама написах на листа,
че безкрайно много те обичам.
И приших му вятърни крила...
И усмихнат до ушите ми изглежда.
Някакво листче в ръка подхвърля,
а пък Слънцето го гледа изпод вежди.
Кой така го е усмихнал този Вятър?
Нещо пише май на този лист, нали?
Нещо, дето дава му крилатост
и го кара да хвърчи и да хвърчи...
Аз мълча, понеже зная всичко.
Та нали сама написах на листа,
че безкрайно много те обичам.
И приших му вятърни крила...
Ежедневно - необикновено
Жената от последния етаж
е слънчев силует между прането.
Почти невидима, излъчва светлина
и прави залеза искрящо-цветен.
Ръцете и рисуват птичи сенки
по белите криле на два чаршафа.
И с тихото усещане за есен
ръкавите на ризите помахват.
Жената от последния етаж
простира някак толкова неземно...
Навярно е последната Жена.
След нея всички просто са
обикновени...
е слънчев силует между прането.
Почти невидима, излъчва светлина
и прави залеза искрящо-цветен.
Ръцете и рисуват птичи сенки
по белите криле на два чаршафа.
И с тихото усещане за есен
ръкавите на ризите помахват.
Жената от последния етаж
простира някак толкова неземно...
Навярно е последната Жена.
След нея всички просто са
обикновени...
Приказки за врабчета...
Уморих се от скитане ( а всъщност съм котва).
И сега си говоря с врабчетата.
Те едва ли разбират... А може би могат?
И ме гледат със кръгли очета.
Пак разказвам за теб. Дали им е писнало?
Да ми слушат мечтите нелепи...
А пък може дори да съм им ... интересна.
(Нали имам трошици във шепата).
Някой ден...някога,ми се ще да им кажа,
че те има. И аз съм те срещнала.
Чисто истински! И съвсем немиражен...
Ще повярват ли, мислиш, врабчетата..?
И сега си говоря с врабчетата.
Те едва ли разбират... А може би могат?
И ме гледат със кръгли очета.
Пак разказвам за теб. Дали им е писнало?
Да ми слушат мечтите нелепи...
А пък може дори да съм им ... интересна.
(Нали имам трошици във шепата).
Някой ден...някога,ми се ще да им кажа,
че те има. И аз съм те срещнала.
Чисто истински! И съвсем немиражен...
Ще повярват ли, мислиш, врабчетата..?
Едно вълшебство повече...
И тъй като все още вярвам в чудеса,
сънувам цветно и съм приказка,
не мога никак да се уморя
и всички хоризонти са ми близки.
Понякога прескачам светофарите,
когато прекалено червенеят.
На мен ми трябва нещо шарено
и нещо, дето се люлее.
Сега се возя на едно хвърчило.
Посоката е „някъде на там...”
Във джобчето на дънките съм скрила
една усмивка и една сълза.
Когато кацна, Слънцето ще върже
лъчите си с дъждовни капки.
А мостът на дъгата ще е въжен.
И аз ще мина ... някъде нататък ...
сънувам цветно и съм приказка,
не мога никак да се уморя
и всички хоризонти са ми близки.
Понякога прескачам светофарите,
когато прекалено червенеят.
На мен ми трябва нещо шарено
и нещо, дето се люлее.
Сега се возя на едно хвърчило.
Посоката е „някъде на там...”
Във джобчето на дънките съм скрила
една усмивка и една сълза.
Когато кацна, Слънцето ще върже
лъчите си с дъждовни капки.
А мостът на дъгата ще е въжен.
И аз ще мина ... някъде нататък ...
Той
Момчето с ръцете в джобовете
рисува листа по дърветата.
И прави светът ми възможен –
зад девет усмивки, в десетата.
Не вярва на есенни приказки,
понеже живее през лятото.
И има посоки за винаги.
И вятър за път във платната.
Свири с уста през прозореца,
за да ми спре самолета.
В небето е пуснал корени.
Зад девет усмивки, в десета...
рисува листа по дърветата.
И прави светът ми възможен –
зад девет усмивки, в десетата.
Не вярва на есенни приказки,
понеже живее през лятото.
И има посоки за винаги.
И вятър за път във платната.
Свири с уста през прозореца,
за да ми спре самолета.
В небето е пуснал корени.
Зад девет усмивки, в десета...
Разговор между два тротоара
На лампите оранжевите погледи
се взират тъжно към студения асфалт.
Навярно търсят там парченца спомени
от дъжд, през лятото валял.
Надяват се между неравните участъци
да са се скрили капчици море.
Или пък просто слънчеви отблясъци
да спят заключени във малко стъкълце.
По медните им вени електричество
тече с един почти човешки пулс.
И те говорят нещо. Много тихичко.
Но никой до сега не ги е чул...
се взират тъжно към студения асфалт.
Навярно търсят там парченца спомени
от дъжд, през лятото валял.
Надяват се между неравните участъци
да са се скрили капчици море.
Или пък просто слънчеви отблясъци
да спят заключени във малко стъкълце.
По медните им вени електричество
тече с един почти човешки пулс.
И те говорят нещо. Много тихичко.
Но никой до сега не ги е чул...
Една друга приказка...
"Под дъжда, който чука невидим в листата..."
В.Ханчев
Застанала до прозореца,
тихичко те обичам.
А малки капчици дъжд
през стъклата надничат.
Не зная дали са били
някога във небето ти...
Но страшно ми се мълчи
с гласа на техния шепот.
Душата ми май си тръгва.
С едно вързопче мечти.
Да викна ли да я върна?
Лети и се...
Да лети...
Снежанка и Спящият Красавец
Сама ще ида в Тъмната гора.
Защото Любовта ми ми е мащеха.
Във огледалото е най-красива на света,
но във действителност е просто страшна.
Избира си поредния ловец
и иска да и занесе сърцето ми.
Защо и е? Сърце като сърце,
в което всички приказки са вплетени.
Сама ще среша черните коси
със омагьосаното гребенче.Пред нея!
Какво си мисли? Че не ме боли?
Или без обич мога да живея...
Сама ще избера червената половина
на ябълката, дето ми подава.
Отровата, когато в мен премине,
ще ме спаси. Навярно. Се надявам...
Сама ще ида в Черната гора.
И само краят няма да е същия.
Понеже Принцът вече е заспал.
Един от тези, стогодишни сънища...
Защото Любовта ми ми е мащеха.
Във огледалото е най-красива на света,
но във действителност е просто страшна.
Избира си поредния ловец
и иска да и занесе сърцето ми.
Защо и е? Сърце като сърце,
в което всички приказки са вплетени.
Сама ще среша черните коси
със омагьосаното гребенче.Пред нея!
Какво си мисли? Че не ме боли?
Или без обич мога да живея...
Сама ще избера червената половина
на ябълката, дето ми подава.
Отровата, когато в мен премине,
ще ме спаси. Навярно. Се надявам...
Сама ще ида в Черната гора.
И само краят няма да е същия.
Понеже Принцът вече е заспал.
Един от тези, стогодишни сънища...
Стих върху прозорец
Дъждът трепти в очите на Нощта,
като сълзи, пре-много задържани.
Прилича на разплакана жена,
която си отива, неразбрана.
Заставам срещу него, зад стъклото.
Рисувам с пръсти падащи звезди.
А във очите ми е някак ... мокро.
Понеже двамата с дъжда валим...
Ти можеш ли да се превърнеш в Слънце?
Не можеш. Зная. Просто знам.
И за това оставам многодъждна.
Защото не можах да съм дъга...
като сълзи, пре-много задържани.
Прилича на разплакана жена,
която си отива, неразбрана.
Заставам срещу него, зад стъклото.
Рисувам с пръсти падащи звезди.
А във очите ми е някак ... мокро.
Понеже двамата с дъжда валим...
Ти можеш ли да се превърнеш в Слънце?
Не можеш. Зная. Просто знам.
И за това оставам многодъждна.
Защото не можах да съм дъга...
Човекът, който брои звездите
Отдавна няма звездобройци, знам.
Но аз спокойно си измислям всичко.
Така, че си измислих и това.
(Макар да казваш, че не ми прилича...)
Измислих си го да живее сам.
В таванска стая с малка капандура,
в която нощем влиза къс Луна
и пее стари цигански потпури.
А той брои звезди без телескоп,
полегнал на един шезлонг раиран.
Брои една, и после сто,
и после много, много хиляди.
Не си записва нищо във тефтер.
Не ги кръщава. Само ги обича.
И в неговото звездоброено сърце
те всички имат образ на момиче...
Не ти се вярва пак...Нали?
Така де, аз си го измислих.
Но нищо чудно, пък, да се окаже жив.
И повече от всички други – истински...
Но аз спокойно си измислям всичко.
Така, че си измислих и това.
(Макар да казваш, че не ми прилича...)
Измислих си го да живее сам.
В таванска стая с малка капандура,
в която нощем влиза къс Луна
и пее стари цигански потпури.
А той брои звезди без телескоп,
полегнал на един шезлонг раиран.
Брои една, и после сто,
и после много, много хиляди.
Не си записва нищо във тефтер.
Не ги кръщава. Само ги обича.
И в неговото звездоброено сърце
те всички имат образ на момиче...
Не ти се вярва пак...Нали?
Така де, аз си го измислих.
Но нищо чудно, пък, да се окаже жив.
И повече от всички други – истински...
Ти не вярваш във феи. Аз не вярвам във теб.
Ето ме - червено пълнолуние
във индиговите длани на нощта.
Под очите ми преливат от безсъние
думи, изтъкани от тъга.
Спускат се по устните ми и утихват.
Неизречени, умират всеки път.
Можеха да бъдат още живи.
Можеха съня ми да спасят.
Не поисках... Исках да замлъкнат.
Исках да не стигат в твоя свят.
Между теб и мен поставих тъмно.
Скрих звездите в пурпурна мъгла.
Остави ме! Тиха и безсънна,
влюбена във своята Луна...
Няма да поискам да се върна.
Не разбра ли? Аз пък го разбрах.
във индиговите длани на нощта.
Под очите ми преливат от безсъние
думи, изтъкани от тъга.
Спускат се по устните ми и утихват.
Неизречени, умират всеки път.
Можеха да бъдат още живи.
Можеха съня ми да спасят.
Не поисках... Исках да замлъкнат.
Исках да не стигат в твоя свят.
Между теб и мен поставих тъмно.
Скрих звездите в пурпурна мъгла.
Остави ме! Тиха и безсънна,
влюбена във своята Луна...
Няма да поискам да се върна.
Не разбра ли? Аз пък го разбрах.
Историйка със шарена опашка
По тази улица, олющена от стъпки,
веднъж премина тихо Любовта.
Тогава чак асфалта поизтръпна
и искаше да стане на река.
Дърветата танцуваха със клони
под мекото залязващо небе.
Един задъхан вятър я догони,
но някак не поиска да я спре.
А само я превърна във хвърчило,
протегнато над кацащия здрач.
И после стана тъй, че я откри
един усмихнат коминочистач.
Сега се скитат двамата високо
над спящите прозорци на града.
Не им са нужни време и посока -
той има нея, него - тя...
веднъж премина тихо Любовта.
Тогава чак асфалта поизтръпна
и искаше да стане на река.
Дърветата танцуваха със клони
под мекото залязващо небе.
Един задъхан вятър я догони,
но някак не поиска да я спре.
А само я превърна във хвърчило,
протегнато над кацащия здрач.
И после стана тъй, че я откри
един усмихнат коминочистач.
Сега се скитат двамата високо
над спящите прозорци на града.
Не им са нужни време и посока -
той има нея, него - тя...
:)
Моята собствена зима
има лилав аромат.
Има червени комини
с кацнали птици по тях.
Има висулки в косите,
има чадър от мъгли.
Моята собствена зима
има зелени очи.
Има трапчинки на бузите.
Има Луна като лодка.
Има протегнати улици.
Има врабчета и котки.
Шал със реснички си има.
Има си мен - против скука.
Моята собствена зима
е като никоя друга!
има лилав аромат.
Има червени комини
с кацнали птици по тях.
Има висулки в косите,
има чадър от мъгли.
Моята собствена зима
има зелени очи.
Има трапчинки на бузите.
Има Луна като лодка.
Има протегнати улици.
Има врабчета и котки.
Шал със реснички си има.
Има си мен - против скука.
Моята собствена зима
е като никоя друга!
Приказка за старият моряк
Във кръчмата на старото пристанище
на маса дървена покрита със петна
приседна стар моряк, лула извади
и тихо тъжна песничка запя.
Брадата му бе бяла, снежно бяла,
като вълните на рзпенено море.
Лицето му-от слънце обгоряло
и брулено от силни ветрове.
Ръцете му-две чайки уморени
почиваха на дървения плот.
В очите му изстрадали и мъдри
бе нарисуван целия живот.
Как стана тъй,уж беше шумно,
а всичко постепенно замълча.
-Хей, капитане!-викна някой
-Попей, да чуем песента!
И младите извадиха китари,
а старият моряк застана прав.
Гласът му уморен и леко дрезгав
над масите като магия се разля.
Той пееше за своята любима,
за своя дом, за своето море,
за корабите, старото казино
и южните далечни градове.
Той пееше.И тъжната му песен
го връщаше във миналите дни,
когато имаше жена любима
и две прекрасни дъщери.
Ала веднъж реши съдбата,
че много щастие горчи.
Отне любимата. Отне децата.
Домът му се превърна в руини...
...Сега танцуващите хора
не виждаха очите му добри.
А в тях след толкова години
отново пареха сълзи.
Последният акорд заглъхна.
Отново разговорът зашумя.
Морякът...сложи бялата си шапка
и тихичко потъна във нощта.
на маса дървена покрита със петна
приседна стар моряк, лула извади
и тихо тъжна песничка запя.
Брадата му бе бяла, снежно бяла,
като вълните на рзпенено море.
Лицето му-от слънце обгоряло
и брулено от силни ветрове.
Ръцете му-две чайки уморени
почиваха на дървения плот.
В очите му изстрадали и мъдри
бе нарисуван целия живот.
Как стана тъй,уж беше шумно,
а всичко постепенно замълча.
-Хей, капитане!-викна някой
-Попей, да чуем песента!
И младите извадиха китари,
а старият моряк застана прав.
Гласът му уморен и леко дрезгав
над масите като магия се разля.
Той пееше за своята любима,
за своя дом, за своето море,
за корабите, старото казино
и южните далечни градове.
Той пееше.И тъжната му песен
го връщаше във миналите дни,
когато имаше жена любима
и две прекрасни дъщери.
Ала веднъж реши съдбата,
че много щастие горчи.
Отне любимата. Отне децата.
Домът му се превърна в руини...
...Сега танцуващите хора
не виждаха очите му добри.
А в тях след толкова години
отново пареха сълзи.
Последният акорд заглъхна.
Отново разговорът зашумя.
Морякът...сложи бялата си шапка
и тихичко потъна във нощта.
Сънищата на града
В прегръдката на залезно небе
умира Слънцето,до кръв ранено.
Дъждът заплаква.Страх го е.
Без Слънцето му е студено.
Нощта рисува всичко във индиго
и кичи се с брокатени звезди.
Изящни сънища пристигат
и кацат по заспиващи очи.
Навярно ще сънува булеварда,
че е река, от снеговете придошла.
И ще сънуват уличните лампи
че греят като истински слънца.
В съня си сградите бетонни
превръщат се във кошери с пчели,
а сиви тротоари, монотонни,
насън се виждат шарени дъги.
Но утрото ще дойде безпощадно
и ще прониже с огнени стрели нощта.
Тя ще си тръгне. Гола.Хладна.
А с нея ще си тръгне и съня...
умира Слънцето,до кръв ранено.
Дъждът заплаква.Страх го е.
Без Слънцето му е студено.
Нощта рисува всичко във индиго
и кичи се с брокатени звезди.
Изящни сънища пристигат
и кацат по заспиващи очи.
Навярно ще сънува булеварда,
че е река, от снеговете придошла.
И ще сънуват уличните лампи
че греят като истински слънца.
В съня си сградите бетонни
превръщат се във кошери с пчели,
а сиви тротоари, монотонни,
насън се виждат шарени дъги.
Но утрото ще дойде безпощадно
и ще прониже с огнени стрели нощта.
Тя ще си тръгне. Гола.Хладна.
А с нея ще си тръгне и съня...
Уличка
На тази уличка със лъскави павета,
от слънцето огряна в утринта,
където вятърът за малко спира
да чуе на врабците песента,
на нея знам,че ще те срещна
във някой късен следобяд,
когато Слънчо мързеливо
изляга се над този град.
И стъпките ни във една посока
ще тръгнат по паветата засмени.
Аз ще обичам само тебе.
Ти ще си влюбен само в мене.
Ще бъдем много мълчаливи.
Акациите ще цъфтят над нас.
На тази уличка с павета,
там някъде ,в сърцето на Бургас...
от слънцето огряна в утринта,
където вятърът за малко спира
да чуе на врабците песента,
на нея знам,че ще те срещна
във някой късен следобяд,
когато Слънчо мързеливо
изляга се над този град.
И стъпките ни във една посока
ще тръгнат по паветата засмени.
Аз ще обичам само тебе.
Ти ще си влюбен само в мене.
Ще бъдем много мълчаливи.
Акациите ще цъфтят над нас.
На тази уличка с павета,
там някъде ,в сърцето на Бургас...
В реда на нещата...
Не пия кафе. А се будя със чаша
горещи и жълти слънца.
Ръцете ми галят лицето на здрача
и бавно отпъждат нощта.
Завързвам косите си с полет на птици
и с фиби от малки дъги.
Не знам от къде съм.Не вярвам във истини.
Обичам красиви лъжи.
Във джоба ми кротко подрънкват звездите,
които веднъж ми набра
един Малък Принц. И без да попита,
превърна Луната в сълза.
Сънувам чудовища, дето не плашат,
а имат трапчинки от смях.
Отглеждам в саксия три златни ябълки.
И пазя Ламята от тях.
Не вярвам във истини. Не знам от къде съм.
Светът ми е кошница с чуденки.
Откривам се трудно. Изгубвам се лесно.
А днес пък, изглежда, съм влюбена.
горещи и жълти слънца.
Ръцете ми галят лицето на здрача
и бавно отпъждат нощта.
Завързвам косите си с полет на птици
и с фиби от малки дъги.
Не знам от къде съм.Не вярвам във истини.
Обичам красиви лъжи.
Във джоба ми кротко подрънкват звездите,
които веднъж ми набра
един Малък Принц. И без да попита,
превърна Луната в сълза.
Сънувам чудовища, дето не плашат,
а имат трапчинки от смях.
Отглеждам в саксия три златни ябълки.
И пазя Ламята от тях.
Не вярвам във истини. Не знам от къде съм.
Светът ми е кошница с чуденки.
Откривам се трудно. Изгубвам се лесно.
А днес пък, изглежда, съм влюбена.
Не го чети...
Понеже ти е някак много лесно
да нарисуваш смях в очите ми,
понеже с падането на завесата
започваш адски да ми липсваш
и сърцебиенето ми замлъква упорито
и нищо вече не е същото,
а аз дори не съм се питала
дали на сън си ме прегръщал
започвам да те пиша в стихове,
които ще запазя в тайна.
Защото, всъщност, те обичам...
Но няма да си го призная.
да нарисуваш смях в очите ми,
понеже с падането на завесата
започваш адски да ми липсваш
и сърцебиенето ми замлъква упорито
и нищо вече не е същото,
а аз дори не съм се питала
дали на сън си ме прегръщал
започвам да те пиша в стихове,
които ще запазя в тайна.
Защото, всъщност, те обичам...
Но няма да си го призная.
С червен химикал...
Пренареждам всяка сричка в мен
и се пиша с много нови думи.
Слагам си звезда, всместо сърце
и изтривам сенките със гума.
Пренаписвам мислите си в лотоси
и не вярвам в тяхната различност.
После ги превръщам в малки космоси.
В суматохи. В хаос. И ми приличат.
Сложих си море, вместо коси.
И очите ми са корабни сирени.
Вместо устни, имам тишини.
Никой няма да се влюби в мене.
Никой няма да ми подари душа,
от онези, дето имат всички.
Вместо плач, написах свобода.
А ...какво да си напиша за обичане?
и се пиша с много нови думи.
Слагам си звезда, всместо сърце
и изтривам сенките със гума.
Пренаписвам мислите си в лотоси
и не вярвам в тяхната различност.
После ги превръщам в малки космоси.
В суматохи. В хаос. И ми приличат.
Сложих си море, вместо коси.
И очите ми са корабни сирени.
Вместо устни, имам тишини.
Никой няма да се влюби в мене.
Никой няма да ми подари душа,
от онези, дето имат всички.
Вместо плач, написах свобода.
А ...какво да си напиша за обичане?
И...всичко
Тя стъпва на пръсти по ръба на Луната
и няма представа за времето.
Целува дъжда. По душа Тя е вятър.
И спирка за отдих на грешници.
Мълчи изразително, понеже във тихото
покълват мечти на разсъмване.
Отглежда си гларуси, лято, и стихове.
Понякога свети във тъмното.
Чертае пътеки по нечии длани,
а после ... по тях не минава.
Препъват я думи, превърнати в рани.
Когато си тръгва, остава.
Тя стъпва на пръсти по острия ръб
на Луната в най-тихия час.
А долу, объркан, заспива Светът.
Аз ли съм Тя? А Тя ли е аз?
и няма представа за времето.
Целува дъжда. По душа Тя е вятър.
И спирка за отдих на грешници.
Мълчи изразително, понеже във тихото
покълват мечти на разсъмване.
Отглежда си гларуси, лято, и стихове.
Понякога свети във тъмното.
Чертае пътеки по нечии длани,
а после ... по тях не минава.
Препъват я думи, превърнати в рани.
Когато си тръгва, остава.
Тя стъпва на пръсти по острия ръб
на Луната в най-тихия час.
А долу, объркан, заспива Светът.
Аз ли съм Тя? А Тя ли е аз?
И е така, и не е...
В дълбокото на ранните ми вечери
заспиват гълъбите, сгушени на покрива.
Небето става тихо, като вечност,
и сяда на перваза на прозореца.
Забравям всичко, дето ме е късало
и кърпя себе си с парченца утре.
Ритмува някаква тъга във пулса ми,
но няма да поискам да се сбъдне.
Ще залепя усмивка на вратата си,
да не реша отново да си тръгвам.
Това, в очите ми, не е ли вятърност?
А обичите стават все по-трудни...
Но капят тихо ранните ми вечери,
морето спи, накацано от кораби.
Със Него пак не се намерихме...
Уж, казват, няма нищо невъзможно...
заспиват гълъбите, сгушени на покрива.
Небето става тихо, като вечност,
и сяда на перваза на прозореца.
Забравям всичко, дето ме е късало
и кърпя себе си с парченца утре.
Ритмува някаква тъга във пулса ми,
но няма да поискам да се сбъдне.
Ще залепя усмивка на вратата си,
да не реша отново да си тръгвам.
Това, в очите ми, не е ли вятърност?
А обичите стават все по-трудни...
Но капят тихо ранните ми вечери,
морето спи, накацано от кораби.
Със Него пак не се намерихме...
Уж, казват, няма нищо невъзможно...
Писмо (Неделя е...)
16.11.2008
Здравей. Какво да ти разкажа?
За синята неделна тишина?
За лъсналите плочки на паважа,
под есенното слънце, сутринта...
За гълъба на моята тераса,
или за гларуса с разперени криле?
Врабчета, по дърветата накацали
и сгушени на клона – две по две.
За рижавата котка под балкона,
която спи на каменните стъпала.
Сънува сигурно, че пеперуди гони
и с лапичка помахва във съня.
За улиците, по които никой
не ходи тази сутрин. Във неделя.
И въздуха дори похърква тихо,
завил се във неделната постеля.
За чая ми. Навярно е изстинал.
На чашата ми има два жирафа.
За сладкото от сини боровинки,
което си живее там, във шкафа.
За дразнещия звън на телефона.
И за това, как тихо го изключвам.
За купичката с ментови бонбони
(в която има също ключове).
За гривните ми, пръснати на плота.
Добре, че казах. Бавно ги прибирам...
За Негово величество Живота?
Неделя е. Животът си почива...
И тъй...какво да ти разкажа, всъщност?
Неделята на нищо не прилича!
И за това ще минем без разказване.
Здравей. Днес просто те обичам.
Здравей. Какво да ти разкажа?
За синята неделна тишина?
За лъсналите плочки на паважа,
под есенното слънце, сутринта...
За гълъба на моята тераса,
или за гларуса с разперени криле?
Врабчета, по дърветата накацали
и сгушени на клона – две по две.
За рижавата котка под балкона,
която спи на каменните стъпала.
Сънува сигурно, че пеперуди гони
и с лапичка помахва във съня.
За улиците, по които никой
не ходи тази сутрин. Във неделя.
И въздуха дори похърква тихо,
завил се във неделната постеля.
За чая ми. Навярно е изстинал.
На чашата ми има два жирафа.
За сладкото от сини боровинки,
което си живее там, във шкафа.
За дразнещия звън на телефона.
И за това, как тихо го изключвам.
За купичката с ментови бонбони
(в която има също ключове).
За гривните ми, пръснати на плота.
Добре, че казах. Бавно ги прибирам...
За Негово величество Живота?
Неделя е. Животът си почива...
И тъй...какво да ти разкажа, всъщност?
Неделята на нищо не прилича!
И за това ще минем без разказване.
Здравей. Днес просто те обичам.
Лимонада
Нощта събира в синия си куфар
лъчите на последните звезди.
Косите и са дълги до разсъмване.
В пет сутринта обича да мълчи.
Небето става някак непрогледно.
И само изтокът бледнее отдалеч.
Луната се усмихва за последно
на спящото индигово море.
А аз защо не спя, не ми е ясно.
Броя мечтите си. На минус съм с една.
Сълзите ми са с единайсет в повече.
Прекрасно!
Така ще мога дълго да валя :)
лъчите на последните звезди.
Косите и са дълги до разсъмване.
В пет сутринта обича да мълчи.
Небето става някак непрогледно.
И само изтокът бледнее отдалеч.
Луната се усмихва за последно
на спящото индигово море.
А аз защо не спя, не ми е ясно.
Броя мечтите си. На минус съм с една.
Сълзите ми са с единайсет в повече.
Прекрасно!
Така ще мога дълго да валя :)
Като никой друг
Аз знам, че си различен...И е хубаво.
Защото можеш да приемеш моя свят.
Не просто да ме гледаш много влюбено,
а всъщност да не вярваш в чудеса.
Аз знам, че можеш да ми се усмихнеш,
когато шия роклички за феите.
До рамото ми мълчешком, притихнал
да слушаш как говоря на небето.
Да ме прегърнеш, като плача за цветята,
които някой е откъснал снощи.
Да боядисаш заедно с мен дъгата.
И после ... да си влюбен още.
Аз знам, че си различен...и е хубаво.
Не зная само има ли те някъде.
Но знаеш ли...не сме изгубени.
Щом още имам сили да те чакам...
Защото можеш да приемеш моя свят.
Не просто да ме гледаш много влюбено,
а всъщност да не вярваш в чудеса.
Аз знам, че можеш да ми се усмихнеш,
когато шия роклички за феите.
До рамото ми мълчешком, притихнал
да слушаш как говоря на небето.
Да ме прегърнеш, като плача за цветята,
които някой е откъснал снощи.
Да боядисаш заедно с мен дъгата.
И после ... да си влюбен още.
Аз знам, че си различен...и е хубаво.
Не зная само има ли те някъде.
Но знаеш ли...не сме изгубени.
Щом още имам сили да те чакам...
Банан :)
на племенника ми
Когато
за пръв път откри Луната,
тя беше банан.
И ти много плака,
понеже никой не успя
да го свали от небето,
за да ти го даде.
Сега Луната е златна ябълка.
И аз отново не я стигам.
Но въпреки това,
ще я опазя от всички лами на света.
За теб.
-Банан! - сочи с пръстче към полумесеца, а очите му са цели пълнолуния...
Антон, миналото лято.
Когато
за пръв път откри Луната,
тя беше банан.
И ти много плака,
понеже никой не успя
да го свали от небето,
за да ти го даде.
Сега Луната е златна ябълка.
И аз отново не я стигам.
Но въпреки това,
ще я опазя от всички лами на света.
За теб.
Не зная адреса ти, но ще пиша
Здравей, Художнико на Нощното небе.
Отдавна все се каня да те питам -
с какво рисуваш тези цветове
на тихото блещукане в звездите?
И от какво ги правиш, че така крадат
мечтите ми, сърцето и съня ми?
Ще мога ли да се науча аз,
или това е твоя древна тайна?
И, всъщност, ти къде стоиш?
На пръсти ли се вдигаш, да ги стигнеш,
или от малък можеш да летиш
и ти е лесно, както дишането?
Кажи, Художнико на Нощното небе...
Коя звезда за мен си нарисувал?
Дали под нея точно някой ден
ще дойде Той и мене ще целуне?
Отдавна все се каня да те питам -
с какво рисуваш тези цветове
на тихото блещукане в звездите?
И от какво ги правиш, че така крадат
мечтите ми, сърцето и съня ми?
Ще мога ли да се науча аз,
или това е твоя древна тайна?
И, всъщност, ти къде стоиш?
На пръсти ли се вдигаш, да ги стигнеш,
или от малък можеш да летиш
и ти е лесно, както дишането?
Кажи, Художнико на Нощното небе...
Коя звезда за мен си нарисувал?
Дали под нея точно някой ден
ще дойде Той и мене ще целуне?
Желания за сбъдване...
Тази нощ небето не заплака.
Запази си звездите до една.
А аз стоях сама и тихо чаках
един безумно дълъг звездопад.
Луната изтъня и ме докосна
с прозрачно-сини призрачни лъчи.
Навярно пожела да омагьоса
очакването в моите очи.
Излезе вятър. Морски летен вятър.
И грабна в шепи нощната тъга.
Аз гледах от високо към Земята.
Изглежда се превръщах във звезда...
Запази си звездите до една.
А аз стоях сама и тихо чаках
един безумно дълъг звездопад.
Луната изтъня и ме докосна
с прозрачно-сини призрачни лъчи.
Навярно пожела да омагьоса
очакването в моите очи.
Излезе вятър. Морски летен вятър.
И грабна в шепи нощната тъга.
Аз гледах от високо към Земята.
Изглежда се превръщах във звезда...
На любовта и трябва много малко...
Зелените очи на пролетта
вместо зеници имат маргаритки.
Косите и - разлистена трева,
а вятърът небрежно я разплита.
Гласът и - лястовичи глас,
кръжи покрай стрехите и ги пълни.
Ръцете и са клони на липа
и в тях звездите плачат на разсъмване.
Зелените очи на пролетта
потъват в сините очи на лятото.
И точно там започва любовта -
във стъпките им, минали по пясъка,
над който облаците шият дъждове
и слънцето преде лъчи и ги разприда.
В два погледа и четири ръце...
и шепа стихове, написани по мидите...
вместо зеници имат маргаритки.
Косите и - разлистена трева,
а вятърът небрежно я разплита.
Гласът и - лястовичи глас,
кръжи покрай стрехите и ги пълни.
Ръцете и са клони на липа
и в тях звездите плачат на разсъмване.
Зелените очи на пролетта
потъват в сините очи на лятото.
И точно там започва любовта -
във стъпките им, минали по пясъка,
над който облаците шият дъждове
и слънцето преде лъчи и ги разприда.
В два погледа и четири ръце...
и шепа стихове, написани по мидите...
Отвъд хоризонта...
Ела...морето вече спи.
Луната е направила пътека.
Не вярваш ли? По нея се върви.
/Но само ако стъпваш много леко./
Тръгни със мен. Аз зная този път.
От много нощи го вървя самичка.
Той стига чак до края на Света.
Където с тебе бихме се обичали.
Хвани ръката ми. И нека да поскитаме
над царството на сънените риби.
А на брега, закотвени, следите ни
едва ли ще посмеят да си идат.
Ще се завърнем заедно сутринта.
Навярно същите. И малко променени.
Аз ще оставя себе си във твоя свят,
а ти бъдеш вкоренен във мене.
Морето спи. Не вярваш ли? Ела!
Пътеката ни чака цяла вечност.
И води чак до края на Света.
Където ще се сгуша във ръцете ти...
Луната е направила пътека.
Не вярваш ли? По нея се върви.
/Но само ако стъпваш много леко./
Тръгни със мен. Аз зная този път.
От много нощи го вървя самичка.
Той стига чак до края на Света.
Където с тебе бихме се обичали.
Хвани ръката ми. И нека да поскитаме
над царството на сънените риби.
А на брега, закотвени, следите ни
едва ли ще посмеят да си идат.
Ще се завърнем заедно сутринта.
Навярно същите. И малко променени.
Аз ще оставя себе си във твоя свят,
а ти бъдеш вкоренен във мене.
Морето спи. Не вярваш ли? Ела!
Пътеката ни чака цяла вечност.
И води чак до края на Света.
Където ще се сгуша във ръцете ти...
Врата към теб
Откраднах малко залез...Две-три шепи.
Сега ще взема ъгълче Луна.
И няколко звезди. От по-най-светлите.
И щипка вятър /ей така - за цвят./
Ще нарисувам с тях една картина.
С небе, със лодка, с тебе. И с врата.
А аз през нея после ще премина,
да вляза в този нарисуван свят.
Ще ме познаеш ли? Не знам. Но ще се влюбиш.
/това сама не знам защо го знам :)/.
Ръцете ти ще ме прегръщат много дълго
и после лодката ще вдигне две платна.
Ще вдигнем котвата и вятърът ще духне.
Ще плаваме над нощната Земя.
Сега започвам вече да рисувам
картината с вълшебната врата.
Сега ще взема ъгълче Луна.
И няколко звезди. От по-най-светлите.
И щипка вятър /ей така - за цвят./
Ще нарисувам с тях една картина.
С небе, със лодка, с тебе. И с врата.
А аз през нея после ще премина,
да вляза в този нарисуван свят.
Ще ме познаеш ли? Не знам. Но ще се влюбиш.
/това сама не знам защо го знам :)/.
Ръцете ти ще ме прегръщат много дълго
и после лодката ще вдигне две платна.
Ще вдигнем котвата и вятърът ще духне.
Ще плаваме над нощната Земя.
Сега започвам вече да рисувам
картината с вълшебната врата.
Неща, които ще си крия тук. Понеже не искам да са на първа страница.
*****
Аз някой ден ще остана
съвсем без сърце.
То ще тупка по листите в ритъм накъсан.
Ще е глухо във мен.
Ще е празно във мен.
Ще живее мастилото в мъртвите думи.
Ще остана без чувства,
без болки,
без очи за сълзи.
Ще съм просто черупка.
/Рапанче във пясъка.../
А душата ми - шепичка -
и на сън ще шепти
колко тясно е в мен...
колко тихо и тясно е...
Ще изпиша кръвта си,
ръцете си, мислите...
и косите, и дланите.
И теб ще изпиша.
Ще ме няма във себе си.
Ще живея по листите.
В най-червените
и задъхани стихове...
~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~
Три звездички за заглавие, или ***
Аз съм ... просто съм необяснима.
/Защо ме караш всичко да ти обяснявам?/
И няма ли ме, всъщност най- ме има.
В гърдите ти. Три пръста вляво.
Забравил си ме, казваш...Колко чудно!
Та как успя за ден да ме запомниш!?
Била съм сън, а после съм се сбъднала...
Е, днес съм вятър. Хуквай да ме гониш.
Но щом си ме забравил, как така
очакваш да ме видиш все край тебе?
Нали съм спомен, вече избледнял.
Така че хайде, изхвърли сърцето си.
И спри да ме сънуваш. Уморена съм
да идвам само в нежните ти сънища.
Да ме сънува друг е вече времето.
Омръзна ми при тебе да се връщам.
До нови срещи в друг живот, разбойнико,
опитомил душата ми на скитница.
Отивам си и само Господ знае колко
безумно много тебе съм обичала.
~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~
И други три звездички
Така вали...във локвите се давят
отчаяни от времето листа.
От облаци, звездите не изгряват.
И няма даже спомен от Луна.
Декември плаче някак безутешно.
Завива се във зимното палто.
Опитва се да ми разкаже нещо
през мокрото и хлъзгаво стъкло.
Заслушвам се. Но чувам само вятър.
Декември няма глас. Вали без звук.
Безмълвно хлипа, скрит във тишината,
а аз мечтая да летя на юг...
И исках уж да се разкажа по-накратко,
но мислите ми рукнаха във стих.
Декември е. Небето е квадратно.
Студено ми е. А на вън вали...
~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~
Случайно да владееш телепатия?
Говоря си със теб наум.
На глас понякога е страшно трудно.
Понеже чувствата връхлитат
и нямам думи. Нямам думи.
Наум, останала по сетива,
по-лесно мога да ти се разкажа.
А иначе - мълча. Мълча.
И тишината става страшна.
Не знам разбираш ли ме. Може би...
А може би не ме разбираш.
Но аз, затворила очи,
наум, на глас - все те обичам.
Аз някой ден ще остана
съвсем без сърце.
То ще тупка по листите в ритъм накъсан.
Ще е глухо във мен.
Ще е празно във мен.
Ще живее мастилото в мъртвите думи.
Ще остана без чувства,
без болки,
без очи за сълзи.
Ще съм просто черупка.
/Рапанче във пясъка.../
А душата ми - шепичка -
и на сън ще шепти
колко тясно е в мен...
колко тихо и тясно е...
Ще изпиша кръвта си,
ръцете си, мислите...
и косите, и дланите.
И теб ще изпиша.
Ще ме няма във себе си.
Ще живея по листите.
В най-червените
и задъхани стихове...
~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~
Три звездички за заглавие, или ***
" Да си вземем сбогом
със онази любов,
без която никак не можем..."
Аз съм ... просто съм необяснима.
/Защо ме караш всичко да ти обяснявам?/
И няма ли ме, всъщност най- ме има.
В гърдите ти. Три пръста вляво.
Забравил си ме, казваш...Колко чудно!
Та как успя за ден да ме запомниш!?
Била съм сън, а после съм се сбъднала...
Е, днес съм вятър. Хуквай да ме гониш.
Но щом си ме забравил, как така
очакваш да ме видиш все край тебе?
Нали съм спомен, вече избледнял.
Така че хайде, изхвърли сърцето си.
И спри да ме сънуваш. Уморена съм
да идвам само в нежните ти сънища.
Да ме сънува друг е вече времето.
Омръзна ми при тебе да се връщам.
До нови срещи в друг живот, разбойнико,
опитомил душата ми на скитница.
Отивам си и само Господ знае колко
безумно много тебе съм обичала.
~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~
И други три звездички
Така вали...във локвите се давят
отчаяни от времето листа.
От облаци, звездите не изгряват.
И няма даже спомен от Луна.
Декември плаче някак безутешно.
Завива се във зимното палто.
Опитва се да ми разкаже нещо
през мокрото и хлъзгаво стъкло.
Заслушвам се. Но чувам само вятър.
Декември няма глас. Вали без звук.
Безмълвно хлипа, скрит във тишината,
а аз мечтая да летя на юг...
И исках уж да се разкажа по-накратко,
но мислите ми рукнаха във стих.
Декември е. Небето е квадратно.
Студено ми е. А на вън вали...
~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~*~
Случайно да владееш телепатия?
Говоря си със теб наум.
На глас понякога е страшно трудно.
Понеже чувствата връхлитат
и нямам думи. Нямам думи.
Наум, останала по сетива,
по-лесно мога да ти се разкажа.
А иначе - мълча. Мълча.
И тишината става страшна.
Не знам разбираш ли ме. Може би...
А може би не ме разбираш.
Но аз, затворила очи,
наум, на глас - все те обичам.
Защото ти си моето безсъние...
Не спиш, нали?
Разлистваш сънищата си и търсиш мене.
И ми измисляш нови небеса.
В очите ти от много дълго време
мълчи по-влюбена една звезда.
Не спиш. И аз.
И стъпките ни се пресичат
незнайно как, незнайно и къде.
Усещаш ли как тайно те обичам?
И как очаквам да се спреш при мен...
Не спим. Защо...
Защото във стъклата
се отразява само тишина...
Бих искала да стопля самотата ти,
онази непростима самота.
Не спя. Не спиш...
Тогава ме почувствай.
Почувствай устните ми.
Затвори очи.
Какво като е безутешно късно...
Нали и двамата сега не спим.
Тогава нека просто да се имаме...
Незнайно как. Невидими.
Но близки.
Усещам дланите ти, галещи незримото.
Не мога да заспя без теб.
Не искам...
Разлистваш сънищата си и търсиш мене.
И ми измисляш нови небеса.
В очите ти от много дълго време
мълчи по-влюбена една звезда.
Не спиш. И аз.
И стъпките ни се пресичат
незнайно как, незнайно и къде.
Усещаш ли как тайно те обичам?
И как очаквам да се спреш при мен...
Не спим. Защо...
Защото във стъклата
се отразява само тишина...
Бих искала да стопля самотата ти,
онази непростима самота.
Не спя. Не спиш...
Тогава ме почувствай.
Почувствай устните ми.
Затвори очи.
Какво като е безутешно късно...
Нали и двамата сега не спим.
Тогава нека просто да се имаме...
Незнайно как. Невидими.
Но близки.
Усещам дланите ти, галещи незримото.
Не мога да заспя без теб.
Не искам...
Може би когато се целунат...
Не беше дъжд, а просто шепа капки.
И те тежаха в чантата на Облака.
А той ги пръсна просто над асфалта,
усмихна се, обърна се и...толкова.
Прекрачи сградите и тръгна към морето.
Сега му беше леко да лети.
Очите му се взираха все там, където
след залеза се раждаха звезди.
Навярно беше много влюбен Облак,
който очакваше любимата си над града.
Аз чаках дъжд, но нищо. Не е болка.
Все някога ще дойде и дъжда...
И те тежаха в чантата на Облака.
А той ги пръсна просто над асфалта,
усмихна се, обърна се и...толкова.
Прекрачи сградите и тръгна към морето.
Сега му беше леко да лети.
Очите му се взираха все там, където
след залеза се раждаха звезди.
Навярно беше много влюбен Облак,
който очакваше любимата си над града.
Аз чаках дъжд, но нищо. Не е болка.
Все някога ще дойде и дъжда...
Вариация на тема...
"Колкото повече, толкова повече" :)
Едва ли с теб ще спрем да се откриваме
по облаците в дневното небе.
Това, че си оставаме така безименни,
не значи, че оставаме далеч.
Когато думите ми плачат от безсилие
и се превръщат в няма тишина,
аз знам, че в мислите ти пак ме има-
едно парченце паднала звезда.
Не знам какви са тези разстояния,
които ни разделят, и защо...
Но знам, че всички километри между двама ни
са просто километри от любов...
Колкото повече километри, толкова повече любов...
Ей за това обичам Мечо Пух :))
Едва ли с теб ще спрем да се откриваме
по облаците в дневното небе.
Това, че си оставаме така безименни,
не значи, че оставаме далеч.
Когато думите ми плачат от безсилие
и се превръщат в няма тишина,
аз знам, че в мислите ти пак ме има-
едно парченце паднала звезда.
Не знам какви са тези разстояния,
които ни разделят, и защо...
Но знам, че всички километри между двама ни
са просто километри от любов...
Колкото повече километри, толкова повече любов...
Ей за това обичам Мечо Пух :))
Без весла...
Със хладни и прозрачни пръстчета
дъждът погали спящите дървета.
По тротоарите притича сянката му,
сребристо-светла.
Два гларуса крадяха бели облаци
и си подвикваха във здрача.
А уличните лампи се усмихваха.
И после плачеха.
Градът утихна и заспа в прозорците.
А в тях изгряха сини телевизори.
Морето и небето си говореха.
Днес бяха близо.
А аз съм пак на края на света.
В една самотна лодка от хартия.
Луната се наметна с пелена.
За да ме скрие.
дъждът погали спящите дървета.
По тротоарите притича сянката му,
сребристо-светла.
Два гларуса крадяха бели облаци
и си подвикваха във здрача.
А уличните лампи се усмихваха.
И после плачеха.
Градът утихна и заспа в прозорците.
А в тях изгряха сини телевизори.
Морето и небето си говореха.
Днес бяха близо.
А аз съм пак на края на света.
В една самотна лодка от хартия.
Луната се наметна с пелена.
За да ме скрие.
Принце мой...
Понякога намираш ли ме в мислите си?
Защото в моите ме няма. Има теб.
Не си герой от детските ми приказки,
а просто си си Ти. Съвсем човек.
Оставил си Пегасите неподковани
/понеже те без друго си летят/.
И мечът ти отдавна е забравен,
забит във камъка на края света.
Дворецът ти е скромен - от две стаи
/съвсем апартаментно ми звучи :)/.
От рицарски турнири нямаш рани...
а и да имаш, ще си замълчиш.
И синята ти кръв е разредена.
Отдавна си забравил да си принц.
Короната ти дреме, непотребна,
в кашончето с момчешките игри...
Такъв си ми във мислите. Не по-различен.
Различен си единствено с това,
че сигурно ще можеш да обичаш
самата мен - и лоша, и добра.
Защото в моите ме няма. Има теб.
Не си герой от детските ми приказки,
а просто си си Ти. Съвсем човек.
Оставил си Пегасите неподковани
/понеже те без друго си летят/.
И мечът ти отдавна е забравен,
забит във камъка на края света.
Дворецът ти е скромен - от две стаи
/съвсем апартаментно ми звучи :)/.
От рицарски турнири нямаш рани...
а и да имаш, ще си замълчиш.
И синята ти кръв е разредена.
Отдавна си забравил да си принц.
Короната ти дреме, непотребна,
в кашончето с момчешките игри...
Такъв си ми във мислите. Не по-различен.
Различен си единствено с това,
че сигурно ще можеш да обичаш
самата мен - и лоша, и добра.
Една тъжна приказка
Тази нощ ще ти разкажа за ръцете си.
Как не спят, защото им е празно.
Как се чувстват тъжни като есени,
тъй като те няма, и те няма...
Как прегръщат само тишината ми
и копнеят да сънуват раменете ти.
Пръстите ми галят празнотата...
а мечтаят в тъмното лицето ти.
Дланите ми стават топли от очакване.
И замират тихо, недогалени.
Търсят устните ти някъде във мрака.
А звездите капят, незапалени.
Тази нощ ще ти разкажа за ръцете си...
После ще заспя сама. Без тебе.
В този наниз от студени вечности
някога дали ще се намерим..?
Как не спят, защото им е празно.
Как се чувстват тъжни като есени,
тъй като те няма, и те няма...
Как прегръщат само тишината ми
и копнеят да сънуват раменете ти.
Пръстите ми галят празнотата...
а мечтаят в тъмното лицето ти.
Дланите ми стават топли от очакване.
И замират тихо, недогалени.
Търсят устните ти някъде във мрака.
А звездите капят, незапалени.
Тази нощ ще ти разкажа за ръцете си...
После ще заспя сама. Без тебе.
В този наниз от студени вечности
някога дали ще се намерим..?
Да те попитам...
Разкажи ми кой живее на Луната.
Кой не я оставя да заспи?
Кой рисува цяла нощ сияния
във зелените и влюбени очи?
Кой я прави толкова щастлива?
Кой докосва устните и мълчешком?
Кой по изгрев нежно я завива
във високото и пухесто легло?
Може би е Вятърът...не зная...
Само той познава тишината и...
Ако съм Луна, ще обещаеш ли
някога да бъдеш моят Вятър?
Кой не я оставя да заспи?
Кой рисува цяла нощ сияния
във зелените и влюбени очи?
Кой я прави толкова щастлива?
Кой докосва устните и мълчешком?
Кой по изгрев нежно я завива
във високото и пухесто легло?
Може би е Вятърът...не зная...
Само той познава тишината и...
Ако съм Луна, ще обещаеш ли
някога да бъдеш моят Вятър?
...нали?
В тихия сумрак на стаята,
в тази мека, жълта светлина
аз стоя сама и те мечтая...
До кога...Не зная до кога.
Правя си театър на стената-
сенките на двете ми ръце
стават птица с вятър във крилата,
а стената става на небе.
После стават куче, зайче, лебед...
И на всички им измислям по история.
Всъщност, ако трябва да съм честна-
им разказвам как ще бъда твоя...
После театърът на сенките заспива.
А очите ми не искат да заспят.
В тях Луната уморено се разлива
за хиляда-и-безброен път.
Ти заспа ли? Мисля, че не си...
Някак си усещам, че си буден.
Но сега е време да заспим,
а в съня ми ти ще ме целунеш.
в тази мека, жълта светлина
аз стоя сама и те мечтая...
До кога...Не зная до кога.
Правя си театър на стената-
сенките на двете ми ръце
стават птица с вятър във крилата,
а стената става на небе.
После стават куче, зайче, лебед...
И на всички им измислям по история.
Всъщност, ако трябва да съм честна-
им разказвам как ще бъда твоя...
После театърът на сенките заспива.
А очите ми не искат да заспят.
В тях Луната уморено се разлива
за хиляда-и-безброен път.
Ти заспа ли? Мисля, че не си...
Някак си усещам, че си буден.
Но сега е време да заспим,
а в съня ми ти ще ме целунеш.
Как се случват звездопадите...
Небето ли? Небето е момиче,
което се разхожда над света.
Понякога усмихнато наднича
с лице от отлетели хвърчила.
Съблича облаците и се гмурка във морето
и хоризонтът става по-красив.
А нощем се целува с ветровете
и разпилява из косите си Луни.
В нозете му поникват детелини.
И сутрин то ги къпе със роса.
Понякога не иска да е синьо
и слага тънка дреха от мъгла.
Небето е момиче. И се влюбва.
Понякога по цяла нощ не спи.
Лежи и се усмихва тихо в тъмното
и капят от очите му звезди...
което се разхожда над света.
Понякога усмихнато наднича
с лице от отлетели хвърчила.
Съблича облаците и се гмурка във морето
и хоризонтът става по-красив.
А нощем се целува с ветровете
и разпилява из косите си Луни.
В нозете му поникват детелини.
И сутрин то ги къпе със роса.
Понякога не иска да е синьо
и слага тънка дреха от мъгла.
Небето е момиче. И се влюбва.
Понякога по цяла нощ не спи.
Лежи и се усмихва тихо в тъмното
и капят от очите му звезди...
Несъвършенство. И напротив.
От повея на вятъра ли, не разбрах,
една звезда откъсна лъч и падна.
Небето заприлича на сълза.
А след звездата се превърна в рана.
Не знам какво си пожелах. Не знам...
Навярно нищо, просто май забравих.
Превърнах себе си във океан,
във който падащи звезди се давят.
И после плаках. Без да знам защо.
Направих си криле и ги разперих.
А някаква объркана любов
за сто и първи път не ме намери.
една звезда откъсна лъч и падна.
Небето заприлича на сълза.
А след звездата се превърна в рана.
Не знам какво си пожелах. Не знам...
Навярно нищо, просто май забравих.
Превърнах себе си във океан,
във който падащи звезди се давят.
И после плаках. Без да знам защо.
Направих си криле и ги разперих.
А някаква объркана любов
за сто и първи път не ме намери.
Да се влюбиш...
Едно безкрайно меко привечерие
се спря на крачка от града.
Разпусна плитките, ръце разпери
и се превърна във жена.
Погали с пръсти клоните на кестена
и белите му цветове
пробляснаха (съвсем естествено)
като искра на тиха свещ.
Целуна каменната длан на моста,
разроши мигащия фар,
със устни след това докосна
соления, разнежен бряг.
След стъпките и всичко стихваше
и сигурно се влюбваше градът
в една вечерна, тайнствена усмивка.
В една невидима жена...
се спря на крачка от града.
Разпусна плитките, ръце разпери
и се превърна във жена.
Погали с пръсти клоните на кестена
и белите му цветове
пробляснаха (съвсем естествено)
като искра на тиха свещ.
Целуна каменната длан на моста,
разроши мигащия фар,
със устни след това докосна
соления, разнежен бряг.
След стъпките и всичко стихваше
и сигурно се влюбваше градът
в една вечерна, тайнствена усмивка.
В една невидима жена...
Нощите ми...
Здравей, мое мило, любимо безсъние...
Всяка нощ ме превръщаш в море -
южносиньо и страшно бездънно,
до премала чак влюбено в теб.
Мое тихо и светло безсъние...
Как, без теб, да заспя, ми кажи?
Как, кажи ми, без теб да разсъмна
под солените нощни звезди?
Мое нежно и тайно безсъние...
Само с теб преживявам нощта.
Само тебе поисках. Сбъдни ми се!
Моя топла и жива мечта...
Всяка нощ ме превръщаш в море -
южносиньо и страшно бездънно,
до премала чак влюбено в теб.
Мое тихо и светло безсъние...
Как, без теб, да заспя, ми кажи?
Как, кажи ми, без теб да разсъмна
под солените нощни звезди?
Мое нежно и тайно безсъние...
Само с теб преживявам нощта.
Само тебе поисках. Сбъдни ми се!
Моя топла и жива мечта...
Много-много-много...
Ще си събирам всичките "Обичам те!"
в една кутийка с пролетни цветя.
Когато дойдеш, тиха и стеснителна,
ще те погледна и ще ти я дам.
Не бързай да надничаш под капака и,
защото сигурно ще бъде ураганно -
затворила съм в нея толкова обич,
че би могла дори да те удави.
Но някак ми е страшно непосилно
да я задържам в себе си и да мълча,
когато ми се иска да помилвам
лицето ти със топлата си длан.
Когато ми се иска да ти кажа...
и аз не знам какво...не се изрича...
На ум единствено си преповтарям
"Обичам те, обичам те, обичам..."
в една кутийка с пролетни цветя.
Когато дойдеш, тиха и стеснителна,
ще те погледна и ще ти я дам.
Не бързай да надничаш под капака и,
защото сигурно ще бъде ураганно -
затворила съм в нея толкова обич,
че би могла дори да те удави.
Но някак ми е страшно непосилно
да я задържам в себе си и да мълча,
когато ми се иска да помилвам
лицето ти със топлата си длан.
Когато ми се иска да ти кажа...
и аз не знам какво...не се изрича...
На ум единствено си преповтарям
"Обичам те, обичам те, обичам..."
На теб...
Тя си мисли "Дали го познавам?
Навярно в съня ми е идвал...
Останал е мъничко само -
смутен, уморен и невидим.
Събрал е мечтите ми в шепи,
избърсал със устни сълзите,
накарал Луната да свети,
прогонвайки с шепот мъглите,
а после за малко поседнал,
косите ми галейки с длан.
И станал на вятър. Изчезнал.
Останал е само съня..."
Но днес той се връща във думи,
прошепнати тихо по вятъра.
И Тя се усмихва учудено,
познала във него душата си...
Навярно в съня ми е идвал...
Останал е мъничко само -
смутен, уморен и невидим.
Събрал е мечтите ми в шепи,
избърсал със устни сълзите,
накарал Луната да свети,
прогонвайки с шепот мъглите,
а после за малко поседнал,
косите ми галейки с длан.
И станал на вятър. Изчезнал.
Останал е само съня..."
Но днес той се връща във думи,
прошепнати тихо по вятъра.
И Тя се усмихва учудено,
познала във него душата си...
Нищо...
На върха на тази дълга нощ,
аз съм седнала и гледам към Земята.
Нищо не си мисля. Все ми е едно.
Просто съм щастлива.И е лято.
Долу, из града, тичат светлинки.
Няколко човека май заспиват.
Във морето плуват сенки на звезди
и ухажват сънените риби.
Гълъбите спят. Гларусите - не.
Само се преструват на заспали.
Но надничат хитро, шушнат със криле
и просветват някак в много бяло.
Знаеш ли, сега, точно в тази нощ,
нищо не ми пречи да се влюбя.
Просто ей така, без да знам защо.
Толкова е лесно. И е хубаво...
аз съм седнала и гледам към Земята.
Нищо не си мисля. Все ми е едно.
Просто съм щастлива.И е лято.
Долу, из града, тичат светлинки.
Няколко човека май заспиват.
Във морето плуват сенки на звезди
и ухажват сънените риби.
Гълъбите спят. Гларусите - не.
Само се преструват на заспали.
Но надничат хитро, шушнат със криле
и просветват някак в много бяло.
Знаеш ли, сега, точно в тази нощ,
нищо не ми пречи да се влюбя.
Просто ей така, без да знам защо.
Толкова е лесно. И е хубаво...
Когато се опитвам да избягам...
Водни пръски просто, не сълзи
Разбивам се, за сто и първи път,
в солените скали на тишината ти.
Очите ти мълчат. И пак мълчат
пред немощната сила на водата.
Засилвам се със вятъра. И все към теб...
От всички брегове избрах най-стръмния.
Какво съм аз? Парченце от море.
Все идвам. После все си тръгвам.
Но някой ден, повярвай, някой ден,
ще разбереш какво е да обичаш.
Не ме търси тогава. Не и мен.
Ще бъда просто прилив във очите ти...
-----
Но днес съм някаква объркана вълна.
Към тебе и назад...и пак обратно...
Да беше бряг от пясък...топъл бряг,
щях да попия в теб. И да остана.
Когато не искам да се будя
Понякога, когато те сънувам,
Луната слиза ниско. И мълчи.
А вятърът обсипва със целувки
зелените и пролетни очи.
Тогава става толкова вълшебно...
И ти на пръсти идваш в моя свят.
Донасяш в шепи мъничко надежда.
И най-красивата история за любовта.
Оставаш с мен...
до края на нощта. И на живота.
Обичаш ме тъй, както можеш само ти.
Но всичко е на сън. И само толкова.
А утрото безкрайно ще боли.
Лека нощ
Когато, уморена, Вечерта,
полегне над града и стане тихо,
акациите шушнат със листа
и думите им стигат до звездите.
Прозорците, с отворени очи,
издишат смях, и музика, и шепот.
По улиците никнат светлинки
и заприличват малко на небета.
Морето коленичи на брега
и гали с длани топлия му пясък.
Сърцето му е мъничка Луна
и пръска свойте сребърни отблясъци.
Аз днес съм Вечер. Ти не го разбра,
но слязох мълчаливо във очите ти.
Прииска ми се да ти подаря
едно усещане - че си обичан...
Необмислено
Докато помня допира на устните ти
по още спящите ми клепки,
и онзи мирис, на разсъмване,
докато се будя във ръцете ти,
докато тишината ми говори с твоя глас
и търся силуета ти във сенките,
докато крия името ти във сълза
и времето се губи във безвремие,
навярно ще забравя себе си...
Макар, че упорито го отричам.
Това е глупаво, но ще го кажа -
изглежда винаги ще те обичам.
В минало време
Когато се обличам във небе
и крия много ветрове в очите си,
а ти не можеш никак да ме спреш
да те обичам
съм някак по-вълшебна от нощта
и по-черешова от меките и устни.
А ти мечтаеш само за това -
да вкусиш
една целувка, нежна като сън,
една целувка, тиха като шепот.
Не казвай нищо...вече съм
заспала
в топлината
на ръцете ти.
Няма!
Не мога да заспя. За стотен път.
Без теб не мога. Много ми е тихо.
Не плача вече. Свикнах да мълча
и да затварям самотата в стихове.
Но тези глупави, облещени звезди
се мъчат да повдигнат миглите ми.
Какво очакват? Купища сълзи?
По някакво отиващо си минало...
Но няма да заплача. Не и днес.
Нали забравих колко те обичам.
И само името ти скита без адрес
в безсъниците на едно момиче.
Ciao Caro
Знаеш ли, изобщо не ми пука.
Моят свят не свършва без теб.
Още имам дъжд във капчуците,
а след него - огромно небе.
Ти ме обичай, ако поискаш.
Ако поискаш - ме намрази.
Все ми е тая. Честно. Наистина.
Вече не помня дали ме боли.
Вече не помня дори и гласа ти.
Нито смеха, нито ръцете.
Имам си хиляди чакащи пътища.
И те, до един, без теб са по-светли!
Разбивам се, за сто и първи път,
в солените скали на тишината ти.
Очите ти мълчат. И пак мълчат
пред немощната сила на водата.
Засилвам се със вятъра. И все към теб...
От всички брегове избрах най-стръмния.
Какво съм аз? Парченце от море.
Все идвам. После все си тръгвам.
Но някой ден, повярвай, някой ден,
ще разбереш какво е да обичаш.
Не ме търси тогава. Не и мен.
Ще бъда просто прилив във очите ти...
-----
Но днес съм някаква объркана вълна.
Към тебе и назад...и пак обратно...
Да беше бряг от пясък...топъл бряг,
щях да попия в теб. И да остана.
Когато не искам да се будя
Понякога, когато те сънувам,
Луната слиза ниско. И мълчи.
А вятърът обсипва със целувки
зелените и пролетни очи.
Тогава става толкова вълшебно...
И ти на пръсти идваш в моя свят.
Донасяш в шепи мъничко надежда.
И най-красивата история за любовта.
Оставаш с мен...
до края на нощта. И на живота.
Обичаш ме тъй, както можеш само ти.
Но всичко е на сън. И само толкова.
А утрото безкрайно ще боли.
Лека нощ
Когато, уморена, Вечерта,
полегне над града и стане тихо,
акациите шушнат със листа
и думите им стигат до звездите.
Прозорците, с отворени очи,
издишат смях, и музика, и шепот.
По улиците никнат светлинки
и заприличват малко на небета.
Морето коленичи на брега
и гали с длани топлия му пясък.
Сърцето му е мъничка Луна
и пръска свойте сребърни отблясъци.
Аз днес съм Вечер. Ти не го разбра,
но слязох мълчаливо във очите ти.
Прииска ми се да ти подаря
едно усещане - че си обичан...
Необмислено
Докато помня допира на устните ти
по още спящите ми клепки,
и онзи мирис, на разсъмване,
докато се будя във ръцете ти,
докато тишината ми говори с твоя глас
и търся силуета ти във сенките,
докато крия името ти във сълза
и времето се губи във безвремие,
навярно ще забравя себе си...
Макар, че упорито го отричам.
Това е глупаво, но ще го кажа -
изглежда винаги ще те обичам.
В минало време
Когато се обличам във небе
и крия много ветрове в очите си,
а ти не можеш никак да ме спреш
да те обичам
съм някак по-вълшебна от нощта
и по-черешова от меките и устни.
А ти мечтаеш само за това -
да вкусиш
една целувка, нежна като сън,
една целувка, тиха като шепот.
Не казвай нищо...вече съм
заспала
в топлината
на ръцете ти.
Няма!
Не мога да заспя. За стотен път.
Без теб не мога. Много ми е тихо.
Не плача вече. Свикнах да мълча
и да затварям самотата в стихове.
Но тези глупави, облещени звезди
се мъчат да повдигнат миглите ми.
Какво очакват? Купища сълзи?
По някакво отиващо си минало...
Но няма да заплача. Не и днес.
Нали забравих колко те обичам.
И само името ти скита без адрес
в безсъниците на едно момиче.
Ciao Caro
Знаеш ли, изобщо не ми пука.
Моят свят не свършва без теб.
Още имам дъжд във капчуците,
а след него - огромно небе.
Ти ме обичай, ако поискаш.
Ако поискаш - ме намрази.
Все ми е тая. Честно. Наистина.
Вече не помня дали ме боли.
Вече не помня дори и гласа ти.
Нито смеха, нито ръцете.
Имам си хиляди чакащи пътища.
И те, до един, без теб са по-светли!
Естественият ход на нещата...
Дърветата, с прошарени коси,
изпращат закъснелите си птици.
Септември почва леко да личи
през рехавите слънчеви ресници.
А вятърните мелници, на сън,
все виждат щъркели, които се завръщат.
Камбаните на църквата, със звън,
им казват, че са вече в къщи.
Но всъщност, всичко е обратно. Есента
танцува в слънчевите зайчета и се усмихва.
Откъсва първите умиращи листа
и пише себе си по тях. Във стихове.
А аз изпращам някаква мечта.
Най-дългата от всички. Най-любимата.
Защото нищо не е вечно на света,
избрах да я оставя да си иде.
Нали ще дойде пролет някой ден...
изпращат закъснелите си птици.
Септември почва леко да личи
през рехавите слънчеви ресници.
А вятърните мелници, на сън,
все виждат щъркели, които се завръщат.
Камбаните на църквата, със звън,
им казват, че са вече в къщи.
Но всъщност, всичко е обратно. Есента
танцува в слънчевите зайчета и се усмихва.
Откъсва първите умиращи листа
и пише себе си по тях. Във стихове.
А аз изпращам някаква мечта.
Най-дългата от всички. Най-любимата.
Защото нищо не е вечно на света,
избрах да я оставя да си иде.
Нали ще дойде пролет някой ден...
Прозорецът е огледало нощем...
Този есенен дъжд е различен
и нашепва истории в тъмното.
По прозорците бавно се стича,
като думичка, значеща влюбване.
Този есенен дъжд е самотен.
Под чадъра му спи тишината.
Над унилите жилищни блокове
този дъжд се целува със вятъра.
Този есенен дъжд е момиче
и по женски е малко суетен.
А очите му страшно приличат
на дъгата. Но без цветовете и.
Този есенен дъжд влиза в къщи.
И мълчим двете. Дълго и тихо.
После този есенен дъжд ме прегръща.
И аз ставам музика, вечер, и стихове...
и нашепва истории в тъмното.
По прозорците бавно се стича,
като думичка, значеща влюбване.
Този есенен дъжд е самотен.
Под чадъра му спи тишината.
Над унилите жилищни блокове
този дъжд се целува със вятъра.
Този есенен дъжд е момиче
и по женски е малко суетен.
А очите му страшно приличат
на дъгата. Но без цветовете и.
Този есенен дъжд влиза в къщи.
И мълчим двете. Дълго и тихо.
После този есенен дъжд ме прегръща.
И аз ставам музика, вечер, и стихове...
Един неделен вестник
Паважно кафене. Сънлива уличка.
И бяла чаша с топъл шоколад.
На масата отсреща сяда тихичко
един замислен поглед с очила.
Във вестника му днес е много празно
и той чете очите ми с очи.
В прозорците на блокчето цъфтят мушката,
които не приличат на жени.
Да не тъгува погледът отсреща, се усмихвам.
И пиша статия за есенния дъжд.
Повдига вежди. И не е замислен.
А слънчев поглед на случаен мъж.
Превръщам се във кръстословица. Да не скучае.
А отговорите ми винаги са трудни.
Той мисли дълго. После пита чая си.
Но аз съм нерешима. И си тръгвам.
По стъпките ми става листопад.
А погледът върви след мен до светофара.
Не се обръщам. Знам, че е така.
И знам, че сигурно ще ме забрави...
И бяла чаша с топъл шоколад.
На масата отсреща сяда тихичко
един замислен поглед с очила.
Във вестника му днес е много празно
и той чете очите ми с очи.
В прозорците на блокчето цъфтят мушката,
които не приличат на жени.
Да не тъгува погледът отсреща, се усмихвам.
И пиша статия за есенния дъжд.
Повдига вежди. И не е замислен.
А слънчев поглед на случаен мъж.
Превръщам се във кръстословица. Да не скучае.
А отговорите ми винаги са трудни.
Той мисли дълго. После пита чая си.
Но аз съм нерешима. И си тръгвам.
По стъпките ми става листопад.
А погледът върви след мен до светофара.
Не се обръщам. Знам, че е така.
И знам, че сигурно ще ме забрави...
Живеят някъде сред нас...
/посветено/
Вълшебниците никога не остаряват,
защото вместо кръв, имат море.
И там, където е сърцето, вляво,
те имат слънце. Не сърце.
Вълшебниците няма как да остареят,
защото времето минава покрай тях.
Защото във душите им живее
една безкрайна лунна светлина.
Вълшебниците винаги са същите -
с усмивки във очите им-звездици.
Вълшебниците са човеци, всъщност,
но от онези, дето стават птици...
Вълшебниците никога не остаряват,
защото вместо кръв, имат море.
И там, където е сърцето, вляво,
те имат слънце. Не сърце.
Вълшебниците няма как да остареят,
защото времето минава покрай тях.
Защото във душите им живее
една безкрайна лунна светлина.
Вълшебниците винаги са същите -
с усмивки във очите им-звездици.
Вълшебниците са човеци, всъщност,
но от онези, дето стават птици...
Малко след полунощ
Пред теб изгрявам - сънена Луна.
И меката ми светлина те приласкава.
Аз съм сияние във тяло на жена,
която се събужда в твойте длани.
Шептя те тихо. В унес те шептя
и ти потъваш в нощната ми нежност.
Една искряща, мъничка сълза
издава тайната на твоите копнежи.
И ти валиш по мене, като сняг...
От допира ти лекичко настръхвам.
Разтапяш се, потънал в тишина -
снежинка върху топлите ми устни.
И меката ми светлина те приласкава.
Аз съм сияние във тяло на жена,
която се събужда в твойте длани.
Шептя те тихо. В унес те шептя
и ти потъваш в нощната ми нежност.
Една искряща, мъничка сълза
издава тайната на твоите копнежи.
И ти валиш по мене, като сняг...
От допира ти лекичко настръхвам.
Разтапяш се, потънал в тишина -
снежинка върху топлите ми устни.
И все пак...приказка.
Не мога да живея само с дъжд.
На мен ми трябва слънце, за да дишам.
(И още помня, някога, веднъж,
той беше слънцето. И ме обичаше.)
Не ми понасят тези ветрове,
които блъскат, като луди, по стъклата.
(Той беше бриз. И двете му ръце
ме носеха в прегръдка над земята.)
Но зимата дойде. А аз не исках...
В окото му се скри кристалче лед.
И, да, животът ми е ...приказка.
Която е разказал Андерсен...
На мен ми трябва слънце, за да дишам.
(И още помня, някога, веднъж,
той беше слънцето. И ме обичаше.)
Не ми понасят тези ветрове,
които блъскат, като луди, по стъклата.
(Той беше бриз. И двете му ръце
ме носеха в прегръдка над земята.)
Но зимата дойде. А аз не исках...
В окото му се скри кристалче лед.
И, да, животът ми е ...приказка.
Която е разказал Андерсен...
Грамофон
Февруарското бяло небе
се троши над земята полека
и завива със меки ръце
всички страшни и тъмни пътеки.
Тихо шепне под стъпките сняг.
И е бяло. Оттук до безкрая.
Мога дълго така да вървя.
Без да знам на къде. Без да зная...
Само шепичка снежни мечти
съм си взела. И всичката обич.
А в небето над мен се върти
една кръгла Луна. Като плоча.
И припява рефрен след рефрен
стара песен, ужасно любовна:
"Ако ти си отидеш за миг,
ще заровя лицето си в облак..."
се троши над земята полека
и завива със меки ръце
всички страшни и тъмни пътеки.
Тихо шепне под стъпките сняг.
И е бяло. Оттук до безкрая.
Мога дълго така да вървя.
Без да знам на къде. Без да зная...
Само шепичка снежни мечти
съм си взела. И всичката обич.
А в небето над мен се върти
една кръгла Луна. Като плоча.
И припява рефрен след рефрен
стара песен, ужасно любовна:
"Ако ти си отидеш за миг,
ще заровя лицето си в облак..."
***
„Животът не се състои от крайпътни камъни, а от мигове.“
Роуз Кенеди
Ние с него нямаме минало.
А бъдещето е с неясни очертания.
Не сме се търсили, но сме намирали
следите си във тайни предсказания.
Той вярва (вместо мен) във чудесата.
А аз разчитам на Добрия Случай.
Познава страховете на душата ми.
И с любовта си на любов ме учи.
И тихичко се моля да ни има...
Не в бъдещето. И без минало.
А заедно да прередим годините
във наниз от безброй вълшебни мигове.
През девет земи, в десетата...
Между мене и тебе половината свят
си живее безгрижно и весело.
И нехае, че нощем не мога да спя.
И кръстосвам наум по планетата.
Между мене и тебе са десет гори.
Десет реки. И десет морета.
Десет високи и зли планини,
стиснали в шепи небето.
Между мене и тебе е половината свят -
страшно голям. Категоричен.
Но пук на света ми поникват крила.
И на пук на света те обичам.
Те двете
Тя е силна. Тя е силна за триста.
(Аз пък още си плача за всичко.)
Получава това, което поиска.
(Аз ревниво си пазя мечтите.)
Дирижира небето и рисува звездите му.
(Аз наум си говоря с Луната.)
Може всяка измислица да превърне във истина.
(Аз се крия в очите на вятъра.)
Тя печели играта. Така е създадена.
(Аз пък губя. И губя редовно.)
Тя е тази, която тръгва първа със знамето.
(Аз събирам парченца от счупени стомни.)
Тя уцелва мига. Знае точното време.
(Аз не мога така, не отричам.)
...
Тези двете отдавна живеят във мене.
И понякога чак ги обичам.
(Аз пък още си плача за всичко.)
Получава това, което поиска.
(Аз ревниво си пазя мечтите.)
Дирижира небето и рисува звездите му.
(Аз наум си говоря с Луната.)
Може всяка измислица да превърне във истина.
(Аз се крия в очите на вятъра.)
Тя печели играта. Така е създадена.
(Аз пък губя. И губя редовно.)
Тя е тази, която тръгва първа със знамето.
(Аз събирам парченца от счупени стомни.)
Тя уцелва мига. Знае точното време.
(Аз не мога така, не отричам.)
...
Тези двете отдавна живеят във мене.
И понякога чак ги обичам.
Комедия дел арте
...или просто живот.
Не ти харесват хората, а, Коломбина?
Уж трябва да си весела, а плачеш.
Недей така, тъгата ще премине...
На сцената ще кацне леко здрачът.
Денят ще събере тълпите и ще тръгне.
Площадът ще утихне под мъглите.
В далечината, над онези хълмове,
звездите над света ще се разсипят.
И той ще дойде. Нежен, както никога.
Един различен, влюбен Арлекино,
познал във теб вълшебните си мигове.
Недей да плачеш вече, Коломбина.
Не ти харесват хората, а, Коломбина?
Уж трябва да си весела, а плачеш.
Недей така, тъгата ще премине...
На сцената ще кацне леко здрачът.
Денят ще събере тълпите и ще тръгне.
Площадът ще утихне под мъглите.
В далечината, над онези хълмове,
звездите над света ще се разсипят.
И той ще дойде. Нежен, както никога.
Един различен, влюбен Арлекино,
познал във теб вълшебните си мигове.
Недей да плачеш вече, Коломбина.
...и сънувам най-тъжните сънища
Знаеш ли как ми се плаче,
когато заспивам сама...
До мен ляга тихичко здрачът
и нежно ме гали със длан.
Но той е ужасно безплътен.
И няма ни пулс, нито дъх.
А аз се разтварям в гласа ти,
далечна и тъжна. Мълча...
Представям си само ръцете ти,
които рисуват по мен.
Свенливо Луната просветва
(и тя разделена на две).
Не знаеш, но страшно тъгувам,
когато заспивам сама.
Най-тъмният здрач ме целува
и после поглъща света.
когато заспивам сама...
До мен ляга тихичко здрачът
и нежно ме гали със длан.
Но той е ужасно безплътен.
И няма ни пулс, нито дъх.
А аз се разтварям в гласа ти,
далечна и тъжна. Мълча...
Представям си само ръцете ти,
които рисуват по мен.
Свенливо Луната просветва
(и тя разделена на две).
Не знаеш, но страшно тъгувам,
когато заспивам сама.
Най-тъмният здрач ме целува
и после поглъща света.
Този въздух така омагьосва...
В главата ми прехвърчат пеперуди.
Може би виновен е Април...
Може някой днес да се е влюбил
(много тайно) в моите очи.
Може Слънцето да ми напише песен.
И да ме целуне. (Вместо теб.)
И една гора от нацъфтели кестени
да ме грабне. Да ме отведе
там, където някой ще обича
много дълго (цял живот!) и мене...
Днес се чувствам толкова различна.
Днес съм себе си. Но преродена.
И в главата ми прехвърчат пеперуди.
И подсвиркват слънчеви лъчи.
Шарено ми е. Зелено. И събудено.
Сигурно виновен е Април...
Може би виновен е Април...
Може някой днес да се е влюбил
(много тайно) в моите очи.
Може Слънцето да ми напише песен.
И да ме целуне. (Вместо теб.)
И една гора от нацъфтели кестени
да ме грабне. Да ме отведе
там, където някой ще обича
много дълго (цял живот!) и мене...
Днес се чувствам толкова различна.
Днес съм себе си. Но преродена.
И в главата ми прехвърчат пеперуди.
И подсвиркват слънчеви лъчи.
Шарено ми е. Зелено. И събудено.
Сигурно виновен е Април...
Едно момиче от Луната
На шията ти - топъл отпечатък.
Целувах те. На сън. Но те целувах...
Когато се събудиш, ще ме чакаш.
И аз ще дойда. Влюбена до лудост.
Ще дорисувам с пръсти по гърдите ти
картината, започната в съня ми.
А между устните ни - шепот на обичане
ще ни напомня, че сега сме будни.
Ще съблека въздишките на мрака
и лунната ми кожа ще изгрее.
В извивките на дългото очакване
ще се намерят дланите ни. Ще се слеят.
И сигурно ще завали. Небето
ще се разплаче за доброто си момиче.
Но пак ще е щастливо. Ето -
момичето е влюбено... Обича...
Целувах те. На сън. Но те целувах...
Когато се събудиш, ще ме чакаш.
И аз ще дойда. Влюбена до лудост.
Ще дорисувам с пръсти по гърдите ти
картината, започната в съня ми.
А между устните ни - шепот на обичане
ще ни напомня, че сега сме будни.
Ще съблека въздишките на мрака
и лунната ми кожа ще изгрее.
В извивките на дългото очакване
ще се намерят дланите ни. Ще се слеят.
И сигурно ще завали. Небето
ще се разплаче за доброто си момиче.
Но пак ще е щастливо. Ето -
момичето е влюбено... Обича...
На другото небе...
Това небе е толкова неистинско.
Прилича на небе от кадастрон.
По него акварелно са разплискани
хиляда тежки облака. А то
надвисва пълно с дъждове отгоре ми
и сякаш ще се срути над света.
А аз рисувам слънце по прозорците.
Кого ли лъжа...Ето - заваля...
Отмива от асфалта всички стъпки.
Отмива две човечета от тебешир.
Притичват капките и нещо си шушукат.
Изтривам слънцето. Оставям да вали...
(А ти довечера ме чакай под чадъра.
В джобовете си нося светлина.
Със пръсти двамата ще нарисуваме
една среднощна наша си дъга.)
Прилича на небе от кадастрон.
По него акварелно са разплискани
хиляда тежки облака. А то
надвисва пълно с дъждове отгоре ми
и сякаш ще се срути над света.
А аз рисувам слънце по прозорците.
Кого ли лъжа...Ето - заваля...
Отмива от асфалта всички стъпки.
Отмива две човечета от тебешир.
Притичват капките и нещо си шушукат.
Изтривам слънцето. Оставям да вали...
(А ти довечера ме чакай под чадъра.
В джобовете си нося светлина.
Със пръсти двамата ще нарисуваме
една среднощна наша си дъга.)
Вкусът на нощите ми...
/много нежен вкус/
Когато спи градът е страшно хубаво.
Приижда някаква среднощна свобода.
В такава тишина ми се танцува.
Обича ми се в тази тишина.
Луната ми облича тънка нощница
и цялата съм дяволски красива.
Признай - измисляш ли ме още?
Все още ли не вярваш в самодиви?
Виж - лунната пътека през морето
прилича на вечерен булевард.
Във въздуха невидими тромпети
издишат някакъв разнежен джаз.
Когато спи градът е страшно хубаво!
И уж е тихо, а съвсем не е...
Нощта разказва приказки за влюбени.
И всички те са приказки за мен :)
Когато спи градът е страшно хубаво.
Приижда някаква среднощна свобода.
В такава тишина ми се танцува.
Обича ми се в тази тишина.
Луната ми облича тънка нощница
и цялата съм дяволски красива.
Признай - измисляш ли ме още?
Все още ли не вярваш в самодиви?
Виж - лунната пътека през морето
прилича на вечерен булевард.
Във въздуха невидими тромпети
издишат някакъв разнежен джаз.
Когато спи градът е страшно хубаво!
И уж е тихо, а съвсем не е...
Нощта разказва приказки за влюбени.
И всички те са приказки за мен :)
Някаква приказка с продължение...
или по-скоро продължение на някаква приказка
/Когато фея се влюби в човек, тя губи крилете си.../
На мене ми е нужно много малко -
измачкана хартия, тишина,
небе и вятър, няколко флумастера
и мъничко канап за хвърчила.
Отдавна се отказах от крилете.
Но днес ми се лети. Не знам защо.
(Навярно за да стигна до ръцете ти.
Навярно имам нужда от любов.)
А облаците свойски ми намигат.
Те знаели пътеките до теб.
И ето ме - сглобявам си хвърчило.
Защото се отказах от криле...
/Когато фея се влюби в човек, тя губи крилете си.../
На мене ми е нужно много малко -
измачкана хартия, тишина,
небе и вятър, няколко флумастера
и мъничко канап за хвърчила.
Отдавна се отказах от крилете.
Но днес ми се лети. Не знам защо.
(Навярно за да стигна до ръцете ти.
Навярно имам нужда от любов.)
А облаците свойски ми намигат.
Те знаели пътеките до теб.
И ето ме - сглобявам си хвърчило.
Защото се отказах от криле...
La vie en Rose
Дъждът разтяга стар акордеон
и свири над смълчаните площади.
Мелодията му - един шансон -
вали над сгушените сгради.
А техните стъкла звънят
и пеят думите си влюбено.
Пригласят им един капчук
и два напълно мокри гълъба.
Градът е някак черно-бял,
но в него няма капка проза.
Акордеонът на дъжда
днес свири май "Животът в розово".
По улиците в ритъм се въртят
поне хиляда шарени чадъра.
Така прекрасен е светът!
Танцува, и танцува, и танцува...
и свири над смълчаните площади.
Мелодията му - един шансон -
вали над сгушените сгради.
А техните стъкла звънят
и пеят думите си влюбено.
Пригласят им един капчук
и два напълно мокри гълъба.
Градът е някак черно-бял,
но в него няма капка проза.
Акордеонът на дъжда
днес свири май "Животът в розово".
По улиците в ритъм се въртят
поне хиляда шарени чадъра.
Така прекрасен е светът!
Танцува, и танцува, и танцува...
Минути за незабравяне
Катастрофа на облаци. Само как загърмя!
После стана за мъничко светло.
И се втурна надолу небесна вода.
И затича Дъждът по паветата.
Непослушно хлапе. Как не иска да спи!
През града преминава със кикот.
Вее мокри, разчорлени, дълги коси
и просветват във мрака петите му.
А пък ние със тебе внезапно мълчим.
После аз те разсмивам. Защото
от смеха ти е хубаво. И във мойте очи
завалява не дъжд. Само обич.
После стана за мъничко светло.
И се втурна надолу небесна вода.
И затича Дъждът по паветата.
Непослушно хлапе. Как не иска да спи!
През града преминава със кикот.
Вее мокри, разчорлени, дълги коси
и просветват във мрака петите му.
А пък ние със тебе внезапно мълчим.
После аз те разсмивам. Защото
от смеха ти е хубаво. И във мойте очи
завалява не дъжд. Само обич.
Затишия
Ще преболи и тази тишина.
И после ще се слее с моята.
След първата изплакана сълза
ще дойде неочаквано спокойствие.
Ще ме прегърнат нежни цветове.
Тогава ще се случа пеперуда.
Без памет за човешкото сърце.
Без чувството, че някой ме е губил.
Ще отболи и тази тишина...
И ще забравя как ме е боляла.
Прекрасно е, че всичко има край.
По-тъжно е, че има и начало.
И после ще се слее с моята.
След първата изплакана сълза
ще дойде неочаквано спокойствие.
Ще ме прегърнат нежни цветове.
Тогава ще се случа пеперуда.
Без памет за човешкото сърце.
Без чувството, че някой ме е губил.
Ще отболи и тази тишина...
И ще забравя как ме е боляла.
Прекрасно е, че всичко има край.
По-тъжно е, че има и начало.
Черно-бели илюстрации
Те си тръгват един по един...
всички принцове, дето измисляше.
И сърцето започва да спи
във една стогодишна безприказност.
Накъдето погледнеш - живот.
Прозаичен и леко помръкнал.
И отдавна не питаш защо
любовта ти изчезва зад ъгъла.
Само нощем понякога, тайно,
се усещаш принцеса. Но истинска.
И в съня си завинаги бягаш
в една книга с разказани приказки.
И се криеш зад твърди корици,
зад гланцирани листи и букви,
да си спомниш езика на птиците.
И живееш съдбата на куклите.
После тръгваш. След тебе Пинокио
търси някакво златно ключе.
Ти се будиш обратно в Живота.
А Животът заспива във теб...
всички принцове, дето измисляше.
И сърцето започва да спи
във една стогодишна безприказност.
Накъдето погледнеш - живот.
Прозаичен и леко помръкнал.
И отдавна не питаш защо
любовта ти изчезва зад ъгъла.
Само нощем понякога, тайно,
се усещаш принцеса. Но истинска.
И в съня си завинаги бягаш
в една книга с разказани приказки.
И се криеш зад твърди корици,
зад гланцирани листи и букви,
да си спомниш езика на птиците.
И живееш съдбата на куклите.
После тръгваш. След тебе Пинокио
търси някакво златно ключе.
Ти се будиш обратно в Живота.
А Животът заспива във теб...
Тя, другата
Върви по улиците, сякаш дефилира.
Прозорците са луди папараци.
И всички много искат да я снимат.
Проблясват слънчевите им светкавици.
Асфалтът под краката и е кадифе.
Червено. А червено и отива.
Земята трябва малко да поспре,
защото времето край нея се поспира.
А тя върви нанякъде. И й е все едно.
Едва ли забелязва нещо. Тя е другаде.
С разпуснати коси и без палто,
тя е красива. И е много влюбена.
Изглежда сякаш цялото небе
би искало в нозете и да коленичи.
Не знам коя е. Тя е нова в мен.
(Дойде, когато се научих да обичам.)
Прозорците са луди папараци.
И всички много искат да я снимат.
Проблясват слънчевите им светкавици.
Асфалтът под краката и е кадифе.
Червено. А червено и отива.
Земята трябва малко да поспре,
защото времето край нея се поспира.
А тя върви нанякъде. И й е все едно.
Едва ли забелязва нещо. Тя е другаде.
С разпуснати коси и без палто,
тя е красива. И е много влюбена.
Изглежда сякаш цялото небе
би искало в нозете и да коленичи.
Не знам коя е. Тя е нова в мен.
(Дойде, когато се научих да обичам.)
Пулс...или нещо от думите...
Пролетна нощ. Типична. Банална.
Май като Май. С Луна като копче.
Сгушени улици. Спящи квартали.
Горе звездите приличат на точки.
Как ми е хубаво...На пръсти се вдигам.
Искам да пипна небето със длани.
Лунното копче с усмивка намига.
Знае, че няма с ръка да го хвана.
Но така ми е хубаво! А под мен се разстила
цяла поляна от клони и покриви.
Пролетна нощ - чаша синьо мастило,
със което да пиша думата 'обич'.
И я пиша навсякъде - по стените на къщите,
по асфалта, по пясъка, дори по морето.
И уж е написана, а към мене се връща
и звучи със гласа ти. И звучи като ехо...
Май като Май. С Луна като копче.
Сгушени улици. Спящи квартали.
Горе звездите приличат на точки.
Как ми е хубаво...На пръсти се вдигам.
Искам да пипна небето със длани.
Лунното копче с усмивка намига.
Знае, че няма с ръка да го хвана.
Но така ми е хубаво! А под мен се разстила
цяла поляна от клони и покриви.
Пролетна нощ - чаша синьо мастило,
със което да пиша думата 'обич'.
И я пиша навсякъде - по стените на къщите,
по асфалта, по пясъка, дори по морето.
И уж е написана, а към мене се връща
и звучи със гласа ти. И звучи като ехо...
Тайната кутия
Аз имам страшно много, знаеш ли...
Една галерия със тихи залези;
опитомената Луна; безброй звезди
и приказки. Все още неразказни.
Аз имам шепа морски стъкълца
и чаша със сапунени балонени.
Запазила съм даже чифт крила
и нощем с ветровете ми се гоним.
Аз имам много обич. Все за теб.
Едва си я събирам във сърцето.
Аз имам...Имам цялото небе!
И искам да го сложа във ръцете ти.
Аз имам нежност...Колкото вселена.
Не знам дали ще мога да я понеса.
Бих те помолила...Аз искам да я вземеш.
Целувка по целувка...дъх по дъх...
Една галерия със тихи залези;
опитомената Луна; безброй звезди
и приказки. Все още неразказни.
Аз имам шепа морски стъкълца
и чаша със сапунени балонени.
Запазила съм даже чифт крила
и нощем с ветровете ми се гоним.
Аз имам много обич. Все за теб.
Едва си я събирам във сърцето.
Аз имам...Имам цялото небе!
И искам да го сложа във ръцете ти.
Аз имам нежност...Колкото вселена.
Не знам дали ще мога да я понеса.
Бих те помолила...Аз искам да я вземеш.
Целувка по целувка...дъх по дъх...
Икар(ус)
Един безгрижен, късен автобус
пресича тихото на булеварда.
Въздишката на тежкия му пулс
отеква из алеите на парка.
А в светлото му, стъклено сърце,
пътуват шепичка среднощни хора.
И той се чувства лек като перце.
И някак си...лети му се нагоре.
Над тъмните прозорци, над терасите,
над пролетта, заспала във тревите.
Над покривите, по които гларуси
не спят. Будуват. И броят звездите.
Един безгрижен автобус лети
и всяка нощ пътува в небесата.
Билети няма. Тежките врати
безплатно се отварят за мечтатели.
пресича тихото на булеварда.
Въздишката на тежкия му пулс
отеква из алеите на парка.
А в светлото му, стъклено сърце,
пътуват шепичка среднощни хора.
И той се чувства лек като перце.
И някак си...лети му се нагоре.
Над тъмните прозорци, над терасите,
над пролетта, заспала във тревите.
Над покривите, по които гларуси
не спят. Будуват. И броят звездите.
Един безгрижен автобус лети
и всяка нощ пътува в небесата.
Билети няма. Тежките врати
безплатно се отварят за мечтатели.
A ти си вълшебник...
"Отвори ми, нося тишина..."
И много тънка лунна рокля.
Навън, разсънена, Нощта
започва земната си обиколка.
Поръчай ми безброй звезди.
(Харесвам дългите звездовалежи.)
В такива нощи не се спи.
А се обича много нежно.
Докосни ме...Нося ти любов.
Искам да я сгушиш с топли длани.
Искам да съм будна цяла нощ.
А нощта да свършва много бавно.
Само с устни ще ти прошептя,
че не искам вече да сънувам.
Отвори ми. Нося тишина.
И едно желание за сбъдване.
И много тънка лунна рокля.
Навън, разсънена, Нощта
започва земната си обиколка.
Поръчай ми безброй звезди.
(Харесвам дългите звездовалежи.)
В такива нощи не се спи.
А се обича много нежно.
Докосни ме...Нося ти любов.
Искам да я сгушиш с топли длани.
Искам да съм будна цяла нощ.
А нощта да свършва много бавно.
Само с устни ще ти прошептя,
че не искам вече да сънувам.
Отвори ми. Нося тишина.
И едно желание за сбъдване.
за десет минути
...и ей така...в тревите да лежиш
да гледаш слънцето през лист от репей,
да слушаш как възторжено жужи
една пчела, нагоре към небето,
да не си спомняш колко си човек
да си припомниш колко си глухарче
да спреш да имаш тяло и лице
и устни и очи, които плачат,
да имаш само тъничко стебло
и няколко листенца, вместо длани
да пиеш сутрин капки слънчев сок
в прегръдката на тихата поляна,
да пуснеш коренче в пръстта
да слушаш колко мъдра е Земята
и как те ражда нежно всеки път
в разтворените шепи на тревата,
да бъдеш много жълта от любов,
а после бяла, лека и копнежна,
да спреш да имаш даже и стебло,
а само Вятър и безброй летежи...
да гледаш слънцето през лист от репей,
да слушаш как възторжено жужи
една пчела, нагоре към небето,
да не си спомняш колко си човек
да си припомниш колко си глухарче
да спреш да имаш тяло и лице
и устни и очи, които плачат,
да имаш само тъничко стебло
и няколко листенца, вместо длани
да пиеш сутрин капки слънчев сок
в прегръдката на тихата поляна,
да пуснеш коренче в пръстта
да слушаш колко мъдра е Земята
и как те ражда нежно всеки път
в разтворените шепи на тревата,
да бъдеш много жълта от любов,
а после бяла, лека и копнежна,
да спреш да имаш даже и стебло,
а само Вятър и безброй летежи...
Между теб и Луната
И тази нощ Луната ще ме спъне.
Ще задържи очите ми отворени и будни.
Почти съм нейна. И почти е пълнолуние.
А ти почти съвсем си ми се сбъднал.
И тази нощ ще ме приспи дъхът ти.
Ще ме спаси от лунната магия.
Ще изрисуваш тялото ми с пръсти
и после в дланите си нежно ще ме скриеш.
Не гледай към Луната. Тя ревнува.
/От сто години вече ме обича.../
А ти не спирай. Още ме целувай.
Сега нали съм твоето момиче...
Ще задържи очите ми отворени и будни.
Почти съм нейна. И почти е пълнолуние.
А ти почти съвсем си ми се сбъднал.
И тази нощ ще ме приспи дъхът ти.
Ще ме спаси от лунната магия.
Ще изрисуваш тялото ми с пръсти
и после в дланите си нежно ще ме скриеш.
Не гледай към Луната. Тя ревнува.
/От сто години вече ме обича.../
А ти не спирай. Още ме целувай.
Сега нали съм твоето момиче...
И става празно...
Любовта си отива, превила гръбнак.
Непосилно и беше да носи тъгата ми.
И се спуска над нея тревожен сумрак.
Любовта си отива и ме гледа разплакана.
Аз какво да и кажа? "Остани. Стой си тук.
Ще сме двете със тебе...И така до безкрая."
Но не казвам ни дума. Не прошепвам ни звук.
Любовта е за двама. Ние двете го знаем.
А пък аз съм сама. Не ми трябва любов.
Нека иде далеч. И...дано да се върне.
Някой ден...някой път...в някой следващ живот...
Все едно. Аз ще чакам. И тя ще се сбъдне.
Непосилно и беше да носи тъгата ми.
И се спуска над нея тревожен сумрак.
Любовта си отива и ме гледа разплакана.
Аз какво да и кажа? "Остани. Стой си тук.
Ще сме двете със тебе...И така до безкрая."
Но не казвам ни дума. Не прошепвам ни звук.
Любовта е за двама. Ние двете го знаем.
А пък аз съм сама. Не ми трябва любов.
Нека иде далеч. И...дано да се върне.
Някой ден...някой път...в някой следващ живот...
Все едно. Аз ще чакам. И тя ще се сбъдне.
Не ме разбирай...
Навярно те обичам по-различно.
Не точно както си си го представял.
Но съм такава и ... така обичам.
По-тихо. По-дълбоко. До забрава.
И няма да съм тази, дето
ще ти сервира някакви дълбоки драми.
Аз просто пазя всичко във сърцето си.
Това е обич, знаеш ли...не знаме.
И някак ми е глупаво да я доказвам
с безсмислената показност, която
отвън е шарена, а вътре - празна.
За мене обичта е ... свята.
А другото е вятър и мъгла...
Цъфти лудешки, после прецъфтява...
И аз не мисля, че това е любовта.
Любов е нещото, което продължава
дори когато мине пролетта,
дори когато пъстрите цветчета
полегнат тихо мъртви във пръстта.
Но любовта остава. И им свети.
И не, не чакам да ме разбереш.
Отдавна зная, че не си приличаме -
различни хора от различни светове.
И все е обич уж...А е различна...
Не точно както си си го представял.
Но съм такава и ... така обичам.
По-тихо. По-дълбоко. До забрава.
И няма да съм тази, дето
ще ти сервира някакви дълбоки драми.
Аз просто пазя всичко във сърцето си.
Това е обич, знаеш ли...не знаме.
И някак ми е глупаво да я доказвам
с безсмислената показност, която
отвън е шарена, а вътре - празна.
За мене обичта е ... свята.
А другото е вятър и мъгла...
Цъфти лудешки, после прецъфтява...
И аз не мисля, че това е любовта.
Любов е нещото, което продължава
дори когато мине пролетта,
дори когато пъстрите цветчета
полегнат тихо мъртви във пръстта.
Но любовта остава. И им свети.
И не, не чакам да ме разбереш.
Отдавна зная, че не си приличаме -
различни хора от различни светове.
И все е обич уж...А е различна...
На любов като на война
Без тебе ми е много, много празно.
Със теб ми беше тежко. От тъга.
Изглежда двамата сме се наказали
с една любов, подобна на война.
А днес на бойното поле е пусто.
И армиите са безкрайно уморени.
Зачеркнали сме със дебели кръстове
аз - мисълта за тебе, ти - за мене.
Войната свърши. Ние победихме.
Загубихме, но победихме любовта.
И е ужасно тихо. Страшно тихо.
..............................
Ти още си любимият ми "враг".
Със теб ми беше тежко. От тъга.
Изглежда двамата сме се наказали
с една любов, подобна на война.
А днес на бойното поле е пусто.
И армиите са безкрайно уморени.
Зачеркнали сме със дебели кръстове
аз - мисълта за тебе, ти - за мене.
Войната свърши. Ние победихме.
Загубихме, но победихме любовта.
И е ужасно тихо. Страшно тихо.
..............................
Ти още си любимият ми "враг".
Тихите сънни градини...
Във меката постеля на нощта
се сгушвам като в облак. И утихвам.
А котешките лапки на съня
се галят нежно-нежно в миглите ми.
Косите ми се пълнят със звезди.
Луната кротко ме люлее в шепи.
В прозореца нахлува късен бриз.
Докосва шията ми. След това лицето.
А после идваш ти. Не казваш нищо.
Потъваш с мен във тишината на нощта.
Ръцете ти ме правят на въздишка
и аз се стапям цялата във тях...
се сгушвам като в облак. И утихвам.
А котешките лапки на съня
се галят нежно-нежно в миглите ми.
Косите ми се пълнят със звезди.
Луната кротко ме люлее в шепи.
В прозореца нахлува късен бриз.
Докосва шията ми. След това лицето.
А после идваш ти. Не казваш нищо.
Потъваш с мен във тишината на нощта.
Ръцете ти ме правят на въздишка
и аз се стапям цялата във тях...
Един въображаем Коминочистач на Сърца каза:
След залеза, ала преди нощта,
когато облаците носят златен пясък,
забравяш всички думи на света.
И бавно си припомняш тишината.
И малките човешки суети
олекват. Като пухче от глухарче.
Така е много лесно да летиш
по стъпките на слънчевите зайчета.
Не знаеш миг ли е. Или е вечност.
Но ставаш малък, светъл платноход.
И пускаш ветровете във сърцето си.
Да ти направят място за любов...
когато облаците носят златен пясък,
забравяш всички думи на света.
И бавно си припомняш тишината.
И малките човешки суети
олекват. Като пухче от глухарче.
Така е много лесно да летиш
по стъпките на слънчевите зайчета.
Не знаеш миг ли е. Или е вечност.
Но ставаш малък, светъл платноход.
И пускаш ветровете във сърцето си.
Да ти направят място за любов...
Нищо ново под слънцето
Не си виновен ти. Поне напълно.
Пък и какво ли значи думата 'вина'.
Понякога съдбата е ...триъгълна.
(А с теб - и любовта.)
Изплаквала съм те хиляда пъти.
Ще те изплача пак. Още веднъж.
Но след това, заклевам се в Небето,
аз няма да хабя сълзи за мъж!
Живот,съдба...каквото е - такова.
Това е МОЕТО виенско колело.
Сега съм горе. После долу.
Осъдена. Без право на любов.
Пък и какво ли значи думата 'вина'.
Понякога съдбата е ...триъгълна.
(А с теб - и любовта.)
Изплаквала съм те хиляда пъти.
Ще те изплача пак. Още веднъж.
Но след това, заклевам се в Небето,
аз няма да хабя сълзи за мъж!
Живот,съдба...каквото е - такова.
Това е МОЕТО виенско колело.
Сега съм горе. После долу.
Осъдена. Без право на любов.
Стих без име или говорене на сън
Сънят завива с плащ от тюл
леглото, стаята ми...всичко.
Да е безшумен е обул
зелени плюшени терлички.
Пристъпва тихичко към към мен
и шепне приказка, и ме целува.
Прегръща ме със две ръце
и цялата започвам да сънувам.
Сънувам устните ти /пак/.
Сънувам как ме галят, и ме галят.
И чак разнежвам синкавия мрак,
натрупан в ъглите на стаята ми.
И всичко става пълно със любов -
града, вселената и... просто всичко.
Това е знаеш ли защо?
Защото чак до лудост те обичам!
леглото, стаята ми...всичко.
Да е безшумен е обул
зелени плюшени терлички.
Пристъпва тихичко към към мен
и шепне приказка, и ме целува.
Прегръща ме със две ръце
и цялата започвам да сънувам.
Сънувам устните ти /пак/.
Сънувам как ме галят, и ме галят.
И чак разнежвам синкавия мрак,
натрупан в ъглите на стаята ми.
И всичко става пълно със любов -
града, вселената и... просто всичко.
Това е знаеш ли защо?
Защото чак до лудост те обичам!
Имаш ли толкова обич...
В очите си отглеждам водопади.
В косите - нощи и слънца.
Във мислите си - седем диви коня
и сянка на подплашена сърна.
Във дланите си си отглеждам нежност.
Във устните - почти стаен копнеж.
В мечтите - залезни крайбрежия.
А във сърцето - обичи. За теб.
И щом ме имаш - значи имаш всичко.
Нощта, конете, бързата вода...
Обичай ги! Безумно ги обичай.
А мене - повече от тях ...
:Р
В косите - нощи и слънца.
Във мислите си - седем диви коня
и сянка на подплашена сърна.
Във дланите си си отглеждам нежност.
Във устните - почти стаен копнеж.
В мечтите - залезни крайбрежия.
А във сърцето - обичи. За теб.
И щом ме имаш - значи имаш всичко.
Нощта, конете, бързата вода...
Обичай ги! Безумно ги обичай.
А мене - повече от тях ...
:Р
Портрет на едно свечеряване
Подухна вятър. Спящите листа
зашушнаха сънливо в полумрака.
Една щастлива птица прелетя.
Поисках да и кажа да ме чака.
Но замълчах. Последвах я с очи.
И после ненадейно я изгубих.
А облаците с цвят на аметист
рисуваха в небето пеперуди.
Такива вéчери живеят само тук.
Загадъчно потайни и вълшебни.
Притихвам и улавям всеки звук
преди магията безследно да изчезне...
зашушнаха сънливо в полумрака.
Една щастлива птица прелетя.
Поисках да и кажа да ме чака.
Но замълчах. Последвах я с очи.
И после ненадейно я изгубих.
А облаците с цвят на аметист
рисуваха в небето пеперуди.
Такива вéчери живеят само тук.
Загадъчно потайни и вълшебни.
Притихвам и улавям всеки звук
преди магията безследно да изчезне...
Защо Луната също не заспа...
Ти ми липсваш, моя обич. И не спя.
Гледам кръглата Луна в прозореца.
И без теб съм толкова сама...
нищо, че край мен е пълно с хора.
Аз не искам хора. Искам теб.
Ти си точно този, който търсех.
С точно толкова обичащи ръце,
колкото е нужно за прегръдка,
с точно толкова влюбени очи,
че самата аз да се обикна.
С тебе толкова красиво се мълчи,
че от тишината никнат стихове.
И сега...кажи ми как да спя?
Ти ми липсваш. Много, много, много!
Виж Луната. Даже тя разбра.
И се скри разплакана зад облака.
Гледам кръглата Луна в прозореца.
И без теб съм толкова сама...
нищо, че край мен е пълно с хора.
Аз не искам хора. Искам теб.
Ти си точно този, който търсех.
С точно толкова обичащи ръце,
колкото е нужно за прегръдка,
с точно толкова влюбени очи,
че самата аз да се обикна.
С тебе толкова красиво се мълчи,
че от тишината никнат стихове.
И сега...кажи ми как да спя?
Ти ми липсваш. Много, много, много!
Виж Луната. Даже тя разбра.
И се скри разплакана зад облака.
Среднощни приказки наместо сън...
Открадвам си по малко от нощта-
по къс Луна и няколко звездички,
по шепа вятър, шепа синкав мрак
и ноти на щастливи, летни птици.
Открадвам си минутки късен сън,
прозорец със едно море във него
и малко прасковено-жълт парфюм,
и кадифено-лебедова нежност.
Събирам ги във нещо като стих.
И под възглавницата ти го скривам.
Докосвам те със устни. А пък ти
усещаш, че съм с теб.
Дори невидима.
И после правим дълга тишина.
А дланите ти, влюбени във мене,
събличат всички тайни на нощта,
преди да ме превърнат във поема.
***
Открадвам си по малко от нощта.
От тебе - повече. От тебе - всичко.
В замяна ти оставям чудеса.
И цял безброй вълшебни приказки...
по къс Луна и няколко звездички,
по шепа вятър, шепа синкав мрак
и ноти на щастливи, летни птици.
Открадвам си минутки късен сън,
прозорец със едно море във него
и малко прасковено-жълт парфюм,
и кадифено-лебедова нежност.
Събирам ги във нещо като стих.
И под възглавницата ти го скривам.
Докосвам те със устни. А пък ти
усещаш, че съм с теб.
Дори невидима.
И после правим дълга тишина.
А дланите ти, влюбени във мене,
събличат всички тайни на нощта,
преди да ме превърнат във поема.
***
Открадвам си по малко от нощта.
От тебе - повече. От тебе - всичко.
В замяна ти оставям чудеса.
И цял безброй вълшебни приказки...
Луна на покрива
Една Луна е седнала отсреща
на керемидите на покрива на къщата.
Съвсем небрежно някак ме поглежда
и става да си тръгне, но се връща.
И аз, съвсем полу-заспала,
и казвам, че ще се търкулне на Земята.
Че трябва страшно много да внимава,
защото може да я бутне вятъра.
Но тя ме гледа тъй недоверчиво...
Усмихва се на облаците и нехае.
Аз мисля, че е време да заспивам.
Луната и без мен ще се оправи. Зная.
на керемидите на покрива на къщата.
Съвсем небрежно някак ме поглежда
и става да си тръгне, но се връща.
И аз, съвсем полу-заспала,
и казвам, че ще се търкулне на Земята.
Че трябва страшно много да внимава,
защото може да я бутне вятъра.
Но тя ме гледа тъй недоверчиво...
Усмихва се на облаците и нехае.
Аз мисля, че е време да заспивам.
Луната и без мен ще се оправи. Зная.
И нищо не е както трябва...
Така ми липсваш,че Нощта
стои зад ъгъла и все не идва.
Морето е пустиня от вода
и плаче скрито в шепите на мидите.
Безумни гларуси крадат слънца
и крият в облаци крилете си.
Хартиени човеци без лица
не могат да мечтаят за небето.
Реките спират. Всичките треви
поникват наобратно във земята.
И всичко е защото ти
ми липсваш и не спирам да те чакам.
стои зад ъгъла и все не идва.
Морето е пустиня от вода
и плаче скрито в шепите на мидите.
Безумни гларуси крадат слънца
и крият в облаци крилете си.
Хартиени човеци без лица
не могат да мечтаят за небето.
Реките спират. Всичките треви
поникват наобратно във земята.
И всичко е защото ти
ми липсваш и не спирам да те чакам.
Есента, която не обичам...
Тежко лято. Сякаш двеста слънца
са се спрели високо в небето.
Даже птиците тихичко спят
скрити в шепите на дърветата.
А тревите лежат уморени.
Чакат дъжд. Чакат вятър в косите си.
И раздават по малко зелено
на калинките и на щурците.
Сякаш всичко полека заспива.
Тротоарите, котките, къщите...
А морето клатушка лениво
водорасли и счупени мидички.
И ми иде да стана магьосница
и да мога да правя така,
че да сменям набързо сезоните.
Бих довела от днес есента...
са се спрели високо в небето.
Даже птиците тихичко спят
скрити в шепите на дърветата.
А тревите лежат уморени.
Чакат дъжд. Чакат вятър в косите си.
И раздават по малко зелено
на калинките и на щурците.
Сякаш всичко полека заспива.
Тротоарите, котките, къщите...
А морето клатушка лениво
водорасли и счупени мидички.
И ми иде да стана магьосница
и да мога да правя така,
че да сменям набързо сезоните.
Бих довела от днес есента...
Навярно си я срещал някога...
Момичето - пазителка на птици
понякога не може да сънува.
Тогава тръгва боса през звездите
към другата страна на пълнолунието.
Тя може да повярва в сто вълшебства,
преди да се е вдигнала нощта.
Разпръсква тихо плахата си нежност
над всички тъжни хора по света.
А тя самата чака някой, който,
ще каже "Аз съм. Ето ме. Дойдох.
Познавам те от милион животи...
Единствената истинска любов."
Момичето - пазителка на птици
понякога не може да заспи.
И боцкат скришом във зениците и
две малки, неизплакани сълзи.
понякога не може да сънува.
Тогава тръгва боса през звездите
към другата страна на пълнолунието.
Тя може да повярва в сто вълшебства,
преди да се е вдигнала нощта.
Разпръсква тихо плахата си нежност
над всички тъжни хора по света.
А тя самата чака някой, който,
ще каже "Аз съм. Ето ме. Дойдох.
Познавам те от милион животи...
Единствената истинска любов."
Момичето - пазителка на птици
понякога не може да заспи.
И боцкат скришом във зениците и
две малки, неизплакани сълзи.
...и слизам тихо на Земята
Небето ми е дом. От двеста вечности.
И, всъщност, е прекрасно, че летя.
Земята е мъничка и далечна.
Но някога съм дяволски сама...
Тогава правя тъжни звездопади.
(Така ти пиша, с падащи звезди.)
И чакам тайно да протегнеш длани
и ако можеш, да ме уловиш...
А сигурно е трудно за човеците
да вярват в някакви невидими неща.
Но ми се струва, че очите пречат.
И правят невълшебна любовта.
И... днес заменям Седмото Небе
за къщичка в света на грешните.
И белите си ангелски криле
за малко обич. От човешката.
И, всъщност, е прекрасно, че летя.
Земята е мъничка и далечна.
Но някога съм дяволски сама...
Тогава правя тъжни звездопади.
(Така ти пиша, с падащи звезди.)
И чакам тайно да протегнеш длани
и ако можеш, да ме уловиш...
А сигурно е трудно за човеците
да вярват в някакви невидими неща.
Но ми се струва, че очите пречат.
И правят невълшебна любовта.
И... днес заменям Седмото Небе
за къщичка в света на грешните.
И белите си ангелски криле
за малко обич. От човешката.
Когато Слънцето се върне...
Дъждовният следобед сяда тихо
на перваза на прозореца отсреща.
Едно врабче го гледа, после киха
и на врабчешки промърморва нещо.
Дърветата мълчат.Какво да кажат...
Листата им са лъскави и мокри.
Протягат се надолу към паважа,
закърпил дупките с парченца локви.
Изглеждат някак безутешно тъжни -
тревата, улиците, птиците, градът...
Виновна съм и няма да се лъжем -
раздадох им от своята тъга.
Раздадох им от липсата ти, от сълзите,
от тихото, което е без теб.
Когато се завърнеш, ще опитам
да им направя слънчево небе.
на перваза на прозореца отсреща.
Едно врабче го гледа, после киха
и на врабчешки промърморва нещо.
Дърветата мълчат.Какво да кажат...
Листата им са лъскави и мокри.
Протягат се надолу към паважа,
закърпил дупките с парченца локви.
Изглеждат някак безутешно тъжни -
тревата, улиците, птиците, градът...
Виновна съм и няма да се лъжем -
раздадох им от своята тъга.
Раздадох им от липсата ти, от сълзите,
от тихото, което е без теб.
Когато се завърнеш, ще опитам
да им направя слънчево небе.
Малки ежедневни чудеса...
И ето, тези няколко секунди,
в които с тебе просто си мълчим
създават чудо. Най-човешко чудо
за две сърца и четири очи.
Тогава се завръщам при душата си.
При теб се връщам. В нашия си свят.
Когато си наблизо, чудесата
се случват лесно. И не се броят.
в които с тебе просто си мълчим
създават чудо. Най-човешко чудо
за две сърца и четири очи.
Тогава се завръщам при душата си.
При теб се връщам. В нашия си свят.
Когато си наблизо, чудесата
се случват лесно. И не се броят.
Стихче, написано на длан
По улиците най-небрежно крачат
откъснати от Слънцето лъчи,
бездомни котки, нещо-продавачи
и други хора. Със и без мечти.
Дърветата надничат отвисоко
и вяло си помахват със листа.
В небето някакъв самотен облак
прибира в джобовете си дъжда.
И всичко е напълно както трябва-
градът и август, Слънцето и ти.
Такова настроение ме грабва,
че няма начин, пак ще се лети...
откъснати от Слънцето лъчи,
бездомни котки, нещо-продавачи
и други хора. Със и без мечти.
Дърветата надничат отвисоко
и вяло си помахват със листа.
В небето някакъв самотен облак
прибира в джобовете си дъжда.
И всичко е напълно както трябва-
градът и август, Слънцето и ти.
Такова настроение ме грабва,
че няма начин, пак ще се лети...
Като в тъмна омагьосана гора
Ти си някъде много далеч.
Уж си тук. И твърдиш, че си същият.
Ала нещо уплашено в мен
казва все, че не ти се завръща.
Между нас всички думи мълчат.
Или казват, но ние не чуваме.
Аз протягам на сляпо ръце
и се чувствам ужасно изгубена.
Как да вярвам сега, че си тук...
Как да вярвам сега, че си същият...
Тишина...тишина...Нито звук...
Всички пътища сочат - невръщане.
Уж си тук. И твърдиш, че си същият.
Ала нещо уплашено в мен
казва все, че не ти се завръща.
Между нас всички думи мълчат.
Или казват, но ние не чуваме.
Аз протягам на сляпо ръце
и се чувствам ужасно изгубена.
Как да вярвам сега, че си тук...
Как да вярвам сега, че си същият...
Тишина...тишина...Нито звук...
Всички пътища сочат - невръщане.
Различните езици на една и съща обич
По прозорците ми валят сенки на птици.
И танцуват лъчите на слънцето.
Аз ставам цветето, което се разлиства
в мълчанието, идващо отвънка.
Аз ставам някаква бродерия от ветрове
в квадратното пано на тази стая.
Днес имам вкус на чай от дъждове,
поникнали в очите на безкрая.
А тишината ми е като дъно на море.
Типична тишина. Съвсем безшумна.
Не знам дали ще можеш да я разбереш.
Не можеш ли, не би разбрал и думите...
И танцуват лъчите на слънцето.
Аз ставам цветето, което се разлиства
в мълчанието, идващо отвънка.
Аз ставам някаква бродерия от ветрове
в квадратното пано на тази стая.
Днес имам вкус на чай от дъждове,
поникнали в очите на безкрая.
А тишината ми е като дъно на море.
Типична тишина. Съвсем безшумна.
Не знам дали ще можеш да я разбереш.
Не можеш ли, не би разбрал и думите...
Една друга приказка...
Светулките ги няма. Ти ги взе.
Макар, че обеща да има нови.
Сега навсякъде около мен
е тъмно, и студено, и бездомно.
Но няма нищо...В Тъмната Гора
Снежанките от векове ги водят.
Ловците, вещиците, Любовта...
все някакви измислени герои.
Така си си решил...И аз - какво...
Прочитам приказката си до края.
Но този край е друг. Защото
не вярвам в принцове. И не желая.
Светулките ги няма...И сега
една Снежанка сам-сама се скита
в най-тъмното на Тъмната Гора.
Защото пак обърка приказките.
Макар, че обеща да има нови.
Сега навсякъде около мен
е тъмно, и студено, и бездомно.
Но няма нищо...В Тъмната Гора
Снежанките от векове ги водят.
Ловците, вещиците, Любовта...
все някакви измислени герои.
Така си си решил...И аз - какво...
Прочитам приказката си до края.
Но този край е друг. Защото
не вярвам в принцове. И не желая.
Светулките ги няма...И сега
една Снежанка сам-сама се скита
в най-тъмното на Тъмната Гора.
Защото пак обърка приказките.
Да си Октомври...
Октомври е небе с безброй звезди.
Оранжеви листа. И кестени.
Октомври пише приказки. Или мълчи.
И е ужасно повече от есен...
Октомври е носталгия. Тъга.
Усмивка. Радост. Ябълки. И грозде.
Октомври, всъщност, е жена.
Която омагьосва с поглед.
Октомври е въздишка. Топъл чай.
Октомври е поле от хризантеми.
Мъглива нежност...Нежност до безкрай.
Октомври и през май живее в мене...
Оранжеви листа. И кестени.
Октомври пише приказки. Или мълчи.
И е ужасно повече от есен...
Октомври е носталгия. Тъга.
Усмивка. Радост. Ябълки. И грозде.
Октомври, всъщност, е жена.
Която омагьосва с поглед.
Октомври е въздишка. Топъл чай.
Октомври е поле от хризантеми.
Мъглива нежност...Нежност до безкрай.
Октомври и през май живее в мене...
Happily Ever After
И не, че някога ще ме попиташ как съм,
дали успях да те преболедувам,
дали все още вярвам в щастието,
разбрах ли, че Любов не съществува,
дали не си те преговарям тихо,
наум, на сън, понякога наяве,
дали съм спряла да ти пиша стихове,
дали обичам още залези,
дали съм те оставила в сърцето си,
да мога тайно да те навестявам,
дали понякога те чувам в песните,
които си ми подарявал...
Не, няма никога да ме попиташ...
И никога не ще ти отговоря.
Защото знам, че като свърши приказката,
добре е книжката да я затворим...
Каквото сме научили - научили...
Каквото сме разбрали - сме разбрали.
Така е правилно, дори да ми е мъчно.
Ти няма никога да ме попиташ...
Аз няма да ти отговарям...
дали успях да те преболедувам,
дали все още вярвам в щастието,
разбрах ли, че Любов не съществува,
дали не си те преговарям тихо,
наум, на сън, понякога наяве,
дали съм спряла да ти пиша стихове,
дали обичам още залези,
дали съм те оставила в сърцето си,
да мога тайно да те навестявам,
дали понякога те чувам в песните,
които си ми подарявал...
Не, няма никога да ме попиташ...
И никога не ще ти отговоря.
Защото знам, че като свърши приказката,
добре е книжката да я затворим...
Каквото сме научили - научили...
Каквото сме разбрали - сме разбрали.
Така е правилно, дори да ми е мъчно.
Ти няма никога да ме попиташ...
Аз няма да ти отговарям...
Приказка за едно есенно небе
Между облаците и хълма
виждам малко от залеза-
тънка ивичка светлина.
Сякаш някой случайно
е драснал с флумастер.
Не нарочно, а просто така...
Все едно е открехнало
своя таен прозорец
това тихо и тъжно небе.
И помахва свенливо,
и ни гледа отгоре,
доверчиво, като дете.
Ала кой ли го вижда...
Човеците бързат.
Нямат време за цветни неща.
И небето се скрива
обратно зад хълма.
Пак само ще дочака нощта.
Но поне дъждовете
знаят люлчини песни.
И небето ги слуша без дъх.
И затваря очи,
а под клепките есенно
две сълзички неволно блестят...
виждам малко от залеза-
тънка ивичка светлина.
Сякаш някой случайно
е драснал с флумастер.
Не нарочно, а просто така...
Все едно е открехнало
своя таен прозорец
това тихо и тъжно небе.
И помахва свенливо,
и ни гледа отгоре,
доверчиво, като дете.
Ала кой ли го вижда...
Човеците бързат.
Нямат време за цветни неща.
И небето се скрива
обратно зад хълма.
Пак само ще дочака нощта.
Но поне дъждовете
знаят люлчини песни.
И небето ги слуша без дъх.
И затваря очи,
а под клепките есенно
две сълзички неволно блестят...
Една история, покрай която минават много хора...
Тя живее във своя си свят.
И никога от него не излиза.
Усмихва се на късните цветя,
на гълъбите по корнизите...
Усмихва се понякога на теб
/не знам дали си забелязвал/.
Говори с есенните ветрове
и пее тихичко на залеза.
Облегната на своята стена,
заключена във своята картина,
невидима за видимия свят
и точно за това - недостижима.
Понякога се влюбва и дори
умее да обича като хората.
Но после като никой друг тъжи.
И никой не усеща болката и.
Едва ли някой някога ще разбере,
когато най-внезапно си отиде.
Когато дойдат есенните дъждове
момичето от тебешир става невидимо.
И никога от него не излиза.
Усмихва се на късните цветя,
на гълъбите по корнизите...
Усмихва се понякога на теб
/не знам дали си забелязвал/.
Говори с есенните ветрове
и пее тихичко на залеза.
Облегната на своята стена,
заключена във своята картина,
невидима за видимия свят
и точно за това - недостижима.
Понякога се влюбва и дори
умее да обича като хората.
Но после като никой друг тъжи.
И никой не усеща болката и.
Едва ли някой някога ще разбере,
когато най-внезапно си отиде.
Когато дойдат есенните дъждове
момичето от тебешир става невидимо.
Той не обича вече дъжд...
Дъждът навън е толкова недружелюбен,
че как да тръгна...Трябва, но не искам.
Чадърът ми е уморен, изгърбен
и вече не разказва приказки...
Студено му е, иска да е в къщи.
Да пази суха тънката си ризка.
И гледа някак тъжно и намръщено,
разбрал, че все пак ще излизаме.
Разбирам го и аз. Но няма начин.
И лекичко го хващам за ръка.
И му прошепвам - щом навън прекрачим,
ще се усмихне този дъжд. На нас.
че как да тръгна...Трябва, но не искам.
Чадърът ми е уморен, изгърбен
и вече не разказва приказки...
Студено му е, иска да е в къщи.
Да пази суха тънката си ризка.
И гледа някак тъжно и намръщено,
разбрал, че все пак ще излизаме.
Разбирам го и аз. Но няма начин.
И лекичко го хващам за ръка.
И му прошепвам - щом навън прекрачим,
ще се усмихне този дъжд. На нас.
Принебяване
Следобедът, смутен, ме наблюдава
през рамото си, някак отдалече.
И след една въздишка във лилаво
прелива тихичко във вечер.
Разплисква се в оранжев акварел
по ръбчетата на небето
и милва с тънките си ветрове
една усмивка на лицето ми.
Въздушно ми е. Леко. И прозрачно.
Почти съм сигурна, че мога да летя.
И сигурно когато дойде здрачът
аз вече ще съм станала звезда...
през рамото си, някак отдалече.
И след една въздишка във лилаво
прелива тихичко във вечер.
Разплисква се в оранжев акварел
по ръбчетата на небето
и милва с тънките си ветрове
една усмивка на лицето ми.
Въздушно ми е. Леко. И прозрачно.
Почти съм сигурна, че мога да летя.
И сигурно когато дойде здрачът
аз вече ще съм станала звезда...
себеусещане
Понякога сама съм си тълпа...
И съм си шумна чак до изнемога.
А дълго ваяната тишина
в очите ми взривява облаци.
Тогава търся други светове,
в които се опитвам да намеря
откъснатите си криле
и по-щастливото си вчера.
И няма кой да укроти
натрупаните ми мълчания,
отритнатите ми мечти
и гневното ми отчаяние...
Понякога сама съм си тълпа.
Сама със себе си се разминавам.
И няма как да премълча,
че ми се иска да не се познавам.
И съм си шумна чак до изнемога.
А дълго ваяната тишина
в очите ми взривява облаци.
Тогава търся други светове,
в които се опитвам да намеря
откъснатите си криле
и по-щастливото си вчера.
И няма кой да укроти
натрупаните ми мълчания,
отритнатите ми мечти
и гневното ми отчаяние...
Понякога сама съм си тълпа.
Сама със себе си се разминавам.
И няма как да премълча,
че ми се иска да не се познавам.
Мелодия за сън...
Сънят ми тази вечер е прекрасен-
люлее ми във топлите си шепи.
Постила приказки върху чаршафите
и нежно, много нежно ми нашепва
да легна, доверчива, във ръцете му.
Целува клепките ми и притихва.
Усещам се като вълшебно цвете,
и някак постепенно се разлиствам.
Луната от високо ме поглежда
и посребрява капчиците тишина,
които притаено се процеждат
по спуснатите мигли на Съня.
А тази вечер той е страшно нежен.
Дори не помня, че е бил и лош...
Прегръщам го и нека ме отвежда.
Довиждане, Луна. И лека нощ...
люлее ми във топлите си шепи.
Постила приказки върху чаршафите
и нежно, много нежно ми нашепва
да легна, доверчива, във ръцете му.
Целува клепките ми и притихва.
Усещам се като вълшебно цвете,
и някак постепенно се разлиствам.
Луната от високо ме поглежда
и посребрява капчиците тишина,
които притаено се процеждат
по спуснатите мигли на Съня.
А тази вечер той е страшно нежен.
Дори не помня, че е бил и лош...
Прегръщам го и нека ме отвежда.
Довиждане, Луна. И лека нощ...
Въздух, пълен със Луна
По есенните булеварди пада здрач.
Листата шушнат жълтата си песен.
Луната е случаен минувач.
А този град и е ужасно тесен.
Тя, всъщност, има цялото небе.
Но там понякога и е самотно.
И слиза в някое забравено градче
по керемидените покриви.
Пресича уморения площад сама.
Понякога говори с птиците.
Раздава им трошици топлина
от сребърното на зениците си.
А после си отива мълчешком
по улицата, дето води до небето.
Отключва тихо малкия си дом.
Застава до прозорчето. И свети.
Листата шушнат жълтата си песен.
Луната е случаен минувач.
А този град и е ужасно тесен.
Тя, всъщност, има цялото небе.
Но там понякога и е самотно.
И слиза в някое забравено градче
по керемидените покриви.
Пресича уморения площад сама.
Понякога говори с птиците.
Раздава им трошици топлина
от сребърното на зениците си.
А после си отива мълчешком
по улицата, дето води до небето.
Отключва тихо малкия си дом.
Застава до прозорчето. И свети.
Просто сърцата стават по-голeми...
честито порастване на момчето :)
Той носи толкова слънце в себе си,
че чак
небето му завижда много тайно.
Привечер сяда на протъркания праг.
Лови звезди във стария си чайник
и после с уморената Луна
отпиват тихичко отвара от вълшебства.
Говорят си. Или пък си мълчат.
И всичко е прекрасно. Като детство.
Понякога прекрачва хоризонта...
Отплава с лодката си от мечти.
Опитомява някакъв забравен облак.
А после става вятър. И лети.
В една кутийка, колкото сърце,
си е събрал най-златното богатство-
безкрайна обич. Като на дете.
Шшшшш...тихо, Свят!
Момчето пораства!
Той носи толкова слънце в себе си,
че чак
небето му завижда много тайно.
Привечер сяда на протъркания праг.
Лови звезди във стария си чайник
и после с уморената Луна
отпиват тихичко отвара от вълшебства.
Говорят си. Или пък си мълчат.
И всичко е прекрасно. Като детство.
Понякога прекрачва хоризонта...
Отплава с лодката си от мечти.
Опитомява някакъв забравен облак.
А после става вятър. И лети.
В една кутийка, колкото сърце,
си е събрал най-златното богатство-
безкрайна обич. Като на дете.
Шшшшш...тихо, Свят!
Момчето пораства!
И се сърдя ужасно на себе си...
Започвам всеки ден със "Край!"
Какво по-хубаво начало...
От днес не вярвам в любовта.
Без нея пак ще съм си цяла.
Без тебе вече не боли.
Дори не помня, че болеше.
Сълзи ли? Глупости...Сълзи...
Каквото беше...знаеш...беше.
И вече лъжа съвършено.
Почти си вярвам...Само че
след няколко секунди време
едно предателско гласче
нашепва "Още го обичаш.
И знаеш, че ще е така...
пред себе си, добре, отричай.
Но няма как пред Любовта..."
И тръгва всичко пак обратно-
сълзите, липсата ти, празнотата...
Какво, че любовта е вятър...
Той ми е нужен. За крилата.
А мислех, че умело лъжа...
И мислех, че ще си повярвам.
Ще спра да съм ужасно тъжна.
Ще спра завинаги да те очаквам.
Излиза, че не става лесно.
Това, проклетото сърце
ще те очаква цяла вечност.
Или поне докато спре...
Какво по-хубаво начало...
От днес не вярвам в любовта.
Без нея пак ще съм си цяла.
Без тебе вече не боли.
Дори не помня, че болеше.
Сълзи ли? Глупости...Сълзи...
Каквото беше...знаеш...беше.
И вече лъжа съвършено.
Почти си вярвам...Само че
след няколко секунди време
едно предателско гласче
нашепва "Още го обичаш.
И знаеш, че ще е така...
пред себе си, добре, отричай.
Но няма как пред Любовта..."
И тръгва всичко пак обратно-
сълзите, липсата ти, празнотата...
Какво, че любовта е вятър...
Той ми е нужен. За крилата.
А мислех, че умело лъжа...
И мислех, че ще си повярвам.
Ще спра да съм ужасно тъжна.
Ще спра завинаги да те очаквам.
Излиза, че не става лесно.
Това, проклетото сърце
ще те очаква цяла вечност.
Или поне докато спре...
в края на краищата...
Разбирам го. Не му е трябвала любов.
Или поне не моята. Какво пък толкова.
Това, което не разбирам, е защо
аз трябва да усещам тази болка.
Наистина не се разбирам. Въобще.
Безсмислено е. Глупаво е всичко.
Животът е такъв, какъвто е -
един обича, друг пък го обичат.
И, всъщност, смисълът е Любовта.
Не кой я дава или я приема.
Така че имам смисъл и сама.
Защото цялата съм пълна със любов.
Дори без него.
Или поне не моята. Какво пък толкова.
Това, което не разбирам, е защо
аз трябва да усещам тази болка.
Наистина не се разбирам. Въобще.
Безсмислено е. Глупаво е всичко.
Животът е такъв, какъвто е -
един обича, друг пък го обичат.
И, всъщност, смисълът е Любовта.
Не кой я дава или я приема.
Така че имам смисъл и сама.
Защото цялата съм пълна със любов.
Дори без него.
От шума на листата навън...
Ноември ме разбра.И ме прегърна.
Най-топлите си дни ми подари.
Не обеща, че няма да си тръгне.
Не ми свали последните звезди,
а просто ми разказа листопадно
най-хубавата приказка на този свят.
И аз разбрах, че няма да остане.
Но пък повярвах някак в Любовта.
В онази, другата, която не ранява.
А просто съществува.Ей така.
Една любов, която се раздава
на всички тъжни хора по света.
Най-топлите си дни ми подари.
Не обеща, че няма да си тръгне.
Не ми свали последните звезди,
а просто ми разказа листопадно
най-хубавата приказка на този свят.
И аз разбрах, че няма да остане.
Но пък повярвах някак в Любовта.
В онази, другата, която не ранява.
А просто съществува.Ей така.
Една любов, която се раздава
на всички тъжни хора по света.
Ще си тръгна от тази приказка...
Тези нощи са дълги с години.
И са пълни с отчаян страх.
Като някаква непроходима,
много тъмна и страшна гора.
Аз забравих да взема трошици.
Да маркирам пътя към теб...
Или взех...Но забравих за птицата,
дето може да ги изкълве.
Или ти ги забрави...Не помня.
Беше отдавна...Беше преди...
А гората е тъмна и грозна.
И ме дебне със жълти очи.
Чакам утрото - светлинката
над зъбатия, остър хребет.
И ще тръгна самичка. Нанякъде.
На където ще мога без тебе...
И са пълни с отчаян страх.
Като някаква непроходима,
много тъмна и страшна гора.
Аз забравих да взема трошици.
Да маркирам пътя към теб...
Или взех...Но забравих за птицата,
дето може да ги изкълве.
Или ти ги забрави...Не помня.
Беше отдавна...Беше преди...
А гората е тъмна и грозна.
И ме дебне със жълти очи.
Чакам утрото - светлинката
над зъбатия, остър хребет.
И ще тръгна самичка. Нанякъде.
На където ще мога без тебе...
Спи...
Градът е толкова вълшебен през нощта.
И как са тихи само булевардите...
Дърветата и вятърът шептят
и се усмихват уличните лампи
досущ като оранжеви Луни,
почти докоснали Земята...
Градът по детски и безгрижно спи.
И сигурно сънува, че е лято.
И нещо във очите ми блещука...
Не знам какво е. Но ми е красиво.
Навярно са звезди. Или светулки.
Или сълзи. Че нещо си отива...
Ала градът е толкова вълшебен тази нощ...
И през разплакани очи, пак е вълшебен.
Завивам го със цялата любов,
която не можах да дам на тебе...
И как са тихи само булевардите...
Дърветата и вятърът шептят
и се усмихват уличните лампи
досущ като оранжеви Луни,
почти докоснали Земята...
Градът по детски и безгрижно спи.
И сигурно сънува, че е лято.
И нещо във очите ми блещука...
Не знам какво е. Но ми е красиво.
Навярно са звезди. Или светулки.
Или сълзи. Че нещо си отива...
Ала градът е толкова вълшебен тази нощ...
И през разплакани очи, пак е вълшебен.
Завивам го със цялата любов,
която не можах да дам на тебе...
Тихо...по-тихо...
От покрива се вижда надалече -
отвъд морето, глътнало Луната,
отвъд ръба на тази синя вечер,
отвъд баирите, отвъд земята...
И ако стана много, много тиха,
без дъх, без думи и без пулс,
ще чуя как отнякъде ме вика
гласът на някой, който ме е чул.
Гласът на някой, който ме познава
отвъд човешките ми имена...
И сигурно тогава, чак тогава
във мен ще се събуди Любовта.
отвъд морето, глътнало Луната,
отвъд ръба на тази синя вечер,
отвъд баирите, отвъд земята...
И ако стана много, много тиха,
без дъх, без думи и без пулс,
ще чуя как отнякъде ме вика
гласът на някой, който ме е чул.
Гласът на някой, който ме познава
отвъд човешките ми имена...
И сигурно тогава, чак тогава
във мен ще се събуди Любовта.
Някъде високо в мене...
Превърнах думите си в птици. И ги пуснах.
Да отлетят далеч от мен...Където искат.
Не са ми нужни. Никак. Аз съм въздух,
във който Тишината се разлиства.
Днес вече нямам дълги изречения,
с които да разказвам кратки обичи.
Живея в някакво десето измерение
и ми е хубаво почти до невъзможност.
Недостижима съм за тежките си мисли,
за плоските си чувства...и за всичко.
Почти ме няма тук. Почти съм истинска.
Не знам дали е свобода. Но ми прилича.
Да отлетят далеч от мен...Където искат.
Не са ми нужни. Никак. Аз съм въздух,
във който Тишината се разлиства.
Днес вече нямам дълги изречения,
с които да разказвам кратки обичи.
Живея в някакво десето измерение
и ми е хубаво почти до невъзможност.
Недостижима съм за тежките си мисли,
за плоските си чувства...и за всичко.
Почти ме няма тук. Почти съм истинска.
Не знам дали е свобода. Но ми прилича.
Никъде
Изгубих и последния си еднорог...
Сега съм по-сама и от Луната.
Светът навън е дяволски широк
и пълен само със пустинен вятър.
Светът навън е страшен и голям.
Не мога да остана в него. И не искам.
Внезапно свърших приказките. И сега
последната остава недописана.
А аз оставам някъде далече -
един забравен, непотърсен спомен.
Изгубих и последния си еднорог...
И вече
едва ли някога ще го догоня...
Сега съм по-сама и от Луната.
Светът навън е дяволски широк
и пълен само със пустинен вятър.
Светът навън е страшен и голям.
Не мога да остана в него. И не искам.
Внезапно свърших приказките. И сега
последната остава недописана.
А аз оставам някъде далече -
един забравен, непотърсен спомен.
Изгубих и последния си еднорог...
И вече
едва ли някога ще го догоня...
Грешен адрес
Тази Земя ми е твърде голяма.
Или пък аз съм си твърде сама.
Някой е казал "Светът е за двама".
Значи че не е за мен този Свят.
И той го разбира. И аз го разбирам.
Тоест - разбрахме се. И после...какво?
Светът безхаберно върви и си свири,
а аз безхаберно пътувам. На стоп.
С вятъра, с птиците, с мъглите на залеза,
със тихия смях на някакъв дъжд.
И ми е чисто, красиво и празно...
(Тук следва баналната римичка - мъж.
Но както разбрахме - него го няма.
С две думи казано - каква свобода...)
Светът си е сложил табелка "За двама".
И страшно надменен си вири носа.
То, всъщност, до там му стигат очите.
Ако можеше само да види отвъд,
където живея сама със мечтите си
и някакви тайни градини цъфтят
щеше набързо да махне табелата,
щеше със мен да пътува. На стоп.
Но не вижда Светът. Този Свят е от слепите.
И кротичко следва своя си ход...
Ами...толкова. Май че това е.
Сигурно аз съм си твърде сама.
Не че Земята е твърде голяма.
Просто съм сбъркала нещо Света...
Или пък аз съм си твърде сама.
Някой е казал "Светът е за двама".
Значи че не е за мен този Свят.
И той го разбира. И аз го разбирам.
Тоест - разбрахме се. И после...какво?
Светът безхаберно върви и си свири,
а аз безхаберно пътувам. На стоп.
С вятъра, с птиците, с мъглите на залеза,
със тихия смях на някакъв дъжд.
И ми е чисто, красиво и празно...
(Тук следва баналната римичка - мъж.
Но както разбрахме - него го няма.
С две думи казано - каква свобода...)
Светът си е сложил табелка "За двама".
И страшно надменен си вири носа.
То, всъщност, до там му стигат очите.
Ако можеше само да види отвъд,
където живея сама със мечтите си
и някакви тайни градини цъфтят
щеше набързо да махне табелата,
щеше със мен да пътува. На стоп.
Но не вижда Светът. Този Свят е от слепите.
И кротичко следва своя си ход...
Ами...толкова. Май че това е.
Сигурно аз съм си твърде сама.
Не че Земята е твърде голяма.
Просто съм сбъркала нещо Света...
Ново
Когато спрях да те очаквам, заваля.
Валя със дни...Или пък със еони.
А аз стоях, прегърнала дъжда
и заличавах всичките си спомени.
Не зная колко дълго продължи...
Сезоните се сменяха край мене.
И аз ги виждах като през сълзи.
Без усет за пространство и за време.
И после всичко свърши. Изведнъж.
Не помнех кой си, нито аз коя съм.
Познавах само онзи дълъг дъжд.
И семенцето, от което ще порасна.
Валя със дни...Или пък със еони.
А аз стоях, прегърнала дъжда
и заличавах всичките си спомени.
Не зная колко дълго продължи...
Сезоните се сменяха край мене.
И аз ги виждах като през сълзи.
Без усет за пространство и за време.
И после всичко свърши. Изведнъж.
Не помнех кой си, нито аз коя съм.
Познавах само онзи дълъг дъжд.
И семенцето, от което ще порасна.
какво искам ли...
Небето - дрипав, рошав скитник
ще пренощува нейде край брега.
Луната в шепите му се усмихва
с оскъдна, бяла светлина.
По улиците никнат само сенки.
Асфалтът ги преглъща, мълчалив.
Земята се озърта уморено
и някак отегчено се върти.
Дърветата, изпразнени от птици,
навярно си мечтаят да летят.
Комините са тъжни лунатици
и пушат уморено над града.
Усещам зима. Пише я по въздуха.
И аз я прочитам с тихи сетива.
Дъхът по устните ми лекичко заглъхва.
Бих искала да се превърна във мъгла.
ще пренощува нейде край брега.
Луната в шепите му се усмихва
с оскъдна, бяла светлина.
По улиците никнат само сенки.
Асфалтът ги преглъща, мълчалив.
Земята се озърта уморено
и някак отегчено се върти.
Дърветата, изпразнени от птици,
навярно си мечтаят да летят.
Комините са тъжни лунатици
и пушат уморено над града.
Усещам зима. Пише я по въздуха.
И аз я прочитам с тихи сетива.
Дъхът по устните ми лекичко заглъхва.
Бих искала да се превърна във мъгла.
Малка обява
Не биваше. Не биваше така -
след сто години сън да се събуждам.
Сега светът изглежда непознат.
А аз във него съм ужасно чужда.
Защо му трябваше на този принц
да идва и да ме целува без да мисли?
Принцесата я няма...Нека спи!
Нали си има разни други приказки...
А той пристигна като на шега.
И на шега реши да ме целуне...
А после си отиде. И сега
съм истински и непростимо будна.
Уплашена съм. Този свят боли.
Изглежда зли орисници са го проклели.
Не искам да оставам в него. Нито миг.
Разменям замъка си. За вретено.
след сто години сън да се събуждам.
Сега светът изглежда непознат.
А аз във него съм ужасно чужда.
Защо му трябваше на този принц
да идва и да ме целува без да мисли?
Принцесата я няма...Нека спи!
Нали си има разни други приказки...
А той пристигна като на шега.
И на шега реши да ме целуне...
А после си отиде. И сега
съм истински и непростимо будна.
Уплашена съм. Този свят боли.
Изглежда зли орисници са го проклели.
Не искам да оставам в него. Нито миг.
Разменям замъка си. За вретено.
За неизвестните в задачата
Понякога заспиването е задача,
която няма никакво решение.
Луната плюс звездичките плюс здрача...
Сънят е хикс. Ужасно уравнение.
Тогава чувам босите крачета
топуркащи задружно под леглото.
(Там имам цяло село със джуджета,
едно чудовище и две-три котки.)
И виждам в сенките танцуващи принцеси,
вълшебници, русалки, еднорози...
А вътре в мен, където е сърцето,
предавам туп-туп-туп. По морза.
Не знам дали приемаш тази поща,
дали ще можеш да я разчетеш...и всичко...
Да знаеш само (ако чуваш туп-туп нощем)
че всяко 'туп' е равно на обичам.
която няма никакво решение.
Луната плюс звездичките плюс здрача...
Сънят е хикс. Ужасно уравнение.
Тогава чувам босите крачета
топуркащи задружно под леглото.
(Там имам цяло село със джуджета,
едно чудовище и две-три котки.)
И виждам в сенките танцуващи принцеси,
вълшебници, русалки, еднорози...
А вътре в мен, където е сърцето,
предавам туп-туп-туп. По морза.
Не знам дали приемаш тази поща,
дали ще можеш да я разчетеш...и всичко...
Да знаеш само (ако чуваш туп-туп нощем)
че всяко 'туп' е равно на обичам.
Диви цветя
Защото все не свършва тази обич,
и не свършва,
натрупва се във вените ми и в сърцето,
и жили в мене... лошо, като стършел,
сълзите ми са много, много светли.
Аз няма как да ти я дам насила. Няма...
И вече спрях да се опитвам. Беше време.
Не знам дали ти е отчайващо голяма.
Знам само, че не искаш да я вземеш.
Прилича ми на плевел. Непотребна.
Поникнала на мястото на ... всичко.
И точно за това - ужасно вредна.
Не знаех, че е вредно да обичаш.
Но може би неправилно го правя...
Изглежда не успях да се науча.
Запомням го. А после го забравям.
И после ми е много, много мъчно.
И ето ме - приличам на градина.
Отдвна изоставена. Сама на себе си.
И чакам някой някога да мине,
и да открие във тревите цветенце.
и не свършва,
натрупва се във вените ми и в сърцето,
и жили в мене... лошо, като стършел,
сълзите ми са много, много светли.
Аз няма как да ти я дам насила. Няма...
И вече спрях да се опитвам. Беше време.
Не знам дали ти е отчайващо голяма.
Знам само, че не искаш да я вземеш.
Прилича ми на плевел. Непотребна.
Поникнала на мястото на ... всичко.
И точно за това - ужасно вредна.
Не знаех, че е вредно да обичаш.
Но може би неправилно го правя...
Изглежда не успях да се науча.
Запомням го. А после го забравям.
И после ми е много, много мъчно.
И ето ме - приличам на градина.
Отдвна изоставена. Сама на себе си.
И чакам някой някога да мине,
и да открие във тревите цветенце.
Приказка, в която да повярвам...
Омръзна ми от разни летни приказки,
и от любов, дълбока до...коляно.
Прилично прозаична, плитичка,
но пък достатъчна да се удавя.
Омръзнаха ми всичките светулки,
които точно в тъмното - угасват.
Омръзна ми водата от капчуците.
От нея си оставам жадна.
Сега бих искала една история
без замъци от пясък. Без обещания.
Без да валят звезди в прозорците.
И без да гаснат в бяло отчаяние.
Една история, дошла със зимата,
премръзнала от дългото пътуване,
която да поседне край комина,
да се постопли и да влезе в мене.
Една история, затрупана от преспи,
завита до ушите, тиха, чаена.
В която всичко да се случва лесно.
И точно за това да е безкрайна.
и от любов, дълбока до...коляно.
Прилично прозаична, плитичка,
но пък достатъчна да се удавя.
Омръзнаха ми всичките светулки,
които точно в тъмното - угасват.
Омръзна ми водата от капчуците.
От нея си оставам жадна.
Сега бих искала една история
без замъци от пясък. Без обещания.
Без да валят звезди в прозорците.
И без да гаснат в бяло отчаяние.
Една история, дошла със зимата,
премръзнала от дългото пътуване,
която да поседне край комина,
да се постопли и да влезе в мене.
Една история, затрупана от преспи,
завита до ушите, тиха, чаена.
В която всичко да се случва лесно.
И точно за това да е безкрайна.
Когато се опитвам да избягам (2)
08.03.2011
Той винаги е нежен. Като гръм.
Връхлита върху мен и ме стопява.
Не зная истински ли е, или е сън.
Или във себе си го припознавам.
Измислям му хиляда имена
и после ги забравям. Да не плача.
И после се опитвам да летя
с прозрачната наивност на глухарче.
Но все не ми достигат ветрове...
Или тежа от имената му по мене.
Или тежат парченцата сърце,
които той забрави да си вземе.
04.03.2011
Когато Пролетта целуне миглите ми
и свърши този сън, най-зимният от всички,
градините във мен ще се разлистят,
пречистени за ново. За обичане.
Тревите ще заместят ледовете.
Дъждът ще пее и ще носи птици.
Обиденото слънце ще засвети,
поръсвайки света ми със искрици.
Ще нацъфтят дърветата, а ветровете
ще бъдат топли, дъхави и южни.
Когато свърши този сън, ще стана цвете.
Сега сънувам своето събуждане.
02.03.2011
От толкова безкрайна белота
изгубих всичките лета, които имах.
Морето се напълни с тишина.
С мъгливи утрини. И дълга зима.
А ние с песъчинките мълчим.
Мечтаем си за мидичка, в която
да се затворим с няколко сълзи.
Да станем перлички. Или пък лято.
Но в тази безпределна белота
пътеките се губят и изчезват...
Остава спомена за стъпки по брега.
А после...нищо. Само бездни.
25.02.2011
"Не си човек. Човеците са лоши."
Напълно ти повярвах за това.
Какво обаче съм, не зная още.
/Или не искам да го разбера./
Накара ме да се почувствам...странно.
Първо - обичана. А после - сувенир.
Една безсмислена, неструваща награда
от някакъв измислен твой турнир.
Спечели ме, порадва се и ме забрави.
Така де... с рицарите е така...
/Понякога се лъжа, че са ангели
и даже ги сънувам със крила./
Сега обаче всичко ми е ясно.
Не всичко, но почти. Добре.
Не знам къде обаче ми е мястото.
Ти знаеш само, че не е при теб.
24.02.2011
Побеляха небетата. Снеговете тежаха
върху своите лодки от ледени облаци.
Някой стана студен. Като северен вятър.
Заваляха от горе парченца необич.
Някой късаше всичко. И затрупа пътеките.
Затрупа света. Вледени ми надеждите.
Всяка обич затихна, превърната в ехо.
Но под всичко остана една капчица нежност.
За да може от нея посредата на зимата
да пробие снега подранило обичане.
Без да чувства студа. Но ужасно ранимо.
Едно бяло, наивно и...тъжно кокиче.
21.02.2011
Любов ли е когато те измислям
по-съвършен отколкото си всъщност,
когато не те искам...и те искам.
Когато ти си чувството за 'в къщи'.
Когато те изплаквам безпричинно
и въпреки причините те оправдавам,
когато нямам сили да съм силна,
но някак си успявам да остана,
когато се пропуквам от гласа ти
/и после се запълвам със мълчания/
когато търся безпосочни пътища
и си поставям нови разстояния,
когато те зазиждам вън от мене
и после цялата се сривам. Да те пусна.
Когато губя себе си в безвремие
и после осъзнавам, че е късно...
Любов ли е, когато не заспивам
и те сънувам със отворени очи,
а в мен вселените избухват и се свиват,
и после се превръщат във сълзи.
Любов ли е когато се ранявам
сама със моите безброй защо-та,
а отговорите им винаги ги няма,
освен един. Любов е.
19.02.2011
Ти знаеш ли...приличаш ми на дъжд...
Пристигаш ненадейно и внезапно.
И после си отиваш. Изведнъж.
А аз оставам на прозореца.
И те очаквам.
Понякога се бъркам. Припознавам те
във собствените си сълзи.
Таванът ми е целият от облаци,
а зад стъклата
...там не вали.
Изобщо не вали.
Във мен капчуците не спират да те пеят.
Далечен. Мой. Красив. Дъждовалежен...
Ритмува с тебе всеки дъх сърцето ми.
И спира за секундичка. От нежност.
15.02.2011
Пак ли тръгнах след Белия Заек?
Пак ли в дупката скочих сама...
Пак съм станала толкова малка,
че не мога да стигна ключа...
По-добре е...Когато пораствам
от сълзите си правя морета.
И ми става горчиво и тясно
на земята. И малко - в сърцето.
Вече имам дванайсет дузини
от усмихнати чеширски котки.
Но не зная как да премина
зад вратата, скрила Живота.
И се лутам в Света Наобратно,
и се спъвам във чудеса...
И си вярвам, че там ме очаква
един влюбен във мен
Луд Шапкар.
12.02.2011
Топи се слънцето...Прилича ми на мед.
И лепне по езика на небето.
От някъде изтичат ветрове
и бързо се умилкват във ръцете ми.
Не зная залеза ли точно е това,
което влива мене толкова обич,
но ... нямам думи да се изразя...
красиво ми е чак до невъзможност,
такова ми е... обич до побъркване...
И не към теб, а просто ей така...
такава обич, цялата настръхвам...
и имам нужда да я подаря...
11.02.2011
Момчетата със счупени сърца
и тези, дето не умеят да се влюбват,
и другите, заключили сълза
в окото си
когато свършва филма,
онези, дето ни болят,
и тези, дето нараняваме,
момчета с неизвестни имена,
момчетата, които не забравяме,
момчетата, които от деца
са истински мъже - мъжете в къщи,
и другите - в разглезения свят,
които имат всичко и се мръщят,
момчетата с охлузени ръце,
които стават принцове,
щом ги обикнеш,
момчета, за които 'не'
не е възможен отговор
/така че - свиквай.../;
момчетата, които си отиват
и цял живот ги чакаш да се върнат,
момчетата, които са красиви
във своята саморешена стръмност,
нахалните момчета,
лошите,
добрите, тихите,
далечно-чужди,
момчетата от будните ти нощи
и тези, след които се събуждаш
с избодена от плач душа;
момчетата, които я лекуват;
момчетата, които те мълчат;
момчетата, които не сънуваш;
момчетата, удобни като рамо,
момчетата, добри като надежда...
Те всички имат нужда само
от нежност...от мъничко нежност.
09.02.2011
Сънувам някакви объркани неща...
Зелено слънце, птици от хартия,
и "Всичко живо е трева",
и пълни със звезди саксии,
и някакви човеци без лица -
не се познаваме, но ги обичам.
А после се събуждам. И мълча.
А сънищата тихичко изтичат
под миглите ми, със дъха ми...като дим.
И ми е празно. Но красиво празно.
Отказах се да вярвам във мечти.
И спрях да плача. За разнообразие.
06.02.2011
Понякога си мисля, че ме няма...
Или поне не съм във този свят.
Живея отстрани. И наблюдавам.
И то ми стига, за да се боля.
А се боля от някакви обичания,
които няма на кого да дам.
Преди си мислех, че да бъда ничия
е равно на огромна свобода.
А то отблизо е съвсем като решетка.
Заключена съм в себе-си-затвор.
И упорито шия трънчета по клетката,
за да не влезе никой тук...А кой...
А кой ли би поискал да го пусна
в най-тъмното Далеч на моя свят.
И ставам по-далечна...и замръзвам.
И ми е все едно, че се боля.
04.02.2011
В прозорците изгрява Петък Вечер,
препила със бръмчащо електричество,
със погледи на влюбени момчета
и със усмивките на влюбени момичета.
Горещо и е. Нищо че под нулата
показват термометрите на синоптиците.
На нея и е топло. И танцува
пристъпвайки едва-едва по жиците
протегнати между разголените клони,
между комините, подобни на лули,
между облечените със пране балкони
и зимните подсмърчащи стрехи.
А уличните лампи и доливат
оранжево-мъглива светлина...
И тя изглежда още по-красива
във своя малък февруарски танц.
Понякога градът ме омагьосва
с внезапните си тайни измерения.
Вълшебната му пръчка ме докосва
и ставам болна. От въображение.
02.02.2011
Затихваш... Тихо ме болиш...
Безшумен си съвсем като сълза.
В дълбокото на моите очи
се дави някаква отчаяна мечта.
Спасителните пояси ги свърших.
Останаха ми котви. Много тежки.
Не зная как да я спася. И също
не зная няма ли да бъде грешка.
Мечти-удавници си имам много.
Те са солта във всичките ми рани.
Напомнят себе си. Напомнят болката.
И любовта, която не остана...
Да я спася ли... Глупава мечта!
Защо избра при мен да се удави...
А ти си тих...съвсем като сълза.
Болиш ме тихо. И не преболяваш.
30.01.2011
От както няма кладенци, не те гадая.
Освен по полета на птиците в небето.
По знаците на мнимите случайности.
И по следите ти в сърцето ми.
Понякога се бъркам и се губя
между беззвучието ти, което плаши
и моята неправомерна лудост,
назъбена от счупените чаши.
И ставам друга. И не се познавам.
Боля се силно. (Тебе те изплаквам.)
Руша се цялата. А после разпилявам
разбитите парченца от душата си.
А всъщност всичко от което се нуждая
е да ти преповтарям тихо, до отмала
че те обичам, чуваш ли, обичам те,
и цялата съм обич, цялата...
И за това съм страшно нелогична,
и глупава и лоша и горчива...
Защото те обичам. И обичам. И обичам.
До края на света. И до безсилие.
28.01.2011
Момичето със приказките днес го няма.
Не ти разказа най-красивата от всички.
Разбра, че нямаш нужда от разказване.
Нито пък имаш нужда от обичане.
И просто си отиде мълчаливо
от твоя свят (от който я болеше).
Научила се е да си отива.
И друг път си е тръгвала по спешност.
След нея има други. Тя го знае.
И точно за това не и е мъчно.
Те също знаят приказки. Или не знаят.
(Ако не знаят, ти ще ги научиш.)
Това е нещо просто обичайно
под земното безизразно небе.
Момичето със приказките днес го няма.
И всичко е наред. Съвсем наред.
27.01.2011
И тебе ще изплача. Няма страшно.
По-лошото е, че болиш отвътре...
че цялата съм тъмна, пуста, прашна,
изгубена между нощта и утре.
Наивна съм до глупост. И го зная.
Но все не съумявам да съм друга.
Все чакам приказката, на която края
ще бъде хубав. Просто хубав...
Но явно все не случвам разказвача,
който ще може да ми я напише.
Сега и тебе трябва да изплача.
А толкова мечтаех да подишам
в ръцете ти, които не докоснах,
да те целувам после. До без дъх.
Но сигурно така съм омагьосана...
А те обичам...както никой друг.
26.01.2011
Ти не обичаш мен, знам. Не обичаш мен.
Обичаш начина, по който те обичам.
Обичаш тъжното ми есенно небе
със облаци от посивели стихове,
които никога не би прочел
не би разбрал
на би усетил
Обичаш тихата ми самота
в която се разлиствам
като цвете
обичаш начина по който се усещаш
когато те обичам мълчаливо
обичаш непонятната ми нежност
която отдалече те опива,
обичаш да ме има в твоя свят
и през очите ми да виждаш себе си,
обичаш чувството, че аз съм там
дори когато съм объркано-далечна...
Обичаш моето 'обичам те' и болката
когато казвам, че ми липсваш...
Обичаш чувството да бъда твоя.
Но мене не... не ме обичаш...
25.01.2011
Защото те измислях по-добър,
ти беше по-добър, поне за малко.
А след това светът се счупи и
видях от другата страна на огледалото.
Видях и теб, и себе си видях -
ти - най-обикновен. А аз - глупачка.
Светът повдигна тъжно рамене
и ме помоли само да не плача...
Макар, че знаеше, че няма да успея.
И всъщност знам, че му е все едно.
След три минути ще забрави. Ще се смее.
А аз ще вярвам в някаква любов,
която просто няма как да съществува
в отломките на този грозен свят.
Ако извикам, кой ли ще ме чуе...
Я по-добре да пазя тишина...
Той винаги е нежен. Като гръм.
Връхлита върху мен и ме стопява.
Не зная истински ли е, или е сън.
Или във себе си го припознавам.
Измислям му хиляда имена
и после ги забравям. Да не плача.
И после се опитвам да летя
с прозрачната наивност на глухарче.
Но все не ми достигат ветрове...
Или тежа от имената му по мене.
Или тежат парченцата сърце,
които той забрави да си вземе.
04.03.2011
Когато Пролетта целуне миглите ми
и свърши този сън, най-зимният от всички,
градините във мен ще се разлистят,
пречистени за ново. За обичане.
Тревите ще заместят ледовете.
Дъждът ще пее и ще носи птици.
Обиденото слънце ще засвети,
поръсвайки света ми със искрици.
Ще нацъфтят дърветата, а ветровете
ще бъдат топли, дъхави и южни.
Когато свърши този сън, ще стана цвете.
Сега сънувам своето събуждане.
02.03.2011
От толкова безкрайна белота
изгубих всичките лета, които имах.
Морето се напълни с тишина.
С мъгливи утрини. И дълга зима.
А ние с песъчинките мълчим.
Мечтаем си за мидичка, в която
да се затворим с няколко сълзи.
Да станем перлички. Или пък лято.
Но в тази безпределна белота
пътеките се губят и изчезват...
Остава спомена за стъпки по брега.
А после...нищо. Само бездни.
25.02.2011
"Не си човек. Човеците са лоши."
Напълно ти повярвах за това.
Какво обаче съм, не зная още.
/Или не искам да го разбера./
Накара ме да се почувствам...странно.
Първо - обичана. А после - сувенир.
Една безсмислена, неструваща награда
от някакъв измислен твой турнир.
Спечели ме, порадва се и ме забрави.
Така де... с рицарите е така...
/Понякога се лъжа, че са ангели
и даже ги сънувам със крила./
Сега обаче всичко ми е ясно.
Не всичко, но почти. Добре.
Не знам къде обаче ми е мястото.
Ти знаеш само, че не е при теб.
24.02.2011
Побеляха небетата. Снеговете тежаха
върху своите лодки от ледени облаци.
Някой стана студен. Като северен вятър.
Заваляха от горе парченца необич.
Някой късаше всичко. И затрупа пътеките.
Затрупа света. Вледени ми надеждите.
Всяка обич затихна, превърната в ехо.
Но под всичко остана една капчица нежност.
За да може от нея посредата на зимата
да пробие снега подранило обичане.
Без да чувства студа. Но ужасно ранимо.
Едно бяло, наивно и...тъжно кокиче.
21.02.2011
Любов ли е когато те измислям
по-съвършен отколкото си всъщност,
когато не те искам...и те искам.
Когато ти си чувството за 'в къщи'.
Когато те изплаквам безпричинно
и въпреки причините те оправдавам,
когато нямам сили да съм силна,
но някак си успявам да остана,
когато се пропуквам от гласа ти
/и после се запълвам със мълчания/
когато търся безпосочни пътища
и си поставям нови разстояния,
когато те зазиждам вън от мене
и после цялата се сривам. Да те пусна.
Когато губя себе си в безвремие
и после осъзнавам, че е късно...
Любов ли е, когато не заспивам
и те сънувам със отворени очи,
а в мен вселените избухват и се свиват,
и после се превръщат във сълзи.
Любов ли е когато се ранявам
сама със моите безброй защо-та,
а отговорите им винаги ги няма,
освен един. Любов е.
19.02.2011
Ти знаеш ли...приличаш ми на дъжд...
Пристигаш ненадейно и внезапно.
И после си отиваш. Изведнъж.
А аз оставам на прозореца.
И те очаквам.
Понякога се бъркам. Припознавам те
във собствените си сълзи.
Таванът ми е целият от облаци,
а зад стъклата
...там не вали.
Изобщо не вали.
Във мен капчуците не спират да те пеят.
Далечен. Мой. Красив. Дъждовалежен...
Ритмува с тебе всеки дъх сърцето ми.
И спира за секундичка. От нежност.
15.02.2011
Пак ли тръгнах след Белия Заек?
Пак ли в дупката скочих сама...
Пак съм станала толкова малка,
че не мога да стигна ключа...
По-добре е...Когато пораствам
от сълзите си правя морета.
И ми става горчиво и тясно
на земята. И малко - в сърцето.
Вече имам дванайсет дузини
от усмихнати чеширски котки.
Но не зная как да премина
зад вратата, скрила Живота.
И се лутам в Света Наобратно,
и се спъвам във чудеса...
И си вярвам, че там ме очаква
един влюбен във мен
Луд Шапкар.
12.02.2011
Топи се слънцето...Прилича ми на мед.
И лепне по езика на небето.
От някъде изтичат ветрове
и бързо се умилкват във ръцете ми.
Не зная залеза ли точно е това,
което влива мене толкова обич,
но ... нямам думи да се изразя...
красиво ми е чак до невъзможност,
такова ми е... обич до побъркване...
И не към теб, а просто ей така...
такава обич, цялата настръхвам...
и имам нужда да я подаря...
11.02.2011
Момчетата със счупени сърца
и тези, дето не умеят да се влюбват,
и другите, заключили сълза
в окото си
когато свършва филма,
онези, дето ни болят,
и тези, дето нараняваме,
момчета с неизвестни имена,
момчетата, които не забравяме,
момчетата, които от деца
са истински мъже - мъжете в къщи,
и другите - в разглезения свят,
които имат всичко и се мръщят,
момчетата с охлузени ръце,
които стават принцове,
щом ги обикнеш,
момчета, за които 'не'
не е възможен отговор
/така че - свиквай.../;
момчетата, които си отиват
и цял живот ги чакаш да се върнат,
момчетата, които са красиви
във своята саморешена стръмност,
нахалните момчета,
лошите,
добрите, тихите,
далечно-чужди,
момчетата от будните ти нощи
и тези, след които се събуждаш
с избодена от плач душа;
момчетата, които я лекуват;
момчетата, които те мълчат;
момчетата, които не сънуваш;
момчетата, удобни като рамо,
момчетата, добри като надежда...
Те всички имат нужда само
от нежност...от мъничко нежност.
09.02.2011
Сънувам някакви объркани неща...
Зелено слънце, птици от хартия,
и "Всичко живо е трева",
и пълни със звезди саксии,
и някакви човеци без лица -
не се познаваме, но ги обичам.
А после се събуждам. И мълча.
А сънищата тихичко изтичат
под миглите ми, със дъха ми...като дим.
И ми е празно. Но красиво празно.
Отказах се да вярвам във мечти.
И спрях да плача. За разнообразие.
06.02.2011
Понякога си мисля, че ме няма...
Или поне не съм във този свят.
Живея отстрани. И наблюдавам.
И то ми стига, за да се боля.
А се боля от някакви обичания,
които няма на кого да дам.
Преди си мислех, че да бъда ничия
е равно на огромна свобода.
А то отблизо е съвсем като решетка.
Заключена съм в себе-си-затвор.
И упорито шия трънчета по клетката,
за да не влезе никой тук...А кой...
А кой ли би поискал да го пусна
в най-тъмното Далеч на моя свят.
И ставам по-далечна...и замръзвам.
И ми е все едно, че се боля.
04.02.2011
В прозорците изгрява Петък Вечер,
препила със бръмчащо електричество,
със погледи на влюбени момчета
и със усмивките на влюбени момичета.
Горещо и е. Нищо че под нулата
показват термометрите на синоптиците.
На нея и е топло. И танцува
пристъпвайки едва-едва по жиците
протегнати между разголените клони,
между комините, подобни на лули,
между облечените със пране балкони
и зимните подсмърчащи стрехи.
А уличните лампи и доливат
оранжево-мъглива светлина...
И тя изглежда още по-красива
във своя малък февруарски танц.
Понякога градът ме омагьосва
с внезапните си тайни измерения.
Вълшебната му пръчка ме докосва
и ставам болна. От въображение.
02.02.2011
Затихваш... Тихо ме болиш...
Безшумен си съвсем като сълза.
В дълбокото на моите очи
се дави някаква отчаяна мечта.
Спасителните пояси ги свърших.
Останаха ми котви. Много тежки.
Не зная как да я спася. И също
не зная няма ли да бъде грешка.
Мечти-удавници си имам много.
Те са солта във всичките ми рани.
Напомнят себе си. Напомнят болката.
И любовта, която не остана...
Да я спася ли... Глупава мечта!
Защо избра при мен да се удави...
А ти си тих...съвсем като сълза.
Болиш ме тихо. И не преболяваш.
30.01.2011
От както няма кладенци, не те гадая.
Освен по полета на птиците в небето.
По знаците на мнимите случайности.
И по следите ти в сърцето ми.
Понякога се бъркам и се губя
между беззвучието ти, което плаши
и моята неправомерна лудост,
назъбена от счупените чаши.
И ставам друга. И не се познавам.
Боля се силно. (Тебе те изплаквам.)
Руша се цялата. А после разпилявам
разбитите парченца от душата си.
А всъщност всичко от което се нуждая
е да ти преповтарям тихо, до отмала
че те обичам, чуваш ли, обичам те,
и цялата съм обич, цялата...
И за това съм страшно нелогична,
и глупава и лоша и горчива...
Защото те обичам. И обичам. И обичам.
До края на света. И до безсилие.
28.01.2011
Момичето със приказките днес го няма.
Не ти разказа най-красивата от всички.
Разбра, че нямаш нужда от разказване.
Нито пък имаш нужда от обичане.
И просто си отиде мълчаливо
от твоя свят (от който я болеше).
Научила се е да си отива.
И друг път си е тръгвала по спешност.
След нея има други. Тя го знае.
И точно за това не и е мъчно.
Те също знаят приказки. Или не знаят.
(Ако не знаят, ти ще ги научиш.)
Това е нещо просто обичайно
под земното безизразно небе.
Момичето със приказките днес го няма.
И всичко е наред. Съвсем наред.
27.01.2011
И тебе ще изплача. Няма страшно.
По-лошото е, че болиш отвътре...
че цялата съм тъмна, пуста, прашна,
изгубена между нощта и утре.
Наивна съм до глупост. И го зная.
Но все не съумявам да съм друга.
Все чакам приказката, на която края
ще бъде хубав. Просто хубав...
Но явно все не случвам разказвача,
който ще може да ми я напише.
Сега и тебе трябва да изплача.
А толкова мечтаех да подишам
в ръцете ти, които не докоснах,
да те целувам после. До без дъх.
Но сигурно така съм омагьосана...
А те обичам...както никой друг.
26.01.2011
Ти не обичаш мен, знам. Не обичаш мен.
Обичаш начина, по който те обичам.
Обичаш тъжното ми есенно небе
със облаци от посивели стихове,
които никога не би прочел
не би разбрал
на би усетил
Обичаш тихата ми самота
в която се разлиствам
като цвете
обичаш начина по който се усещаш
когато те обичам мълчаливо
обичаш непонятната ми нежност
която отдалече те опива,
обичаш да ме има в твоя свят
и през очите ми да виждаш себе си,
обичаш чувството, че аз съм там
дори когато съм объркано-далечна...
Обичаш моето 'обичам те' и болката
когато казвам, че ми липсваш...
Обичаш чувството да бъда твоя.
Но мене не... не ме обичаш...
25.01.2011
Защото те измислях по-добър,
ти беше по-добър, поне за малко.
А след това светът се счупи и
видях от другата страна на огледалото.
Видях и теб, и себе си видях -
ти - най-обикновен. А аз - глупачка.
Светът повдигна тъжно рамене
и ме помоли само да не плача...
Макар, че знаеше, че няма да успея.
И всъщност знам, че му е все едно.
След три минути ще забрави. Ще се смее.
А аз ще вярвам в някаква любов,
която просто няма как да съществува
в отломките на този грозен свят.
Ако извикам, кой ли ще ме чуе...
Я по-добре да пазя тишина...
Абонамент за:
Публикации (Atom)